Кристофър Райх
Правилата на измамата (88)

86.

— Чу ли това? — тревожно попита Джонатан.

Ема напрегнато го изгледа.

— Кое?

Той отвори прозореца си и подаде глава навън.

— Не съм сигурен, но… — Във въздуха се разнесе шумно пукане, после още едно. Като тенекиения звук от детските пистолетчета, с които си играеше като малък. — Изстрели. Чуваш ли ги?

Ема отби колата встрани. Бяха преполовили пътя до върха. Покрай тях се издигаха вековни дървета, а между стволовете им се виждаха покритите с лишеи каменни останки на крепостната стена. В далечината отекваха изстрели, проблясващи като светулки на Фона на нощното небе.

— Фон Даникен. Тъкмо ще имат с какво да се занимават. — Тя се извърна към него и го погледна право в очите. — Сигурен ли си, че си готов да направиш това?

Джонатан кимна. Бе взел това решение още преди няколко дни.

— Да си сменим местата — предложи Ема. — Ти ще караш. Освен ако знаеш как да използваш оръжие.

Джонатан тръгна да излиза, но се спря и отново я погледна.

— Тъкмо щях да кажа, че ти мразиш оръжия.

— Така е.

Двамата се разминаха покрай предната част на колата, раменете им се докоснаха. Джонатан се настани зад волана и намести седалката според ръста си. Ема затвори вратата и му каза да тръгва. Зае се да пъха куршуми в пълнителя. Направи му впечатление, че вече не изглеждаше толкова самонадеяна. Излъчването й бе загубило онази професионална увереност и дишаше бързо и насечено. Беше точно толкова уплашена, колкото и той.

Джонатан включи на скорост и подкара колата нагоре по склона. Само след десетина метра пред тях се изпречи бариера.

— Каквото и да става, не спирай — извика Ема. — Угаси фаровете.

Джонатан натисна газта и се насочи право към загражденията.

Пътят пред тях потъна в мрак. Той се приведе по-близо до прозореца. Горният край на бариерата едва се забелязваше. Тънка бяла линия, проблясваща в тъмнината. Натисна газта до дъно. Колата профуча през нея и навсякъде се разхвърчаха парчета дърво. Превалиха хълма и поеха по равен участък, осветен и от двете страни от фенери, поставени на равни интервали един от друг.

Изстрелите се чуваха все по-отблизо. Порой куршуми се изсипаха върху колата като градушка, удряща по тенекиена барака. Един от тях проби огромна дупка в предното стъкло и вятърът нахлу в купето. Джонатан забеляза няколко коленичили в снега фигури. Силуетите им проблясваха при всеки изстрел на оръжията им.

— Не спирай! — Ема се подаде през прозореца и откри огън срещу тях.

Тогава Джонатан го видя. Сребърен звяр, с огромни крила и висящ под търбуха му пашкул.

— Ема!

„Търтеят“ се носеше точно насреща им, набиращ скорост от другия край на пътя.

— По-бързо! — извика тя. — Блъсни го.

— Но… — Той я погледна. Това бе равносилно на самоубийство.

— Направи го!

Джонатан превключи от четвърта на трета скорост и натисна газта до дъно. Двигателят изрева и колата полетя напред. „Търтеят“ не даваше признаци за излитане. Носеше се безмилостно срещу тях като разгневено метално насекомо. Ема стреля по него. Джонатан нямаше представа дали куршумите й успяваха да го улучат. Не сваляше поглед от капкообразния пашкул, прикрепен към корпуса. Бомбата. Двайсет килограма „Семтекс“, по думите на Ема. Еквивалентът на половин тон TNT. Заряд, достатъчно мощен да унищожи голям пътнически самолет.

— По-бързо — каза Ема.

Муцуната на „търтея“ се надигна от земята, после отново се спусна надолу. Джонатан се подготви за удара, очаквайки изтръпнал ослепителния блясък от експлозията…

„Търтеят“ излиташе. Носът му се насочи към небето. Предните му колела се отлепиха от асфалта. Сблъсъкът нямаше да им се размине. Цялото същество на Джонатан крещеше да натисне спирачката. Стисна здраво волана и даде газ докрай.

От гърдите му се изтръгна вик.

Металното туловище профуча над главите им и изчезна.

„Търтеят“ вече беше във въздуха.

Секунда по-късно една от предните гуми гръмна и колата се понесе наляво. Джонатан завъртя волана в обратна посока, ала това не помогна особено. Автомобилът заора в дълбокия сняг, плъзна се странично и закова точно между дъбовите дървета на двайсетина метра от къщата.

Ема тикна пистолета в ръката му.

— Човекът, когото търсиш, е вътре. Откриеш ли пулта за управление, значи си намерил и него. Не си прави труда да го заговаряш. Нищо не е в състояние да го спре да довърши започнатото. Разполагаш с осем куршума.

— Ами ти?

— Аз ще остана тук — каза тя. — Щом започна да стрелям, изтичай в гората и заобиколи къщата. Можеш да се покатериш до терасата по стоманените пилони. Оттам ще трябва сам да намериш начин за влизане.

Чак тогава Джонатан забеляза, че Ема е простреляна. Рамото й висеше неестествено, а якето й бе подгизнало в кръв.

— Ти си ранена.

— Тръгвай — настойчиво каза тя, — преди да са те забелязали.

Джонатан се поколеба за част от секундата, после хукна. Ема се измъкна от колата и откри огън към къщата.