Кристофър Райх
Правилата на измамата (35)

33.

Джонатан приседна до стената и обхвана с ръце коленете си. В малка ниша на отсрещния ъгъл имаше ваза с пресни цветя, а над нея висеше очукано желязно разпятие. Планинският заслон беше построен от Швейцарски алпийски клуб и с изградените си от камък и хоросан стени и под приличаше на пещера. От мястото си Джонатан имаше ясна видимост към всички околни пътеки. Една от тях идвате от изток и следваше извивката на хълма. Друга тръгваше от езерото и криволичеше зигзагообразно нагоре, а трета се виеше към заслона от запад. Отвъд подножието на планината, зад стръмните хълмове, удавени под поройния дъжд, сивият полумесец на езерото Лаго Маджоре се сливаше с хоризонта.

Симон лежеше по гръб върху грубата настилка на пода с подгизнали от дъжда дрехи и едва си поемаше дъх.

— Виждаш ли някого? — задъхано изрече тя. — Следят ли ни?

— Не — отвърна Джонатан. — Навън няма никого.

— Сигурен ли си?

Той утвърдително кимна.

— Слава богу — изпъшка тя и се надигна да седне. — Дойде ми твърде много… — Притисна глава между дланите си. — Ужасяваща гледка. Този мъж… Блиц… Не бях виждала прострелян човек досега. Какво смяташ да правим?

— Не знам още.

Симон рязко обърна глава към него, сякаш осенена от внезапна идея.

— Сетих се — възкликна тя. — Ще се разкараме от тази планина, ще вземем автобус до Лугано и ще намерим къде изсушим. После ще ти купим нови дрехи. Костюм или там нещо представително. Ще те подстрижем и ще боядисаме косата ти. После ще те качим на влака за Милано. Ето това ще направим.

— Ще ми трябва паспорт обаче — забеляза иронично Джонатан. — По възможност такъв, в който да няма името и снимката ми.

— Добре, забрави за влака тогава. Ще изчакаме малко и ще се върнем за колата. Ще прекосим границата. Пускат всички без проблем. Едва ли ще спрат за проверка банкер в мерцедес. Ще дойда с теб.

В очите й се четеше страх. „Исусе — помисли си Джонатан, — ако и аз изглеждам толкова изплашен, здравата сме загазили“.

— И после какво? — попита той. — Да продължаваме да се крием? — Изправи се на крака и вдигна ръка в посока към вилата на Блиц. — Помисли малко. Полицията знае всичко за изпълнението ми на железопътната гара. Отпечатъците ми са навсякъде из кабинета на Блиц. За тях аз съм убиецът, Симон. Аз съм човекът, натиснал спусъка. Ако е имало някаква възможност да ги убедя, че това, което се случи вчера, е било при самозащита, вече съм я пропуснал.

— Точно затова трябва да напуснеш страната.

— Това няма да оправи кашата, в която сме се забъркали.

— Но ще си жив. Ще си в безопасност.

— Колко време? Няма да спрат да ме издирват само защото съм прекосил границата. Ще пратят снимката ми из цяла Европа.

Джонатан скръсти ръце и се опита да си представи какво би станало, ако действително напусне страната, и за пореден път стигна до задънена улица. Не виждаше изход, а и не му бе присъщо да обръща гръб на трудностите. През годините бе успявал да изкатери невъзможни върхове при невъзможни условия. С времето се убеди, че няма невъзможни неща, стига да не се откажеш да опитваш. Не със сила, а с постоянство.

Когато беше млад, нахален и безочлив, често казваше, че е против отстъплението и считаше това за основно правило. Благодарение на тази си упоритост успя да завърши колежа и медицинския институт за седем години и успешно да практикува полева медицина, когато колегите му, един по един, се отказваха.

— Появят се за кратко и изчезнат — ядосваше се Ема след едно-две уискита. — Страхливци. Сърцата им са колкото на мишка.

Гласът й звучеше в главата му толкова ясно, сякаш седеше до него. Усети внезапно парене в очите. Така му се искаше да хване ръката й в своята. Копнееше за нейната сила.

Симон го изгледа изпитателно.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— В какво се е забъркало нашето момиче?

— Не знам.

— Нищичко ли не ти е споменавала? — изуми се Симон. — Как е могла да запази нещо такова в тайна? Сигурно си имал някакви съмнения. Затова не спираш да ровиш… Защо продължаваш да преследваш духа й? Кажи ми истината, Джонатан. Заедно ли бяхте…? Чувала съм за двойки, които се занимават с такъв вид дейност като екип.

— Какъв вид дейност по-точно?

Симон се поколеба и поклати глава объркано.

— Не знам как да го нарека. Шпиониране. Тайни агенти. Не мислиш ли, че за това става въпрос? Фалшивата шофьорска книжка. Мъжете, които те преследваха заради чантите. Всички онези пари. Сто хиляди франка. Блиц не е бил убит от някой крадец, нали?

— Не — отвърна той. — Не мисля.

Отговорът му като че ли потвърди най-лошите й подозрения. Раменете й се отпуснаха, сякаш притиснати от тежестта на обвиненията й.

Джонатан прекоси помещението и приседна до нея.

— Нямам представа в какво е била забъркана Ема — тихо изрече той. — А така ми се иска да знаех.

Симон задържа погледа си върху него.

— Не съм сигурна дали да ти вярвам.

Джонатан извърна глава настрани и разтърка лицето си, отчаяно търсейки решение.

— И сега? — попита той след кратко мълчание. — Какво смяташ да правиш?

— Аз? Казах ти. Ще отидем в Лугано заедно и ще ти купим нови дрехи. После ще променим външния ти вид. А след това двамата ще…

— Симон, спри! Не можеш да останеш с мен. Нещата излязоха извън контрол.

— Очакваш да изчезна ли?

— Щом слезем от планината, ще се разделим. Ти ще заминеш за Давос, за да се видиш с Пол, и ще изтриеш от съзнанието си цялата тази случка.

— А ти?

Джонатан вече беше взел решение.

— Аз ще открия с какво се е занимавала Ема.

— Но защо? Какъв е смисълът? Трябва да помислиш и за себе си.

— Точно това правя? Не виждаш ли?

Симон кимна и извади цигара от чантата си. Запали я и издиша дима. Джонатан забеляза, че ръцете й вече не трепереха.

— Позволи ми поне да ти избера дрехи — каза тя. — Преди да тръгна…

Той я прегърна през рамото.

— Това поне може. Сега да видим какво ще открием в нещата, които взех от кабинета.

Отвори куфарчето на Блиц и започна да рови в документите, които събра набързо от бюрото му. Подаде ги на Симон, а тя ги прехвърли един по един и ги напъха обратно в куфарчето. Листчета, свързани с домакинство то… Не съдържаха нищо, което да хвърля светлина по въпроса кой е Блиц и за кого работи.

В една от страничните прегради Джонатан откри джобен компютър — телефон, текстов процесор, имейл и интернет браузър в едно. Натисна бутона за включване. Екранът светна и апаратът се активира в телефонна функция. Забеляза получено ново съобщение. Опита да го отвори, ала изискваше парола. Избра 1-1-1-1, после пробва 7-7-7-7. Невъзможен достъп. Изруга под носа си.

— Какво е това? — премести се по-близо до него Симон и се вгледа в екрана.

— Джобният компютър на Блиц. Всичко е с парола. Нямам достъп нито до имейла, нито до текстовия процесор. Просто не мога да вляза в софтуера. Ти как си избираш пароли?

— Зависи. Имам различни пароли за различните си регистрации. Преди използвах рождената дата на майка ми, после името на улицата, на която израснах в Александрия. Напоследък ползвам предимно 1-2-3-4 или понякога 1-23-45. За по-лесно.

Джонатан имаше само една парола. Рождената дата на Ема. 111277.

Изведнъж се сети за гривната, която откри в раницата на Ема. Свали я от ръката си, отвори я и пъхна преносимата памет в USB входа на джобния компютър. На екрана се появи надпис ТАР. Докосна го и отново се появи надпис, изискващ парола.

— По дяволите!

— Твое ли е? — попита Симон и кимна към устройството, прикрепено към гривната.

— На Ема. Намерих го в багажа й, когато се върнах в хотела. Иска парола. — Джонатан пробва рождената дата на Ема, после своята. След това опита с новия ПИН код на дебитната им карта, после с предишния. После със сватбената им дата. Не ставаше. Накрая се отказа.

ТАР.

— Видях това име в едно съобщение до Ева Крюгер — посочи към екрана той. — Мисля, че беше нещо за затварянето или разглобяването му.

— Пишеше ли кога?

— 10-ти февруари. Това е в понеделник.

— Какво правиш? — попита Симон.

Джонатан разрови документите и откри въпросното съобщение, написано на бланка с логото на ЦИАД, отнасящо се до някакъв проект ТАР.

— Ще се обадя да ги питам за това.

— На кого?

— На ЦИАД или както там се нарича компанията, за която е работел Блиц.

Симон направи непохватен опит да издърпа джобния компютър от ръцете му.

— Не, Джонатан, недей. Ще си навлечеш още повече неприятности.

— Повече от това? — Джонатан се изправи и се запъти към другия край на помещението.

Активира телефона и в слушалката се чу сигнал за свободна линия. Добре че той поне не изискваше парола. Набра номера, изписан в логото на бланката. Отсреща вдигнаха след третото иззвъняване.

— Добър ден. „Цуг Индустриал“. С кого да ви свържа? — запита млад женски глас с изключително професионално звучене.

— Ева Крюгер, ако обичате.

— За кого да съобщя?

Обажда се съпругът й всъщност, помисли си Джонатан. Нямаше подготвен отговор, защото не очакваше, че такава компания действително съществува.

— Приятел — изрече той след кратко колебание.

— Мога ли да попитам за името ви, господине?

— Шмид — отвърна Джонатан. Първото най-близко име До Смит, което му хрумна.

— Един момент. — Чу се сигнал за прехвърляне на разтвора и отсреща се включи гласово съобщение: „Това е телефонният секретар на Ева. В момента не съм в кабинета си. Оставете името и телефонния си номер се обадя при първа възможност. Ако желаете да разговаряте със сътрудничката ми Барбара Хуг, натиснете бутона «звезда».“

Безупречен швейцарски немски с характерния носов изговор. Нямаше никакво съмнение, че тази Ема Крюгер е швейцарка.

Само дето гласът бе на Ема.

Тя се запъваше на определени думи, а други изобщо отказваше да произнася, дори животът й да зависеше от това. Ема, която, освен приличния си „училищен френски“, както тя го наричаше, не разбираше и дума от нито един език, различен от този, който говореха в английския кралски двор.

Джонатан натисна бутона „звезда“. Да, желаеше да разговаря с Барбара Хуг. Искаше да я попита дали това бе истинското й име, или го използваше само във връзка с операции, изискващи изкуствени мигли, дантелено бельо и най-вече, пликове, натъпкани с чисто нови банкноти.

Няколко секунди по-късно се включи гласовата поща на госпожица Хуг с кратко съобщение. Джонатан затвори преди сигнала.

Веднага след това натисна бутона за повторно избиране. Момичето от централата вдигна и Джонатан от ново се представи с името Шмид. Вече и той си имаше псевдоним.

— Бих искал да разговарям с началника на госпожа Крюгер — каза той. Все пак жената имаше венчална халка. — Спешно е.

— Опасявам се, че в момента е зает.

— Не се и съмнявам — грубо отвърна Джонатан. В един от пликовете бе открил паспортни снимки на Ева и някакъв мъж на име Хофман. — Свържете ме с господин Хофман.

Последва светкавично прехвърляне и отсреща се чу мъжки глас.

— Господин Шмид? На телефона е Ханс Хофман. Госпожа Крюгер е извън страната. За какво искахте да говорите с нея?

— За ТАР.

Мълчание. Очевидно и за Хофман му трябваше парола. После, за негова изненада, гласът продължи:

— Да? Какво за ТАР?

— Не мисля, че ще успеете да приключите проекта до 10-ти.

— Господин Шмид, опасявам се, че не мога да обсъждам работата си с непознати.

— Аз не съм непознат. Казах ви, че съм приятел на Ева. Освен това, не разчитайте и на Готфрид Блиц. — Джонатан очакваше да чуе отново последната реплика на Хофман, ала в слушалката цареше мъртво мълчание. — Познавате го, нали? Изпратили сте му съобщение неотдавна.

— Да — колебливо отвърна Хофман. — Та какво за господин Блиц?

— Мъртъв е.

— Моля?

— Тази сутрин са му видели сметката. Влезли са в къщата и са му пръснали черепа.

— Кой се обажда? — попита Хофман.

— Вече се представих. Казвам се Шмид.

— Откъде знаете всичко това за господин Блиц? — разтревожено попита Хофман.

— Бях там. Видях го — обясни Джонатан.

— Това е невъзможно — презрително отвърна мъжът, все още уверен, че става въпрос за груба шега.

— Изпратете някого в дома му, ако не ми вярвате. Полицията е вече там. Обадете му се и ще се уверите.

— Ще го направя. Незабавно. А сега ще ми кажете ли кой всъщност се обажда?

— Вижте номера ми.

Настъпи тишина, последвана от рязко поемане на въздух.

— Кой се обажда? Какво си сторил на Блиц?

Джонатан затвори. Отсега нататък той щеше да задава въпросите.