Кристофър Райх
Правилата на измамата (69)

67.

— Кой си ти? — Парвез Джин седеше с изпънат гръб на седалката и обвинително гледаше Джонатан, сякаш мъжът зад волана искаше да го убие, а не да го повози. Джин беше могъщ човек и обичаше да диктува положението. Гневът му, че Ема я няма, изпълваше купето с осезаемо напрежение.

— Приятел на Ева — отвърна Джонатан.

— Заедно ли работите?

— От осем години.

— Виж ти — каза Джин, опитвайки се да прикрие смущението си от внезапната промяна в плана. — Значи я познаваш добре?

— И така би могло да се каже. — Джонатан се стараеше да прикрие неведението си. Петдесет метра по нататък, по средата на пътя, стоеше полицай и пренасочваше движението.

— Какво й се е случило? Защо я няма?

Джонатан премести поглед към Джин.

— Мъртва е.

Новината удари иранеца като с ковашки чук.

— Мъртва? Кога? Как? Не мога да повярвам.

— В понеделник. По време на катерене в планината със съпруга си. Нещастен случай.

— Съпругът й? Разбира се. Тя беше омъжена. Фрау Крюгер. — Той сведе поглед към скута си и Джонатан забеляза, че здраво стиска устните си.

— Добре ли сте?

Джин рязко вдигна глава.

— Разбира се. Не виждам защо трябва да ми е тъжно след всичко, което тя ми причини.

Иранецът се загледа право пред себе си. Понечи да каже нещо, ала се отказа. Ръката му здраво стискаше страничната облегалка. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели като платно. Преживяваше лека форма на шок. Джонатан го гледаше, завладян от омраза. Едва се сдържаше да не стовари юмрука си в лицето му и да размаже шокираната му физиономия в прозореца. Нямаше никакво право да скърби за Ема.

Джонатан извърна поглед встрани, опитвайки се да овладее чувствата си. На всяка цена трябваше да отклони мислите на Джин от Ева Крюгер — от Ема, — преди да е изпаднал в нервна криза. Започна да мисли за информацията от уебстраницата на „Интел Линк“. Фактури. Товарителници. Митнически декларации.

— Получихте последната пратка, нали? — попита.

Джин кимна, но му отне малко време да намери сили да отговори.

— Съоръжението в Чалус вече работи — тихо каза той. — Четиристотин каскади. Петдесет и пет хиляди центрофуги. Затворихме всички останали обекти и преместихме всичко там, за да постигнем целта си.

Каскади. Центрофуги. Съоръжение, работещо на пълна мощност. Подозренията на Джонатан се оказаха верни. ЦИАД нелегално изнасяше апаратура, необходима за оборудването на съоръжения за обогатяване на уран. Но защо им трябваше да го правят? За кого? Ако знаеше отговора на този въпрос, щеше много по-лесно да разбере за кого работеше Ема. Припомни си всички статии, които бе чел от една година насам за стремежите на Иран да се превърне в ядрена сила.

— Каква е производствената ви мощност? — попита той.

— Четири килограма месечно, обогатен до деветдесет и шест процента.

— Това задоволява ли ви? Не можете ли да достигнете сто процента?

Джин го изгледа презрително.

— Дори деветдесет и шест е повече от нужното. Мислех, че ще се впечатлите.

— Аз… искам да кажа… ние сме впечатлени. — Джонатан сякаш вървеше из тъмна, напълно непозната къща, очакващ всеки момент или да се блъсне в някоя мебел, или да събори ваза на пода. Трябваше да внимава. Нямаше никаква представа как би реагирал Джин, ако усетеше, че не е един от колегите на Ева Крюгер.

— А другото?

— Другото какво? — Джин ставаше все по-напрегнат. Уважението му към Джонатан започваше да се изпарява.

Инстинктът на Рансъм му подсказваше, че поводът на срещата нямаше нищо общо с преглед на положението в Иран. Организирана беше с друга цел. Подкуп. Парите и колата в замяна на „злато“. Това вероятно значеше ценна информация. Джин нямаше какво друго да предложи.

— Знаеш какво — остро отвърна Джонатан.

— Ако ме питаш дали нося това, което поискахте, можеш да си спокоен. Нима имах друг избор?

— Всеки от нас просто си върши работата.

Джин се усмихна тъжно.

— Известно ли ти е, че министрите са длъжни да присъстват на екзекуциите на шпионите. Французите го наричат pour encourager les autres. „За кураж на останалите“. — Не изчака отговора му. Думите се лееха от устата и Джонатан се страхуваше да не го прекъсне. — Ако те заловят, започват от семейството ти. Първо вземат най-малкия член. Достатъчно човечни са, ако така може се опише отрядът по изпълнение на смъртните присъди. Паша е на осем години. Ясмин е следващата. Навърши тринайсет миналата седмица. Според новия закон, трябва да започне да носи чадор^[1] на обществени места. Последният писък на модата са черните копринени шалове от „Ермес“ в Париж. Постарай се да предадеш това на вашите умници във Вирджиния, Лондон, Тел Авив или където там, по дяволите, се подвизавате.

Джин разтърка очи — жест, издаващ умората му от положението, в което се намираше.

— Къде я открихте всъщност? — попита той. — Или е възпитаник на някаква откачена школа, бълваща използвачки на мъже като мен? Така ли е? — Още един риторичен въпрос. Джин вече знаеше всички отговори. Търпеливо понасяше мъчителните задължения от своята част на сделката и изпитваше облекчение, че може да ги сподели с някого. — Най-смешното в цялата работа — продължи той, без да се усмихва — е това, че част от мен и до ден-днешен вярва, че не съм й безразличен. Въпреки всичко. Въпреки заплахите й. Снимките смятат ли се за изнудване? А банковите сметки? Всички тези подкупи, които тя настояваше да приемам? Загинала при злополука, а? Колко удобно!

Джонатан нямаше отговор на въпросите му. Чувстваше се така, сякаш Джин говори от негово име. Светофарът светна в зелено и той продължи по крайбрежния булевард, подминавайки пресечката към железопътната гара. Джин възвърна самообладанието си. Изпъна гръб на седалката си и отново придоби онова фанатично излъчване, което старателно търсеше.

— Да не губим време — отсече той. — Парите, ако обичате, господин Крюгер.

Джонатан му подаде плика. Беше възстановил похарчените пари от личната си банкова сметка.

— Сто хиляди швейцарски франка.

— Преведохте ли парите по сметката ми в Цюрих?

— Разбира се — отвърна Джонатан, без да има ни най-малка представа за какъв превод говори Джин.

— Цялата сума от двайсет милиона?

— Да.

— Те са за децата ми — обясни Джин. — Не мога да ги пипам, освен ако не напусна страната.

Иранецът бръкна в джоба си, извади оттам USB преносима памет и я остави помежду им.

— Всичко е тук. Местоположението на ракетите ни. Оръжейни заводи. Производствени съоръжения. Схема на ядрените ни опити от А до Я. Знам за какво ще използвате това. Направихте грешен ход в Ирак и няма да го повторите. Сега имате своето доказателство. Този път никой няма да ви упрекне, че ви липсва основателна причина.

— Основателна причина ли? — попита предпазливо Джонатан.

— Да, които и да сте вие. Американци, французи, англичани, израелци, без значение. Всички искате едно и също. Война.

Джонатан бе изчел достатъчно информация за Джин по вестниците и цялостната картина полека-лека започваше да му се избистря. Началото е било сложено по време на някое от посещенията на Джин в западните държави. Като низш служител в министерството на технологиите, негово задължение е било да се среща с бизнесмени, желаещи да установят търговски взаимоотношения с Иран.

Дали първата му среща е била в Бейрут или Женева? Или на някое друго място, за което Джонатан тепърва щеше да узнае. Нямаше значение. В началото е получавал само намеци. Дискретно загатване в хода на разговора. Срещу съответната цена ЦИАД може да организира износа на определени „контролирани технологии“. Това, Разбира се, е било задача на Ема. За мъж като Джин изкушението е било неустоимо. Веднага е съзрял перспективите, откриващи се пред него. Възможност да се покатери нагоре по стълбицата на властта. Да се превърне в родолюбец от ранга на Абдул Кадир Хан, пакистанския инженер, подарил на страната си Бомбата. В национален герой дори. Всичко това, в комбинация с ухажването на една жена от висока класа. Джин направо се е вкопчил с две ръце в предложението.

В началото връзката им вероятно е била чисто професионална. Ева, Хофман и Блиц са правели всичко възможно пратките да пристигат без засечки. Било е изключително важно Джин да спечели благоразположението на своите началници. При всички случаи, кариерата му се е развила с шеметна скорост.

Шест месеца по-късно, Парвез Джин е станал министър на технологиите. Благодарение на това е имал възможност да пътува доста по-свободно. Със сигурност е наглеждал производствената дейност на ЦИАД в Швейцария. Посещенията му са съвпадали със „светкавичните сафарита“ на Ема — изненадващите й пътувания за попълване на лекарствените запаси. По време на някоя от визитите му, Ева Крюгер е хвърлила въдицата…

Може би е предложила да отскочат до Берн, за да продължат обсъждането на някое уединено местенце. После са посещавали апартамента й, пили са полска водка в охладени чаши… Най-древният номер на света. Така са се сдобили с компрометиращите снимки, а после са добавили към тях и подкупите. Парични преводи по сметка в Цюрих. Дори аятоласите могат да разберат едно залитане по жена като Ева. Едва ли обаче биха одобрили приемането на подкупи.

Джин е налапал въдицата и е започнал да играе по свирката им.

Джонатан погледна към седналия до него ирански държавник. Броеше парите с треперещи пръсти. Жалък кучи сине — помисли си той, — наистина ли си мислеше, че си хапка за устата на жена ми?

— Това ли е всичко? — попита Джонатан и посегна към преносимата памет.

— Ядрената програма на страната ми. Няма как да не е достатъчно.

— Сигурен ли си, че нещо не премълчаваш? Можем да спрем и да проверим. Не бързаме за никъде.

— Всъщност има още едно нещо — колебливо изрече Джин. — Преди година се сдобихме с четири крилати ракети КН-55, руско производство. Държим ги във военновъздушна база Каршун в Залива. Всяка от тях има бойна глава със заряд от десет килотона. Ако съоръженията ни за обогатяване на уран бъдат нападнати, няма да се поколебаем да ги използваме. Планираме унищожаването на Йерусалим и нефтените полета в Гхавар. Президентът възнамерява да го обяви другата седмица. Аз съм тук да подготвя почвата. Кажи на работодателите си да си помислят хубаво, преди да предприемат действия.

— Ще им предам — кимна Джонатан.

— Е? — каза Джин. — Къде са снимките? Къде е паспортът ми? Трябва да знам дали това е краят? Писна ми да бъда ваш лакей. Ева обеща да ми предаде всичко.

Джонатан му подаде френския паспорт.

— За снимките ще трябва да изчакаш. Бяха у Ева. Но не бива да се тревожиш. Това е краят на операцията. Никой няма да те притеснява повече.

Тогава Джонатан забеляза суматохата в далечината пред тях. Отряд войници поставяха заграждения по средата на пътя и блокираха движението и в двете платна. По тротоарите се трупаха полицаи и даваха инструкции на пешеходците. Едни тичаха в обратна посока; други се свиваха до стените, обзети от паника; трети залягаха на земята, покрили главите си с ръце…

Телефонът на Джин иззвъня. Той изръмжа недоволно и прие разговора. След десет мъчителни секунди затвори слушалката.

— Полицията е обсадила хотела — каза Парвез Джин. — Издирват мъжа, който е доставил мерцедеса. Излиза, приятелю, че ти току-що сложи край на живота ми.