Кристофър Райх
Правилата на измамата (23)

21.

Прозорците на „Флимелен“ — стара ловна хижа в гористото селце Себастиансдорф в покрайнините на Виена — светеха отдалече. Построена като убежище за император Франц Йозеф в края на Първата световна война, хижата сякаш беше последвала собственика си в гроба. Стояла изоставена и неподдържана цели четири десетилетия. С изпочупените си прозорци, с изтръгнатите за подпалки врати, с отмъкнатите от основите й камъни за построяване на други, не толкова величествени домове, постройката изглеждала като оглозгана до кокал от самата гора.

Докато най-после, през 1965 година, се преродила наново. Ден след ден пристигали работници и бавно възстановявали грохналия й скелет. Поставили прозорци, монтирали здрави врати. Надолу по пътя бил вдигнат охранителен пункт. Нуждаейки се от усамотено убежище за обсъждане на въпроси от най-поверително естество, нова организация обявила „Флимелен“ за своя собственост. Не правителствена, а създадена от мнозина, отдадени на идеята за предотвратяване на военна катастрофа.

Около дългата маса в големия салон се бяха разположили четирима мъже и една жена. Начело седеше суров, сдържан мъж от близкоизточно потекло, с посивял перчем и безупречно оформени мустаци. Носеше тесни очила като на учен, и действително притежаваше степени по право и дипломация от университети в Кайро и Ню Йорк. Въпреки че наближаваше полунощ и останалите отдавна бяха свалили вратовръзките и разкопчали яките на ризите си, той продължаваше да носи сако и безупречен възел. Отнасяше се към поста си с изключителна сериозност. Заради постиженията си бе награден с Нобелова награда за мир. Малко хора можеха да се похвалят, че съдбата на цял свят зависи от тях, без да ги сметнат за високомерни лъжци. Той бе един от тях.

Казваше се Мохамед ел Барадей — председател на Международната агенция за атомна енергия.

— Не може да бъде — рече Ел Барадей, забил показалец в доклада пред себе си.

— Опасявам се, че няма никакво съмнение — каза седналият до него Юри Куликов, руснак с безизразно лице, оглавяващ отдела за ядрена енергия към МААЕ.

— Но как е възможно? — Ел Барадей огледа насядалите около масата хора. — Ако е така, значи сме претърпели сериозен провал.

— Шаблонна измама — каза Куликов. — Панаирджийска класика. От години съсредоточаваме проучванията си в една насока, докато те тайно работят в друга.

Останалите присъстващи се нареждаха във висшите редици на „секретариата“ — щабът, който управляваше МААЕ. Сред тях бе Онигучи — японец, оглавяващ отдела за Ядрена наука и приложения; Брант — австрийка, единствената жена в групата, която се занимаваше с техническата част; Куликов и накрая — Пеконен, лишен от емоции финландец, който управляваше Защита и сигурност, най-известния отдел на МААЕ.

— Точността на данните е гарантирана — обади се Пеконен. — Сензорът е оборудван с чип от ново поколение, способен да открива сигнатури от гама-лъчи десет пъти по-прецизно от предишния модел.

Ел Барадей не притежаваше голям научен опит, но благодарение на двайсетте години работа в МААЕ във Виена бе добре запознат с основните принципи на ядрената физика. Радиоактивните материали, като уран или плутоний, излъчваха уникални сигнатури. При точното им измерване можеше да се определи на каква възраст е радиоактивният материал и до каква степен е обогатен. Но най-важното — поне според събралата се около масата група — разбираше се за какво щеше да се използва.

В естествената си форма уранът не можеше да предизвика ядрена реакция. Трябваше да се обогати със специален изотоп — уран-235. Най-разпространеният начин за това бе чрез преработка на уранов хексафлуорид в специална, бързо въртяща се стоманена центрофуга. Всеки оборот на центрофугата го обогатяваше все повече и повече. За ускоряване на процеса се използваха свързани една с друга центрофуги, така че газът да „прелива“ от едната в другата. Успешната тактика бе проста — с колкото повече центрофуги разполагаш, толкова по-бързо ще обогатиш урана.

За нуждите на атомните централи радиоактивният минерал се обогатяваше до трийсет процента. При използването му като ядрен материал — способен да предизвика ядрена реакция — бе необходимо да се достигне ниво от деветдесет и три процента. Докладът пред Ел Барадей съобщаваше за сигнатури от гама-лъчи, достигащи поразителните деветдесет и шест процента.

— Пеперудата кръжа над обекта в продължение на седем дни — продължи Пеконен. — За цялото това време успя да ни изпрати хиляди атмосферни измервания. Няма как всички да са били грешни.

— Но тези показатели са прекалено високи — упорстваше Ел Барадей. — Как са успявали да го крият от нас толкова дълго време?

— Новото съоръжение е построено дълбоко под земята и е маскирано като подземен резервоар.

— Щом е толкова добре укрито, как сме успели да го открием?

Пеконен се приведе напред. Русият му перчем ярко контрастираше на фона на червендалестото му лице.

— До нас достигна слух относно местоположението му, благодарение на член от американската делегация в Организацията на обединените нации. Идва от източник по високите етажи в правителството на Иран. Американците са сметнали, че ние бихме могли да го потвърдим или опровергаем. Изпратихме наш екип в съседна държава, на 160 километра южно от въпросното място. Оттам пуснахме пеперудата и незабелязано проведохме наблюдението.

— Всъщност излиза, че сте извършили това без мое одобрение и в пълно нарушение на принципите ни. А именно — да извършваме наблюденията си единствено с разрешението и съдействието на домакините ни.

Пеконен кимна.

— Браво — каза Ел Барадей. — Американците знаят ли вече за тези разкрития?

— Не, сър.

— Нека си остане така. — Ел Барадей огледа насядалите около масата свои сътрудници. — Преди една година стигнахме до заключението, че Иран притежава петстотин центрофуги, достатъчни за обогатяване до шейсет процента на не повече от половин килограм уран. Твърде далеч от нивото, превръщащо го в оръжие. И сега изведнъж — това! Колко точно центрофуги са нужни за достигане на производство от такъв калибър?

— Над петдесет хиляди — отвърна Онигучи от Ядрена наука.

— И откъде биха могли да се снабдят с толкова голямо количество? Тук не става въпрос за щайга крадени I-Pod-и. Говорим за цял самолет, натъпкан с най-стриктно наблюдаваната и контролирана машинария в света.

— Ясно е, че са внесени контрабандно — каза Пеконен.

— Ясно е — повтори Ел Барадей. — Но от кого? Откъде? Разполагам с четиристотин инспектори, чиято работа е да са нащрек точно за такъв тип неща. Допреди пет минути смятах, че са най-добрите в тази област. — Свали очилата си и ги остави на масата. — И така? Какво количество оръжеен уран можем да смятаме, че притежавах в момента?

Пеконен тревожно погледна към председателя.

— Сър, стигнахме до заключението, че Република Иран понастоящем разполага с не по-малко от сто килограма обогатен уран-235.

— Сто? И колко бомби могат да се направят от него?

Финландецът преглътна мъчително.

— Четири. А може би и пет.

Мохамед Ел Барадей отново намести очилата си. Четири, пет… Със същия успех можеше да каже и хиляда.

— Докато не получим независима експертна оценка на тези данни, никой от тук присъстващите няма да коментира въпросните разкрития при никакви обстоятелства.

— Но не трябва ли да споделим с… — започна Мили Брант, австрийката.

— Нито дума — отсече Ел Барадей. — Нито на американците, нито на колегите ни във Виена. Настоявам за пълна дискретност. Последното, от което имаме нужда, е да се случи нещо непредвидено, преди да сме успели да потвърдим разкритията.

— Но, сър, ние сме длъжни да го направим — продължи тя.

— Знам това много добре. Достатъчно ясен ли бях?

Мили Брант кимна в знак на съгласие, ала погледът й казваше друго.

— Срещата е закрита — обяви Ел Барадей и изчака всички да се оттеглят, заслушан в блъскането на вятъра по прозорците.

Измъчван от мислите си, чу как вратата се хлопна и гласовете утихнаха.

Най-после остана сам.

Събра длани и впери поглед в нощното небе. Не беше религиозен човек, но несъзнателно преплете пръсти за молитва. Ако някаква част от доклада излезеше извън тези четири стени, последствията щяха да бъдат незабавни и опустошителни.

— Господ да ни е на помощ. На всички ни — прошепна той. — Чака ни война.