Кристофър Райх
Правилата на измамата (5)

3

— Няма я.

Джонатан стоеше на билото на хълма, на двеста метра под подножието на Роман. Вятърът свистеше наоколо, засипваше го с пелена от сняг, после за кратко утихваше. С помощта на бинокъл успя да различи очертанията на кръстосаните ски, буквите П и О, изписани върху одеялото, и оранжевата дръжка на лопатата вляво. Но не виждаше Ема.

Джонатан заряза тримата мъже от планинската спасителна служба в Давос и тръгна да изкачва последния хълм. Бяха минали четири часа, откакто се отправи да търси помощ. Кръстосаните ски бяха затрупани до ремъците, но по раницата й имаше не повече от сантиметър сняг. Той я отвори и забеляза, че сандвичите ги нямаше. Термосът й беше празен. Пусна раницата в краката си. Очертанията на тялото й върху снега все още личаха. Съвсем доскоро е била тук.

Джонатан активира лавинния предавател на кръста си и се завъртя в кръг, търсейки сигнал. Предавателят имаше самонасочващ се механизъм с обхват от сто метра. Апаратът произведе дълъг непрекъснат сигнал — тест функция — и замлъкна. Само леденият вятър ехтеше наоколо…

— Улови ли сигнал? — попита Сеп Стайнер, водач на спасителния отряд, веднага щом Джонатан се появи. Стайнер беше нисък, слаб мъж, с хлътнали бузи и безизразни цепки вместо очи.

— Нищо.

И точно тогава забеляза алената капка кръв в снега. Наведе се да я докосне и видя още една няколко сантиметра по-нататък; после още една.

— Насам — извика Джонатан и махна с ръка към останалите.

— Не ходи натам — предупреди го Стайнер. — Има пукнатина няколко метра по-нататък.

— Пукнатина ли?

— Доста дълбока. Стига до дъното на ледника.

Джонатан присви очи в безуспешен опит да я види през непроницаемата бяла стена.

— Вържете ме. — Той свали ските си, напъха се в осигурителния ремък и закопча въжето за кръста си.

— Внимавай — предупреди го Стайнер, събу ските си и завърза въжето му към своя ремък. — Не искам да изгубим и теб.

Джонатан се обърна и го погледна.

— Още не сме я изгубили.

Отначало капките едва се забелязваха. После ставаха все по-големи и все по-нагъсто, докато накрая се сляха в непрекъсната линия. Сякаш някой бе пробил кутийка с червен сироп и я бе изливал в снега. Кога точно бе минала Ема оттук, се питаше Джонатан. Преди пет минути? Десет? Наведе се и различи стъпка от здравия й крак и диря от влаченето на другия. Отпред в снега се виждаше вдлъбнатина, а в центъра й — зееща дупка.

Мъжът легна по корем, изпълзя напред и освети процепа с фенерчето си. Пред погледа му се простираше бездънна галерия от лед и камък, широка десетина метра. Завъртя се на хълбок и провери предавателя. Цифровият дисплей примигна и изписа числото 98. Деветдесет и осем метра.

— Има ли сигнал? — извика Стайнер. — Долу ли е?

— Да — лаконично отвърна Джонатан. — Когато си готов, кажи!

— Готов съм — потвърди той.

Джонатан разшири процепа с брадвичката си. Голямо парче сняг падна долу и пукнатината зейна насреща му. Провря краката си над отвора и се плъзна назад по корем. Снегът под гърдите му поддаде и той пропадна в тъмната яма, удряйки се в ледените стени, преди въжето да стегне и да го спре.

— Вътре съм.

Започна да се оттласква с крака от стената, слизайки все по-надолу в бездната. Осветена от фенерчето му, тя приличаше на древен замък на ледена кралица. Илюзия. Пукнатината непрекъснато се променяше, разширяваше се и се стесняваше, заради постоянното движение на подземните скални слоеве.

На десетина метра дълбочина мъжът забеляза парче плат в черно и бяло върху скална издатина на един хвърлей от себе си. Шапката на Ема. Джонатан се залюля като махало, оттласквайки се от стената, за да се засили. На третия път направи рискован, почти хоризонтален наклон на тялото, протегна ръка и я сграбчи.

Стиснал шапката в ръка, отново запази равновесие и насочи фенерчето към издатината. Снегът по нея беше отъпкан и облян в кръв. Вече нямаше никакви съмнения какво се е случило. Ема се бе опитала да слезе по склона. При раздвижването счупената кост е срязала бедрената артерия, която снабдява с кръв долните крайници — крака, ходила и пръсти. Като хирург, чудесно знаеше последствията. Без турникет щеше да умре от загуба на кръв.

Провери предавателя. Дисплеят показваше осемдесет и девет метра. Индикаторът за посока сочеше надолу. Зашари с лъча на фенерчето по дъното на цепнатината. Пустота.

— Отпусни още! — извика той.

— Мога да ти дам само двайсет и пет метра. Това е всичко.

Джонатан погледна отвора, изглеждаше ярък като сълза в нощното небе. Изчака да завържат второто въже за първото. Стайнер му даде знак с подръпване и той продължи да се спуска. Развиваше бавно въжето и спираше на всеки три метра, за да освети наоколо и да огледа за препятствия или следа от Ема. Числата върху дисплея ставаха все по-малки — 85, 80, 75… Светлината от горния свят бавно изчезна. Ледените стени сияеха в призрачно синьо. 70… 68… 64… Въжето внезапно се опъна.

— Това е — извика Стайнер.

Джонатан бавно насочи бледия лъч надолу и раздвижи фенерчето напред–назад, сякаш рисуваше с четка по леда. Погледът му улови нещо червено. Скиорското му яке? Премести леко лъча наляво и зърна бакърен проблясък. Косата на Ема… Сърцето му подскочи.

— Трябва ми още въже. Още една дължина.

— Нямаме повече.

— Донесете — нареди той.

— Няма време. Една малка лавина току-що се откъсна от хълма зад нас. Цялата планина може да се срути отгоре ни всеки момент.

Джонатан проследи с поглед лъча на фенерчето. Пред очите му изплува червеното петно. Леко премести светлината вдясно и видя кръста на гърба на скиорското си яке. Бакъреният отблясък идваше от косата на съпругата му.

Ема. Името й заседна в гърлото му.

Вече виждаше контурите на тялото й. Лежеше, просната по очи, с протегната над главата си ръка, сякаш молеше за помощ. Но нещо не бе наред… Ледът около нея изобщо не беше бял, а тъмен. Лежеше в локва от собствената си кръв.

— Тук е — твърдо извика той. — Можем да я стигнем.

— Паднала е от сто метра височина — упорстваше Стайнер. — Няма начин да е оцеляла. Трябва да излезеш. Няма да рискувам живота на четирима души.

— Ема — извика Джонатан. — Аз съм. Ако си добре, мръдни с ръка.

Тялото й остана неподвижно, а гласът му продължаваше да кънти в бездната.

— Тихо — просъска ядосано Стайнер. — Ще погубиш всички ни.

Въжето се разклати. Джонатан се блъсна в стената и се вдигна около метър нагоре. Стайнер го теглеше навън. Заби разярен шиповете на подметката си в леда, извади ножчето си и притисна острието към въжето, на сантиметри от лицето си. Имаше скоби. Имаше брадвичка за лед. Щеше да слезе долу по стената.

Не сваляше очи от тялото. То вече му изглеждаше по-малко и някак странно. Не забеляза промяна в положението му. Нямаше значение дали Стайнер бе прав, когато каза, че падането е станало от високо или е имало препятствия, които са го забавили. Просто имаше прекалено много кръв.

Прибра ножа и освободи шиповете от леда. Въжето пак се размърда и го повдигна още един метър нагоре. Насочи отново светлината към червеното петно на дъното, но то вече не се виждаше. Бе загубил съпругата си от поглед.

— Ема! — извика той с обляно от сълзи лице.

Отговори му само ехото, отеквайки многократно в тъмнината.