Кристофър Райх
Правилата на измамата (90)

88.

Джонатан откри Ема свита на седалката в колата. Беше в съзнание, но едва дишаше.

— Опитах се да го спра — каза той. — Ала той не ме послуша.

Тя кимна и му махна с ръка да се приближи.

— Никога не е слушал, когото и да било — прошепна Ема.

Джонатан погледна към притихналата гора.

— Къде изчезнаха всички?

— Те са духове. Просто не съществуват.

Той взе ръката й в своята. Пръстите й бяха отпуснати и студени.

— Трябва да те откарам в болница.

— За света аз вече съм мъртва. Не мога да отида в болница.

— Този куршум се налага да бъде изваден в операционна.

— Ти си лекар. Можеш да се погрижиш за мен, нали?

Джонатан спусна назад облегалката й и огледа раната.

Куршумът бе минал през горната част на ръката й и бе заседнал в плътта под раменната й лопатка.

— Ти предотврати изпълнението на заговора. Можеш да излезеш на светло.

Ема поклати глава и тъжно се усмихна.

— Обърнах се срещу своите. За това има само едно наказание.

— Но Остин е действал сам.

— Не съм толкова сигурна. — Ема се размърда в седалката. — Както и да е, това е без значение. „Дивизията“ е като горгона Медуза. Отрежеш ли й главата, на нейно място поникват още десет. Длъжни са да ме накажат за назидание на останалите.

Джонатан стисна ръката й.

— Ще започнат да те наблюдават — рече тя с внезапно укрепнал глас. Отново се държеше като агент. Годините подготовка си казваха думата. — Ще предположат, че имаш пръст в цялата тази работа. Няма начин да си успял да откриеш „търтея“ сам. Рано или късно ще разберат какво точно се е случило. Някой ще се разходи до планината и ще им стане ясно, че всъщност не съм загинала при злополука. Направих грешки. Оставих следи.

— Ще дойда с теб.

— Това няма да промени нищо.

Джонатан не откъсваше поглед от нея, неспособен да каже и дума.

Ема протегна ръка и го погали по бузата.

— Разполагаме с няколко дни, преди да започнат да търсят.

В далечината се разнесе вой на сирени. Джонатан се обърна. Между дърветата, в посока към къщата, приближаваха проблясващи сини светлини. Пред алеята за автомобили спря полицейска кола. Отвътре излезе Маркус Фон Даникен с превръзка през рамото на дясната си ръка. Запъти се към тях.

— Успя ли да го спреш?

— Да.

— Слава богу!

Джонатан кимна към къщата.

— Вътре има двама мъже.

— Мъртви ли са?

Джонатан кимна. Фон Даникен се замисли и погледна към Ема.

— Коя всъщност си ти?

— Ще разбереш съвсем скоро — отвърна тя.

— Ще извикам линейка — каза полицаят.

— Аз ще се погрижа за нея — обади се Джонатан.

Фон Даникен прокара ръка по надупчения от куршуми таван на колата и подхвърли на Джонатан връзка ключове.

— Син фолксваген. Паркирал съм зад командния център. Вземете го и се махайте оттук.

— Благодаря — каза Ема.

— Длъжници сте ми. — Швейцарецът се обърна и накуцвайки, тръгна към къщата.

Полицейски коли заприиждаха една след друга. Над главите им закръжа хеликоптер с насочен към сградата прожектор.

Джонатан се наведе към колата и взе съпругата си на ръце.

— Казвам се Джонатан — представи се той.

— Аз съм Кари. Приятно ми е да се запознаем.

Джонатан се обърна и я понесе надолу по хълма.