Кристофър Райх
Правилата на измамата (56)

54.

Филип Палумбо следваше строго установена програма след всяко свое „ловуване“ в чужбина. От летището незабавно се отправяше към фитнес центъра в Александрия, щата Вирджиния. В продължение на два часа въртеше велоергометъра, вдигаше тежести и плуваше. Накрая, когато заедно с потта успееше да изхвърли от организма си безвкусната храна, мръсния въздух и нечистотиите, се отпускаше в сауната, за да възстанови изтерзаното си тяло. След всичко това пропъждаше чувството за вина, загнездило се в душата му. Чак тогава, пречистен като след изповед, се прибираше вкъщи при съпругата и трите си деца.

Днес обаче забрави за греховете си и насочи колата към Лангли, където отиде право в архива на Централното разузнавателно управление. Отвори файла на латиноамериканската секция с информация за дейността на управлението в Ел Салвадор през 80-те. В него откри бюлетин на мисия, разискващ нуждата от построяване на демокрация в региона, която да играе ролята на крепостна стена срещу комунистическия сандинистки режим, пуснал корени в съседна Никарагуа и заплашващ правителствата на Гватемала и Ел Салвадор. По-нататък се споменаваше за операция „Див гълъб“, проведена от посолството в Сан Салвадор през пролетта на 1984 година. Файлът, съдържащ подробности за операцията, беше засекретен и можеше да се отвори само с одобрението на заместник-директора. Толкова. Други операции нямаше.

Палумбо порови назад и откри списък на служители от агенцията, прикрепени към посолството по онова време. Опозна името на свой колега от Командния център за антитероризъм — слаб, дружелюбен ирландец на име Джо Лийхи.

Палумбо откри Лийхи в кабинет с голям прозорец с гледка към работните кабинки на Центъра.

— Джо, имаш ли минутка?

Както винаги, Лийхи беше безупречно издокаран в тъмносин костюм и лъснати обувки, а косата си носеше зализана назад като на банкер от Уолстрийт. Не толкова безупречен обаче бе филаделфийският му носов изговор.

— Какво има? — попита той.

— Искам да се напънеш да си припомниш нещо от много далечното минало. Имаш ли време за едно кафе?

Палумбо го поведе към закусвалнята на управлението и взе две двойни кафета с мляко от машината за топли напитки. Седнаха на маса в дъното.

— Ти беше в Ел Салвадор, нали?

— Доста отдавна. По това време ти си свалял първокурснички в Йейл — отвърна Лийхи.

— По скоро се опитвах, но те ме отпъждаха — отвърна Палумбо. — Какво можеш да ми кажеш за операция „Див гълъб“?

— Ето на това му се вика далечно минало. Защо питаш? Проверка ли правиш?

Палумбо поклати глава.

— Нищо подобно. Просто ми е интересно.

— Беше много отдавна. Аз бях младок. Тъкмо започвах. Наивен хлапак.

— Не се тревожи, Джо. Имаш думата ми. Това ще си остане между нас.

— Като Вегас, нали?

— Точно така, като Вегас. — Палумбо се наведе напред и го погледна в очите. — „Див гълъб“, Джо. Разкажи ми.

Лийхи дръпна стола си напред и се надвеси над масата.

— Всичко започна като тренировъчна програма. Просто да вкараме новобранците във форма. Повечето бяха големи дръвници. Половината дори нямаха долни дрехи. Донесохме малко берети от Форт Браг. Огнева мощ също. Идеята беше да ги понаучим на войниклък. Да подкрепим демокрацията в региона. Обичайните глупости.

— Не ползваме ли за тази цел базата във Форт Бенинг? — прекъсна го Палумбо.

— Официално, да. Но това беше sub rosa — строго поверително — сниши глас Лийхи. — Както и да е, ел президенте одобри начинанието и дори привлече част от тях към личната си войска. Ние свършихме мръсната работа. Сигурно се сещаш как стояха нещата тогава. Дани Ортега хранеше Бианка Джагър от държавната трапеза, а регионът беше пропищял от сандинистите. No mas Communista. Не на комунизма! Или поне такава беше идеята. Нещата излязоха от контрол още в самото начало. Но имаше ефект. Изкарахме акъла на всички. Президентът отново спечели изборите. Ние си стегнахме партакешите и се прибрахме у дома.

— А онези, които сте обучавали? Някои от тях дойдоха ли с вас?

— Какво имаш предвид с това „дойдоха ли с вас“?

— Не знам. Може да сте видели, че сред тях има кадърни момчета и да сте ги взели на работа в Агенцията.

От безгрижния тон на Лийхи не остана и следа:

— Това вече не е лъжица за твоята уста. Плуваш в мътни води.

— Само двамата сме, Джо… Ирландчето от Филаделфия и приятелчето му от Южен Бостън.

Лийхи се засмя, ала не каза нищо.

Палумбо продължи:

— Ще ти обясня защо питам. Един от тях е нагазил в моя територия. Светил е маслото на двама големи хитреци и е оставил след себе си следи от разни вуду магии и прочее. Говори се, че топи куршумите си в жабешка отрова. Вярва, че така ще попречи на духовете на жертвите си да го преследват от отвъдното. Чувал ли си за подобна абсурдна глупост?

Лийхи поклати глава, ала спомените очевидно нахлуха в съзнанието му.

— За пръв път чуваш за това, така ли, Джо?

— Бъркаш в черната торба — мрачно въздъхна Лийхи. — Това е поверителна информация. Ако ти е мило за прекрасната ти съпруга и трите ти хлапета, най-добре се откажи да ровичкаш.

Палумбо, като един истински агент, не се плашеше лесно. Дори напротив, предупреждението засили любопитството му.

— Хората, които е убил, са били замесени в онзи заговор с Валид Гасан. Възнамерявали са да свалят пътнически самолет. Фино подготвяна работа. Говорим за „търтей“, който се движи с над петстотин километра в час и събира в капсула двайсет кила „Семтекс“. Това си е направо крилата ракета. Не виждам как едно суеверно копеле ще успее самичък да сложи край на „Божинка“^[1].

— Човекът явно е свършил добра работа.

— Така е. Без съмнение — съгласи се Палумбо.

— Кой обаче стои зад всичко? — замисли се Лийхи.

— И аз това се чудя. Все пак имам някаква идея. В крайна сметка, колко души имат възможността да го направят?

— Искаш да кажеш, че е правителствена поръчка ли? — тайнствено попита Лийхи.

— О, да! — Палумбо удари по масата с кокалчетата на пръстите си. — Но това си остава между теб и мен.

Лийхи сложи длан на сърцето си в знак, че ще мълчи като гроб.

— Имаше нещо странно в онзи файл — продължи Палумбо. — Точно затова исках да говоря с теб. Липсва името на агента, който е командвал операцията. Изглежда е било премахнато още преди да компютъризират архива. Кажи ми, Джо, кой от нашите даваше нарежданията за „Див гълъб“?

Лийхи остана загледан в Палумбо известно време, после се надигна от масата. Докато минаваше покрай него се наведе и прошепна една дума на ухото му:

— Адмирала.

Палумбо не помръдна от мястото си, докато Лийхи не напусна закусвалнята.

Адмирала беше Джеймс Лафивър. Заместник-директорът на Оперативен отдел.