Кристофър Райх
Правилата на измамата (40)

38.

Симон Ноаре намести дамската чанта на рамото си и влезе в железопътната гара. Десетина души чакаха влака, пръснати по перона. През напречните греди на козирката свистеше леден вятър, който я пронизваше до кости. Пъхна ръце в джобовете си и се запъти към мониторите с разписанието на влаковете.

„Поне опитах“, каза си тя. Направи всичко, което бе по силите й, за да го предупреди. Независимо от това, не успя да го отклони от плана му. Джонатан беше добър човек. Не заслужаваше да страда заради действията на съпругата си. Симон се запита дали собственият й мъж би направил толкова много за нея. Едва ли. Пол не беше добър човек. Точно затова се бе омъжила за него.

Влакът, пристигащ по разписание в 8:06 часа, шумно навлезе в гарата. „Регионал Експрес“ с два локомотива и двайсетина вагона с маршрут от Локарно до Регенсбург. Спирачките изскърцаха и машината спря на перона. Хората започнаха да слизат. Докато спътниците й се качваха, Симон не спираше да се оглежда наоколо. Накрая се качи и тя. Купето за пушачи бе почти празно. Тя обаче продължи нататък и мина през междинната врата в съседния вагон за непушачи. Там също имаше свободни места. Не им обърна внимание. Очите й не се отлепяха от прозорците. Джонатан не се виждаше никъде. Стигна до края на вагона, отвори външната врата и скочи на перона.

Влакът бавно потегли.

Остана загледана след него, докато светлините му потънаха в мрака. После тръгна към бюфета на гарата. Заведението имаше вид на закусвалня и беше доста посещавано, предимно от бизнесмени, разпускащи с бира или кафе след работа на път за вкъщи. Седна на маса до прозореца и запали цигара.

Сервитьорът пристигна и тя си поръча уиски. Двойно, per favere. После изпи питието на един дъх. Обади се по телефона на съпруга си. Побъбриха си за клюките покрай Световния икономически форум, после му каза, че се прибира в Давос около един часа след полунощ.

— Джонатан е добре — добави тя. — Много е разстроен, разбира се, но не го показва горкичкият. Такъв си е… Не, не е определил дата за опелото все още.

Масата се разклати и срещу нея се настани блед мъж със стегната фигура. Симон изненадано го погледна.

— Опасявам се, че мястото е заето — каза тя, притискайки с ръка слушалката. — Пълно е със свободни маси наоколо.

— Обичам да седя до прозореца.

— Пол, трябва да тръгвам. Влакът ми е тук. Чао, скъпи. — Симон пусна телефона си в чантата и за пръв път погледна директно към мъжа срещу себе си. Имаше тъжни очи и бледа до прозрачност кожа. Не можа да издържи на пронизващия му поглед повече от няколко секунди. — Да, гледката не е лоша — отвърна тя. — Но повече я харесвам през лятото.

— През лятото съм в Цюрих.

Симон плъзна през масата лист хартия.

— Шофира черен мерцедес — каза тя. — Временни номера. Пътува за Гопенщайн. Ще вземе товарния влак за автомобили през планината. Каза ми, че иска да хване този в 10:21 часа за Кандерстег.

Призрака разгледа добре листа, после го скъса и го изхвърли в пепелника.

— А оттам?

— Цуг. Няма как да го изгубиш. На врата си носи проследяващо устройство.

— Това ще улесни нещата. — Призрака драсна клечка кибрит и запали парченцата хартия.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

Той не отговори. Симон се почувства глупаво. Яд я беше, че даде израз на загрижеността си.

— Носи куфарче — продължи тя с по-твърд глас. — Вземи го. Не забравяй да потърсиш и преносимата памет. Устройството е скрито в гривна, която е на дясната му ръка. И спазвай дистанция — добави тя. — Виждах те през цялото време от къщата на Блиц дотук.

— Не съм бил аз. Чаках на паркинга.

— Сигурен ли си?

Черните му очи я пронизваха.

— Спазвах инструкциите — тихо отвърна той.

— Много добре — кимна Симон. — А! И още нещо… Въоръжен е.

Призрака се надигна от мястото си.

— Това няма значение.

Симон се сниши на стола си, запали нова цигара и се загледа през прозореца в тъмнината.