Саймън Бекет
Убийства в Манхам (9)

9

На следващата сутрин още двама души бяха наранени от капани. И двата инцидента бяха станали далеч от мястото на снощните произшествия. Нямахме постоянна медицинска сестра, затова пострадалите дойдоха при мен. Служителка на полицията бе стъпила в замаскирана дупка и прасецът й бе прободен от забита заострена пръчка. Направих каквото можах и също като Скот Бренер я изпратих в болницата да й зашият раната. Другият пострадал беше Дан Марсдън, местен ратай. Неговата рана беше повърхностна. Телената примка не бе успяла да прореже докрай дебелия кожен ботуш.

— Само да успея да пипна копелето, което е заложило капана — закани се той през стиснати зъби, докато превързвах раната му.

— Добре ли беше прикрит?

— Съвсем невидим. И да видиш колко голям беше! Бог знае какво са искали да хванат в такова огромно нещо.

Не отговорих. Помислих си, че в капаните е попаднало точно това, за което са били предназначени.

Така смяташе и Макензи. Нареди временно да се спре издирването на Лин Меткаф и да се организира пункт за оказване на първа помощ близо до полицейската каравана. Също така разпространи съобщение, с което предупреждаваше хората да не излизат в горите и полята около селото. Резултатът можеше да се предвиди. До този момент хората бяха вцепенени от случващото се, а сега при новината, че околностите на Манхам не са безопасни, повечето бяха обхванати от ужас.

Разбира се, имаше и такива, които отказваха да повярват или упорито твърдяха, че не се страхуват и ще продължат да обикалят местата, които познават откакто се помнят. Това продължи, докато един от най-гръмогласните противници, добре почерпен следобеда в „Агнето“, стъпи в дупка, покрита със суха трева, и счупи глезена си. Виковете му подействаха повече от предупреждението на полицията и накараха останалите добре да размислят.

Пристигнаха нови полицейски подкрепления. Най-после централната преса усети какво става и репортерите нахлуха в селото с микрофони и камери. Хората в Манхам се чувстваха като под обсада.

— Засега са използвани два основни вида капани — осведоми ме Макензи. — Този с телта е най-обикновена примка и всеки бракониер знае как се прави. Само че е толкова голям, че кракът на възрастен човек може да влезе в него. Другият, със заострената пръчка, е още по-опасен. Може би ги прави някой бивш военен или човек, който се интересува от техники за оцеляване в екстремни условия. Или просто някой с извратено въображение.

— Защо каза „засега“?

— Този, който е залагал капаните, си разбира от работата. Всичко е много добре обмислено. Трябва да очакваме, че ще ни поднесе още изненади.

— Нали точно това е искал? Да спре претърсването.

— И аз така мисля. Не можем да поемем повече рискове. Досега имаше само наранявания. Ако продължаваме да се мотаем по горите, някой може да бъде убит.

Когато стигнахме до разклона, той замълча, потропвайки нетърпеливо по волана, докато чакаше колата пред нас да тръгне. Погледнах през прозореца. Отново ме обземаше безпокойство.

Рано сутринта се бях обадил на Макензи и му бях казал, че съм готов да огледам трупа на Сали Палмър, ако все още иска. Знаех това от момента, в който се събудих, като че ли бях взел решението в съня си. Май точно така беше станало.

Всъщност не бях сигурен доколко ще мога да помогна. В най-добрия случай можех да определя по-точно интервала от време, в който е настъпила смъртта, ако вече не бях забравил много неща. Не си правех никакви илюзии, че така ще помогна на Лин Меткаф. Просто не можех повече да стоя безучастно.

Това съвсем не означаваше, че го правя с удоволствие.

Когато му съобщих решението си, Макензи не беше нито изненадан, нито впечатлен. Каза само, че ще говори със старши детектива и ще ми се обади. Затворих телефона и се почувствах напълно объркан. Питах се дали съм взел правилното решение.

Той ми се обади след половин час и ме попита дали мога да се захвана с работата този следобед. Отговорих утвърдително, макар че устата ми беше пресъхнала.

— Тялото е все още при патолога. Ще те взема в един и ще те закарам — уведоми ме той.

— Мога да отида сам.

— Така или иначе трябва да отида до управлението. Освен това трябва да си поговорим за някои неща.

Чудех се за какво ли има да си говорим, докато отивах при Хенри, за да го помоля да ме замести за следобедните прегледи.

— Разбира се. Нещо неочаквано ли се появи?

Той ме погледна въпросително. Все още не му бях разказал защо Макензи ме посети онзи ден. Чувствах се неловко, но не ми се навлизаше в обяснения, за които още не бях готов. Знаех, че не мога да отлагам още дълго. Поне това му дължах.

— Нека оставим този разговор за края на седмицата. Тогава ще ти разкажа всичко — обещах аз.

Дотогава щях да съм си свършил работата, а и нямаше да има прегледи, за които да се тревожа.

— Наред ли е всичко? — погледна ме той внимателно.

— Да, но нещата са малко… сложни.

— Обикновено така става. Миналата седмица по това време никой не очакваше, че наоколо ще гъмжи от журналисти и полицаи, които да задават въпроси. Да се чуди човек как ще свърши всичко това.

Опита се да разведри атмосферата:

— Хайде, добре, ела в неделя на обяд. Обичам да готвя и имам едно прекрасно бордо. Търся си повод да го отворя. Винаги е по-лесно да се говори на пълен стомах.

Съгласих се, благодарен, че мога поне още малко да отложа разговора ни.

Потокът от коли се движеше покрай нас, когато стигнахме до околовръстното шосе. В колата миришеше на ментолов ароматизатор и автършейва на Макензи. Някой наскоро я беше почистил. По пътищата царяха бъркотия и шум. Изглеждаше ми едновременно и познато, и чуждо. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил в град и с изненада осъзнах, че сега за първи път от онзи далечен дъждовен следобед напускам Манхам. Чувствата ми бяха противоречиви — от една страна, ми се искаше да си бях останал в селото, а, от друга, бях изненадан, че толкова дълго време не съм излизал от там.

Въпреки всичко животът навън продължаваше.

Наблюдавах тълпа ученици, които се блъскаха един друг, докато учителката им се опитваше да въведе ред. Хората бързаха, всеки замислен за своите работи. Всички те имаха свой живот, независим от моя. Или от живота на другите наоколо.

— Телта от капаните е като тази, в която се е препънала Лин Меткаф — каза Макензи и ме върна към действителността. — С такава тел е била вързана и птицата за камъка. Най-вероятно е от същата партида, макар че не сме сигурни.

— Това с птицата… Какво означава?

— Не сме сигурни. Може би е искал да я уплаши. Може би е искал да заяви нещо или да остави подписа си.

— Като крилата върху тялото на Сали Палмър?

— Възможно е. Между другото, орнитологът каза, че са от ням лебед. Среща се често по тези места, особено по това време на годината.

— Мислиш ли, че има връзка между крилата на лебеда и патицата?

— Мисля, че не е съвпадение, ако това питаш. Може би има специално отношение към птиците.

Задминахме един бавно движещ се микробус.

— Психолозите са се заели с въпроса, за да ни дадат представа с какъв човек си имаме работа. Участват всякакви специалисти, за които можеш да се сетиш. Опитваме се да разберем дали не става въпрос за езически ритуал или форма на сатанизъм. Какви ли не извратеняци има.

— Но ти мислиш, че не е такъв?

Не ми отговори веднага, очевидно се колебаеше доколко може да ми се довери.

— Не, мисля, че не е такъв — започна той най-после. — Крилата върху тялото на Сали Палмър ни накараха да си мислим какво ли не. Заговори се, че убиецът може да е религиозен фанатик или че това е класически символизъм — всичко каквото може да ти дойде наум — от ангели до един господ знае какво. Сега обаче не ми се вярва да е така. Ако патицата е била принесена в жертва или е била осакатена, тогава да. Но просто завързана с тел? Не, според мен нашият човек обича да причинява болка. Ей-така, да се покаже.

— Като с капаните?

— Като с капаните. Те обаче наистина ни забавиха. Не можем да се концентрираме върху издирването, когато трябва да мислим какви изненади може още да ни е оставил. Защо си е правил труда? Всеки, който може да постави такива капани, ще знае как да прикрие следите си. Вместо това ни оставя да намерим птицата. Коловете, с които е спънал жертвата си, стоят на място, а сега и това. Или не го е грижа, че ще открием нещо, или… и аз не знам…

— Маркира територията си? — предположих аз.

— Нещо такова. Показва ни, че той командва тук. Дори не полага особени усилия. Просто залага няколко капана на стратегически места и ни гледа сеира.

Замълчахме. Разсъждавах върху думите на Макензи.

— Може би има още нещо.

— Какво имаш предвид?

— Превърнал е горите и мочурищата в забранена територия. Хората се страхуват да ходят там, за да не попаднат в някой от капаните му.

— И? — намръщи се Макензи.

— Може би обича не само да причинява болка. Може би му е приятно да всява ужас.

Макензи се загледа замислено през стъклото. По него бяха останали петна от размазани насекоми.

— Възможно е — проговори най-сетне. — Би ли ми казал къде беше между шест и седем часа вчера сутринта?

Рязката смяна на темата направо ме стъписа.

— В шест часа най-вероятно съм бил в банята. След това закусих и отидох в кабинета.

— В колко часа?

— Около седем без петнайсет.

— Рано започваш.

— Не спах добре.

— Имаш ли свидетел?

— Хенри. Когато пристигнах, пих кафе с него. Черно, без захар, ако ви е необходима и тази информация.

— Това е обичайна процедура, доктор Хънтър. Участвал си в достатъчно полицейски разследвания, знаеш как стоят нещата.

— Спри!

— Какво?

— Просто спри!

Понечи да ми възрази, после включи мигача и спря край пътя.

— Тук като заподозрян ли съм или защото имате нужда от помощта ми?

— Виж, разпитваме всеки…

— Кое от двете?

— Добре, извинявай, не трябваше да те питам по този начин. Просто трябва да ти задам няколко въпроса.

— Ако смяташ, че имам нещо общо с престъплението, тогава не трябва да съм тук. Мислиш ли, че цялата работа ми е много приятна? Ще съм безкрайно щастлив, ако никога повече в живота си не видя труп. Така че, ако ми нямате доверие, по-добре да си тръгна още сега.

— Виж какво — въздъхна Макензи, — мисля, че нямаш нищо общо с това. Ако не беше така, то, повярвай ми, никога нямаше да прибегнем до помощта ти. Задаваме едни и същи въпроси на всеки от селото. Просто смятах да попитам и теб и да приключим, разбра ли?

Не ми харесваше резкият начин, по който зададе въпроса. Искаше да ме изненада, за да види как ще реагирам. Питах се дали и останалият ни разговор всъщност не бе проверка. Но независимо дали ми харесваше или не, той си вършеше работата. И при това добре. Кимнах неохотно.

— Сега мога ли да продължа? — попита той.

— Ами, давай — насилих се да се усмихна.

Потеглихме.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме изследването? — прекъсна той тишината.

— Трудно е да се каже. До голяма степен зависи от състоянието на тялото. Патологът открили нещо?

— Немного. Не можем със сигурност да кажем дали е имало сексуално насилие, но като имаме предвид, че я открихме гола, най-вероятно е била насилвана. Има множество малки порезни рани по трупа и крайниците, но всички са повърхностни. Дори не може да се определи със сигурност кое точно е причинило смъртта — раната на гърлото или травмите по главата. Ти дали ще можеш да хвърлиш малко светлина по проблема?

— Все още не знам.

След като бях разгледал снимките от местопроизшествието, вече имах някаква представа, но не исках да дам категоричен отговор.

Макензи ме изгледа косо.

— Сигурно после ще съжалявам, че съм попитал, но какво точно ще правиш с трупа?

Съзнателно се опитвах да не мисля за това. Но отговорите дойдоха сами.

— Ще ми трябват рентгенови снимки на тялото, ако все още не са направени. След това ще взема проби от меките тъкани, за да определя ЧНС и…

— Какво да определиш?

— Часът на смъртта. Могат да се анализират промените в биохимията на тялото и така доста точно да се определи часът на смъртта. Изследват се съставът на аминокиселините, летливите мастни киселини, нивото на разграждане на протеините. След това ще премахна всички остатъци от меки тъкани, за да огледам скелета. Така става ясно какви травми са били нанесени и с какво оръжие е извършено убийството. Ето, такива неща.

Макензи се намръщи с отвращение.

— Как се прави това?

— Ако не е останала много мека тъкан, се използва скалпел или форцепс. Или тялото се вари няколко часа в детергенти.

Макензи направи физиономия.

— Сега разбирам защо искаш да си общопрактикуващ лекар.

В следващия момент видях, че се сети за истинската причина.

— Извинявай — добави бързо.

— Няма нищо.

Известно време пътувахме мълчаливо. Забелязах, че Макензи почеса врата си.

— Отиде ли да я погледнат? — попитах аз.

— Какво да погледнат?

— Бенката. Преди малко я чешеше.

Бързо отдръпна ръката си.

— Просто ме засърбя — каза той и сви в паркинга. — Пристигнахме.

Последвах го в болницата. Взехме асансьора и слязохме в сутерена. Моргата беше в края на дългия коридор. Веднага щом влязох вътре, и миризмата ме удари — сладникава остра миризма на химикали, която изпълва дробовете при първото вдишване. Вътре всичко бе в бяло, стомана и стъкло. Когато влязохме, млада жена от азиатски произход с бяла престилка стана от бюрото, където седеше.

— Здравей, Марина — свойски поздрави Макензи. — Доктор Хънтър, това е Марина Пател. Ще помага с каквото е необходимо.

Тя се усмихна, докато се ръкувахме. Все още се опитвах да се ориентирам, да се пригодя отново към средата, която ми беше едновременно позната и чужда.

Макензи погледна часовника си.

— Добре, отивам в управлението. Звънни ми, когато свършиш, и ще те закарам обратно.

Той си тръгна, а младата жена ме погледна въпросително, очаквайки нарежданията ми.

— Ааа… вие ли сте патологът? — опитвах се да отложа момента още малко.

— Не още — усмихна се тя. — Само дипломант. Но имам планове за бъдещето.

Кимнах. И двамата стояхме като заковани.

— Искате ли да видите тялото? — попита тя накрая.

Не. Не исках.

— Да, добре.

Подаде ми бяла престилка и влязохме през тежките летящи врати. Стаята беше малка и приличаше на операционна. Беше студено. Тялото лежеше върху маса от неръждаема стомана и изглеждаше съвсем не на място върху матовата метална повърхност. Марина включи лампите над масата и те осветиха покъртителна картина.

Видях това, което някога е било Сали Палмър. Но сега от нея не бе останало нищо. Почувствах мимолетно облекчение. След това погледнах на случая от дистанцираната позиция на лекар.

— Добре. Да започваме.

 

 

Жената бе преживяла и по-добри дни. Сипаничавото й лице бе излиняло, чертите й бяха загубили някогашните си очертания. Главата й беше наведена, сякаш носеше бремето на света на плещите си. Въпреки това в смирението й имаше благородство, сякаш приемаше участта си, колкото и нежелана да бе тя.

Статуята на неизвестна светица привлече вниманието ми още по време на черковната служба. Не мога да определя какво точно ми хареса в нея. Беше поставена върху каменна колона, грубо изсечена и дори аз можех да забележа, че скулпторът не е имал усет за пропорции. Въпреки това ми допадаше, може би защото времето беше смекчило формите, а може и поради друга, неизвестна причина. Устояла бе на вековете, бе станала свидетел на безброй радостни и трагични събития. И дълго след като всички останали щяха да потънат в забрава, тя все още щеше да стои там и да наблюдава безмълвно. Сякаш искаше да ни напомни, че всичко — и добро, и зло — отминава.

Точно сега тази мисъл ми подейства успокоително. Дори в топлата вечер старата черква беше хладна и миришеше на мухъл. Светлината минаваше през стъклописите и образуваше сини и морави петна. Старинните прозорци бяха изкривени и деформирани, стъклата им — скрепени с олово за рамките. Централната пътека беше покрита с неравни каменни плочи, излъскани от времето, а между тях имаше стари надгробни плочи. На тази до мен беше издълбан череп, а под него някой средновековен каменоделец бе издялал мрачно послание:

„Където си ти, там някога бях аз.

Където съм аз, ще дойдеш скоро ти.“

Размърдах се на твърдата дървена пейка, а проникновеният баритон на Скарсдейл отекваше от каменните стени. Както можеше и да се очаква по време на службата, която трябваше да бъде молитва за жертвите, той бе намерил начин да наложи на затворената в черквата аудитория своите разбирания за благочестивост.

— Дори сега, когато се молим за душата на Сали Палмър и за избавлението на Лин Меткаф, пред нас стои въпрос, чийто отговор трябва да намерим. Защо? Защо трябваше да се случи всичко това? Божие възмездие ли е двете млади жени да ни бъдат отнети така жестоко? Но възмездие за какво? И за кого?

Скарсдейл стисна с две ръце перилата на стария дървен амвон и изгледа застрашително паството си.

— Възмездието може да се стовари върху всеки един от нас, по всяко време. Не ни е дадено да го поставяме под съмнение. Не ни е позволено да се оплакваме, че не е справедливо. Бог е милостив, но ние нямаме право да очакваме милостта Му. А Бог показва милостта си към нас по начин, който невинаги разбираме. И поради невежеството си нямаме право да го осъждаме.

Когато Скарсдейл спря, за да си поеме дъх, в тишината проблеснаха светкавици. Беше позволил на пресата да влезе в черквата. Това правеше ситуацията още по-абсурдна. Паството му, което обикновено се състоеше от шепа хора, сега бе препълнило черквата. Когато пристигнах, местата бяха вече заети и аз едва си проправих път до едно свободно местенце в дъното.

Съвсем бях забравил за службата, докато не видях, че дворът на черквата е изпълнен с хора. Макензи беше уредил един мълчалив цивилен сержант от полицията да ме докара обратно. На полицая явно му беше неприятно да играе ролята на шофьор. Когато позвъних на инспектора да му кажа, че съм свършил работата си за днес, телефонът му бе изключен. Оставих съобщение на гласовата му поща и той ми отговори почти веднага:

— Как беше?

— Изпратих проби за газово-хроматографски анализ. Когато получа резултатите, ще мога по-точно да определя часа на смъртта. Утре ще започна изследвания на скелета. Те ще ни дадат по-ясна представа какво оръжие е било използвано.

— Значи няма нищо ново? — В гласа му прозвуча разочарование.

— Не, освен че Марина ми каза, че според патолога смъртта е настъпила вследствие на нараняванията по главата, а не от раната на гърлото.

— А ти не си съгласен, така ли?

— Не оспорвам, че нараняванията биха могли да са смъртоносни. Но още е била жива, когато гърлото й е било прерязано.

— Сигурен ли си?

— Тялото се е изсушило преждевременно. Дори и при сегашната ужасна жега не би могло да стане толкова бързо, ако не е имало масивна загуба на кръв. Това не може да се случи след настъпването на смъртта, дори когато гърлото е прерязано.

— Пробите от почвата в близост до намереното тяло показват ниско съдържание на желязо — посочи Макензи.

Това означаваше, че почвата край тялото не бе попила много кръв. Като се има предвид количеството кръв, което би избликнало при прерязването на югуларната вена, съдържанието на желязо в почвата би трябвало да е изключително високо.

— Значи е била убита някъде другаде.

— Ами нараняванията по главата?

— Или не са били смъртоносни, или са били нанесени след смъртта й.

За миг настъпи тишина. Сещах се за какво си мисли. Каквото и да се бе случило на Сали Палмър, сега Лин Меткаф я очакваше същото. Ако все още не бе мъртва, то бе само въпрос на време.

Освен ако не станеше чудо.

Скарсдейл привършваше проповедта си.

— Може би някои от нас си задават въпроса: какво сториха тези две нещастни жени, за да заслужат това. Какво е направила нашата общественост, за да я застигне това? — Той разпери ръце. — Вероятно нищо. Може би съвременното общество е право в своето единодушие, може би няма разум, няма всемогъща мъдрост във вселената.

Замълча драматично. Чудех се дали нарочно не се държи така заради камерите.

— Или може би сме оставили високомерието ни да ни заслепи и затова не я виждаме — продължи той. — На повечето от вас тук кракът им не е стъпвал в черква от години. Прекалено заети сте, за да споделите живота си с Бога. Не мога да твърдя, че познавах Сали Палмър или Лин Меткаф. Между живота им и тази черква нямаше нищо общо. Не се съмнявам, че те са нещастни жертви. Но жертви на какво?

Той се наведе напред, главата му бе надвесена над нас.

— Трябва всички ние, всеки един от нас да погледне в сърцето си. Христос е казал: „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Точно това правим ние днес. Жънем плодовете не само на духовната си леност, но и на пренебрежението си. Злото не престава да съществува. Само не му обръщаме внимание. Е, тогава кого да обвиним?

Вдигна ръка и костеливият му пръст бавно обходи препълнената черква.

— Нас самите. Ние сме позволили на Змията необезпокоена да пропълзи сред нас. Никой друг. А сега трябва да се молим на Господ да ни даде сили да я пропъдим!

Последва неловко мълчание. Хората се опитваха да осмислят думите му. Скарсдейл не им даде тази възможност. Повдигна брадичката си и затвори очи. Светкавиците на фотоапаратите засвяткаха по лицето му.

— Да се помолим.

 

 

Пред черквата хората не се събираха на групички да си поговорят, както обикновено правеха след служба. Отстрани на селския площад беше спряна бяла полицейска каравана. Всички намираха присъствието й за неуместно и заплашително. Малцина бяха склонни да дават интервюта, въпреки настойчивите опити на пресата и телевизионните камери. Събитията бяха още много пресни, за да бъдат споделени пред чужди хора. Едно беше да гледаш по телевизията как подобни трагедии се случват на други места. Съвсем друго е да си част от трагедията.

Така че трескавите въпроси на журналистите се сблъскваха с любезно, но непроницаемо мълчание. С едно-две изключения целият Манхам бе обърнал гръб на външния свят. Учудващо, но Скарсдейл беше един от тези, които даваха интервюта. Човек не би очаквал, че ще се радва да бъде център на общественото внимание, но той явно смяташе, че му е позволено поне веднъж да се поддаде на суетата. Като се има предвид тонът на проповедта му, очевидно мислеше, че случилото се доказва думите му. В замъглените си очи той смяташе, че е прав, и възнамеряваше да сграбчи възможността с възлестите си юмруци.

Наблюдавахме го заедно с Хенри как проповядва в двора на черквата на зажаднелите за новини журналисти. Зад него развълнуваните деца се катереха по Паметника на мъченицата, тъпчеха увехналите цветя и се надяваха да влязат в обектива на камерите. Не долавяхме думите, но гласът му се носеше над площада и стигаше до големия кестен, където стояхме с Хенри. Намерих го там, когато излязох от службата. Отидох при него и той ми се усмихна накриво.

— Не успя ли да влезеш вътре? — попитах аз.

— Не се и опитах. Исках да изразя почитта си, но проклет да съм, ако започна да напомпвам самочувствието на Скарсдейл. Нито пък ще слушам злобните му думи. За какво беше този път — Божието възмездие за греховете ни? Как сами сме си заслужили наказанието ли?

— Нещо подобно — признах.

— Точно от това има нужда Манхам — изсумтя Хенри. — Да отключим параноята.

Забелязах, че Скарсдейл продължава импровизираната си пресконференция, а зад гърба му групата от твърдолинейни енориаши значително бе набъбнала. Към Лий и Марджъри Гудчайлд, Джудит Сътън и сина й Рупърт, които редовно се черкуваха, се бяха присъединили и такива, които по-рядко посещаваха черковната служба. Като безмълвен хор те подкрепяха свещеника, който бе повишил глас, за да защити позицията си пред камерите.

Хенри поклати глава с отвращение.

— Погледни го. В стихията си е. Божи човек? Как не! Сега просто е намерил удобен случай да заяви: „Нали ви казах!“

— Може би е прав донякъде.

— Само не ми казвай, че и ти си станал вярващ — погледна ме той скептично.

— Скарсдейл едва ли може да ме промени. Но извършителят на престъплението е местен човек. Някой, който познава околностите. Познава и нас.

— В такъв случай Бог да ни е на помощ, защото ако Скарсдейл поеме нещата в ръцете си, ще има дълго да чакаме, преди да заживеем нормално.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледал ли си „Салемските вещици“? Пиеса на Артър Милър за гоненията на набедените вещици в Салем.

— Само по телевизията.

— Ако отчето продължава в същия дух, онова, което се е случило в Салем, ще е нищо, в сравнение с това, което ще стане в Манхам.

Помислих, че се шегува, но погледът му показваше, че е напълно сериозен.

— Гледай да не се набиваш на очи, Дейвид. Дори Скарсдейл да не настройва хората, те скоро ще започнат да се замерят с кал и да се сочат с пръст един друг. Стой далече.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Живея в селото доста по-отдавна от теб. Познавам милите ни приятели и съседи. Вече са започнали да точат ножове.

— Хайде, не мислиш ли, че малко прекаляваш?

— Прекалявам ли?

Наблюдаваше Скарсдейл, който, след като свърши с речта си, се обърна и тръгна към черквата. По-настоятелните журналисти се опитаха да го последват, но Рупърт Сътън разпери ръце и застана пред тях като огромна грамада плът, с която никой не изпитваше желание да се бори.

Хенри ме погледна многозначително.

— Ето такова държане кара хората да станат лоши. Манхам е забутано място, а забутаните места раждат задръстени умове. Може би съм по-черноглед, отколкото трябва, но въпреки това на твое място бих си пазил добре гърба.

Изгледа ме продължително, за да се увери, че съм разбрал думите му, а после погледна някъде зад мен.

— Здравейте. Познавате ли се?

Обърнах се и видях усмихната млада жена. Беше чернокоса и закръглена, бях я виждал из селото, но не я познавах. Отмести се малко настрани и тогава видях, че Джени е с нея. За разлика от приятелката си, тя съвсем не изглеждаше весела.

Джени хвърли многозначителен поглед, но младата жена не му обърна внимание и дойде при нас.

— Здравейте. Аз съм Тина.

— Приятно ми е да се запознаем, Тина.

Чудех се какво става. Джени се усмихна едва-едва. Изглеждаше объркана.

— Здрасти, Тина — обади се Хенри. — Как е майка ти?

— По-добре е, благодаря. Отокът почти е спаднал.

Обърна се към мен, очите й светеха.

— Благодаря ви, че снощи сте изпратили Джени до вкъщи. Живеем заедно. Хубаво е, че все още се намират кавалери.

— Няма за какво толкова да благодарите.

— Мислех си, че някой път трябва да ни дойдете на гости. Да пийнем нещо, да вечеряме или просто така.

Хвърлих поглед към Джени. Лицето й бе силно зачервено. Усетих, че и аз започвам да се изчервявам.

— Ами…

— Какво ще кажете за петък вечер?

— Тина, сигурна съм, че той… — обади се Джени, но приятелката й не разбра намека.

— Нали не сте зает тогава? Можем да се уговорим за друга вечер.

— Ами не, но…

— Чудесно! Ще се видим в осем часа.

Усмихна се още веднъж, хвана Джени под ръка и двете си тръгнаха.

— Какво беше това? — попита Хенри.

— Нямам представа.

Той очевидно се забавляваше.

— Наистина нямам — настоях аз.

— Ще ми разкажеш всичко в неделя, докато обядваме.

Усмивката изчезна от лицето му и отново ме погледна сериозно.

— Помни какво ти казах. Внимавай на кого се доверяваш. И си пази гърба.

С тези думи подкара инвалидния си стол и си тръгна.