Саймън Бекет
Убийства в Манхам (15)

15

Тази нощ имаше още една жертва. Нападението не беше извършено от престъпника, убил Сали Палмър и отвлякъл Лин Меткаф. Не в буквалния смисъл на думата. Пострадалият бе жертва на подозрението и враждебността, обхванали селото.

Джеймс Ноулан живееше в малка къща в задънената уличка зад гаража. Беше ми пациент и работеше в магазин в едно съседно село. Беше тих и самотен човек, кротък по характер и дълбоко нещастен. На възраст бе около петдесетте, неженен и поне двайсет и пет килограма над нормата. Освен това беше хомосексуалист. Това го караше да се срамува ужасно от себе си. В изостанало място като Манхам, където такива наклонности се смятаха за противоестествени, не бе имал никаква възможност за сексуални контакти. Ето защо на млади години е задоволявал нуждите си по парковете и обществените тоалетни в съседните градове. Един ден обаче обектът на желанията му се оказал полицай под прикритие. Срамът от постъпката му траел доста по-дълго от наложената му условна присъда. Неизбежно в селото се разчуло за това. Хората и без това вече му се присмивали, а сега започнали да го смятат за заплаха. Никога не са обсъждали в какво точно се е състояло провинението му, може би не са знаели, но слуховете, достигнали до тях, са били достатъчни, за да го заклеймят завинаги. Много често в затворените общества всеки има отредена роля. Неговата роля беше на отхвърления, на перверзника, с когото майките плашеха децата си. И Ноулан играеше ролята си, като се изолираше все повече от околните. Движеше се из селото като призрак, почти с никого не говореше и единственото му желание бе да остане незабележим. Повечето от хората се съобразяваха с желание му, но това не бе проява на толерантност, а на пренебрежение.

До този момент.

В известен смисъл това, което се случи, бе облекчение за него. Живееше в непрекъснат страх, откакто бе намерен трупът на Сали Палмър. Пределно ясно му беше, че разумът не играе никаква роля, когато трябва да се намери изкупителна жертва. Вечер, когато се прибереше от работа, се заключваше вкъщи и затваряше капаците на прозорците. Надяваше се да се защити, като остане незабележим. Но в онази събота вечер нищо не можа да му помогне.

Минавало единайсет, когато някой захлопал по вратата му. Бил загасил телевизора и се готвел да си ляга. Пердетата били спуснати и той поседял известно време, като се молел неизвестните посетители да си отидат. Но те не си отивали. Мъжете били пияни и в началото се смеели, докато подигравателно го викали по име. След това виковете им станали гневни, а ударите по вратата — застрашителни. Тя се огъвала под натиска. Ноулан погледнал телефона и за момент се поколебал дали да не извика полицията. През целия си живот се бе мъчил да не привлича вниманието върху себе си. Не искал да го прави и сега. Вместо това, когато нападателите променили тактиката си и го заплашили, че ще счупят вратата, ако не я отвори, той постъпил така, както винаги бе постъпвал.

Направил това, което му казали.

Бил сложил веригата и се надявал, че стоманените брънки ще го предпазят. И те, както и всичко останало, го предали. Нападателите подновили атаката си и вратата, както и рамката, станали на трески. Ноулан бил избутан обратно в хола, а мъжете нахлули в дома му.

По-късно той твърдеше, че не е разпознал нито един от тях. Казваше, че не е успял да види лицата им. Вярно или не, но ми се струваше невероятно да не знае кои са нападателите му. Най-малкото са били хора, които сигурно е срещал, или младежи, с чиито родители е израснал. Удряли са го и са го ритали, а след това са изпочупили покъщнината му. След като строшили всичко в къщата, отново започнали да го бият и не го оставили, докато не изпаднал в безсъзнание. Вероятно някаква искрица разум ги е накарала да спрат, преди да го убият. От друга страна, раните му бяха такива, че може да са решили, че е умрял.

Известно време, след като са си тръгнали, телефонът ми иззвъня. Напипах го в тъмнината и тъй като бях сънен, не можах да разпозная гласа, който шепнешком ми съобщи, че има ранен човек. Докато все още се мъчех да се разсъня, гласът ми съобщи в коя къща да отида и после телефонът ми изключи. Загледах тъпо слушалката и ми трябваше секунда-две, за да се сетя да извикам линейка. Винаги имаше вероятност да е фалшиво обаждане, но този път не ми се стори, че някой си прави дебелашка шега. А и щеше да мине доста време, преди линейката да успее да пристигне.

По пътя към дома на Ноулан спрях на площада и се отбих в полицейската каравана. Там имаше дежурни денонощно, а не ми се искаше да отида в къщата сам. Беше грешка от моя страна. Не знаеха, че съм се обадил на „Бърза помощ“, че има спешен случай, и загубих ценно време, докато им обясня какво се е случило. Накрая един от тях се съгласи да дойде с мен, но вече си мислех, че щеше да е по-добре да бях тръгнал сам.

Малката уличка, на която живееше Ноулан, беше потънала в тъмнина. Лесно можеше да се разпознае коя е неговата къща, защото вратата зееше отворена. Докато наближавахме, огледах съседните къщи. Никъде нямаше признаци на живот, но въпреки това усещах, че ни наблюдават.

Открихме Ноулан сред отломките на дома му, там, където нападателите го бяха захвърлили. Не можех много да му помогна. Оставих го да лежи свит и зачаках да дойде линейката. Говорех му в моментите, когато идваше в съзнание, докато парамедиците пристигнат. За кратко погледът му съвсем се избистри и тогава го попитах какво се е случило. Но той затвори очи и отказа да говори.

Когато го изнасяха на носилката, един от полицаите, който беше пристигнал с линейката, попита защо са се обадили на мен, а не на полицията или на „Бърза помощ“. Отговорих, че не зная, но не беше вярно. Гледах как проблясващата синя светлина на линейката се отразява в прозорците на съседните къщи. Въпреки суматохата там не се показваше никой, нито пък някой бе излязъл да види какво се случва. Но знаех, че хората наблюдават. Също както бяха гледали, или по-скоро извърнали погледи, когато първо къщата, а после и самият Ноулан бяха нападнати. Съвестта на някого се беше обадила, но не достатъчно, за да спре нападателите или да съобщи на полицията. Тази работа не трябваше да излиза извън селото. Затова беше направил компромис и се беше обадил на мен. Аз почти бях един от тях. Бях сигурен, че няма да има свидетели, както и че никой няма да признае, че ми се е обадил. Оказа се, че дори позвъняването е направено от единствения обществен телефон в селото и бе невъзможно да се разбере кой е звънял. Линейката тръгна, а аз стоях загледан в затворените врати и прозорци и ми се искаше да им се развикам. Нямах представа какво щях да им кажа, нито каква полза щеше да има от това.

Вместо това се прибрах вкъщи и се опитах да поспя.

 

 

Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах напрегнат и смутен. Взех вестника и чаша кафе и излязох да го изпия навън. Тази седмица голямата новина беше една влакова катастрофа. В сравнение с нея откриването на втори труп в Манхам бе твърде незначително събитие и затова му бяха посветени само няколко реда във вътрешните страници. Тъй като очевидно нямаше връзка с предишното убийство, бе споменато просто като любопитен факт.

През по-голямата част на предния следобед бях работил върху останките на младия мъж. Не очаквах никакви изненади, макар че трябваше да изчакаме резултатите от изследванията на трупния восък и пробите от почвата, за да добием по-точна представа за времето на смъртта. Добрата новина, ако въобще можеше да се нарече така, беше, че нямаше да е трудно да се идентифицира трупът. Зъбите, както и пломбите, се бяха запазили непокътнати и с малко повече късмет медицинският картон можеше да бъде открит и жертвата разпозната. Освен това открих и стара фрактура на лявата тибия — големия пищял. Той отдавна беше заздравял, но счупването също можеше да помогне при установяването на самоличността на мъжа.

Всичко, което по-рано бях казал на Макензи, се потвърди. Трупът беше на млад бял мъж, на около двайсетина години. Черепът му беше счупен с тъп и тежък предмет. Като се вземе предвид кръглата форма на отвора, направен в костта, можеше да се предположи, че е използван чук. Мястото и размерът на поражението показваха, че ударите са били многократни и нанесени отзад. След толкова дълго време беше невъзможно да се твърди със сигурност, че те са причинили смъртта, но бе твърде вероятно. Такова нараняване би предизвикало почти мигновена смърт. Сега вече не можехме да разберем дали преди това е бил малтретиран по някакъв начин, тъй като по костите му нямаше следи от насилие.

Нямаше причина да смятаме, че смъртта му е свързана с настоящите събития в Манхам. Сегашният убиец преследваше жени, а не мъже. Въпреки че не можехме да сме сигурни, докато останките не бъдат идентифицирани, но беше малко вероятно жертвата да е местен човек. Селото беше малко и ако някой изчезнеше, щеше да се разбере веднага. Нещо повече. Това убийство по нищо не наподобяваше убийството на Сали Палмър. Нейният труп не беше погребан, а оставен на открито. Освен това всички кости на лицето й бяха смазани — от ярост или за да не може да бъде разпозната — докато при младия мъж те не бяха докоснати. Най-вероятната хипотеза беше, че и убиецът, и жертвата не са местни хора. Тялото просто е било заровено тук, сред пущинака.

Въпреки всичко отделих повече от необходимото време, за да се уверя, че няма следи по шийните прешлени. Само преди една седмица единственото забележително нещо в Манхам беше неговата изолираност от света. Сега там се бяха случили две убийства — едното наскоро, другото преди години, а една млада жена бе изчезнала. Човек не можеше да не изпита чувството, че някаква мистерия се разплиташе пред очите му. Тайните на селото започваха да излизат на бял свят и никой не можеше да каже какво още ще се разкрие, преди историята да приключи.

Тази мисъл не ми подейства успокояващо.

Прехвърлих останалите страници на вестника, но нищо не задържа вниманието ми. Хвърлих го на масата и допих кафето си. Време беше да си взема душ, а след това щях да отида при Хенри за неделния ни обяд.

Мисълта, че по-късно щях да се срещна с Джени, ме караше да се чувствам едновременно нервен и развълнуван. И малко виновен, защото все още не бях казал на Хенри. Нямаше да има нищо против да вземем платноходката, но знам, че очакваше да остана при него целия следобед. Чувствах се неловко, защото трябваше да побързам и да си тръгна по-рано. Може би трябваше да отложа едно от двете. Не исках да го разочаровам, но и не знаех кога отново ще имам възможност да изляза с лодката. А не исках и да чакам.

„Защо не?“ — Едно цинично гласче се обади в главата ми. „Наистина ли толкова ти се иска да видиш Джени отново?“ Сега не желаех да мисля за това. Така че станах и се отправих към банята, а въпросът така си остана без отговор.

Измъчваше ме неприятно главоболие, когато пристигнах при Хенри. Не бях толкова зле, че да не усетя апетитната миризма на говеждо печено, която се носеше из къщата. Както обикновено не почуках, а само извиках и влязох вътре.

— Тук съм — гласът на Хенри дойде от кухнята.

Влязох направо. Вътре беше горещо, макар че вратата бе отворена и през нея се виждаше уединеният заден двор. Хенри разбиваше тестото за йоркширски пудинг, а близо до него имаше празна винена чаша. Това може би не бе най-подходящото меню за горещ ден, но що се отнася до неделния обяд, Хенри винаги се придържаше към традициите.

— Почти съм готов — каза той, докато изсипваше тестото в тавата.

Горещата мазнина цвърчеше и пръскаше.

— Щом се опече, сядаме да ядем.

— Мога ли да помогна?

— Налей вино и на двама ни. Аз пийнах от този боклук, дето е до мене, но съм отворил и една бутилка прекрасно вино. Оставил съм я да диша. Вече можем да си налеем от него. Освен ако не искаш бира.

— Не, да пием вино.

Придвижи се към печката. Отвори фурната, дръпна се малко назад, за да се предпази от горещия въздух, и постави тавата вътре. Не готвеше често. Обикновено оставяше Джанис да се погрижи за храната му. Когато го правеше обаче, винаги се възхищавах на сръчността му. Чудех се как бих се справил аз самият, ако бях на негово място. Не че той имаше голям избор. Но Хенри не беше от хората, които се предават.

— Готово — каза и затвори вратата на фурната. — Още около двайсетина минути и сме готови. Боже господи, човече, още ли не си налял виното?

— Ей-сега — казах, ровейки из чекмеджето. — Имаш ли аспирин или нещо подобно? Главата започва да ме боли.

— Ако тук няма нищо, ще трябва да потърсиш в шкафа с лекарства.

В чекмеджето открих само една празна опаковка от парацетамол. Минах през вестибюла и отидох в кабинета на Хенри, в който сега, след като бях заел неговия, приемаше пациенти. Тук държахме лекарствата, както и много от предметите, които Хенри събираше. Той обичаше да колекционира разни неща и беше складирал всякакви стари кутийки за прахчета, шишенца и медицински инструменти, които беше наследил от предшественика си. Сигурно с това нарушаваше цял куп здравни разпоредби, но не беше от хората, които се впечатляват от бюрократичните норми.

Колекцията му събираше прах в една елегантна викторианска библиотека със стъклени вратички, която беше в пълен контраст с металния шкаф за лекарства и с хладилника, в който пазехме ваксините. Шкафът и хладилникът изглеждаха съвсем не на място сред изящните кожени мебели. Хенри беше направил неуспешен опит да ги прикрие, нареждайки по тях няколко снимки, поставени в рамки. Една от тях беше правена преди година. На нея бяхме двамата с Хенри в платноходката, но на останалите снимки бяха той и жена му Даяна. На централно място върху шкафа беше поставена снимка от тяхната сватба. Бяха привлекателна двойка, млади и щастливи, усмихваха се на обектива и нямаха представа какво ги очаква в бъдеще.

Погледнах двата бастуна, които събираха прах в ъгъла. Когато пристигнах, все още се опитваше да ги използва. Чувах го как сумти, докато се мъчеше да направи няколко крачки.

— Ще им докажа на онези некадърници, че грешат — казваше понякога.

Не успя да го направи и постепенно престана да се опитва.

Отклоних вниманието си от тези свидетелства за човешката слабост и отключих шкафа. Потърсих между кутиите и намерих парацетамол. След това заключих шкафа и отидох обратно в кухнята.

— Ето те най-сетне — измърмори Хенри, когато се върнах. — Донеси най-после онова проклето вино. Ожаднявам, докато готвя. — Започна да си вее с ръце и се приближи до отворената врата. — Да излезем за малко навън да се поохладим.

— Навън ли ще обядваме?

— Не се дръж като варварин. Приличам ли ти на австралиец? И донеси бутилката със себе си. Бордото, не онзи евтин боклук.

Изпих парацетамола с малко вода и направих това, което ми каза. Градината беше добре поддържана, без да бъде прекалено подредена. Някога Хенри е бил запален градинар и сега фактът, че вече не може сам да се грижи за нея, го караше да се чувства още по-безсилен. Отидохме до старата маса от ковано желязо, която се намираше под сянката на жълтата акация. Зад оградата от преплетени върби блестящото езеро създаваше илюзия за прохлада. Налях по чаша вино и на двама ни.

— Наздраве — каза аз и вдигнах чашата си.

— За твое здраве. — Той разклати внимателно рубинената течност и я помириса взискателно.

Едва след това отпи.

— Хм, не е лошо.

— От местния супермаркет ли го купи?

— Селянин — подигра ми се той.

Отпи още една глътка, наслади се на вкуса му и остави чашата.

— Хайде, разправяй. Как мина вечерята онази вечер?

— Всъщност беше барбекю на двора. Щеше да ти хареса.

— В петък вечер човек може да яде на открито. Неделният обяд изисква по-специално отношение. И не ми отговори на въпроса.

— Мина добре.

— Добре? Това ли е всичко? — Той повдигна вежди.

— Какво още да ти кажа? Приятно ми беше.

— Май премълчаваш нещо — засмя се той. — Явно ще трябва да измъкна отговорите по друг начин. Ще ти кажа какво ще направим. Ще вземем лодката и ще отидем на разходка следобеда. Тогава ще ми разкажеш всичко. Няма много вятър, но гребането няма да ни се отрази зле след обилния обяд.

Усетих, че лицето ми пламва от смущение.

— Разбира се, ако не искаш, няма проблем. — Усмивката на Хенри изчезна от лицето му.

— Не че не искам. Само че… Обещах на Джени, че ще я поразходя с лодката.

— Така ли? — не успя да скрие учудването си.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа по-рано.

Но Хенри бе възвърнал спокойното си изражение, зад което криеше разочарованието си.

— Няма нужда да се извиняваш. Браво на теб!

— Винаги можем…

Махна с ръка и отхвърли предложението ми, преди да успея да довърша.

— В такъв слънчев неделен следобед ще се чувстваш много по-добре с едно прекрасно момиче до теб, а не с такъв изостанал старец като мен.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Ще отидем друг път. Радвам се, че си срещнал някой, който ти допада.

— Не е нещо сериозно.

— Е, хайде, Дейвид, крайно време е да започнеш да се забавляваш. Нямаш нужда от извинение, за да го направиш.

— Не се извинявам, просто… — не знаех как да завърша изречението си.

— Ако не се лъжа, изпитваш чувство на вина — сега вече Хенри бе напълно сериозен.

Кимнах, думите не излизаха от устата ми.

— Колко време мина? Три години?

— Почти четири.

— От смъртта на жена ми минаха почти пет. И знаеш ли какво? Достатъчно дълго е. Не можем да върнем мъртвите обратно, така че най-добре е да продължим да живеем някак си. Когато Даяна умря… Няма защо да ти разправям — опита се да се засмее. — Не успях да проумея защо аз оцелях, а тя не. И то дълго време след катастрофата…

Замълча и се загледа в езерото. Искаше да каже нещо, но промени намерението си.

— Както и да е, това е друга история — пресегна се към чашата си с вино. — Да сменим темата. Разбрах, че снощи е имало големи вълнения в селото.

Хенри бързо научаваше всичко, което се случваше наоколо.

— Може да се каже. Някои от приятелите на Джеймс Ноулан са го посетили.

— Как е той?

— Не е добре. — Малко преди това бях позвънил в болницата. — Нанесли са му сериозен побой. Ще остане в болницата поне една-две седмици.

— И най-вероятно никой нищо не е видял.

— Очевидно е така.

Смръщи вежди с отвращение.

— Животни, това са те. Отвратителни животни. Но това не ме изненадва. Доколкото чух, и ти си станал жертва на селските клюкари, нали така?

Трябваше да се досетя, че вече е чул какво се говори за мен.

— Поне не са ме пребили до този момент.

— На твое място не бих се хвалил много. Предупредих те какви са. Няма да ти се размине само защото си лекарят на Манхам.

Усетих, че започва да изпада в мрачно настроение.

— Хайде, стига, Хенри…

— Познавам това място по-добре от теб, повярвай ми. Когато ножът опре до кокала, ще се обърнат срещу теб, също както се обърнаха срещу Ноулан. Няма никакво значение какво си направил за тях. Благодарност? Не и в това отвратително село! — Бързо отпи от виното, вече не му се наслаждаваше. — Понякога се чудя защо си правим целия този труд.

— Не мислиш това, което казваш.

— Така ли? — Загледа се мрачно в чашата си.

Чудно колко ли бе изпил, преди да дойда.

— Да, вероятно си прав. Но понякога се чудя какво правим ние с теб тук. Наистина. Не си ли задаваш въпроса какъв е смисълът на всичко това?

— Ние сме лекари. Какъв друг смисъл очакваш да има?

— Да, знам какво ще ми кажеш — ядоса се той. — Но какво добро правим всъщност? Можеш ли честно да ми кажеш, че понякога нямаш чувството, че си губиш времето? Да поддържаш някой грохнал старец жив само защото така трябва. Ние просто отлагаме неизбежното.

Погледнах го загрижено. Забелязах колко уморен изглежда и за първи път осъзнах, че е започнал да остарява.

— Добре ли си? — попитах го.

— Не ми обръщай внимание — засмя се сухо, — днес съм настроен да откровенича малко повече от обичайното.

Пресегна се към бутилката.

— Нервите ми са опънати от всичко, което се случва наоколо. Хайде да пийнем по още една чаша и после ще ми разкажеш с какво толкова тайнствено се занимава през цялата седмица.

Никак не ми се говореше по този въпрос, но все пак се зарадвах да сменим темата. Хенри слушаше с интерес, докато му разказвах за професионалната си кариера, преди да дойда в Манхам. Но когато го информирах как съм помагал на Макензи, интересът премина в недоверие.

Когато приключих, той бавно поклати глава.

— Чувал ли си израза „скрита лимонка“?

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано, но до преди една седмица си мислех, че това е минало и безвъзвратно по-гребано.

— Няма защо да се извиняваш — каза той.

Обаче видях, че е разстроен. Беше ме приел в момент, в който бях стигнал дъното, а сега установи, че не съм бил откровен с него. През цялото време го бях оставил да си мисли, че заниманията ми с антропология са само академични. Въпреки че не го бях излъгал, не бях оправдал доверието му.

— Ако искаш да си подам оставката, ще го направя — предложих аз.

— Да си подадеш оставката? Не ставай смешен — изгледа ме той. — Освен ако отказваш да работиш повече тук.

— Не, разбира се, че не е така. Преди всичко не желаех да ме замесват в случая. И не съм пазил тайна от тебе. Аз самият не исках да си мисля за това.

— Разбирам. Просто съм малко изненадан, това е всичко. Нямах представа, че толкова си се издигнал в кариерата си. — Загледа се замислено към езерото. — Завиждам ти. Винаги съм съжалявал, че не се захванах с психология. Знаеш ли, едно време имах такива амбиции, но очевидно нещата не се получиха. Трябваше ми допълнително обучение. По онова време това беше блестяща кариера. Но исках първо да се оженя за Даяна. А като общо практикуващ лекар щях по-бързо да започна да печеля пари.

— В това, което правих, нямаше нищо блестящо.

— Тогава вълнуващо — погледна ме с разбиране. — Не отричай. През последната седмица много се промени. Даже преди да отидеш на барбекюто.

Засмя се и затърси лулата в джоба си.

— Така или иначе, беше ужасна седмица. Имаш ли новини дали са идентифицирали второто тяло?

— Все още не. Да се надяваме, че зъбните отпечатъци ще помогнат.

Хенри поклати глава, напълни и запали лулата си.

— Живееш си някъде през всичките тези години и изведнъж… — Направи видимо усилие да се отърси от обзелото го настроение. — Хайде, да вървим да видим какво е станало с обяда ни. Нещата и без това не вървят добре, така че поне да не си загорим яденето.

След това заговорихме за дребни неща. В края на обяда Хенри изглеждаше доста уморен. Припомних си, че през последните дни беше поемал повечето от професионалните ми ангажименти. Настоявах да измия чиниите, но той не ми позволи.

— Всичко е наред, наистина. И без това повечето ще сложа в съдомиялната. По-добре тръгвай, за да се срещнеш с приятелката си.

— Има още много време.

— Ако настояваш да измиеш чиниите, аз ще настоявам обратното. А честно казано, в момента най-много ми се иска да си допия виното и да дремна. — Изгледа ме с престорена строгост: — Наистина ли искаш да провалиш неделния ми следобед?

Бяхме се уговорили с Джени да се срещнем в „Агнето“. Там бяхме на неутрална територия, докато ако бях отишъл да я взема от къщата й, щеше съвсем да заприлича на любовна среща. Все още се опитвах да се убедя, че просто излизаме на разходка с платноходката. Съвсем друго щеше да бъде, ако я бях поканил на вечеря. Тогава сексуалните намеци щяха да бъдат много по-ясни. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще приемам и подавам правилните сигнали. Както и нищо от такова естество.

Предчувствието ми обаче говореше точно обратното.

На обяд бях внимавал колко вино пия и сега, макар че ми се искаше нещо по-силно, си поръчах портокалов сок. Когато влязох в кръчмата, хората както обикновено ми кимнаха. Нищо не можех да прочета по лицата им, но се зарадвах, като видях, че Карл Бренер го няма.

Взех си чашата, излязох навън и се облегнах на каменната фасада. Бях нервен и си изпих сока почти наведнъж. Усетих се, че си поглеждам часовника през няколко минути. Реших повече да не го правя. Погледнах към пътя и видях една кола да се приближава. Беше стар „Миникупър“ и в следващия момент разпознах Джени зад волана. Тя паркира и излезе от колата. При вида й настроението ми веднага се повиши. Какво ставаше тук? Почудих се, но тя се приближи и всички въпроси изчезнаха.

— Реших да помързелувам — каза тя, усмихна се и повдигна слънчевите очила на главата си.

Знаех, че истинската причина да дойде с кола беше, че повечето жени в селото се страхуваха да се движат сами дори и на кратко разстояние. Беше облякла къси панталони и блуза без ръкави. Долавяше се лек аромат на парфюм.

— Нали не чакаш отдавна? — попита тя.

— Току-що дойдох. — Видях, че хвърли поглед към празната ми чаша и смутено свих рамене. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не непременно.

Усетих, че между нас започва да се появява напрежение и всяко изречение звучеше фалшиво. Знаех, че сега се решаваше как щяхме да си говорим през целия следобед.

— Искаш ли да си вземем нещо? — попитах и сам се изненадах от въпроса си.

Но веднага усетих, че съм избрал правилните думи. Джени се усмихна широко.

— Звучи чудесно.

Тя ме изчака навън, докато влязох в кръчмата и купих бутилка вино. Опитах се да не обръщам внимание на странните погледи, когато попитах дали мога да взема чаши и тирбушон. Ядосах се на себе си, че не се бях сетил за това. Знаех защо не съм го направил. Опитвах се да избегна всичко, което можеше да ми напомни, че това не е обикновена разходка. Изглежда, Джени правеше същото.

— Чакай малко — каза тя, когато се върнах, и влезе в кръчмата.

Пристигна след малко и размахваше пакетчета чипс и ядки.

— Ако ни се прииска да хапнем нещо — засмя се тя.

След това напрежението между нас съвсем изчезна. Оставихме колата й на площада и отидохме пеша до езерото. Можехме да минем през градината на Хенри и да стигнем до малкия кей, но за да не го безпокоим, тръгнахме по една малко използвана пътека, която се отделяше от пътя и заобикаляше къщата. Платноходката стоеше неподвижно върху спокойната вода. Нямаше никакъв вятър, когато се качихме.

— Май днес няма да успеем да вдигнем платната — казах аз.

— Няма значение. Важното е, че сме на вода.

Изобщо не се занимавах с платната. Взех греблата и се отправихме навътре в езерото. На слънчевата светлина повърхността му светеше като огледало толкова ярко, че очите те заболяваха. Единственият звук беше ритмичният плясък на греблата, когато се потапяха и излизаха от водата. Джени седеше с лице към мен. Докато гребях, коленете ни се докосваха, но никой не се отмести. Тя потопи ръката си във водата и след пръстите й остана широка диря. Отправихме се към отсрещния бряг.

Когато се приближихме, водата стана по-плитка. На места беше непроходимо заради гъстата жълтеникава тръстика. Тук-там се виждаше ниският бряг, над който висяха възлестите клони на старите плачещи върби. Светлината преминаваше през листата и те ставаха светлозелени.

— Прекрасно е! — възкликна Джени.

— Искаш ли да се разходим наоколо?

— Не искам да приличам на някоя глезла — поколеба се тя, — но мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид капаните и всичко, което се случва.

— Според мен никой не би си направил труда. Вече никой не идва насам, така че няма смисъл.

Оставихме виното да се изстуди в езерото и тръгнахме да видим какво има наоколо. Нямаше нищо забележително на това парче земя. Имаше само купчини камъни и дървета, които стигаха до покрития с тръстики бряг. В центъра се намираха останките от малка сграда без покрив и обрасла с растения.

— Мислиш ли, че това някога е било къща? — попита Джени и се наведе, за да мине през ниската врата.

Под краката ни прошумоляха изсъхнали листа. От времето и влагата дори в горещината се усещаше мирис на мухъл.

— Възможно е. Някога е принадлежала на имението Манхам Хол. Може да е била на пазача или нещо подобно.

— Не знаех, че тук наблизо е имало имение.

— Сега няма. Господарската къща е била съборена веднага след Втората световна война.

Прокара ръката си по покритата с мъх полица над старата камина.

— Не си ли се чудил понякога кой е живял на място като това. Какви хора са били, как са живели?

— Трудно, предполагам.

— Но дали те са мислили така или просто си е било нормално? Имам предвид дали след неколкостотин години хората ще гледат останките от нашите къщи и ще си мислят: „Горките, колко ли тежък е бил животът им?“

— Това е повече от сигурно. Просто такъв е животът.

— Винаги съм искала да стана археолог. Преди да стана учителка, искам да кажа. Да се ровя из живота на всички онези хора, за които нищо не знаем. И те също като нас са си мислели, че това, което им се случва, е най-важното. — Потръпна и се усмихна смутено. — Тръпки ме побиват, но все пак ме привлича.

Почудих се дали не бе дочула нещо за моите занимания с отминалия живот на хората. Все пак мисля, че не беше повдигнала тази тема нарочно.

— И какво те спря? Имам предвид, защо не стана археолог?

— Сигурно не съм го искала достатъчно силно. Вместо това се озовах в класната стая. Не ме разбирай неправилно, обичам работата си. Но понякога, нали знаеш, човек си мисли: „Ами ако?…“

— Все още можеш да учиш.

— Не. — Ръката й все още се движеше по полицата. — Приключих с това.

Прозвуча ми странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, нали разбираш? Човек получава различни възможности по различно време. Като да си на кръстопът. Взимаш едно решение и поемаш по един път, взимаш друго и пътят те отвежда на съвсем различно място. — Тя сви рамене. — Археологията е просто един път, по който не тръгнах.

— Не вярваш ли, че има и втори шанс?

— Няма втори шанс, а просто различна възможност. Животът ти никога няма да е същият, ако първия път си взел друго решение. — Лицето й помръкна.

Отдръпна ръката си от камъка и изведнъж се почувства неловко.

— Господи, не ме слушай! Извинявай — засмя се тя.

— Няма за какво да се извиняваш — започнах аз, но тя вече излизаше от къщата.

Изчаках малко и я последвах навън. Исках да й оставя достатъчно време да се отърве от мрачните си мисли. Под русите коси вратът й изглеждаше загорял от слънцето и гладък. Загледах се във фините косъмчета, които се спускаха към блузата й. Изведнъж ми се прииска да ги докосна и с мъка извърнах погледа си.

Джени се обърна и лицето й отново грееше.

— Мислиш ли, че виното се е охладило достатъчно?

— Има само един начин да разберем.

Върнахме се обратно при лодката и извадихме бутилката от водата.

— Сигурна ли си, че можеш да пиеш това? — попитах аз. — Купих и вода, ако искаш.

— Не, ще пия вино, благодаря ти. Сутринта си поставих инсулина. Няма да ми стане нищо от една чаша. Освен това тук има лекар.

Седнахме на брега под върбата и си наляхме по една чаша. Откакто бяхме излезли от развалините на онази къща, почти не си бяхме проговорили. Мълчанието обаче не ни караше да се чувстваме неудобно.

— Липсва ли ти понякога животът в града? — попита най-накрая тя.

Сетих се за последните ми пътувания до лабораторията.

— Не, доскоро не ми липсваше. А на теб?

— Не знам. Някои неща ми липсват. Не баровете и ресторантите. По-скоро забързаният начин на живот. Но вече започнах да свиквам с живота на село. Всъщност всичко опира до промяната на темпото.

— Мислиш ли, че пак ще се върнеш там?

Вдигна поглед към мен, а после се загледа във водата.

— Не знам. — Пречупи стеблото на една тревичка. — Какво ти каза Тина?

— Нищо особено. Каза, че си преживяла нещо неприятно, но не спомена какво.

Джени се засмя и продължи да къса тревичката.

— Ех, тази Тина — каза тя сухо, но без злоба.

Изчаках я да реши дали да продължи да говори или не.

— Бях нападната — започна след малко, бе забила поглед в земята. — Преди около година и половина. Бях излязла с приятели и взех такси, за да се прибера вкъщи. Както правят всички. Защото не е безопасно да се ходи по улиците и така нататък. Бях на рожден ден и пийнах повечко. Задрямала съм и когато се събудих, колата беше паркирана, а шофьорът се промъкваше при мен на задната седалка. Оказах съпротива, а той започна да ме удря. Заплашваше, че ще ме убие, и тогава…

Гласът й стана несигурен. Замълча за момент и когато продължи, отново си бе върнала спокойствието.

— Не успя да ме изнасили. Чух, че наоколо има хора. Беше спрял на пуст паркинг и те пресичаха през него. Щастлива случайност. Започнах да крещя и да блъскам по прозореца. Той се паникьоса, избута ме от колата и потегли. Полицаите казаха, че съм извадила късмет. И бяха прави. Отървах се само с няколко синини и драскотини, а можеше да е далеч по-лошо. Но не се чувствах късметлийка, просто бях уплашена.

— Хванаха ли го?

Тя поклати глава.

— Не можах да им дам подробно описание и той избяга, преди някой да успее да види номера му. Дори не знаех от коя таксиметрова компания е, защото го бях спряла на улицата. Така че все още си е на свобода.

Хвърли тревичката във водата. Тя се понесе по нея лека като перушинка.

— Стана така, че започнах да се страхувам да излизам. Не се боях, че мога да го срещна отново. Страхувах се от… всичко. Имах чувството, че щом без всякаква причина това ми се случи веднъж, можеше да се случи пак. Без значение кога. Тогава реших да се махна от града. Да отида да живея някъде, където е приятно и безопасно. Видях обявата за работа и се озовах тук. — Тя се усмихна накриво. — Чудесен избор, нали?

— Радвам се, че си дошла тук.

Думите сами излязоха от устата ми. Бързо обърнах очи към езерото, трябваше да извърна поглед, само и само да не погледна към нея. Идиот! Бях бесен. Защо, по дяволите, каза това?

И двамата мълчахме. Обърнах се и видях, че ме наблюдава. Усмихна се колебливо.

— Искаш ли малко чипс?

Неудобната ситуация беше отминала. С облекчение посегнах към виното.

В следващите дни щях да се сещам за този следобед като за последния слънчев лъч по синьото небе, преди бурята да се разрази.