Саймън Бекет
Убийства в Манхам (22)

22

На следващата сутрин, когато пуснах радиото да чуя новините, казаха, че са арестували заподозрян.

Бях прекарал по-голямата част от нощта буден. Седях на стола и едновременно се надявах и страхувах, че Макензи може да се обади. Но телефонът мълчеше. В пет часа станах и взех душ. Излязох навън и като вцепенен наблюдавах как светът около мен се пробужда. Останах така около час, след това влязох вътре. Не исках да пусна радиото. Знаех каква ще е водещата новина. Скоро обаче тишината в къщата започна да ме потиска, а неизвестността правеше нещата още по-лоши. Когато стана време за новините в осем, не издържах повече и включих радиото.

Въпреки това не очаквах да чуя нищо ново. Тъкмо бях започнал да си правя кафе, наливах вода в кафеварката и първите няколко секунди от новината бяха заглушени от шума на течащата вода. Чух думите „арест“ и „заподозрян“ и моментално спрях водата.

„… самоличността му не се разкрива, но полицията потвърди, че миналата нощ е арестувала местен човек във връзка с похищението над учителката Джени Хамънд…“

Говорителят премина към следващата новина. А какво ставаше с Джени? Искаше ми се да изкрещя. Ако са арестували някого, защо не са я намерили? Осъзнах, че все още стискам кафеварката. Захвърлих я на масата и сграбчих телефона. „Хайде, отговори“ — молех се, докато набирах телефона на Макензи. Иззвъня няколко пъти и точно когато очаквах да се включи гласовата поща, той отговори.

— Намерихте ли я? — запитах настойчиво, преди да успее да каже каквото и да е.

— Доктор Хънтър?

— Намерихте ли я?

— Не. Виж, не мога да говоря в момента. Ще ти се обадя…

— Не затваряй! Кой е арестуваният?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, за Бога!

— Още не му е повдигнато обвинение и затова не можем да съобщим името му. Знаеш как са тези неща — говореше все едно се извиняваше.

— Той каза ли ви нещо?

— Все още го разпитваме.

С други думи, не.

— Защо не ми каза? Обеща да ми се обадиш, ако се случи нещо.

— Беше много късно. Щях да ти съобщя тази сутрин.

— Да не би да си се притеснявал, че ще ме обезпокоиш?

— Виж, знам, че си разтревожен, но това е полицейско разследване…

— Зная. Нали и аз участвам в него, или си забравил?

— Когато мога да ти съобщя нещо, ще го направя. Но точно в момента разпитваме заподозрян и това е всичко, което мога да ти кажа.

Подтиснах желанието си да му се разкрещя. Не беше от хората, които се поддават на заплахи.

— По радиото чух, че е местен човек. — С всички сили се мъчех да бъда спокоен. — Това означава, че съвсем скоро всички в селото ще знаят кой е, независимо дали ви харесва или не. В крайна сметка и аз ще разбера. Просто в следващите няколко часа ще се чудя кое отговаря на истината и кое не. — Изведнъж усетих, че нямам никакви сили да споря. — Моля те, кажи ми. Трябва да знам.

Той се поколеба. Мълчах. Оставях му време да се убеди, че може да го направи. Чух го как въздъхна.

— Изчакай.

Звуците в слушалката бяха неясни. Предполагам, че се отдалечаваше, за да не могат хората около него да го чуят. Когато се обади отново, гласът му бе приглушен:

— Казвам ти го строго поверително, ясно ли е?

Не си направих труда да отговоря.

— Бен Андерс е.

Бях се подготвил да чуя познато име, но не и това.

— Докторе? Чуваш ли ме? — попита Макензи.

— Бен Андерс? — повторих зашеметен.

— Колата му е била забелязана близо до къщата на Джени Хамънд по-рано същата сутрин, когато изчезна.

— Това ли е всичко?

— Не, не е — отговори ми той сърдито. — В багажника открихме приспособления за правене на капани — тел, ножица за рязане на тел, дървени колове.

— Той е пазач в резервата, сигурно ги използва при работата си.

— Тогава защо колата му е била пред къщата на Джени Хамънд?

Все още се мъчех да възприема новината. Нещата започнаха да ми се проясняват.

— Кой я е видял там?

— Не мога да ти кажа това.

— Някой е подал сигнал, нали така? Анонимен сигнал?

— Какво те кара да мислиш така? — долових подозрение в гласа му.

— Знам кой е подал сигнала — бях напълно сигурен в думите си. — Карл Бренер. Нали си спомняш, че ти казах, че според Бен той бракониерства. Преди няколко вечери се сбиха и Бренер загуби.

— Това още нищо не означава — упорито отрече Макензи.

— Означава, че трябва да попиташ Бренер какво знае за случая. Не мога да повярвам, че Бен има нещо общо с тази история.

— Защо не? Защото ти е приятел? — Макензи вече беше ядосан.

— Защото съм убеден, че е бил наклеветен.

— Мислиш ли, че не се сетихме за това? И преди да попиташ, нека ти кажа, че Бренер има солидно алиби, докато твоят приятел Андерс няма. Ти знаеше ли, че е бивше гадже на Сали Палмър?

При тези думи направо занемях.

— Имали са връзка преди няколко години — продължи Макензи. — Всъщност точно преди да дойдеш в селото.

— Не знаех — отговорих замаяно.

— Може би е забравил да го спомене. И се обзалагам, че също така е забравил да спомене, че преди петнайсет години е бил арестуван за опит за изнасилване. Прав ли съм?

За момент не знаех какво да отговоря.

— Имахме известни подозрения към него още преди да получим сигнала. Колкото и странно да ти звучи, не сме пълни идиоти — продължи безмилостно Макензи. — А сега, ако не възразяваш, очаква ме още много работа.

Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Не знаех какво да мисля. В началото бях готов да се закълна, че Бен е невинен. Все още бях убеден, че Карл Бренер е подал анонимния сигнал. Беше толкова дребна душа, че бе готов да си отмъсти на Бен по всякакъв начин, без изобщо да мисли за последствията.

Въпреки това думите на Макензи ме потресоха. Нямах никаква представа, че Бен е имал връзка със Сали, още по-малко, че е бил обвинен в изнасилване. Вярно, нямаше никаква причина да ми каже за това. Може би точно обратното при създалите се вече обстоятелства. И сега не можех да не се запитам колко добре всъщност го познавам. Светът е пълен с хора, които твърдят, че човекът, когото познават, не може да е убиец. За първи път се запитах дали не съм един от тях.

Много по-тревожна обаче беше вероятността полицията да губи ценното си време, като се занимава не с когото трябва. Изведнъж ми стана ясно какво трябва да направя. Грабнах ключовете от колата и изтичах навън. Ако Бренер беше излъгал, за да злепостави Бен, трябваше някой да му разясни какво можеше да причини на Джени по този начин. Във всеки случай трябваше да знам истината и ако се наложи, да го принудя да си признае. Ако ли не…

Ако ли не, просто не исках да си представя какво ще се случи.

Когато прекосих селото, слънцето вече беше напекло. Имаше повече представители на полицията и пресата от когато и да било. Недоволните журналисти, фотографи и хората от техническите екипи се бяха струпали на групи. Изглеждаха отчаяни, защото опитите им да вземат интервю се сблъскваха с леденото мълчание на местните хора. Не можех да понеса мисълта, че са тук заради Джени. Минах покрай черквата и забелязах Скарсдейл в двора на гробището. Разговаряше с Том Мейсън и размахваше костеливия си пръст, докато даваше нареждания на градинаря. Когато видя, че се приближавам, спря. По лицето му се изписа неодобрение.

— Доктор Хънтър — каза той студено вместо поздрав.

— Имам нужда от услуга — започнах направо.

Не успя напълно да прикрие задоволството си.

— Услуга? Това вече е нещо ново — вие да искате нещо от мен.

Оставих го да се наслади на момента. Беше заложено нещо много повече от гордост, независимо дали ставаше въпрос за неговата или за моята. Демонстративно погледна часовника си.

— Каквото и да е, ще трябва да почака. Очаквам позвъняване по телефона. След малко ще давам интервю по радиото.

При друг случай щях да се ядосам от начина, по който си придаваше важност. Сега обаче не обърнах внимание.

— Важно е.

— Тогава няма да имате нищо против да почакате, нали така?

Той наклони глава, телефонният звън се чуваше през отворената странична врата на черквата.

— Ще трябва да ме извините.

Идваше ми да го сграбча за прашните ревери и да го разтърся. За момент се изкуших да си тръгна. Но присъствието на Скарсдейл можеше да ми помогне в опита ми да се обърна към добрата страна на Бренер, ако той изобщо имаше такава. Много се съмнявах, че след снощи, когато за малко не го прегазих с колата, щеше да иска да разговаря с мен, ако отидех сам. Затова си замълчах и изчаках, докато Скарсдейл забързано влезе в черквата.

Шумът на потракващите градински ножици ме накара да забравя мислите си и ме върна към действителността. Погледнах към Том Мейсън, който внимателно подрязваше тревата около цветните лехи и старателно се правеше, че не е чул размяната на реплики. Сега със закъснение ми дойде наум, че дори не го бях поздравил.

— Добро утро, Том — опитвах се гласът ми да звучи нормално.

Огледах се наоколо, за да видя къде е дядо му.

— Къде е Джордж?

— Все още е на легло.

Дори не бях разбрал, че е болен. Още един белег до каква степен бях изоставил работата си.

— Пак ли гърбът?

Той кимна:

— Още няколко дни и ще се оправи.

Почувствах се виновен. Старият Джордж и внукът му бяха пациенти на Хенри, но аз отговарях за домашните посещения. А и присъствието на стария градинар беше толкова обичайна гледка за Манхам, че трябваше да забележа, че го няма. На колко ли хора бях излъгал очакванията напоследък? Дали и в момента не се случваше точно това, защото Хенри отново бе поел сутрешните прегледи без мен?

Но страхът за Джени надделя над всичко. Необходимостта да направя нещо — каквото и да е — се надигаше в мен и заглушаваше превзетия монотонен глас на Скарсдейл, който достигаше до мен през отворената врата. От напрежение започна да ми се завива свят. Светлината в двора на черквата ми се струваше прекалено ярка. Въздухът бе изпълнен с толкова миризми, че започваше да ми се гади. Подсъзнателно се опитвах да си спомня нещо, но всичко изчезна, когато чух, че Скарсдейл затвори телефона. Миг след това излезе от канцеларията на черквата напълно удовлетворен от себе си.

— А сега, доктор Хънтър, казахте, че искате да ме помолите за услуга.

— Отивам при Карл Бренер. Искам да дойдете с мен.

— Нима? И защо трябва да направя това?

— Защото има по-голям шанс да послуша вас.

— За какво?

Хвърлих поглед към градинаря. Той се отдалечи, погълнат от работата си.

— Полицията е арестувала някого. Мисля, че може би грешат поради нещо, което Карл Бренер им е казал.

— По някаква случайност Бен Андерс има ли отношение към тази „грешка“?

Изражението на лицето ми му даде достатъчен отговор. Скарсдейл изглеждаше доволен от себе си.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но това вече не е новина. Видели са като го арестуват. Такова нещо едва ли може да се запази в тайна.

— Няма значение за кого става въпрос. Въпреки всичко мисля, че Бренер е дал на полицията грешна информация.

— Мога ли да попитам защо?

— Имат стара вражда с Бен. Сега е моментът да му отмъсти.

— Не знаете това със сигурност, нали така? — Скарсдейл сви устни критично. — И доколкото знам, Андерс ви е приятел.

— Ако е виновен, заслужава и най-страшното наказание. Но ако не е, полицията само си губи времето.

— Това ще реши полицията, а не лекарят на селото.

— Моля ви — опитвах се да запазя спокойствие.

— Съжалявам, доктор Хънтър, но мисля, че не разбирате за какво ме молите. Искате да се намесите в разследването на полицията.

— Искам да спася един човешки живот! — почти изкрещях. — Моля ви — повторих по-спокойно. — Не моля за себе си. Преди няколко дни Джени Хамънд стоеше в черквата, докато говорехте за необходимостта да се направи нещо. Може все още да е жива, но това няма да продължи много дълго. Няма… Не мога…

Гласът ми изневери. Скарсдейл ме наблюдаваше. Не можех да говоря повече, поклатих глава и понечих да си тръгна.

— Защо смятате, че Карл Бренер ще послуша мен?

Трябваше ми миг да се съвзема, преди отново да мога да говоря:

— Вие организирахте отрядите. Много по-вероятно е да обърне внимание на вас, отколкото на мен.

— Третата жертва — заговори той внимателно, — познавахте ли я?

Кимнах. Известно време очевидно обмисляше. В погледа му проблесна нещо, което не бях виждал преди. Трябваше ми малко време, за да разбера, че е съчувствие. След това то изчезна и на негово място се появи обичайното високомерие.

— Много добре — каза той.

 

 

Никога преди това не бях ходил в къщата на Бренер, но тя беше един от ориентирите сред местния пейзаж и човек трудно можеше да я пропусне. Намираше се на около два километра извън селото. До нея водеше черен път, който през лятото беше целият в дупки, а през останалата част от годината се превръщаше в кал и локви. Полята наоколо някога са били отводнени и са били обработваема земя. Сега постепенно отново се връщаха към предишното си състояние. В центъра на това място, заобиколена от боклук и отпадъци, се намираше къщата. Беше висока порутена сграда, толкова разкривена, че човек не можеше да види нито права линия, нито прав ъгъл. През годините към нея са били добавяни нови помещения — паянтови постройки, долепени до стените като пиявици. Покривът е бил поправян и сега беше покрит с гофрирана ламарина. Върху него се мъдреше огромна сателитна чиния.

По време на краткото ни пътуване Скарсдейл не пророни нито дума. Мирисът на плесен и кисело, който се излъчваше от него, се усещаше по-силно в затвореното пространство на колата. Ленд роувърът подскачаше по изровения път към къщата. Едно куче се спусна към нас с ожесточен лай, но когато слязохме от колата, не ни доближи. Почуках на вратата. Парченца стара боя се разхвърчаха наоколо. Една жена с изморен вид ни отвори почти веднага. Сетих се, че е майката на Карл Бренер.

Беше болезнено слаба, с провиснала сива коса и толкова бледа, все едно някой бе отнел всичките й жизнени сили. Беше вдовица и като се има предвид какво семейство бе отгледала сама, ставаше ясно кой бе направил всичко това. Въпреки жегата върху избелялата си рокля носеше домашно плетена жилетка. Подръпваше я непрекъснато, докато примигваше срещу мен, без да продума.

— Аз съм доктор Хънтър — започнах.

Скарсдейл до мен не се нуждаеше от представяне.

— Карл вкъщи ли е?

Въпросът ми не предизвика никакъв отговор. Тъкмо щях да го повторя, и тя скръсти ръце на гърдите си.

— В леглото е — заговори тя бързо.

Тонът й беше едновременно нервен и агресивен.

— Трябва да разговаряме с него. Важно е.

— Не обича да го будят.

Скарсдейл пристъпи напред.

— Няма да отнеме много време, госпожо Бренер. Важно е да говорим с него.

За момент се раздразних от начина, по който той пое контрол над ситуацията, но бързо ми мина. Сега по-важното беше да ни пуснат в къщата.

Жената се отдръпна с нежелание и ние влязохме.

— Чакайте в кухнята. Ще го извикам.

Скарсдейл влезе пръв. Последвах го в разхвърления вестибюл. Миришеше на стари мебели и на пържено. Когато минахме в кухнята, миризмата на пържено стана още по-силна. В един ъгъл работеше малък телевизор. Момче и момиче на юношеска възраст се закачаха на масата. Пред тях стояха празните чинии от закуска. Скот Бренер седеше наблизо. Бинтованият му крак беше подпрян на ниско столче. Гледаше телевизия и държеше чаша недопит чай.

Когато влязохме, всички замълчаха и впериха поглед в нас.

— Здрасти, Скот — чувствах се неловко.

Не можех да си спомня имената на брат му и сестра му. За първи път започнах да се колебая дали постъпвам разумно. Съзнавах, че бях дошъл в къщата на човек, когото възнамерявах да обвиня в лъжа. Прогоних всички съмнения. Трябваше да го направя, независимо дали беше правилно или не.

Настъпи тишина. Скарсдейл стоеше в центъра на стаята, невъзмутим като статуя. Момчето и момичето продължаваха да ни зяпат. Скот беше забил поглед в скута си.

— Как е кракът? — попитах, колкото да разчупя тишината.

— Добре е — погледна го и сви рамене. — Малко ме наболява.

Забелязах, че превръзката е мръсна.

— Кога за последно ти смениха превръзката?

— Не знам. — Беше започнал да се изчервява.

— Сменяна е, нали?

Не ми отговори.

— Раната е сериозна. Не можеш да я оставиш просто така.

— Никъде не мога да отида в това положение, нали така? — каза той разтревожено.

— Можехме да уредим да идва сестра. А и Карл можеше да те докара до кабинета.

Лицето му помръкна.

— Прекалено е зает.

Да, обзалагам се, че е така. Но в момента изобщо не бях доволен от себе си. Това още веднъж ми напомни до каква степен бях изоставил лекарските си задължения. Чу се, че някой слиза по стълбите и в следващия момент майка му влезе в кухнята.

— Мелиса, Шон, излезте оттук — каза тя на децата.

— Защо? — опъна се момичето.

— Защото така ви казах! Хайде!

Те бавно се измъкнаха навън с недоволни физиономии.

— Ще дойде ли? — попитах аз.

— Ще дойде, когато е готов.

Беше ясно, че това е всичко, което можехме да очакваме от нея. Чуваше се само плискането на вода и потракването на прибори и чинии, когато започна да мие купчината мръсни съдове. Очевидно беше в лошо настроение.

— Ами, аз какво да правя тогава? — попита Скот, докато разтревожено се взираше в крака си.

Събрах мислите си с усилие. Усещах, че Скарсдейл ме наблюдава. За момент в мен се сблъскаха нетърпението и чувството за дълг. Отстъпих.

— Дай да го погледна.

Раната не беше толкова зле, като се имаше предвид колко мръсна беше превръзката. Заздравяваше и изглежда, кракът му щеше напълно да се възстанови. Шевовете бяха такива, все едно ги беше правила някоя несръчна обучаваща се сестра, но краищата на раната се затваряха добре. Донесох аптечката от колата, почистих и превързах раната отново. Почти бях свършил, когато се чуха тежките стъпки на Бренер.

Приключих и се изправих. В това време той влезе в кухнята. Беше облечен с мръсни джинси и тясна фланелка. Беше добре сложен, мускулите по ръцете и гърдите му се очертаваха. Изгледа ме злобно, а след това неохотно, но с уважение кимна на Скарсдейл. Приличаше ми на сърдит ученик, изправен пред строгия директор.

— Добро утро, Карл — Скарсдейл заговори пръв. — Съжалявам, че те обезпокоихме.

В гласа му се долавяше неодобрение. Бренер го усети и се смути от външния си вид.

— Тъкмо ставам — обясни той, без никой да го е питал. Гласът му все още звучеше сънливо. — Снощи се прибрах много късно.

Изражението на Скарсдейл подсказваше, че този път ще си затвори очите. Само този път.

— Доктор Хънтър иска да те попита нещо.

Бренер ме изгледа. Дори не се опита да скрие враждебността си.

— Защо, по дя… — усети се и спря. — Защо трябва да му отговарям?

Скарсдейл вдигна ръка като истински търпелив миротворец.

— Напълно осъзнавам, че в момента се натрапваме, но според него става въпрос за нещо много важно. Ще те помоля да го изслушаш.

Обърна се към мен. Искаше да ми покаже, че е направил всичко, което е по силите му. Когато заговорих, усещах, че Скот и майка му ме наблюдават внимателно.

— Знаеш, че Бен Андерс е бил арестуван — започнах аз.

Бренер не отговори веднага. Облегна се на масата и скръсти ръце на гърдите си.

— И?

— Знаеш ли нещо повече?

— Откъде накъде да знам?

— Полицията е получила сигнал. Ти ли се обади?

Вече не се опитваше да прикрие войнственото си отношение.

— Теб това какво те засяга?

— Искам да знам дали наистина си го видял или не.

— Обвиняваш ли ме в нещо? — присви очи.

— Виж какво, просто не искам полицията да си губи времето.

— Защо мислиш, че си губи времето? Крайно време е хората да разберат какво гадно копеле е този Андерс.

Скот смутено се размърда на стола си.

— Не знам, Карл, може би той…

Бренер се обърна към него:

— Кой, по дяволите, те пита теб? Млъквай!

— Не става въпрос само за Бен Андерс — намесих се аз.

В това време по-малкият брат се дръпна уплашено и прикри главата си.

— За Бога, не можете ли да го разберете!

Бренер се отдръпна от масата, ръцете му бяха свити на юмруци.

— Абе, ти за кого се мислиш? Снощи се правеше на много велик и не можеше да спреш и да говориш с нас, а сега ми идваш тук да ми нареждаш какво да правя.

— Искам само да кажеш истината.

— Сега лъжец ли ме наричаш?

— Играеш си с живота на един човек!

— Така ли? — усмихна се той свирепо. — И да го обесят, хич не ми пука.

— Не говоря за него! — изкрещях. — А за момичето. Какво ще се случи с нея?

Думите ми го накараха да спре да се хили. Изглежда, това изобщо не му беше минало през ума. Сви рамене, беше преминал към защита.

— Сигурно вече е мъртва.

Спуснах се към Бренер, но ръката на Скарсдейл ме възпря. Направих усилие и отправих последна молба:

— Държи ги живи три дни, преди да ги убие — мъчех се да говоря спокойно. — Държи ги живи и прави с тях само Господ знае какво. Днес е вторият ден, а полицията се мъчи да накара Бен Андерс да си признае. Защото някой е казал, че го е видял пред къщата й.

Трябваше да спра.

— Моля те — продължих след малко. — Моля те, ако си ти, кажи им.

Всички стояха като вцепенени, вперили поглед в мен. Само тези, които участваха в разследванията, знаеха, че жертвите са били държани живи. Макензи щеше да побеснее, ако разбереше, че съм им казал. Изобщо не ме интересуваше. Сега цялото ми внимание беше насочено към Бренер.

— Нямам представа за какво говориш — измърмори той, но по израза на лицето му ставаше ясно, че увереността го е напуснала.

Избягваше погледите ни.

— Карл? — обади се майка му колебливо.

— Казах, че нищо не знам, не разбрахте ли? — отсече той, гневът отново го беше обхванал. Обърна се към мен: — Зададе си въпроса, а сега се разкарай!

Не знам какво щеше да се случи, ако Скарсдейл не беше там. Той бързо застана между нас.

— Достатъчно! — обърна се към Бренер. — Карл, разбирам, че си ядосан, но ще те помоля да внимаваш как говориш в мое присъствие. Както и в присъствието на майка си.

Бренер не изглеждаше никак щастлив при тази забележка. Скарсдейл обаче беше абсолютно убеден в правото си да я направи. В този момент той се обърна към мен:

— Доктор Хънтър, получихте отговор. Смятам, че вече нямаме причина да останем тук.

Не мръднах от мястото си. Наблюдавах Бренер и повече от всякога бях убеден, че е обвинил Бен от злоба. Като гледах начумерената му физиономия, ми се прииска да изтръгна истината с бой.

— Ако нещо се случи с нея — гласът ми звучеше като на чужд човек, — ако умре, защото си излъгал, кълна се, ще те убия.

При тази заплаха всички в стаята онемяха. Усетих, че Скарсдейл ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата.

— Хайде, доктор Хънтър.

Спрях, когато минах покрай Скот Бренер. Лицето му беше бяло, а очите широко отворени. Скарсдейл ме изведе от кухнята.

Отидохме до колата ми, без да разговаряме. Едва когато тръгнахме по пътя към селото, усетих, че отново мога да говоря.

— Той лъже.

— Ако знаех, че ще изгубите контрол, никога нямаше да се съглася да дойда — отговори разгорещено Скарсдейл. — Държанието ви беше позорно.

— Позорно? — изгледах го удивено. — Той оклевети невинен човек, без да го е грижа какво ще стане.

— Нямате доказателства.

— О, стига! Бяхте там, нали го видяхте как говори?

— Видях как двама мъже изпуснаха нервите си, това видях.

— Не може да говорите сериозно. Не смятате ли вече и вие, че Бренер е подал сигнала на полицията?

— Не е моя работа да отсъдя.

— Не ви моля да отсъдите. Просто елате с мен й кажете на полицаите, че според вас трябва да разпитат Бренер.

Не ми отговори веднага. Когато най-после го направи, не даде конкретен отговор:

— Казахте, че жертвите не са били убивани веднага. Откъде знаете това?

Поколебах се по навик, но вече не ме интересуваше кой какво знае. Вече нямаше никакво значение.

— Аз извърших огледа на труповете.

Той извърна рязко глава към мен и ме изгледа учудено.

— Вие?

— Бях експерт по тези въпроси. Преди да дойда тук.

Отне му известно време да осмисли новината.

— Искате да кажете, че сте участвали в полицейското разследване?

— Да, помолиха ме да им помогна.

— Разбирам — от тона му ставаше ясно, че не одобрява това. — И предпочетохте да си замълчите.

— Това е деликатна работа. Не е нещо, за което трябва да се говори.

— Разбира се. В крайна сметка ние сме селски хора. Вероятно невежеството ни ви е забавлявало.

По бузите му се появиха червени петна. Разбрах, че не просто не одобрява поведението ми, а беше направо бесен. За момент реакцията му ме изненада, но после всичко ми стана ясно. Доставяло му е удоволствие да си представя, че е най-значимата личност. Смятал е, че е водачът на селото. А сега беше установил, че някой друг през цялото време е играл важна роля и е разполагал с информация, която той не е знаел. Това беше удар по гордостта му. Нещо повече, беше удар върху егото му.

— Не е така.

— Нима? Не е ли странно, че ми го казвате едва сега, когато имате нужда от мен. Чак сега разбирам колко наивен съм бил. Мога обаче да ви уверя, че повече няма да допусна да ме правите на глупак.

— Никой не ви прави на глупак. Ако съм ви обидил, моля да ме извините, но в момента е заложено нещо по-важно от вас и мен.

— Наистина е така. И мога да ви уверя, че отсега нататък ще го оставя в ръцете на „експертите“ — каза го с горчив присмех. — В крайна сметка аз съм само един скромен свещеник.

— Вижте, имам нужда от помощта ви. Не мога…

— Мисля, че няма какво повече да си кажем — отсече той. Мълчахме през останалата част от пътуването ни.