Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

16

Следващата седмица мина в тягостно очакване. Затаеното напрежение изпълваше въздуха като озон. Всички имахме усещането, че нещо неизбежно ще се случи. Чакахме.

Но нищо не се случи.

Общото настроение се сливаше с пейзажа — еднообразен и лишен от всякакво движение. Времето продължаваше да е все така горещо и ясно. Нито едно облаче не преминаваше по небето. Разследването на полицията беше в пълен застой — нямаше нито заподозрян, нито жертва. По улиците се разнасяше врява. Децата празнуваха началото на лятната ваканция. Започнах отново да приемам пациентите си според обичайния график. Правех се, че не забелязвам, че броят на хората, които предпочитаха да се консултират с Хенри, е нараснал, а тези, които идваха при мен, се държаха резервирано. Но това беше животът ми — за добро или за лошо, Манхам бе моят дом. Рано или късно всичко щеше да отмине и нещата пак щяха да бъдат както преди.

Така поне си мислех.

През следващите дни редовно се виждахме с Джени. Една вечер отидохме на вечеря в „Хорнинг“. Масите в ресторанта бяха покрити с ленени покривки, имаше свещи, а менюто с вината предлагаше богат избор. Държахме се така, все едно се познавахме от години, а не че се бяхме запознали съвсем скоро. Може би това се дължеше на факта, че всеки от нас бе преминал през някакво изпитание. И двамата бяхме преживели по нещо, което беше непознато за повечето хора. Бяхме разбрали колко тънка е линията, която отделя ежедневието от трагедията. Познанието ни обвързваше, като че ли споделяхме някакъв таен език, който невинаги използвахме, но знаехме, че е само наш. Съвсем естествено беше да й разкажа историята си. Разказах й за Кара и Алис, както и за работата, която вършех за Макензи. Изслуша ме, без да коментира, и когато привърших, леко докосна ръката ми.

— Мисля, че постъпваш правилно — каза тя.

Не отдръпна веднага ръката си, а я остави да постои върху моята малко повече от приетото. И в следващия момент без всякакво смущение или неудобство заговорихме за нещо друго.

По пътя към къщи обаче усетих напрежение между нас. Колкото повече наближавахме Манхам, толкова повече Джени се затваряше в себе си. Разговорът, който в началото течеше съвсем естествено, ставаше все по-скован и накрая съвсем замря.

— Всичко наред ли е? — попитах я, след като спрях пред къщата й.

Тя бързо кимна с глава.

— Е, лека нощ — каза изведнъж и отвори вратата на колата.

Но преди да слезе, се поколеба за миг.

— Виж, съжалявам, просто… Не искам да избързваме.

Кимнах сковано.

— Нямам предвид… Не че не искам… — пое дълбоко въздух.

— Само че още не. — Усмихна ми се несигурно. — Все още не.

Преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Едва ме докосна с устните си и после бързо влезе в къщата. Останах без дъх. Чувствах се едновременно виновен и безкрайно щастлив.

Но думите й останаха в съзнанието ми и поради друга причина. Все още. Така ми беше отговорила Линда Йейтс, когато я попитах дали е сънувала Лин. Срещнах я един следобед в онзи период на затишие, когато цялото село чакаше нещо да се случи. Ходеше забързано по главната улица, изглеждаше замислена и ме забеляза едва когато беше на няколко метра от мен. Спря се, щом ме разпозна.

— Здрасти, Линда. Как са момчетата?

— Добре са. — Щях да отмина, но тя ме спря: — Доктор Хънтър…

Изчаках. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да я чуе.

— Полицаите… все още ли им помагате? Както ми казахте?

— Понякога.

— Открили ли са нещо? — попита неочаквано.

— Стига, Линда, знаеш, че не мога да ти кажа нищо.

— Но още не са я намерили, нали? Знаете кого — Лин.

Не знам защо ме попита, но не беше празно любопитство. Личеше си, че се безпокои за нещо.

— Доколкото знам, не са я намерили.

Кимна, но отговорът ми не я успокои.

— Защо питаш? — вече започвах да подозирам каква е причината.

— Нищо. Просто се чудех — измърмори тя и бързо си тръгна.

Гледах я как се отдалечава. Срещата ме разтревожи. Останах с неприятното впечатление, че не бе търсила от мен информация, а по-скоро потвърждение. Нямаше нужда да ми казва за какво. И Лин Меткаф, също като Сали Палмър, най-после се бе появила в сънищата й.

Бързо отхвърлих тази идея. Бях живял в Манхам твърде дълго и започвах да вярвам в предчувствията и да отдавам значение на сънищата. Независимо дали са моите или нейните. Лесно беше да си безучастен. Напоследък сънищата ми бяха спокойни. Сутрин се събуждах с мисли за Джени и за бъдещето. Все едно се носех из въздуха, след като дълго време бях прекарал под земята. И съвсем егоистично въпреки всичко, което се случваше наоколо, се чувствах оптимист.

И тогава, по средата на следващата седмица, краят на бездействието настъпи. Тялото на младия мъж бе идентифицирано. Според записаното в медицинския картон отпечатъците от зъбите съвпадаха с тези на един двайсет и две годишен мъж. Алан Радклиф е бил студент последна година по екология. Бил е от Кент и е изчезнал преди пет години. Бил е в областта, изучавал е природата около Манхам. В един определен момент се бе слял с нея. Когато снимката му беше разпространена, малко хора в селото успяха да си спомнят за него — млад мъж с приятна външност и привлекателна усмивка. В продължение на няколко седмици беше лагерувал из мочурищата и хората в селото са го познавали по физиономия. За известно време беше развълнувал сърцата на местните момичета и след това си беше тръгнал.

Само че не бе стигнал далече.

Манхам реагира с мълчание на новото развитие на събитията. След като беше установена самоличността на жертвата и връзката й със селото и околностите му, никой не се осмели да изрече очевидното — нямаше нищо случайно в местонахождението на трупа. Селото не можеше буквално да се отрече от скелета, появил се от миналото.

На всичкото отгоре, хората бяха сполетени от още един неочакван удар. Докато все още се опитваха да осмислят историята с трупа на младия мъж, се случи нещо много по-лошо.

Един следобед, тъкмо щях да започна да приемам пациентите си, телефонът иззвъня. Бях говорил с Макензи предишния ден, когато тялото на студента беше идентифицирано. Помислих си, че обаждането му има някаква връзка с това, до такава степен бях забравил за случилото се преди. Дори когато ми каза, че иска да ме види веднага, не можах да се сетя за какво се отнася.

— След малко започвам да приемам пациенти — казах аз, докато притисках телефона до ухото си и едновременно с това подписвах рецепти. — Не можеш ли малко да изчакаш?

— Не — едва когато чух резкия му тон, престанах да пиша. — Трябваш ми веднага тук, докторе. Колкото е възможно по-бързо — добави той само от любезност.

Явно учтивостта не беше най-важното нещо в момента.

— Какво се е случило?

Настъпи мълчание. Предполагам преценяваше какво може да ми каже по телефона.

— Намерихме я — заяви той.

 

 

Има около сто хиляди вида мухи. С различни форми, различни размери и различен цикъл на живот. Мухите месарки, или сините и зелените мухи, са най-познатият и най-често срещан вид. Принадлежат към семейство Калифориди. Хранят се с разлагаща се органична материя — гниеща храна, фекалии, мърша — с почти всичко. Повечето хора не разбират защо изобщо трябва да съществуват. Те са досадни, разнасят болести и се хранят както с пресни фъшкии, така и с изискани блюда. И в двата случая го правят, като повръщат върху тях.

Но като всяко друго нещо в природата и те имат своето предназначение. Колкото и противни да изглеждат, мухите играят важна роля при разграждането на органичната материя. Помагат да се ускори процесът на разпадане — поемат веществата от мъртвата материя и ги превръщат отново в жива материя, каквито са те самите. Това е механизмът, чрез който природата възстановява сама себе си. Те са част от този механизъм. Ето защо има някаква прелест във всеотдайността им, с която изпълняват задачата си. В цялостната подредба на природата те съвсем не са безполезни и са далеч по-значими от колибрите или, да речем, от елените, с които един ден ще се хранят. От позицията на съдебния лекар мухите не са просто неизбежно зло, те са безценни.

Но аз ги мразя.

Не защото са досадни и отвратителни, макар че и аз като всички останали ги намирам за такива. Дори не защото ми напомнят каква съдба ще сполети телата ни. Мразя ги заради звука, който издават.

Чувах ги докато се движех през мочурището. В началото по-скоро ги усещах — ниско барабанене, което сякаш ставаше част от сърдечния ритъм. Колкото повече наближавах центъра на събитията, толкова по-отчетливо ставаше то. Глупаво, безсмислено бръмчене, чиято височина се колебаеше нагоре-надолу, но всъщност не се променяше. Въздухът се изпълни с хвърчащи насекоми. Махах с ръка, за да отпъдя тези, които бяха привлечени от потта ми, но освен мухите вече усещах и нещо друго.

Миризмата беше едновременно позната и отблъскваща. Бях намазал горната си устна с ментолов крем, но това не я спираше. Чух веднъж да я сравняват с миризмата на сирене, престояло дълго време на слънце. Според мен не беше същата, макар че нямаше друг, по-подходящ начин да се опише.

Макензи ме поздрави с кимване на глава. Криминалистите вършеха работата си и мрачно мълчаха. Лицата им бяха зачервени и потни. Гащеризоните, в които бяха облечени, ги запарваха. Погледнах към обекта, който беше причината за действията на всички ни, от потящите се полицаи до обезумелия рояк мухи.

— Все още не сме я преместили — каза Макензи. — Исках да изчакаме, докато дойдеш.

— Ами патологът?

— Беше тук и си тръгна. Заяви, че трупът е прекалено разложен и в момента не може да ни каже нищо друго, освен че е мъртва.

Точно така беше. Отдавна не бях ходил на местопроизшествие и не бях наблюдавал останките на някой, който доскоро е бил жив човек. Тялото на Сали Палмър вече беше преместено, когато отидох на мястото, където я бяха намерили. Огледах трупа й в стерилната атмосфера на лабораторията, където обстановката беше като в клиника. Дори останките на Алан Радклиф бяха престояли в земята толкова дълго, че се бе запазил само скелетът, който много малко напомняше за живото човешко същество. Обаче това тук беше съвсем различно. Това беше смъртта в цялата й ужасна същност.

— Как я открихте? — попитах, докато си поставях едната от хирургичните ръкавици.

Вече се бях преоблякъл в близката каравана. Намирахме се на няколко километра от селото. Беше пуста местност в пресушеното мочурище, почти диаметрално противоположно на мястото, където беше открито първото тяло. Езерото блестеше безучастно на неколкостотин метра от нас. Този път дойдох подготвен — под гащеризона бях обул само шорти. Въпреки това вече бях вир-вода, макар че разстоянието, което извървяхме пеша, беше съвсем кратко.

— От един от хеликоптерите го забелязали. Било е чиста случайност. Имали са някакъв проблем със системите, затова се върнали обратно. Иначе нямаше да прелетят над това място. Районът вече беше претърсен.

— Кога е бил претърсен?

— Преди осем дни.

Вече знаехме кога най-рано тялото е било оставено тук. Може би и кога е настъпила смъртта, макар че това не бе така сигурно. Известни са случаи, когато убиецът е местил трупа дори по няколко пъти.

Поставих и втората си ръкавица. Бях готов, макар че не изпитвах никакъв ентусиазъм да се заема с това, което ми предстои.

— Сигурен ли си, че е тя? — попитах Макензи.

— Формално трябва да изчакаме окончателното разпознаване. Но мисля, че няма никакви съмнения.

Аз също не се съмнявах. Веднъж вече развръзката беше отложена, когато се оказа, че в гроба намерихме останките на отдавна починалия студент. Бях сигурен, че това няма да се повтори.

Лин Меткаф беше неузнаваема. Лежеше с лице към земята, наполовина скрита от туфите блатиста трева. Беше съвсем гола. Само единият й крак беше с маратонка, която изглеждаше съвсем не на място, сякаш ни се подиграваше. Беше съвсем очевидно, че е починала преди няколко дни. Промените, които настъпват след смъртта, бяха вече видими. Това е една обърната алхимия, при която безценният живот се превръща в първична воняща материя. Но поне този път убиецът не беше осквернил тялото, променяйки го по някакъв начин.

Нямаше лебедови крила.

Изключих тази част от съзнанието си, в която се появяваше споменът за усмихнатата млада жена, с която се бях сблъскал на улицата само преди седмица. Започнах огледа на трупа. По потъмнялата кожа се виждаха няколко разреза. Най-ужасната рана обаче беше на гърлото. Въпреки че тялото лежеше с лице към земята, размерът на раната беше съвсем очевиден.

— Можеш ли да кажеш откога е мъртва? — попита Макензи. — Съвсем приблизително — добави, преди да му отговоря.

— Все още има останки от мека тъкан и отделянето на кожата е започнало наскоро — посочих раните, които сякаш вряха от огромното количество ларви. — Като се има предвид множеството ларви, вероятно става въпрос за шест до осем дни.

— Можеш ли да стесниш интервала?

Искаше ми се да му напомня, че само преди малко ме бе помолил за приблизителен отговор, но се възпрях. Положението бе еднакво неприятно и за двама ни.

— Времето не се е променяло, така че ако приемем, че тялото не е било местено, необходими са му шест-седем дни, за да стигне до тази фаза на разложение.

— Нещо друго?

— Същият тип рани, които наблюдавахме при Сали Палмър, макар и не толкова многобройни. Гърлото е прерязано и отново тялото е твърде изсъхнало. Не колкото предишното, защото очевидно е престояло по-малко време. Но мога с голяма сигурност да предположа, че кръвта е изтекла.

Огледах почернялата растителност наоколо, унищожена от богатите на алкали химични вещества, отделени от тялото.

— За да сме сигурни, ще трябва да вземем проби от почвата и да изследваме съдържанието на желязо. Предполагам обаче, че е била убита някъде другаде и е била изхвърлена тук, както при предишния случай.

— Смяташ ли, че убиецът е същият?

— Е, това вече не мога да кажа.

Макензи изсумтя. Разбирах в каква трудна ситуация се намира. В някои отношения това убийство приличаше на убийството на Сали Палмър, но имаше достатъчно различия, които пораждаха съмнения дали става въпрос за същия убиец. От това, което бяхме видели досега, липсваха нараняванията по лицето. Нещо повече, животинските атрибути, които бяха така очебийни преди, сега очевидно липсваха. От гледна точка на детектива това беше тревожен проблем. Или нещо се бе случило, което да принуди убиеца да промени методите си, или той действаше така хаотично, че не можеше да се установи моделът на поведението му. Третата възможност беше убийствата да са извършени от двама души.

Нито един от вариантите не даваше основания за оптимизъм.

Докато вземах пробите, непрекъснато ме съпровождаше монотонното бръмчене на мухите. Когато се изправих, се бях схванал от дългото стоене клекнал.

— Свърши ли? — попита Макензи.

— Почти.

Отдръпнах се. Следващата стъпка винаги беше неприятна. Бяхме приключили с всичко, което трябваше да се извърши, преди да преместим тялото — измерванията и снимките бяха направени. Идваше моментът, в който щяхме да разберем какво има отдолу. Криминалистите внимателно започнаха да обръщат тялото. Бръмченето на обезпокоените мухи стана още по-настойчиво.

— О, Господи!

Не знам кой възкликна. Всички присъстващи бяха хора, привикнали с работата си, но мисля, че никой не бе виждал подобно нещо. Нараняванията бяха в предната част на тялото на жертвата. Коремът беше разпран и когато обърнаха тялото, нещо изпадна от зеещата рана. Един от полицаите бързо се отдръпна и сложи ръка на устата си. За момент всички останаха неподвижни. После професионализмът надделя.

— Какво, по дяволите, са това? — прошепна Макензи ужасено.

Загорялото му от слънце лице беше пребледняло. Гледах ги и не можех да проговоря. Никога не бях преживявал подобно нещо.

Пръв се опомни един от криминалистите.

— Това са зайци — каза той. — Бебета зайчета.

Макензи дойде при мен. Бях седнал в откритата задна част на ленд роувъра, а в ръката си държах бутилка студена вода. Бях свършил всичко, което можеше да се направи в този момент. Най-после с облекчение бях съблякъл гащеризона. Въпреки че се бях измил, се чувствах мръсен. Причината не беше само горещината.

Седна до мен, без да продума. Отпих още една глътка вода, а той отвори пакетче ментови бонбони.

— Е — започна накрая, — поне знаем, че убиецът е същият.

— Всяко зло за добро, нали така? — прозвуча по-грубо, отколкото исках.

— Добре ли си? — изгледа ме той.

— Просто бях отвикнал от тези неща.

Помислих си, че ще се извини, че ме е въвлякъл в разследването. Мълчанието продължи доста дълго, преди той отново да заговори:

— Лин Меткаф изчезна преди девет дни. Ако е била убита преди шест или седем дни, както ти каза, значи я е държал жива поне два. Също като Сали Палмър.

— Знам.

Загледа се в далечината, където приличащата на живак повърхност на езерото блестеше на слънцето.

— Защо?

— Не те разбирам.

— Защо ги е държал живи толкова дълго? Защо е поемал този риск?

— Предполагам ти е известно, че човекът, с когото си имаме работа, не разсъждава разумно.

— Не, обаче не е глупав. Защо го прави? — прехапа долната си устна, изглеждаше обезпокоен. — Не мога да разбера какво става тук.

— В какъв смисъл?

— Обикновено, когато има отвличане и убийство на жени, мотивът е сексуален. Нашият случай не е такъв.

— Значи смяташ, че не са били изнасилени?

Състоянието на второто тяло беше такова, че бе невъзможно това да се потвърди със сигурност. Точно както и при Сали Палмър. Но утехата да знаем, че на жертвите им е било спестено поне това, беше твърде малка.

— Не казах това. Ако откриеш голо тяло на жена, почти сигурно е, че е извършено някакво сексуално насилие. Обикновеният сексуален насилник убива жертвите си веднага, щом се е задоволил. В много редки случаи ги оставя живи, докато му омръзне да се забавлява с тях. Но в това, което нашият човек прави, просто няма никакъв смисъл.

— Може би не е дораснал.

За момент Макензи ме изгледа мълчаливо. Сви рамене.

— Може би. От една страна е достатъчно интелигентен, за да отвлече две жени и да затрудни издирването им, поставяйки капани. Но, от друга, просто изхвърля телата, без да се помъчи да ги скрие. А какво ще кажеш за начина, по който ги е обезобразил? Какво е искал да каже с това?

— Този въпрос трябва да зададеш на психолозите, не на мен.

— Ще го задам, не се притеснявай. Но мисля, че няма да могат да ми отговорят. Нарочно ли иска да се изтъкне или просто е невнимателен? Все едно имаме работа с двама души с различна нагласа на ума.

— Искаш да кажеш, че е шизофреник?

Беше се намръщил, мъчеше се да разреши загадката.

— Мисля, че по-скоро не е. Ако е някой с психични проблеми, досега да сме разбрали за тях. А и надали би успял да извърши това.

— Има и още нещо — започнах аз. — За по-малко от три седмици убива две жени. Втората я убива само десет-единайсет дни след първата. Това не е… — щях да кажа „нормално“, но тази дума не подхождаше на ситуацията ни най-малко. — Не е обичайно, нали така? Дори за сериен убиец.

Макензи изглеждаше уморен.

— Не. Не е.

— Защо изведнъж се разбързва толкова? Какво го е провокирало?

— Ако знаех, вече щяхме да сме заловили гадното копеле.

Изправи се, присви очи и разтърка задните си части.

— Ще наредя да пренесат тялото в лабораторията. Най-вероятно утре. Така добре ли е?

Кимнах. Понечи да тръгне, но го спрях:

— Ами умрелите птици и животни? Ще разгласиш ли на хората да знаят?

— Не можем да съобщаваме такива подробности.

— Дори ако използва животните, за да маркира предварително жертвите си?

— Не знаем това със сигурност.

— Каза ми, че на прага на къщата на Сали Палмър е била оставена белка, а в деня преди да бъде отвлечена, Лин Меткаф е споделила със съпруга си, че е намерила умрял заек.

— Както ти самият каза, тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.

— Но не се връзват сами за камъни, нито се напъхват в корема на умряла жена.

— Все още не можем да кажем, че ги е използвал, за да обозначи жертвите си предварително.

— Но ако има и най-малката вероятност, не смяташ ли, че е добре да предупредиш хората?

— И да поканим всички смахнати и шегобийци да започнат да ни губят времето? Ще бъдем засипани с обаждания всеки път, когато някой види прегазен таралеж.

— Ако не го направиш, той може да маркира и друга жертва, която изобщо да не подозира за това. Ако вече не го е направил.

— Знам, но хората и без това са достатъчно уплашени. Не искам да изпаднат в паника.

Но в гласа му усетих нотка на съмнение.

— Ще го направи отново, нали? — попитах аз.

За миг си помислих, че ще ми отговори. След това се обърна и без да продума, се отдалечи.