Саймън Бекет
Убийства в Манхам (12)

12

До петък представителите на пресата бяха започнали да се разотиват. Нямаше развитие на събитията и журналистите загубиха и без това слабия си интерес към Манхам. Щяха да се върнат, ако се случеше нещо ново. Дотогава имената на Сали Палмър и Лин Меткаф щяха да се споменават все по-рядко в новинарските емисии и вестникарските колони. Накрая съвсем щяха да изчезнат и обществото щеше да ги забрави.

Карах към лабораторията онази сутрин и мислите ми съвсем не бяха заети с все по-незначителното присъствие на пресата. Срам ме е да си призная, но не мислех и за двете жертви. Дори временно бях забравил за шока, в който изпаднах, когато разбрах, че хората в селото ме подозират в убийство. Не, глождеше ме мисълта за нещо много по-банално.

Щях да вечерям в къщата на Джени Хамънд тази вечер.

Казвах си, че не е кой знае какво. Че тя, или по-скоро приятелката й Тина, просто се държат любезно с мен. Когато живеех в Лондон, поканите за вечеря бяха само форма на учтивост. Отправяхме и приемахме покани, без да се замислим. Казвах си, че случаят сега е съвсем същият.

Това не ми помагаше.

Не се намирах в Лондон. Социалният ми живот се свеждаше до скучни разговори с пациентите или изпиването на една бира в кръчмата. А и за какво щяхме да си говорим? В момента в селото се обсъждаше една-единствена тема и тя надали беше подходяща за разговор на масата между хора, които едва се познават. Особено ако бяха чули слуховете по мой адрес. Щеше ми се да бях съобразил и да бях отказал поканата. Мислех си дори дали да не се обадя и да се извиня, че няма да отида.

Не се обадих, колкото и да ме безпокоеше мисълта за вечерята. Това само по себе си също беше обезпокоително. Съзнавах причината за безпокойството си и това ме правеше нервен. Мисълта, че ще видя Джени отново, пораждаше в мен емоции, които смятах за забравени. Сред тях беше и чувството за вина.

Все едно се канех да изневеря.

Разбира се, съзнавах колко нелепо е това. Просто отивах на вечеря. Съзнавах, че вече няма на кого да изневерявам, след като в онзи следобед преди четири години един пиян бизнесмен беше загубил контрол над беемвето си.

Но това нямаше значение.

Ето защо не бях много съсредоточен, когато паркирах колата си. Взех асансьора до лабораторията. Отворих стоманената врата на моргата и се опитах да събера мислите си. Марина вече беше там. Още не бях затворил вратата, когато тя каза:

— Резултатите дойдоха.

Макензи прочете доклада ми и се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Изследванията потвърждават, че Сали Палмър е била убита девет дни преди да намерим тялото й.

Бяхме в малкия кабинет до лабораторията. Предложих му да изпратя резултатите по имейла, но Макензи каза, че предпочита да дойде.

— Колко достоверни са тези резултати? — попита той.

— Точността на анализа на аминокиселините е плюс-минус дванайсет часа. Това е най-точният резултат, които можем да получим. Не мога да определя часа, в който е била убита, но мога да ти кажа, че е станало между петък по обяд и събота.

— Не може ли да се стесни интервалът?

Въздържах се да не отговоря грубо. Цяла сутрин бях работил над уравненията, с които се определя часът на смъртта. Беше доста сложно — търсех зависимостта между лабораторните резултати, средната температура и другите климатични величини за периода, в който тялото на Сали Палмър е било навън. Най-големите загадки на живота бяха сведени до проста математическа формула.

— Съжалявам. Но като взема предвид всичко — ларвите и прочее, най-вероятно убийството е било извършено в средата на този интервал.

— Искаш да кажеш в петък в полунощ. За последен път е била забелязана три дни по-рано на празненството. — Изводът, който се налагаше от само себе си, накара Макензи да се намръщи. — Няма ли начин да ни дадеш такива данни и за кучето?

— Биохимичните процеси в организма на кучето са различни от тези при човека. Мога да направя същите изследвания, но това няма да ни помогне.

— По дяволите — измърмори той. — Въпреки това смяташ, че кучето е било убито по-рано.

Свих рамене. Бях стигнал до този извод въз основа на състоянието на трупа и наличието на насекоми около него. Липсваха ми обаче научни доказателства.

— Сигурен съм в това, но както ти казах преди малко, животинският организъм е различен от човешкия. Все пак мисля, че е било убито поне два-три дни по-рано.

Макензи стисна устни. Знаех какво си мислеше. Днес беше третият ден, откакто Лин Меткаф беше изчезнала. Ако убиецът следваше същия модел на поведение и я държеше затворена някъде, вече навлизахме в заключителната фаза на играта. Какъвто и да беше извратеният му график, времето й вече изтичаше.

Освен ако не успееха да я открият.

— Имаме резултати от анализа на веществото, което открих по един от нарезите върху прешлена на Сали Палмър — осведомих Макензи и погледнах записките си. — Въглеводород е. Доста сложен — около осемдесет процента въглерод, десет процента водород, малки количества сяра, кислород, азот и следи от метали.

— Какво значи това?

— Битум. Обикновен или градинарски битум. Може да се купи във всяка железария или магазин „Направи си сам“.

— Това ограничава полето на търсене.

Нещо проблесна в съзнанието ми — връзка, породена от нещо току-що казано. Опитах се да я възстановя, но ми се изплъзна.

— Нещо друго? — попита Макензи и недооформената мисъл напълно избяга от съзнанието ми.

— Няма друго. Трябва да изследвам следите от ножа върху гръбнака на кучето. Ако имаме късмет, ще се окаже, че е използван същият нож. С това работата ми приключва.

Макензи ме погледна така, сякаш бе очаквал този отговор, но надеждите му са били по-големи.

— А при теб има ли някакво развитие? — попитах аз.

Лицето му помръкна. Отговорът беше ясен.

— Работим по няколко версии — рече сковано.

Замълчах. След малко въздъхна и се разприказва:

— Нямаме заподозрян, нямаме свидетели, нямаме мотив. Така че краткият отговор е „няма“. Разпитвахме хората от врата на врата — нищо не излезе. Започнахме отново да претърсваме околностите, но го правим бавно, защото трябва първо да проверяваме за капани. Невъзможно е да се покрие такъв огромен район. Половината е някакво отвратително блато, а само Господ знае какви гори и канали има.

Поклати глава. Отново го обземаше отчаяние.

— Ако реши да скрие добре трупа й, никога няма да го намерим.

— Значи мислиш, че е мъртва.

Погледна ме измъчено.

— Участвал си в достатъчно полицейски разследвания. Колко често откриват жертвата жива?

— Случва се.

— Да, случва се — съгласи се той. — Хората и на лотария печелят. Честно казано, това е по-вероятно, отколкото да открием Лин Меткаф жива. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Криминалистите не намериха веществени доказателства нито в къщата на Сали Палмър, нито там, където открихме трупа й. Нищо не излезе и когато проверихме криминалните досиета и списъка на извършителите на сексуални престъпления. Достигнахме единствено до заключението, че престъпникът е физически твърде силен, познава добре гората и умее да ловува.

— Не ви помага много, нали?

— Не ни помага — усмихна се той кисело. — Щеше да ни помогне, ако това се беше случило в някой град, но в село като Манхам ловуването е начин на живот. Хората дори не му обръщат внимание. Който и да е извършителят, засега успява да остане в сянка.

— А какво става с психологическия профил?

— И там имаме същия проблем. Нямаме достатъчно факти. Профилът, който психолозите можаха да изградят, е толкова неясен, че от него няма никаква полза. Имаме работа с човек, който добре се ориентира сред природата, в добра физическа форма е и е сравнително интелигентен. В същото време е толкова дързък и невнимателен, че захвърля тялото на Сали Палмър така, че да бъде открито. Такива са поне половината мъже в селото. Като включим и околните села, вече имаме около двеста-триста потенциални извършители.

Беше потиснат. Не можех да го обвиня. Не бях експерт, но от опит знаех, че повечето серийни убийци бяха заловени или случайно, или защото бяха допуснали някаква изключително груба грешка. Те са като хамелеони. На пръв поглед са обикновени членове на обществото, които не се различават от останалите. Когато най-накрая биват разобличени, в първия момент приятелите и съседите им не могат да повярват. После, когато се замислят, околните се сещат колко странни и зловещи са им се стрували. Няма значение какви ужасни жестокости са извършили. Най-шокиращото в тези истински чудовища е, че изглеждат съвсем като нормални хора.

— Също като мен и теб.

Макензи почеса бенката на врата си. Видя, че го забелязах, и спря.

— Има нещо, което може да се окаже важно — гласът му прозвуча неестествено безразличен. — Един от свидетелите, който е разговарял със Сали Палмър по време на празненството, твърди, че била разтревожена, защото някой бил оставил пред вратата й умряла белка. Според нея това било отвратителна шега.

Помислих си за лебедовите крила върху тялото на Сали и за патицата, завързана за камъка сутринта, когато Лин Меткаф изчезна.

— Мислиш ли, че убиецът е оставил белката?

Макензи сви рамене.

— Може да са били деца. А може да е било някакъв знак или предупреждение. Като че ли е маркирал територията си. Вече знаем, че използва птици, за да заяви самоличността си. Няма причина да не използва и животни.

— А Лин Меткаф намерила ли е нещо подобно?

— В деня, преди да изчезне, е споменала на съпруга си, че е открила мъртъв заек на пътеката в гората. Може да е бил убит от куче или лисица. Сега няма как да разберем това.

Беше прав, но въпреки това беше интересно. Съвпадения се случваха както при убийствата, така и във всеки друг аспект на живота ни. Това, което досега знаехме за поведението на убиеца, не изключваше възможността да е толкова самоуверен, че да маркира например жертвите си предварително.

— Значи смяташ, че няма връзка, така ли? — попитах аз.

— Не казах това — отвърна той троснато. — На този етап няма какво друго да направим, Търсим човек с досие за проявена жестокост към животни. Няколко души си спомнят, че преди десет-петнайсет години са били избити доста котки и никой не е бил заловен и… Какво?

Поклатих глава.

— Ти самият каза, че тук не е като в града. Тук хората имат по-друго отношение към животните. Не казвам, че са безпричинно жестоки, но и не са особено чувствителни.

— Искаш да кажеш, че никой не би обърнал внимание на няколко мъртви животни — заяви той направо.

— Ако някой подпали куче насред площада, разбира се, че ще има реакция. Но тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.

Прие думите ми с нежелание.

— Съобщи ми какво си открил, след като изследваш кучето — каза той и се изправи. — Ако има нещо важно, обади ми се на мобилния.

— Трябва да ти кажа още нещо, преди да си тръгнеш.

Разказах му, че из селото е плъзнал слух, че са ме арестували.

— Боже мили! — въздъхна той, след като ме изслуша. — Това ще ти създаде ли проблеми?

— Не знам. Надявам се, че няма. Но хората са станали нервни. Ако те видят, че идваш в кабинета ми, ще започнат да си правят изводи. Не искам непрекъснато да им давам обяснения.

— Разбрах какво ми казваш.

Обаче не изглеждаше твърде разтревожен. Като си помисля, не изглеждаше и учуден. След като си тръгна, ми мина през ума, че сигурно е очаквал да се случи нещо подобно. Може би му изнасяше да служа за прикритие. Казах си, че това е нелепо. Но мисълта ме преследваше, когато отново се захванах да изследвам скелета на кучето.

Работех автоматично, подготвих и заснех следите, които ножът беше оставил върху шийния прешлен. Работата ми бе рутинна, трябваше да я свърша, за да се приключи със събирането на доказателства. Нямаше надежда да открия нещо важно. Когато поставих прешлена под микроскопа, вече знаех какво мога да очаквам. Все още го разглеждах, когато Марина влезе и ми донесе чаша кафе.

— Нещо интересно? — попита тя.

Отдръпнах се настрани.

— Виж сама.

Наведе се над микроскопа. След малко настрои фокуса. Изправи се и ме погледна озадачено.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Разрезът е назъбен, а не гладък като предишния. Ножът е оставил резки по костта. Казахте, че само назъбено острие може да остави такива резки.

— Точно така.

— Но какво значи това? Разрезът върху прешлена на жената беше съвсем гладък. Защо и този не е такъв?

— Отговорът е съвсем прост. Защото е бил направен с друг нож.