Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

26

Беше вече късно следобед, когато стигнах до къщата на Бренер. Във въздуха тегнеше омара, а в ясносиньото небе започваха да се събират далечни облаци. Спрях в началото на черния път и се загледах в порутената постройка. Видя ми се още по-занемарена. Нямаше никакви признаци на живот наоколо. Останах така, докато не осъзнах, че се опитвам да отложа това, за което бях дошъл. Включих на скорост и колата бавно заподскача по неравния път.

Вече бях решил какво ще се опитам да направя. Сега най-трудната част от плана ми беше да запазя спокойствие. Инстинктът ме подтикваше да се кача в колата и да потегля веднага. Знаех, че шансът ми за успех зависеше от това, дали Бренер си е вкъщи. Бен ми предложи да изчакам да стане още по-късно. Тогава имаше по-голяма вероятност да е в „Агнето“ или да е отишъл на лов.

— Той е бракониер. Зает е или рано сутринта, или късно през нощта. Затова като сте отишли в къщата му, все още е спял. Сигурно е обикалял капаните си чак до разсъмване.

Не можех да изтърпя да чакам толкова дълго. С всеки изминал час шансът да открием Джени жива намаляваше. В крайна сметка решението се оказа изключително просто — позвъних в дома на Бренер и попитах дали Карл си е вкъщи, без да съобщавам кой го търси. Първия път се обади майка му. Каза ми да почакам и отиде да го извика, а аз в това време затворих.

— Какво ще направиш, ако телефонът им е запаметил номера ти и той се обади? — попита Бен.

— Всъщност няма значение. Винаги мога да му кажа, че искам да говоря с него. Той така или иначе няма да се съгласи.

Но Бренер не се обади. Изчаках известно време, после позвъних отново. Този път Скот вдигна телефона. Не, Карл не бил вкъщи, каза ми той. Нямаше представа кога ще се върне. Благодарих му и прекъснах връзката.

— Стискай палци — казах на Бен и тръгнах.

Беше изявил желание да дойде с мен, но аз отказах. Колкото и да ми се искаше да бъде до мен, присъствието му само щеше да усложни нещата. Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата, комбинацията между него и Бренер беше взривоопасна, а мога да си представя какво щеше да се получи сега, когато Бен беше погълнал половин бутилка уиски. А имах намерение да убеждавам, а не да се конфронтирам.

Помислих си дали да не уведомя Макензи какво смятам да правя, но бързо отхвърлих идеята. И сега нямах повече факти в подкрепа на подозренията си, отколкото преди няколко часа, когато говорих с него. Освен това Макензи ясно ми бе дал да разбера, че не иска да се намесвам. Нямаше да предприеме нищо без солидни доказателства.

Ето защо трябваше сам да отида в къщата на Бренер.

Обаче в момента не се чувствах много убеден. Докато паркирах, усетих, че увереността ми ме напуска. Като чу шума на колата, кучето изтича иззад ъгъла и започна да лае. Този път се държеше по-смело. То не избяга, както миналия път, може би защото бях сам. Беше едър помияр, с едно разкъсано ухо. Препречи ми пътя към къщата и се наежи. Извадих аптечката от колата и бях готов да се предпазя с нея, ако реши да ме атакува. Приближих го, а космите на врата му настръхнаха. Спрях. То обаче продължи да ръмжи.

— Джед!

Кучето ми хвърли последен предупредителен поглед и изтича до госпожа Бренер, която се бе появила на вратата. По тясното й лице бе изписана враждебност.

— Какво искате?

Бях се подготвил.

— Искам още веднъж да прегледам крака на Скот.

Огледа ме подозрително. Или може би бях прекалено нервен и само така ми се стори.

— Нали го прегледахте преди.

— Тогава не носех всичко необходимо със себе си. Искам да съм сигурен, че няма да се инфектира. Но ако вие не искате…

Престорих се, че тръгвам обратно към колата.

— Не, заповядайте, влезте — въздъхна тя.

Последвах я вътре. Опитвах се да прикрия облекчението и нервността си. Скот се беше излегнал на една доста мърлява кушетка в хола. Гледаше телевизия.

— Лекарят дойде да те види отново — каза майка му, когато влязохме.

Той се понадигна, изглеждаше изненадан. И гузен, както ми се стори. Но това може и да беше само плод на въображението ми.

— Карл още не се е върнал — съобщи тя.

— Няма значение. Бях наблизо и реших да хвърля още един поглед на крака ти. Донесъл съм антибактериална превръзка.

Опитвах се да изглеждам спокоен, но усещах, че гласът ми звучи ужасно фалшиво.

— Вие ли търсихте Карл преди? — попита майката с неприкрита неприязън.

— Да, но ме прекъснаха, звънях по мобилния.

— И какво искахте от него?

— Исках да му се извиня.

Лъжата дойде от само себе си. Седнах на най-близкия стол до Скот.

— Сега обаче искам да видя крака ти. Имаш ли нещо против да го прегледам.

Погледна майка си и после сви рамене.

— Не.

Започнах да свалям превръзката. Майка му стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

— Дали ще мога да ви помоля за чаша чай? — попитах, без да вдигам поглед.

За момент си помислих, че ще ми откаже. Но тя въздъхна раздразнено и отиде в кухнята. Единственият шум, който се чуваше, след като излезе, бе дърдоренето по телевизията и шумоленето на бинта, който развивах. Устата ми беше пресъхнала. Хвърлих поглед към Скот. Изглеждаше ми леко притеснен.

— Разкажи ми отново как се случи — започнах аз.

— Стъпих в един капан.

— Къде горе-долу стана това?

— Не си спомням — сведе поглед.

Свалих изцяло бинта и превръзката. Шевът, беше направен ужасно.

— Цял късмет е, че не изгуби крака си. Но ако се инфектира, може и това да стане.

Вече нямаше такава опасност, но ми се искаше да го поуплаша.

— Не съм виновен — отвърна мрачно. Не стъпих в капана нарочно.

— Сигурно е така. Но ако има засегнати нерви, ще куцаш до края на живота си. Трябваше по-рано да отидеш да го прегледат. — Вперих поглед в него. — Или може би Карл не ти позволи.

Скот отвърна поглед от мен.

— Защо да не ми позволи?

— Всички знаят, че бракониерства. Последното нещо, което му трябва, е полицията да почне да разпитва защо брат му е стъпил в капан.

— Казах ти, че този не беше от нашите — измърмори той.

— Добре — произнесох го все едно не ме интересуваше дали думите му отговарят на истината.

Много внимателно прегледах раната. Сгънах крака му в различни посоки.

— Не съобщихте на полицията, нали така?

— Казах им, когато дойдоха и ме попитаха — започна да се оправдава той.

Не споменах, че аз бях съобщил на Макензи.

— Какво каза Карл по случая тогава?

— Какво имаш предвид?

— Когато полицията дойде да говори с теб. Той ли ти нареди какво да говориш?

Изведнъж дръпна крака си.

— Тебе пък какво те интересува?

Опитвах се думите ми да звучат разумно, макар че в момента самият аз не бях благоразумен.

— Карл излъга полицията, нали?

Скот ме гледаше злобно. Разбрах, че съм отишъл твърде далече. Но не се сещах по какъв друг начин да подходя.

— Върви си! Махай се оттук!

Изправих се.

— Добре. Само си задай въпроса защо прикриваш човек, който ще остави кракът ти да получи гангрена, вместо да те закара в болница.

— Глупости!

— Така ли? И защо не те закара в болницата веднага? Защо те доведе при мен да те позакърпя, след като знаеше колко лошо си се наранил?

— Ти беше най-близко.

— И защото е знаел, че ако отидете в болницата, от там ще съобщят в полицията. Не искаше да те закара дори когато му казах, че раната трябва да се зашие.

Нещо в израза на лицето му ме накара да спра. Погледнах несръчно направения шев и изведнъж разбрах.

— Всъщност изобщо не те е карал в болницата, нали така? Затова и превръзката ти не беше сменяна. Въобще не си стъпвал там.

Гневът на Скот се бе стопил. Извърна поглед, не искаше да ме погледне в очите.

— Каза, че ще се оправя.

— Кой заши раната? Той ли?

— Братовчед ми Дейл. — Беше притеснен, че фактите излизат на бял свят. — Бил е в армията. Разбира от тези неща.

Беше съшият братовчед, когото видях вчера с Бренер при блокадата на пътя.

— А той направи ли си труда да погледне отново крака ти, след като го заши?

Поклати глава, изглеждаше нещастен. Стана ми жал за него, но не достатъчно, че да спра.

— Помага ли на Карл и в други неща? Например при бракониерството?

Кимна с нежелание. Усещах, че съм много близко до нещо. Двама мъже. Двама ловци, единият е бил в армията.

Два различни ножа.

— Какво още?

— Нищо — настоя той, но опитът му беше неуспешен.

— Изложили са те на риск. Нали разбираш това? — продължих безмилостно. — Какво беше толкова важно, че бяха готови да те оставят да загубиш крака си?

Въртеше се неспокойно. С учудване видях, че е готов да се разплаче. В момента не можех да си позволя да се тревожа за него.

— Не искам да им причиня неприятности — говореше съвсем тихо, почти шептеше.

— Те вече си имат неприятности. И не бяха много разтревожени за теб, когато се нарани.

Искаше ми се да го притисна още малко, но инстинктът ми подсказа да изчакам. Оставих Скот да се пребори със себе си и да вземе решение.

— Залагат капани за птички — заговори той най-сетне. — За редки видове. Както и за животни, като видри и други такива. Карл смята, че има пазар за живи животни, както и за яйца. Иска да ги продава на колекционери. Нали разбираш?

— Заедно ли се занимават с това?

— До голяма степен. Но по-често Карл залага капаните. Държи животните в мочурището, в старата мелница.

Умът ми работеше трескаво, мислите нахлуваха една след друга. Мелницата беше напълно изоставена, отдалечена и отдавна обезлюдена. А може би не беше така.

Започнах отново да превързвам крака му.

— Значи там си попаднал в капана — отбелязах аз.

Сега си спомних историята, която бяха разказали в „Агнето“ онази вечер. И как Бренер го беше прекъснал и не го беше оставил да говори.

Той кимна.

— Когато полицията започна да издирва жените, Карл се уплаши, че може да проверят и там. Обикновено не ми позволява да ходя там без него. Казва, че трябва да се захвана с мой бизнес и да не се меся в неговия. Но онази седмица Дейл го нямаше и трябваше да му помогна да премести всичко.

— Къде го преместихте?

— Навсякъде. На различни места. Повечето животни донесохме тук, в пристройките. Мама никак не се зарадва, но беше само за няколко дни, докато полицията провери мелницата. След това стъпих в капана и той трябваше да ги върне сам — изглеждаше потиснат. — Побесня. Но аз наистина не го направих нарочно.

— А капанът негов ли беше?

Поклати глава.

— По-късно ми каза, че сигурно е на онзи извратен тип, дето убива жените.

Държах главата си наведена, правех се, че съм съсредоточен върху превръзката.

— Сега там има ли нещо?

— Да. Няма къде другаде да ги остави. Дейл не иска да рискува да ги натовари, докато полицията се върти наоколо.

— Карл още ли ходи там?

— Всеки ден. Трябва да ги поддържа живи, докато успее да ги продаде. — Сви рамене. — Обаче не знам още колко дълго ще го прави. Досега не са продали много.

Струваше ми невероятно усилие да се държа естествено. Стараех се гласът ми да звучи колкото е възможно по-безучастно:

— А ти прикри ли Карл от полицията?

— Какво? — изглеждаше объркан.

Когато свърших с превръзката, ръцете ми бяха започнали да треперят.

— Когато ви разпитваха за изчезналите жени. Не можеше да им обясни, че е бракониерствал и това да му послужи за алиби, нали така?

— Не — Скот неочаквано се усмихна. — Просто заявихме, че през цялото време е бил тук. — Усмивката му изчезна. — Нали няма да му кажеш какво съм ти разказал?

— Не — обещах аз. — Няма.

И без това вече му казах предостатъчно. Спомних си какво бях съобщил по-рано на Бренер. Държи ги живи три дни, преди да ги убие. Сега знаеше, че полицията е наясно с графика му. Благодарение на мен Джени може би беше пропуснала възможността да оцелее.

Господи, какво бях направил?

Изправих се и несръчно започнах да събирам нещата си. В това време майката на Скот влезе с чаша чай в ръка.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя сви неодобрително устни.

— Нали искахте чаша чай?

— Съжалявам.

Вече излизах бързо от стаята. Скот ме гледаше неуверено. Сигурно бе започнал да съжалява, че се е разприказвал. Изведнъж отчаяно поисках да се махна от там, като че ли очаквах Бренер ненадейно да се появи и да се опита да ме спре. Хвърлих аптечката в колата и бързо запалих двигателя. Усещах, че госпожа Бренер ме наблюдава от вратата, докато колата подскачаше по черния път.

Веднага щом се скрих от погледа й, посегнах към телефона си. Опитах се да позвъня на Макензи, но сигналът се появи за малко и после изчезна.

— Хайде, хайде!

Излязох на пътя и поех към старата мелница. Трескаво наблюдавах кога отново ще се появи сигнал. Веднага щом се прикачих, набрах повторно номера на Макензи.

Включи се гласовата му поща. По дяволите!

— Семейството на Карл Бренер са излъгали за алибито му — започнах без всякакво предисловие. — Бил е…

В този момент чух гласа на Макензи:

— Кажи ми, че не си ходил при него.

— Не при Бренер, а при брат му, но…

— Казах ти да стоиш настрана!

— Изслушай ме! — изкрещях. — Бренер и братовчед му са залагали капани за птици и животни, за да ги продават. Братовчед му е Дейл Бренер, бивш военен. Държали са животните в старата полуразрушена мелница, на около два километра на юг от селото. Там, където Скот Бренер попадна в капана.

— Чакай.

Бях привлякъл вниманието му и вече звучеше съвсем делово. Чух приглушени гласове около него.

— Добре, знам къде е. Но там вече проверихме, няма нищо.

— Преместили са всичко, докато претърсвахте наоколо за Лин Меткаф. След това са върнали нещата обратно. Точно тогава се е наранил братът на Бренер. А той толкова се е стремял да избегне срещата с полицията, че дори не го е завел в болницата.

— Вече знаем, че е бракониер — отговори упорито Макензи.

— Не знаеше, че семейството му е излъгало, за да го защити. А също така, че един ловец и един бивш военен ловят животни и ги държат в запустяла сграда. Поне единият от двамата няма алиби. Как по-точно да ти го обясня, да ти го нарисувам ли?

Нецензурните думи, които чух, че измърмори, ми подсказаха, че няма нужда от повече обяснения.

— Ти къде си сега?

— Току-що излязох от къщата на Бренер.

Не му казах, че съм се отправил към мелницата.

— Той къде е?

— Нямам представа.

— Добре, виж какво, аз съм в полицейската каравана на площада. Ела тук колкото е възможно по-бързо.

Това беше точно в обратната посока.

— Защо? Казах ти всичко, което трябва да знаеш.

— Трябва да чуя всички подробности. Не искам хората ми да се отправят натам недостатъчно подготвени, разбра ли?

Не отговорих. Шофирах, долепил телефона до ухото си. Пътят шептеше под гумите на колелата и с всяка секунда се доближавах до мястото, където бях сигурен, че е затворена Джени.

— Чу ли ме, докторе?

Сега гласът на Макензи беше твърд като стомана. Вдигнах крака си от газта. Това беше едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да направя в живота си.

— Чух — изскърца гласът ми.

Обърнах колата и поех обратно.

Небето блестеше особено, сякаш предвещаваше буря. Няколко леки облачета закриваха слънцето и то излъчваше странна, болезнена светлина. За първи път от няколко седмици насам във ветреца се долавяше нещо по-различно от мириса на сгорещен въздух. Някъде, немного далече, бурята вече вилнееше, но в момента поради повишената влажност жегата беше още по-страшна.

Бях смъкнал стъклата на прозорците. Въпреки това, когато стигнах до полицейската каравана в центъра на селото, бях по-тънал в пот. Там цареше необичайно оживление. Когато влязох, Макензи и група цивилни и униформени полицаи стояха около масата и се взираха в една карта. Униформените полицаи носеха защитни жилетки. Като ме видя, Макензи млъкна.

Приближи се до мен, а изражението му съвсем не беше приятелско.

— Няма да се преструвам, че одобрявам това, което си направил — започна той, враждебно издал челюст напред. — Високо ценя помощта, която ни оказа по-рано, но това е полицейско разследване. Не е редно цивилни да се намесват и да провалят всичко.

— Опитах се да ти кажа за Бренер, но ти не искаше да ме чуеш. Какво друго можех да направя?

Усетих, че е готов да спори с мен, но се спря.

— Старши детективът иска да говори с теб.

Заведе ме при групата офицери около масата и ме представи. Висок, слаб мъж, с делово държане на човек, който е свикнал да командва, ми подаде ръка.

— Аз съм старши детектив Райън. Разбрах, че имате нови данни, доктор Хънтър?

Разказах му това, което бях научил от Скот Бренер. Опитвах се да се придържам към сухите факти. Когато свърших, Райън се обърна към Макензи:

— Предполагам, че познаваш този Карл Бренер?

— Да, вече сме го разпитвали. Отговаря на профила, но и двата пъти — и когато Лин Меткаф, и когато Джени Хамънд изчезнаха, имаше алиби. Семейството му го потвърди.

— Има още нещо — прекъснах го аз.

Сърцето ми биеше болезнено, но трябваше да си призная.

— Вчера казах на Бренер, че знаете, че жертвите са държани три дена живи.

— Господи! — изпъшка Макензи.

— Исках да го накарам да разбере, че става въпрос за нещо по-важно от враждата му с Бен Андерс.

Дори на мен опитът да се оправдая ми прозвуча глупаво. Полицаите впериха погледи в мен. В тях имаше и отвращение, и неприязън. Райън кимна отривисто.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Хънтър — каза хладно. — Сега ще ви помоля да ни извините. Имаме много работа.

Обърна ми гръб. Макензи ме придърпа настрани. Мълчеше, докато не излязохме навън.

— Какво, по дяволите, те прихвана, та каза това на Бренер?

— Бях сигурен, че разпитвате не когото трябва. И повярвай ми, колкото и да ме ругаеш, не можеш да ме накараш да се разкайвам повече. Знам, че извърших ужасна глупост.

Повярва ми. От това като че ли ядът му понамаля.

— Може и да няма никакво значение — реши той. — Все още не знае, че е заподозрян, докато брат му не проговори.

Това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Сега ще отидете ли да претърсите мелницата?

— Веднага, щом сме готови. Не можем просто да се втурнем към място, където има задържан заложник.

— Но там са само Бренер и братовчед му!

— И двамата вероятно са въоръжени, а единият е бивш военен. Не можеш да предприемеш нападение, без предварително да си го планирал. — Въздъхна. — Виж, разбирам, че ти е тежко. Но ние си знаем работата. Довери ми се.

— Искам да дойда с вас.

— По никой начин — изгледа ме сурово.

— Ще остана при колите. Няма да преча.

— В никакъв случай.

— За Бога, тя е диабетичка! — повиших глас и няколко души се обърнаха да ме изгледат.

Наложих си да говоря спокойно:

— Аз съм лекар. Ще й е необходим инсулин веднага. Може да е наранена или да е в кома.

— На мястото ще има линейка и парамедици.

— Трябва да съм там — не се отказвах. — Моля те!

Но той вече беше тръгнал към караваната. Като че ли се сети нещо и се върна обратно.

— И да не вземеш да тръгнеш нататък сам, докторе. Заради приятелката си не ни причинявай неприятности.

Не беше необходимо да изрича това, което и на двама ни се въртеше в ума: „Вече създаде достатъчно проблеми.“

— Добре.

— Обещаваш ли, че няма да го направиш?

Поех дълбоко въздух.

— Да.

Изразът на лицето му стана малко по-мек.

— Опитай се да се успокоиш. Ще ти се обадя веднага, щом има някакви новини.

Остави ме и се върна в караваната.