Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

8

Почти цялото село излезе, за да помогне при издирването. В друг момент или при други обстоятелства хората може би щяха да решат, че Лин сама си е отишла. Е, разбира се, всички бяха съгласни, че двамата с Маркъс живееха щастливо. Но сега, непосредствено след убийството на друга жена, новината за изчезването й прозвуча зловещо. Полицията съсредоточи усилията си в претърсването на гората и местността, в която обикновено тичаше, а всички здрави и читави хора в селото искаха да помогнат, за да я открият.

Беше прекрасна лятна вечер. Слънцето клонеше към залез. Лястовиците се спускаха към гнездата и играеха. Атмосферата бе почти празнична. Тогава се зароди рядко срещаното усещане за съпричастност и решителност. Никой обаче не забравяше защо е излязъл навън. Имаше и още един труден за преглъщане факт.

Престъплението бе извършено от местен човек.

Невъзможно бе да се обвинява външен човек. Вече не. Определено не бе случайно съвпадение, че двете жени живееха в едно и също село. Никой не би повярвал, че някой непознат ще остане да се навърта наоколо, след като е убил Сали Палмър, или че ще се върне, за да вземе втора жертва. Това означаваше, че този, който бе заклал една жена и поставил примка на пътеката, за да залови друга, живееше в Манхам. Възможно бе и да е от някое от съседните села, но тогава възникваше въпросът защо и двете нападения бяха извършени тук. Много по-вероятен, но и много по-страшен бе фактът, че ние познавахме не само двете жертви, познавахме и звяра, който ги беше нападнал.

Хората вече се замисляха по този въпрос, когато тръгнаха да търсят Лин Меткаф. И въпреки че съмнението все още не бе процъфтяло, вече пускаше корени. Личеше си по хладното отношение между тях. Всеки беше чувал за случаи, когато убиецът участва в издирването и публично изразява отвращение и съчувствие. Дори рони крокодилски сълзи, а в това време кръвта на жертвата още не е изсъхнала по ръцете му и последните й писъци и молби още звучат в извратения му мозък. И дори когато жителите на Манхам проявяваха солидарност, разтваряха високите треви и надничаха под храстите, подозрението се промъкваше в сърцата им.

Аз самият се присъединих към издирването веднага щом приключих със следобедните прегледи. Епицентърът на събитията беше полицейска каравана, поставена близо до мястото, където Маркъс Меткаф бе открил хронометъра на жена си. Беше в покрайнините на селото и по пътя имаше коли, паркирали покрай живия плет. Някои хора бяха тръгнали да търсят сами, но повечето бяха дошли тук, привлечени от оживлението. Имаше няколко журналисти, но само от местните вестници. На този етап централните ежедневници не отразяваха събитията. Може би смятаха, че убийството на една жена и отвличането на друга не са интересна новина. Скоро това щеше да се промени, но засега Манхам все още можеше да се справя с проблемите си, без да привлича външно внимание. Полицията беше поставила една маса и от там координираше издирването. Това имаше по-скоро пиар ефект — даваше на обществото усещането, че върши нещо полезно и не позволяваше на доброволците да пречат на професионалните екипи. Но природата в околностите на Манхам е толкова дива, че бе невъзможно всичко да бъде обходено. Тя поглъщаше издирващите групи и не им разкриваше тайните си.

Видях Маркъс Меткаф да стои встрани от група мъже. Имаше мускулесто тяло на човек, който се занимава с физически труд. Беше русокос, а лицето му при други обстоятелства би било приятно и весело. Сега изглеждаше измъчен и пребледнял под слънчевия загар. Скарсдейл беше с него. Отчето най-после бе в ситуация, която подхождаше на строгото му изражение. Помислих си, че трябва да отида и да изкажа…

Какво? Съчувствие? Съболезнования? Но безсмислието на думите, които щях да изговоря, и споменът колко неприятни ми бяха мъчително изречените слова от почти непознати хора, ме възпряха. Вместо това го оставих на грижите на отчето и отидох до масата, за да ми кажат накъде да вървя.

По-късно щях да съжалявам за това решение.

Прекарах няколко безсмислени часа, влачейки се през мочурливите поля. Бях в една група заедно с Рупърт Сътън, който изглеждаше доволен, че е излязъл без властната си майка. Поради пълнотата си му беше трудно да се движи с останалите, но той упорстваше, дишаше тежко през устата, докато ние си проправяхме път през неравния терен и заобикаляхме блатистите участъци. Веднъж се подхлъзна и падна на колене. Помогнах му да се изправи. От потното му тяло усетих мирис като от изтощено животно.

— Гадост! — изпъшка той.

Лицето му се зачерви от смущение, като видя калта, която покриваше ръцете му като черни ръкавици. Гласът му бе изненадващо висок, почти като на момиче.

— Гадост! — повтаряше той и примигваше.

Като изключим това, никой друг не говореше. Когато се здрачи и стана безсмислено да продължаваме с издирването, се отправихме обратно. Настроението на всички беше мрачно, съвсем като притъмняващия пейзаж. Знаех, че много от хората щяха да се отбият в „Черното агне“ по-скоро заради компанията, а не заради алкохола. Бях решил да се прибера направо вкъщи. Но на мен, както и на всички останали тази вечер не ми се оставаше сам. Паркирах пред кръчмата и влязох.

След черквата „Агнето“ беше най-старата сграда в селото, една от малкото в Манхам, която имаше традиционен сламен покрив. Навсякъде другаде в този край хората щяха да се опитат да го поддържат, но тъй като тук не идваха туристи, никой не правеше опит да спре бавното му разрушаване. Сламата гниеше, а небоядисаните гипсови стени бяха напукани и мръсни.

Въпреки че тази вечер там бе пълно с народ, атмосферата съвсем не беше празнична. Когато влязох, хората мрачно ми кимнаха. Разговорите бяха тихи и приглушени. Приближих се до бара, а собственикът въпросително вдигна глава, без да проговори. Беше сляп с едното око и бялото петно около него подсилваше приликата му със застаряващ лабрадор.

— Една бира, Джак.

— Участва ли в издирването? — попита той и постави чашата пред мен.

Кимнах, а той отказа да вземе парите ми.

— Заведението черпи.

Едва бях отпил, когато една ръка се стовари върху рамото ми.

— Помислих си, че сигурно ще дойдеш.

Погледнах гиганта, който се появи до мен.

— Здрасти, Бен.

Бен Андерс беше висок над метър и деветдесет и почти наполовина широк. Работеше като пазач в резервата „Хиклинг Брод“ и целият му живот бе минал в селото. Беше ми симпатичен, макар че се виждахме рядко. Чувствах се добре в компанията му. Можехме и да поговорим, и да помълчим заедно. Усмивката му беше приятна, малко отнесена. Имаше грубовато лице, сякаш костите му бяха сглобени една за друга, но недоизгладени. Кожата му бе загрубяла и потъмняла от слънцето, а очите — яркозелени.

Обикновено проблясваха шеговито, но сега в тях нямаше закачка.

— Лоша работа — каза той и подпря лакът на бара.

— Ужасна.

— Срещнах Лин преди няколко дни. Нямаше никакви грижи. Ами Сали Палмър? Все едно гръм да те удари два пъти.

— Така е.

— Дано просто си е взела шапката и е отпрашила нанякъде. Но май не е така, нали?

— Май не е.

— Господи, горкият Маркъс. Дори не ми се мисли какво му е сега на нещастния човечец. — Той сниши глас. — Говори се, че тялото на Сали Палмър е било нарязано на много места. Ако същият човек е хванал и Лин… Боже, как ми се иска да му извия врата на този гад.

Погледнах към чашата си. Очевидно мълвата, че помагам на полицията, не се беше разпространила. Това беше добре, макар че в момента се чувствах като лъжец, задето премълчавах за участието си в разследването.

Бен бавно поклати огромната си глава.

— Мислиш ли, че тя има някакъв шанс?

— Не знам.

Отговорих съвсем честно. Спомних си какво ми беше казал Макензи. Ако не грешах, Сали Палмър е била убита три дни след изчезването си. Не бях специалист по психологически профили, но знаех, че серийните убийци следват определен модел. Това означаваше, че ако е била отвлечена от същия човек, все още имаше шанс Лин да е жива.

Все още жива. Господи, възможно ли беше? И ако беше така, колко дълго щеше продължи? Казах си, че съм направил всичко възможно. Дадох на полицията това, което бе по силите ми. Обаче усещах, че се самозаблуждавам.

Почувствах, че Бен ме наблюдава.

— Моля?

— Попитах добре ли си. Изглеждаш доста изморен.

— Беше дълъг ден.

— Така си е — Погледна към вратата и лицето му помръкна. — И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-лошо…

Обърнах се и видях преподобния Скарсдейл, застанал на пътя на светлината. Разговорите замряха, а той със строго изражение на лицето отиде до бара.

— Дано не ни чете конско — измърмори Бен.

Скарсдейл се изкашля:

— Господа — Погледът му с неодобрение се спря върху малкото жени в кръчмата, но не се обърна към тях. — Сметнах за необходимо да ви съобщя, че утре вечер ще има молитва за Лин Меткаф и Сали Палмър.

Баритонът му се носеше без усилие.

— Сигурен съм, че всички вие — започна той и огледа множеството в кръчмата, — всички ще дойдете в черквата утре вечер, за да изразите уважението си към мъртвите и подкрепата си за живите — замълча и кимна сковано. — Благодаря ви.

Отправи се към вратата, но спря пред мен. Дори през лятото от него се носеше мирис на плесен. Забелязах пърхота, посипан върху черното му вълнено сако, а дъхът му лъхна на нафталин.

— Надявам се, че ще ви видя и вас, доктор Хънтър.

— Ако не съм зает с пациенти.

— Сигурен съм, че никой от тях няма да е такъв егоист, че да ви попречи да изпълните дълга си.

Не бях много сигурен какво точно искаше да каже. Усмихна ми се.

— Освен това се надявам, че повечето ви пациенти ще са в черквата. Трагедии като тази сплотяват обществото. На вас, хората от града, сигурно ви се струва странно, но ние тук знаем кои са истинските ценности.

Кимна отсечено и излезе.

— Ето това е праведен християнин — каза Бен и вдигна празната си чаша, която изглеждаше съвсем малка в огромната му ръка. — Да пийнем по още едно.

Отказах. Появяването на Скарсдейл не бе оправило настроението ми. Тъкмо щях да допия питието си и да си тръгна, когато някой зад гърба ми ме заговори:

— Доктор Хънтър?

Беше младата учителка, с която се бях запознал предишния ден в училището. Усмивката й изчезна, когато видя изражението ми.

— Извинете, не исках да ви прекъсвам.

— О, не, няма нищо. Не ме прекъсвате.

— Аз съм учителката на Сам. Запознахме се вчера — започна тя несигурно.

Обикновено трудно помня имена, но нейното веднага ми дойде наум. Джени. Джени Хамънд.

— Да, разбира се. Как е той?

— Мисля, че е добре. Днес не дойде на училище, но вчера следобед вече беше по-добре, когато майка му го взе от училище.

Възнамерявах да го посетя да видя как е, но други ангажименти ми бяха попречили.

— Сигурен съм, че ще се оправи. Нали няма проблем, че отсъства?

— Не, разбира се, няма. Помислих си… исках само да ви се обадя, това е.

Изглеждаше смутена. Бях решил, че е дошла да ме пита нещо за Сам. Сега със закъснение ми дойде наум, че може би просто се е държала приятелски.

— С някоя от другите учителки ли сте?

— Не, сама съм. Участвах в издирването и после… ами съквартирантката ми я няма и не ми се седеше сама вкъщи, нали разбирате?

Много добре разбирах. За момент настъпи тишина.

— Мога ли да ви почерпя нещо? — попитах точно в момента, когато тя казваше:

— Е, ще се видим по-късно.

И двамата се засмяхме смутено.

— Какво ще пиете?

— Не, наистина няма нужда.

— Тъкмо щях да си поръчам още една бира — осъзнах, че чашата в ръката ми е почти пълна.

Надявах се, че тя не го е забелязала.

— Ами тогава бутилка „Бекс“. Благодаря.

Бен тъкмо си вземаше питието, когато се приближих до бара.

— Размисли ли? Нека да…

Бръкна с ръка в джоба си.

— Остави, недей. Бирата не е за мен.

Хвърли поглед зад гърба ми. Устните му се изкривиха в усмивка.

— Ясно. Ще се видим по-късно.

Кимнах, лицето ми гореше. Докато ме обслужат изпих остатъка от бирата си. Поръчах си още една и занесох чашите при Джени, която стоеше встрани.

— Наздраве — каза тя, вдигна бутилката и отпи. — Знам, че съдържателят не обича да се пие така, но чашата някак си променя вкуса.

— Така има по-малко за миене и всъщност му правите услуга.

— Ще му кажа следващия път, като ми направи забележка — засмя се тя и изведнъж стана сериозна. — Просто не мога да повярвам какво се случи. Не е ли ужасно? Имам предвид, че и двете са от селото. Мислех си, че на такова място човек се чувства сигурен.

— Затова ли дойдохте тук?

Не исках да прозвучи като разпит. Тя сведе поглед към бутилката в ръцете си.

— Да кажем, че просто ми омръзна да живея в град.

— Кой град?

— Норич.

Беше започнала да разлепва етикета от бутилката. Усети се какво прави и спря. Лицето й се разведри и ми се усмихна.

— Е, ами вие? Вече разбрах, че и вие не сте местен.

— Не. Лондончанин съм.

— Защо тогава дойдохте в Манхам? Заради светлините и бляскавия нощен живот?

— Нещо такова. — Очакваше да продължа. — Търсех промяна. Както и вие, предполагам?

— Ами да, нещо такова — усмихна се тя. — Всъщност тук ми харесва. Започнах да свиквам да живея сред пущинаците. Нали знаете, спокойствието и всичко останало… Няма тълпи от хора, няма коли.

— Няма кина.

— Няма барове.

— Няма магазини.

Засмяхме се.

— Всъщност откога живеете тук? — попита тя.

— От три години.

— И колко време ви отне, докато местните ви приемат?

— Все още работя по въпроса. Още десетина години и може би ще решат, че гостувам за по-дълго време. Но така ще мислят само по-напредничавите.

— Не говорете така. Тук съм само от шест месеца.

— Значи все още ви смятат за турист.

Тя се разсмя, но преди да отговори, при вратата настъпи някаква суматоха.

— Къде е лекарят? — настойчиво запита един глас. — Тук ли е?

Пробих си път напред, като видях, че вкарват човек, който едва се държеше на краката си. Лицето му беше изкривено от болка. Разпознах Скот Бренер. Принадлежеше на голямо семейство, което живееше в порутена къща в покрайнините на Манхам. Ботушът му и единият му крачол бяха напоени с кръв.

— Сложете го да седне. Внимателно — наредих аз, докато го поставяха на стол. — Какво се е случило?

— Стъпи в капан. Бяхме тръгнали към лекарския кабинет, но видяхме ленд роувъра.

Говореше брат му Карл. Членовете на семейство Бренер се държаха един за друг. Привидно бяха фермери, но бракониерството не им беше чуждо. Карл беше най-възрастният, беше як и налиташе на бой. Докато внимателно смъквах напоения с кръв крачол на дънките от крака на Скот, в главата ми се въртеше неблагопристойната мисъл, че нещастието не се е стоварило върху брата, който заслужава. Тогава видях пораженията.

— Имате ли кола? — попитах по-големия брат.

— Да не мислиш, че сме дошли пеша?

— Добре, трябва да го откараш в болница.

— По дяволите, не можеш ли да го позакърпиш тук? — изруга Карл.

— Ще му поставя временна превръзка. Това е всичко, което мога да направя. Но трябва да отиде в болница.

— Ще загубя ли крака си? — изпъшка Скот.

— Не, но известно време няма да можеш да се движиш — не бях съвсем сигурен, но гласът ми прозвуча напълно убедително.

Помислих си дали да не го закараме в кабинета ми, но, изглежда, вече достатъчно го бяха лашкали насам-натам.

— В колата ми има аптечка под одеялото. Може ли някой да ми я донесе?

— Аз ще отида — обади се Бен.

Дадох му ключовете. Излезе, а аз поисках вода и чисти кърпи и започнах да попивам кръвта около раната.

— Какъв тип капан беше?

— Телена примка — обясни Карл. — Стяга се, щом нещо стъпи вътре. Прерязва до кокал.

Точно така бе станало.

— Къде се случи?

Скот отговори, лицето му бе извърнато настрани:

— Откъм далечната страна на мочурището, близо до старата вятърна мелница…

— Търсехме Лин — прекъсна го Карл и му хвърли многозначителен поглед.

Усъмних се в думите му. Познавах района, за който говореше. Както повечето мелници в областта, и тази край Манхам всъщност беше захранвана от вятъра помпа, която отводняваше блатата. Беше изоставена преди десетилетия и сега в нея не бе останало нищо. Даже перките й ги нямаше. Никой не се навърташе натам. Мястото беше безлюдно дори за Манхам и беше идеално за всеки, който иска да ловува и залага капани далече от любопитните погледи. Като знаех какво се говори за братята Бренер, реших, че това е най-вероятната причината да са там толкова късно вечерта, а не чувството им за дълг към обществото. Докато бършех кръвта от раната, се чудех дали не са успели да попаднат в някой от собствените си капани.

— Не беше от нашите. — Скот като че ли прочете мисълта ми.

— Скот! — сопна се брат му.

— Не беше! Този беше на пътеката, скрит под тревата. И бе прекалено голям за заек или елен.

Изказването му бе посрещнато с мълчание. Въпреки че полицията все още не бе потвърдила, всички бяха чули за намерените останки от тел в гората, където Лин беше изчезнала.

Бен се върна с аптечката. Дезинфектирах и превързах раната, доколкото бе възможно при тези условия.

— Дръжте крака му нависоко и го закарайте в спешното колкото може по-бързо — наредих на Карл.

Той грубо вдигна брат си на крака и като го придържаше и влачеше едновременно, го изведе навън. Измих ръцете си и отидох при Джени, която все още държеше чашата ми.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Зависи колко е увредено сухожилието. Ще е късметлия, ако се отърве само с куцане.

— Господи, какъв ден! — поклати глава тя.

Бен се приближи и ми подаде ключовете.

— Вземи, че ще ги търсиш.

— Благодаря.

— Ти как мислиш? Дали има нещо общо със случилото се с Лин?

— Не знам.

Но като всички останали и аз имах мнение по въпроса.

— Защо да има нещо общо? — попита Джени.

Бен се чудеше как да отговори. Сетих се, че не съм ги запознал.

— Бен, това е Джени. Учителка е в училището.

Той прие думите ми като знак, че може да продължи.

— Би било прекалено невероятно съвпадение. Не си мисли, че ми е мъчно за братята Бренер, мръсни бракониерстващи ко… — погледна към Джени и се спря. — Както и да е, надявам се да е съвпадение.

— Не разбирам.

Бен ме погледна, но аз отказах да го изрека.

— Защото ако не е съвпадение, значи го е извършил някой местен човек. От селото.

— Не можеш да твърдиш това със сигурност — не се съгласи Джени.

Изразът на лицето му говореше точно обратното, но от любезност отказа да спори.

— Е, ще видим. А сега трябва да ви пожелая лека нощ.

Допи чашата си и се отправи към изхода. Размисли, обърна се и попита Джени:

— Знам, че не е моя работа, ама ти с кола ли си?

— Не, защо?

— Просто си мислех, че не е разумно да се прибираш вкъщи сама, това е.

Погледна ме, за да разбере дали съм схванал какво иска да ми каже, и излезе. Джени се усмихна смутено.

— Мислиш ли, че положението е толкова сериозно?

— Надявам се, че не е. Но той е прав.

Тя поклати глава недоверчиво.

— Просто не мога да повярвам. Само преди два дни това беше най-спокойното място на света.

Преди два дни Сали Палмър вече е била мъртва и чудовището, което я бе убило, сигурно вече си е било набелязало Лин Меткаф. Но не й казах това.

— Има ли с кого да си отидеш?

— Не, но не се притеснявам. Мога да се грижа за себе си.

Не се усъмних в думите й. Но зад напереното й държане се долавяше нерешителност.

— Ще те закарам — казах аз.

 

 

Прибрах се вкъщи и седнах до масата в задния двор. Нощта беше топла, никакъв вятър не полъхваше. Вдигнах глава и се загледах в звездите. Приближаваше пълнолуние. Около несиметричния бял диск на луната се бе образувал ореол. Опитах се да й се полюбувам, но погледът ми бе привлечен от тъмната сянка на гората отвъд полето. Тази гледка ми харесваше дори и нощно време. Сега обаче усещах тревога, докато се взирах в непрогледната гора.

Влязох в къщата, налях си едно малко уиски и отново излязох. Минаваше полунощ, а знаех, че утре трябва да стана рано. Търсех си извинение да отложа момента на заспиване. Освен това трябваше да мисля за твърде много неща, за да се чувствам уморен. Изпратих Джени до малката къща, която бе наела заедно с друга млада жена. В крайна сметка не се качихме в колата. Беше топла ясна нощ, а и тя живееше само на неколкостотин метра. Докато вървяхме, ми разказваше за работата си и за децата, които обучаваше. Само веднъж заговори за миналото си. Спомена, че е преподавала в училище в Норич, но бързо отмина нататък, засипвайки ме с порой от думи. Направих се, че не забелязвам. Не ми влизаше в работата какъв е проблемът, който премълчаваше.

Докато вървяхме по тясната уличка към къщата й, наблизо излая лисица. Джени се вкопчи в ръката ми.

— Извинявай — засмя се тя смутено и пусна ръката ми, като че ли се бе опарила. — Човек би си помислил, че вече съм свикнала да живея на село.

След това и двамата се почувствахме неудобно. Стигнахме къщата и тя спря до портата.

— Е, благодаря.

— Няма защо.

Тя се усмихна и бързо влезе вътре. Изчаках да чуя щракването на ключалката и си тръгнах. През целия път обратно през тъмното село чувствах допира на ръката й върху моята.

И сега все още го усещах. Отпих от уискито си и потреперих при спомена колко объркан се бях почувствал само защото една млада жена неволно ме бе докоснала. Нищо чудно, че не бе проговорила след това.

Допих си уискито и влязох в къщата. Имаше още нещо, което се въртеше в подсъзнанието ми. Това бе натрапчивото усещане, че трябва да свърша нещо. Размислих за момент и се сетих. Скот Бренер. Не бях сигурен, че брат му ще му позволи да разкаже на полицията за капана. Може би не беше важно, но Макензи трябваше да знае. Намерих визитката му и позвъних на мобилния. Беше почти един часът и можех да му оставя съобщение. Той вдигна телефона веднага.

— Да?

— Обажда се Дейвид Хънтър — започнах несигурно. — Извинявайте, знам, че е късно. Просто исках да се уверя, че Скот Бренер се е свързал с вас.

По мълчанието му усетих, че е ядосан и уморен.

— Скот кой?

Разказах му какво се бе случило. Когато заговори, умората вече я нямаше.

— Къде е станало това?

— Близо до една стара вятърна мелница на около два километра на юг от селото. Мислите ли, че може да има връзка?

Чух звук, който не можах да разпозная в първия момент — беше прокарал ръка по бакенбардите си.

— По дяволите, и без това утре ще трябва да съобщим на селото — започна той. — Тази вечер двама от моите хора бяха ранени. Единият попадна в телена примка, а другият стъпи в дупка, в която беше забита подострена пръчка.

По гласа му личеше, че е ядосан.

— Трябва да приемем, че този, който е отвлякъл Лин Меткаф, е очаквал да тръгнем да го търсим.

 

 

Тази нощ не се събудих стреснат и уплашен. Просто осъзнах, че лежа с отворени очи, загледан в снопа лунна светлина, който падаше през прозореца. Като никога бях в леглото си. Нощните ми странствания този път бяха само на сън, но споменът в мен беше жив, все едно току-що бях влязъл от една стая в друга.

Обстановката винаги беше една и съща. Къща, която никога не бях виждал наяве, място, което знаех, че не съществува, но въпреки това там се чувствах като у дома си. Кара и Алис бяха там, реални, преливащи от живот. Разговаряхме как е минал денят ми, обсъждахме разни дребни неща, точно както правехме, когато бяха живи.

След това се събуждах и се сблъсквах с ужасяващата реалност, че са мъртви.

Спомних си отново какво бе казала Линда Йейтс. Всеки сън си има причина. Чудно ми е какво би казала за моите сънища. Можех да си представя как би ги коментирал някой психиатър или дори аматьор психолог като Хенри. Но сънищата не се поддават на рационално обяснение. В тях всичко бе логично и подредено и въобще не изглеждаше нереално. И макар да не желаех да призная дори пред себе си, но част от мен не искаше да вярва, че това са само сънища.

Знаех, че ако се оставя да ме увлече това чувство, ще поема по път, от който се страхувах. Имаше само един начин отново да бъда със семейството си. Ако тръгнех по него, щеше да е от отчаяние, а не от любов.

Най-страшното беше, че в някои моменти ми беше все едно.