Саймън Бекет
Убийства в Манхам (23)

23

Шумът накара Джени да се събуди. В началото не успя да се ориентира в тъмнината. Не можеше да си спомни къде е и защо не вижда нищо. Никога не пускаше завесите, когато спеше, така че и в най-тъмните нощи светлината влизаше в стаята й. Усети твърдата земя под себе си и неприятната миризма и тогава действителността се стовари върху нея с целия си ужас.

Дръпна въжето още веднъж. Вече беше разранила пръстите си, докато се опитваше да развърже възела, и когато ги постави в устата си, усети кръв. Но въпреки всичките й усилия възелът не поддаваше. Отпусна се назад. Започваше да усеща и други неудобства. Глад, но повече от глада я мъчеше жаждата. Преди да заспи, успя да достигне до малка локвичка вода. Тя се бе процедила през пода и стените на помещението, в което беше затворена. Беше прекалено плитка и не можа да пие от нея, но свали фланелката си и попи с нея влагата. После я изсмука. Водата беше застояла и леко солена, но въпреки това вкусът й бе прекрасен.

След това откри още две места, където водата се бе просмукала, и постъпи по същия начин. Но с това не успя да утоли жаждата си. Беше сънувала вода и когато се събуди, гърлото й бе още по-пресъхнало. Освен това я бе обзела сънливост, от която не можеше да се отърси. Знаеше, че и двете състояния са признак за начало на недостиг на инсулин, но в момента не искаше да мисли за това. За да отвлече мислите си, започна отново да проучва пода около себе си. Надяваше се, че малките локвички отново ще са пълни с вода.

Тогава повторно чу шума. Идваше от мазето, от другата страна на дъските.

Долу имаше някой.

Зачака стаила дъх. Който и да беше оттатък, не бе дошъл да я спаси. Чуваше, че някой се движи, но нищо друго не се случи. Забеляза, че сега през цепнатините на дъските се процеждаше повече светлина. Бавно и внимателно се приближи към тях. Кръвта в главата й пулсираше толкова силно, че заглушаваше всичко останало. Пипнешком, колкото е възможно по-тихо, се доближи и постави окото си на същата дупчица, както и преди.

След абсолютната тъмнина наоколо светлината сякаш прободе ретината й. При мигна няколко пъти, докато погледът й се приспособи. Над тезгяха светеше гола електрическа крушка. Беше закачена на дълъг шнур и висеше точно над него. Падаше толкова ниско, че осветяваше само един малък кръг, а всичко наоколо потъваше в сянка. Мъртвите животни, които висяха от тавана, се криеха в нея.

Шумът се чу отново и тогава Джени видя един мъж да се появява от сянката. Дупката беше близо до пода и от ъгъла, от който гледаше, не се виждаше много. Забеляза джинси и нещо, което приличаше на войнишко яке. След това той застана на пътя на светлината. Правеше нещо до тезгяха, а по силуета му си личеше, че е висок и едър. После тръгна към нея.

Джени бързо се отдръпна от дъските, когато чу приближаващите се стъпки. В следващия момент те спряха. Тя се загледа в тъмнината. Беше като парализирана. Чу се силен, стържещ звук и се появи вертикална ивица светлина. Дъските, които бяха закачени на панти, се отместиха, светлината заля цялото помещение и я заслепи. Тя покри очите си с ръка, а една огромна тъмна сянка се изправи над нея.

— Стани.

Гласът шептеше. Беше прекалено уплашена, за да прецени дали го познава или не. Чувстваше се като скована.

Последва внезапно бързо движение и остра болка.

— Стани.

Тя се изправи с мъка, стискайки порязаната си ръка. Краката й трепереха, затова се притисна до стената. Очите й вече започваха да привикват със светлината, но през цялото време държеше главата си обърната настрани. Каза си: „Не го гледай. Ако разбере, че си го разпознала, никога няма да те пусне.“ Но противно на волята й, погледът й се обръщаше към него. Не към лицето му, а към ловджийския нож в ръката му. Върхът на извитото острие беше насочен към нея. „О, Господи, не, моля те…“

— Съблечи се.

Историята в таксито се повтаряше отново. Само че този път положението беше много по-лошо. Не можеше да се надява, че някой ще й се притече на помощ.

— Защо?

Гласът й издаваше, че е на ръба на истерията. Мразеше се за това.

Нямаше време да реагира и ножът отново проблесна. Усети ледено опарване по бузата си. Слисана, тя постави ръка на мястото и усети как нещо мокро се стича между пръстите й. Погледна ръката си. Кръвта блестеше по нея. И тогава дойде болката. Толкова гореща и раздираща, че я остави без дъх.

— Съблечи си дрехите.

Сега осъзна, че беше чувала този глас и преди. Опитваше се да го разпознае, а ехото му достигаше до нея все едно се намираше на дъното на кладенец. Не припадай. Не припадай. Болката в бузата й помогна да се съсредоточи. Олюля се, но не падна. Чуваше тежкото му дишане, когато той бавно насочи ножа към нея. Върхът му докосна кожата на ръката й. След това ножът се завъртя и плоската му част се допря до нея. Затвори очи и усети как острието, леко като перце, се плъзна към рамото й, придвижи се по ключицата й и спря на гърлото. После бавно се придвижи нагоре, докато достигна меката част под брадичката й. Натискът неумолимо продължаваше и тя бе принудена да вдигне главата си. Когато изви главата си докрай, натискът спря. Брадичката й остана подпряна на тънкия остър връх на ножа и цялото й гърло се оголи. Джени се мъчеше да остане неподвижна, дъхът й излизаше на пресекулки. Тогава ножът изчезна.

— Сваляй дрехите.

Отвори очи. Все още избягваше да погледне мъжа пред себе си. Ръцете й тежаха като олово, когато хвана мократа и мръсна фланелка, която бе топила в локвите. Опита се да я съблече през глава. За момент я обгърна блажена тъмнина. След това дръпна фланелката от лицето си и се озова обратно във вонящата стая.

За първи път огледа какво има наоколо. Помещението беше част от мазето, преградено с нерендосани дъски. Там, където светлината на крушката не достигаше, се виждаха сенките на множество нахвърлени стари мебели, инструменти и изобилие от боклуци. В дъното беше извитата стълба, която бе забелязала по-рано, осветена от някаква далечна лампа.

А над главата й висяха обезобразените трупове на животни.

Сега разбра, че цялото мазе е изпълнено с тях. Сгърчени купчинки от козина, кости и пера, които се полюшваха от невидимото течение. Тогава мъжът се приближи към нея и закри светлината. Тя не можеше да откъсне поглед от ножа в ръката му. Започна бързо да се съблича, мъчейки се отчаяно да изпревари следващия удар с ножа. Когато стигна до късите панталонки, за момент замръзна на място. След това ги събу и те се омотаха около вързания й крак. Беше останала само по бикини. Стоеше с наведена глава. Страхуваше се да го погледне в очите, както би се страхувала от бясно куче.

— Сваляй всичко — гласът му звучеше по-плътно.

— Какво ще правиш? — прошепна Джени.

Презираше се за проявената слабост.

— Направи го!

Вцепенена от страх, Джени несръчно се подчини. Той се наведе, бързо разряза панталоните и бикините й, отстрани ги от вързания й крак и ги захвърли настрани. Тя сподави вика си, когато той бавно протегна ръка и почти колебливо докосна гърдите й. Прехапа устни, изви глава и се мъчеше да не се разплаче. При това движение видя телата на животните, които висяха от тавана.

Отблъсна ръката му.

Кожата й запази осезателен спомен от допира му, от твърдите косми и грубите кости на ръката му. За момент нищо не се случи. След това ръката му се изви и той удари Джени през лицето. Тя се блъсна в стената и се плъзна на пода.

Чуваше дишането му, когато се надвеси над нея. Сви се в очакване, но той не направи нищо. С облекчение чу как стъпките му се отдалечават. Лицето я болеше там, където я беше ударил, но поне не беше по порязаната буза. „Късметлийка си, — помисли си тя вцепенено. — Късметлийка и глупачка.“

Чу се изщракване и отново бе заслепена. Ярката светлина беше насочена право към нея. Прикри очите си с ръка и видя, че беше включил настолна лампа, закрепена върху тезгяха. Обляна от светлината, Джени чу как премести стола. Той изскърца под тежестта, когато мъжът седна в сянката.

— Стани.

Тя се подчини с мъка. Проявата й на непокорство обаче беше предизвикала някаква промяна. Все още се страхуваше, но вече беше ядосана. Опита се да извлече сили от гнева си толкова, колкото да се изправи предизвикателно. Каза си, че каквото и да се случи, щеше да се опита да запази останалото си достойнство. Изведнъж това й се стори изключително важно.

Добре тогава. Прави каквото ще правиш. И да се свършва.

Гола и трепереща, тя очакваше да види какво ще я сполети. Нищо не се случи. Откъм сенките се чуха още звуци. Какво правеше той? Хвърли бегъл поглед и видя едрата му фигура. Стоеше с широко разкрачени крака. Ритмичните приглушени звуци продължиха и тя най-после разбра.

Той мастурбираше.

Звуците, които идваха отвъд светлия кръг, станаха по-настойчиви. Чу го как сподавено извика. После обутите му в ботуши крака се потътриха по пода и настъпи тишина.

Джени стоеше неподвижна. Почти не смееше да диша. Слушаше как учестеното му дишане постепенно се успокои.

След малко той се изправи. Нещо прошумоля и след това тръгна към нея. Подаде й нещо.

— Облечи я.

Протегна се да вземе това, което й подаваше, но не можеше да откъсне очи от ножа. „Махни го, — помисли си тя. Махни го поне за малко. Тогава ще видим колко си смел.“ Но той не го направи. Все още държеше ножа, докато подаваше на Джени купчината плат. Когато видя, че е рокля, в Джени се породи смътна надежда, че може да я пусне на свобода. Но после разбра какво всъщност държи.

Беше булчинска рокля. Бял сатен и дантела, пожълтяла от времето. Беше мръсна и зацапана с тъмни засъхнали петна. Джени усети, че й се повдига, когато разбра какви бяха тези петна.

Засъхнала кръв.

Изпусна роклята. Ножът проблесна, кожата на ръката й се разтвори и се появи кървавочервена линия. Кръвта веднага потече надолу.

— Вдигни я!

Ръцете й отказваха да я слушат, когато се наведе, за да вдигне роклята. Започна да я облича отдолу нагоре и тогава се сети, че това няма как да стане, докато кракът й е завързан. За момент в нея се породи надежда, но нещо я накара да спре преди да го помоли да я развърже. „Той точно това иска. — Знаеше го интуитивно. — Иска да му дам някакъв повод.“

Стаята се завъртя около нея, но прозрението, до което беше стигнала, й даде сили. Непохватно облече роклята през главата си. Миришеше лошо — запарен мирис на нафталин, стара пот и следи от парфюм. Тежките дипли на роклята покриха лицето й. Изведнъж я обхвана клаустрофобия. Ужаси се, че ножът отново ще я нарани, докато стои така като хваната в капан. Побърза да се освободи и пое дълбоко въздух веднага щом главата й се подаде от диплите плат.

Мъжът не беше край нея. Беше застанал в тъмното зад лампата и се занимаваше с нещо върху тезгяха. Джени се погледна. Булчинската рокля беше намачкана и твърда. Кръвта от раните й се бе размазала върху нея, добавяйки нови петна към вече съществуващите. Но роклята беше фина изработка, сатенът бе плътен и тежък, а предната част на корсажа бе направена от дантела във формата на лилия. „Някоя булка я е носила, — помисли си тя. — В най-щастливия ден от живота си.“

Чу се механичен звук, като че ли някой навиваше часовник. Мъжът, все още скрит в сянката, постави една дървена кутия до лампата. Когато вдигна капака й, Джени разбра какво е това.

Беше музикална кутия. В средата се виждаше малка балерина. Джени се загледа във фигурката, която започна да се върти, а дрънкането на фалшивата мелодия се понесе в зловонния въздух. Механизмът беше развален, но мелодията все още можеше да се разпознае. „Лунна светлина“ на Дебюси.

— Танцувай.

Джени се стресна и излезе от унеса си.

— Какво?

— Танцувай.

Заповедта звучеше толкова странно, все едно беше на непознат език. Едва когато видя ножа, тя се раздвижи. Започна да пристъпва от крак на крак. Приличаше на пиян човек, който се опитва да танцува. „Не плачи, не му позволявай да види, че плачеш,“ — каза си тя. Но сълзите се стичаха по лицето й и не можеше да ги спре.

Усещаше, че мъжът я наблюдава полускрит в сянката. След това тръгна към стълбите. Джени учудено спря да танцува, когато той изчезна нагоре по тях. За момент реши, че ще си отиде и няма да затвори дъсчената врата. Но само след няколко секунди чу стъпките, които слизаха надолу. Бяха бавни и отмерени, много по-провлачени, отколкото като се качваше нагоре. Имаше нещо ужасно злокобно в тази бавна походка. „Опитва се да те изплаши, — каза си тя. — Просто още една от неговите игрички. Също като роклята.“

Отмести погледа си, когато мъжът се появи в долната част на стълбите, и отново започна да движи краката си тежко, в такт с музиката. Държеше главата си наведена. Чу как той бавно премина през мазето. После отмести стола и той изскърца, когато седна на него. Знаеше, че я наблюдава, и движенията й станаха сковани и некоординирани, сякаш погледът му я притискаше. „Забавляваш ли се?“ — помисли си тя. Беше ядосана и се опитваше още по-силно да разпали гнева си. Само по този начин можеше да контролира страха си.

Музиката се забави, започна да звучи още по-фалшиво, механизмът се развиваше. Когато напълно спря, се чу драскане и една клечка кибрит лумна в пламък. За момент сенките бяха разпръснати от жълтата светлина, после тъмнината отново настъпи. В този кратък миг Джени успя да зърне лицето над пламъка.

Изведнъж разбра всичко.

Без да усети, музиката бе спряла. Чу, че някой отново навива музикалната кутия и мирисът на сяра и тютюнев дим достигнаха до нея.

Музиката започна отново и тя продължи да се движи с усилие, смазана от изненада и отчаяние.