Саймън Бекет
Убийства в Манхам (14)

14

Прожекторите хвърляха призрачна светлина върху местността. Дърветата наоколо се бяха превърнали в сюрреалистична картина от светлини и сенки. В центъра на този пейзаж работеха криминалистите. Един правоъгълен участък беше ограден с найлонова мрежа. Генераторът бръмчеше, а те внимателно изгребваха пръстта и бавно разкриваха онова, което лежеше скрито отдолу.

Макензи стоеше наблизо, дъвчеше ментов бонбон и ги наблюдаваше. Полицаят изглеждаше уморен и отслабнал. Прожекторите отнемаха цвета от лицето му и подчертаваха сенките под очите му.

— Открихме гроба този следобед. Съвсем плитък е, около седемдесет-осемдесет сантиметра. Първоначално помислихме, че е фалшива следа — някое заровено животно или дупка на язовец. Тогава се показа ръката.

Действието ставаше в гората, на около четири километра от мястото, където намериха трупа на Сали Палмър. Когато пристигнах малко след полунощ, криминалистите вече бяха отстранили горния слой на почвата. Видях как един от тях пресяваше пръстта през сито. Спря за малко, разгледа нещо, изхвърли го и продължи.

— Как открихте трупа? — попитах Макензи.

— С куче търсач.

Кимнах. Полицията използваше специално обучени кучета не само за откриването на наркотици и експлозиви. Намирането на гроб не беше лесна работа и колкото по-голям беше районът, толкова по-трудно ставаше. Ако трупът е бил погребан по-отдавна, тогава при слягането на пръстта земята хлътваше и подсказваше на криминалистите къде да търсят. В такива случаи се използваха сонди, с които се проверяваше къде поддава почвата. Дори бях чел за един американски учен, който можел да познае къде има гроб, използвайки огъната тел.

Но най-сигурният начин да се разбере къде е заровен труп, си оставаха кучетата търсачи. Чувствителните им носове долавяха и най-слабата миризма на газовете, които се отделяха при разлагането, дори когато трупът е на няколко метра дълбочина. Известно е, че добре обучените кучета могат да намерят труп, погребан преди повече от век.

Криминалистите внимателно изгребваха пръстта с лопатки и използваха четки, за да почистят подаващите се останки. Приличаха на археолози. Работеше се по един и същи начин, независимо дали трупът е бил погребан преди няколко седмици или преди неколкостотин години. И в двата случая целта беше пораженията върху тялото да се сведат до минимум. Така по-лесно можеха да се открият веществени доказателства, които случайно са попаднали в гроба.

В нашия случай най-важната информация вече беше излязла на бял свят. Не участвах в изравянето на трупа, но стоях наблизо и наблюдавах всичко.

Макензи ми хвърли един поглед.

— Какво ще кажеш?

— Нямам какво да кажа, сам виждаш.

— Все пак, кажи го.

— Не е Лин Меткаф.

— Продължавай — изсумтя той.

— Това не е нов гроб. Трупът е бил заровен много преди Лин да изчезне. Никаква мека тъкан не е останала. Няма и миризма. Кучето се е справило отлично, като го е открило.

— Ще му предам поздравленията ти — отговори той сухо. — Според теб колко време е престояло тялото тук?

Огледах плиткия изкоп. Вече се виждаше целият скелет, костите бяха придобили цвета на пръстта. Беше скелет на възрастен човек, лежеше на една страна, а тук-там се забелязваха остатъци от дрехи — навярно фланелка и джинси.

— Сега, преди да са направени лабораторни изследвания, мога да ти дам само приблизителен отговор. На дълбочината, на която е погребано тялото, процесите на разлагане настъпват по-бавно, отколкото ако се намира на повърхността. За да стигне до тази фаза, са му необходими около година или петнайсет месеца. Но ми се струва, че е престояло тук значително по-дълго. Почти пет години.

— Как разбра това?

— Джинсите и фланелката са направени от памук. Необходими са им около пет години, за да изгният. Виждаш, че почти напълно са изчезнали.

— Нещо друго?

— Мога ли да разгледам по-отблизо?

— Разбира се, заповядай.

Екипът от криминалисти беше различен от онзи, който работеше на мястото, където беше открита Сали Палмър. Хвърлиха ми един поглед, когато клекнах на ръба на изкопа, но продължиха без коментар. Вече беше късно, а ги чакаше още много работа.

— Има ли следи от насилие? — попитах един от тях.

— Има доста сериозни наранявания по черепа, но още не сме го разкрили докрай.

Посочи горната дясна част на черепа, която все още не беше напълно извадена от пръстта. Но пукнатините, които започваха от един хлътнал участък, се виждаха добре.

— Най-вероятно раната е от тъп предмет, а не от остър или огнестрелно оръжие — заключих аз, след като я огледах. — Ти как мислиш?

Той кимна. За разлика от колегите му, с които се бях срещнал преди няколко дни, нямаше нищо против моята намеса.

— Така изглежда. Но не мога да го твърдя със сигурност, докато не проверим дали вътре в черепа не се търкаля някой куршум.

Нараняване по черепа, причинено от изстрел или от нещо остро, като например нож, причинява травма, различна от тази, нанесена с тъп предмет. Не беше трудно да се разпознае какво оръжие е било използвано. Засега всички признаци, особено вдлъбнатината в черепа, ни насочваха към удар с тъп предмет. Въпреки всичко трябваше да сме предпазливи в заключенията си.

— Смяташ ли, че раната в главата е причинила смъртта? — попита Макензи.

— Твърде вероятно — отвърнах аз. — По всичко личи, че е била смъртоносна, освен ако не е била нанесена, след като човекът е починал. Но е много рано да се определи това.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той недоволно.

— Трупът е на мъж. Вероятно бял, около двайсетгодишен.

— Наистина ли? — Той се загледа в останките в гроба.

— Погледни черепа. Формата на челюстта е различна при мъжете и при жените. При мъжете е по-силно издадена напред. Погледни тук, където е било ухото. Виждаш ли как тази кост изпъква напред? Това е ябълчната дъга. При мъжа винаги е по-голяма, отколкото при жената. Що се отнася до расата, костите на носа показват, че е от европейски, а не от африкански произход. Струва ми се, че би могъл да бъде азиатец, но пък черепът има изразена ромбовидна форма, така че по-скоро не е. Възраст… — свих рамене. — Отново на този етап е само предположение. Но доколкото мога да видя, прешлените не са износени. Виждаш ли ребрата тук?

Посочих мястото, където тъпите краища на костта се подаваха изпод остатъците на фланелката.

— Колкото по-възрастен е човек, толкова по-неравни и възлести стават окончанията на костите. Тук ръбовете са доста остри, следователно става въпрос за млад човек.

Макензи затвори очи и потърка носа си.

— Прекрасно. Точно това ни трябваше — труп, който няма нищо общо с предишното убийство. — Рязко вдигна поглед към мен. — Има ли следи дали гърлото му е било прерязано?

— Не виждам такива.

Вече бях огледал шийните прешлени, за да видя дали има белези по тях.

— Трупът е престоял дълго време в земята. Трябва да се извърши обстоен оглед, за да може да се определи. Но на пръв поглед няма нищо.

— И на това съм благодарен — измърмори Макензи.

Съчувствах му. Трудно можеше да се каже кое би усложнило ситуацията повече — разследване на ново убийство или наличието на доказателства, че убиецът е действал от дълго време.

Но, слава Богу, това не бе мой проблем. Станах и изтупах мръсотията от ръцете си.

— Тръгвам си, ако не съм ви необходим повече тук.

— Можеш ли утре да отидеш в лабораторията? Искам да кажа днес, по-късно — поправи се Макензи.

— Защо?

Искрено се удиви на въпроса ми.

— За да го огледаш по-добре. Докъм десет часа трябва да сме приключили тук. Тялото ще бъде при теб към обяд.

— Защо приемаш за даденост, че ще участвам в това?

— Няма ли?

Беше мой ред да се изненадам. Не толкова на въпроса му, а на това, че очевидно вече ме бе преценил добре.

— Добре, ще участвам — трябваше да приема неизбежното. — Ще бъда там около дванайсет.

 

 

Събудих се в кухнята, бях объркан и измръзнал. Пред мен зееше отворената врата към задния двор. Първите проблясъци по небето вече се виждаха. Споменът от съня ми беше като жив в съзнанието ми. Гласовете на Кара и Алис и присъствието им бяха толкова реални, все едно току-що бях говорил с тях. Тази нощ бях по-объркан от когато и да било. Усещах, че Кара иска да ме предупреди за нещо, но аз не исках да я слушам. Страхувах се от това, което можеше да ми каже. Потреперих. Нямах спомен как съм слязъл долу или какво ме бе накарало да отворя вратата. Понечих да я затворя, но се спрях. Мъглата се стелеше по полята и те приличаха на море. Над него като скала се подаваше тъмната непрогледна гора. Загледах се в нея и усетих, че ме обзема лошо предчувствие.

Не можем да видим гората заради дърветата. Изразът се появи в главата ми без всякаква причина. За момент ми се стори, че носи някакво дълбоко значение. Опитах се да го разбера, но ми убягна. Стоях замислен, когато нещо докосна врата ми.

Стреснах си и се обърнах. Пред мен беше празната кухня. Вятърът, казах си аз, макар че утрото беше тихо и спокойно и нищо наоколо не помръдваше. Затворих вратата, опитах се да се отърся от безпокойството си. Когато се върнах в леглото си, за да дочакам утрото, все още чувствах допира на пръстите, които нежно бяха погалили кожата ми.

 

 

На сутринта имах доста време за убиване, преди да отида в лабораторията. Нямах какво да правя, затова бавно поех към Хенри. Както в повечето съботи, закусвахме заедно. Заварих го вече станал и в добро настроение. Докато пържеше яйцата и бекона, весело ме разпитваше как е минала предишната вечер. Трябваше да се замисля, за да се сетя, че имаше предвид партито при Джени, а не разкопаването на трупа в гората. Новината още не се бе разчула и не ми се мислеше как хората щяха да реагират, като разберат. И без това Манхам трудно приемаше последните събития. Аз самият се чувствах твърде разстроен от съня си и не ми се говореше за случилото се през нощта.

Затова не споменах, че е открит втори труп. Доброто настроение на Хенри ме зарази и когато си тръгнах, вече се чувствах значително по-добре. Докато се прибирах вкъщи, за да взема колата, усещах, че ми става леко на душата. Утрото беше прекрасно. Задушаващата жега щеше да настъпи по-късно. Жълтите, виолетовите и червените цветове на цветята на селския площад трептяха и заслепяваха очите ми. От тях се носеше тежък, сладък аромат. Само паркираната наблизо полицейска каравана нарушаваше пасторалната идилия.

Присъствието й помрачаваше обхваналия ме оптимизъм, но тъй като отдавна не се бях чувствал толкова добре, не й обърнах внимание. Не се питах каква е причината за прекрасното ми настроение. Внимавах да не го свържа с Джени. Стигаше ми, че се наслаждавах на момента.

Както се оказа, моментът не продължи много дълго.

Минавах покрай черквата, когато един глас ме извика:

— Доктор Хънтър, може ли за малко?

Скарсдейл стоеше в гробището заедно с Том Мейсън, по-младият от двамата градинари, грижещи се за цветните лехи и зелените площи в Манхам. Обърнах се. Ниският зид на черковния двор ни разделяше.

— Добро утро, отче. Добро утро, Том.

Том кимна и се усмихна стеснително, без да вдигне поглед от розовия храст, който подкастряше. Също както дядо си, той се чувстваше най-добре, когато го оставеха на спокойствие да се грижи за растенията. Вършеше това търпеливо и внимателно. За разлика от него Скарсдейл не беше нито търпелив, нито внимателен. Не си направи дори труда да отговори на поздрава ми.

— Интересно ми е да разбера какво мислите за настоящата ситуация — започна той направо.

Струваше ми се, че черното му сако поглъщаше слънчевата светлина, докато той стоеше изправен между старите, неравни надгробни камъни. Думите му прозвучаха странно.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Селото е изправено пред трудни времена. Хората от цялата страна ще ни наблюдават, за да видят как ще изпълним дълга си. Съгласен ли сте с мен?

Надявах се, че няма да повтори цялата си проповед.

— Какво искате, отче?

— Да покажем, че Манхам няма да се примири със случилото се. Удава ни се възможност да сплотим общността. Да се обединим пред изпитанието.

— Не виждам как един психопат, който отвлича една жена и убива друга, може де бъде наречен „изпитание“.

— Да, вероятно не разбирате. Но хората са разтревожени за петното, нанесено върху репутацията на селото ни. И имат право.

— Според мен трябва да се тревожат повече за това да бъде открита Лин Меткаф и заловен убиецът на Сали Палмър, отколкото за репутацията на Манхам. Не е ли така, отче?

— Не си играйте игрички с мен, доктор Хънтър! — сопна се той. — Ако повече хора бяха обръщали внимание на това, което става в обществото ни, нямаше да стигнем дотук.

Трябваше да съм по-внимателен и да не влизам в спор с него.

— Все пак не разбирам какво искате да ми кажете.

Усещах присъствието на градинаря, но Скарсдейл никога не се притесняваше да се изяви пред публика. Залюля се на петите си и ме изгледа отвисоко.

— Няколко души от паството се обърнаха към мен. Смятат, че трябва да образуваме единен фронт. Особено по отношение на пресата.

— Какво по-точно значи това? — попитах отново, макар че започвах да усещам накъде бие.

— Смятаме, че селото има нужда от говорител. Някой, който да представя Манхам пред света.

— Предполагам, че това сте вие.

— Ако някой друг е готов да поеме отговорността, с удоволствие ще му отстъпя.

— Защо мислите, че имаме нужда от такъв човек?

— Защото Господ още не е приключил с това село.

Звучеше толкова убедено, че се почувствах разтревожен.

— И какво искате от мен?

— Вие сте важна личност тук. Подкрепата ви ще ни е от полза.

Идеята, че Скарсдейл използва нещастието, за да изпъкне пред обществото, ме вбеси. Обаче напълно съзнавах, че страхът и недоверието, които царуваха в селото, караха хората да му се доверяват. Тази мисъл ме потисна.

— Нямам никакво намерение да говоря с пресата, ако това имате предвид.

— Става въпрос за отношение. Не бих искал да си помисля, че има хора, които подценяват усилията на тези, които работят за общото благо.

— Вижте какво ще ви кажа, отче. Правете това, което смятате, че е най-добре за селото. Така правя и аз.

— Критикувате ли ме?

— Да приемем, че имаме различна представа за това кое е най-добро за селото.

Изгледа ме студено.

— Може би трябва да ви напомня, че хората тук имат дълга памет. Надали ще забравят прегрешение, извършено в момент като този. Или да простят, колкото и нехристиянско да звучи това.

— В такъв случай ще се постарая да не прегреша.

— Можете да приказвате, колкото си искате. Но аз не съм единственият, който поставя честността ви под съмнение. Хората говорят, доктор Хънтър. И това, което достига до мен, е доста тревожно.

— Може би не трябва да давате ухо на клюки. Като божи човек не трябва ли да защитавате правдата?

— Не ме учете как да си върша работата.

— Тогава и вие не ми казвайте как да си върша моята.

Изгледа ме злобно. Може би щеше да продължи да говори, но нещо изтрака зад гърба му. Том Мейсън прибираше инструментите си в количката. Скарсдейл се овладя, погледът му беше твърд като надгробните камъни, сред които стоеше.

— Няма да ви задържам повече, доктор Хънтър. Довиждане — каза той сдържано и се отдалечи.

„Много добре се справи, няма що“, — помислих си раздразнено, докато се отдалечавах от черквата. Не исках да се конфронтирам с него, но Скарсдейл винаги успяваше да ме извади извън релси. Все още размишлявах върху думите му и не забелязах колата, която спря до мен.

— Изглеждаш, като че ли са ти потънали гемиите.

Беше Бен. Носеше черни очила и беше подпрял загорялата си ръка на смъкнатия прозорец на чисто новия си черен ленд роувър. Колата беше покрита с прах, но в сравнение с нея моята беше антика.

— Извинявай, Съвсем се бях отплеснал.

— Забелязах. Има ли нещо общо с Главния ловец на вещици? — кимна към черквата. — Видях, че разговаряш с него.

— Всъщност има — засмях се аз.

Разказах му набързо за срещата ни. Той поклати глава.

— Не знам на какъв Господ служи нашето отче, но не бих искал да ме причака на някоя тъмна уличка. Трябваше да го пратиш по дяволите.

— Тогава вече щях да я оплескам.

— Както ми разправяш, той и без това не те харесва. Ти си заплаха за него.

— Аз? — искрено се изненадах.

— Помисли си само. До момента този свещеник е абсолютен сухар, а паството му непрекъснато намалява. Това е големият му шанс, а що се отнася до теб, ти си потенциална заплаха за авторитета му. Ти си лекар, образован си, идваш от големия град. И да не забравяме, че не си вярващ.

— Нямам никакво намерение да се конкурирам с него — отговорих ядосано.

— Няма значение. Този нещастник смята, че е Гласът на Манхам. Ако не си с него, значи си против него.

— Като че ли и без това положението не е достатъчно лошо.

— Никога не подлагай на съмнение способността на религиозния човек да прецака нещата. И то, разбира се, в името на по-висшето благо.

Погледнах го. Обичайното му добро настроение го беше напуснало.

— Днес просто съм до болка откровен. Сигурно вече го забеляза.

— Какво е това на главата ти?

До окото му, полускрита от слънчевите очила, имаше голяма цицина. Докосна я с пръсти.

— Ударих се снощи, докато преследвах едни гадни бракониери в резервата. Някой се опита да нападне гнездото на блатар, което отдавна наблюдавам. Подгоних ги и се претърколих по една от пътеките.

— Хвана ли ги?

Поклати ядно глава.

— Ще ги хвана. Сигурен съм, че е онова копеле Бренер. Видях колата му паркирана наблизо. Изчаках го, но не се показа. Сигурно се е криел, чакал е да си отида — усмихна се злобно. — Спуснах му гумите, да го видя какво ще направи.

— Не рискуваш ли?

— Какво ще направи? Ще съобщи на полицията ли? — изсмя се подигравателно. — Ще ходиш ли довечера в „Агнето“?

— Може да отида.

— Ще се видим тогава.

Потегли. Мощният мотор на джипа му остави след себе си облак от изгорели газове. Тръгнах към къщи и се замислих върху думите му. Винаги е имало процъфтяващ черен пазар за животни от застрашени видове, особено за птици. Но като се има предвид каква роля бяха изиграли птиците при обезобразяването на Сали Палмър и отвличането на Лин Меткаф, реших, че трябва да съобщя на полицията. Проблемът беше, че този аспект на престъпленията не беше станал публично известен и не можех да го споделя с Бен. Това означаваше, че аз трябва да разкажа на Макензи. Никак не ми беше приятно, че се налага да говоря зад гърба на Бен. Сигурно щеше да се окаже, че тази информация не е важна. Но не можех да рискувам. От опит знаех, че понякога и най-дребните детайли могат да се окажат решаващи.

Тогава все още не знаех, но най-неочаквано се оказа, че думите ми са верни.