Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

19

След бурните събития от предишната нощ следващият ден започна като всеки друг. Това беше много показателно. Така си мислех по-късно, като се връщах към отминалите събития. От опит трябваше да знам, че нещастието никога не е предизвестено. И когато се случи, бях напълно неподготвен.

Както и всички останали.

Стана почти четири часът, докато полицаите привършиха с огледа. Спуснаха се върху нас като вихрушка, правеха снимки, вземаха проби за пръстови отпечатъци и задаваха въпроси. Пристигна и Макензи. Изглеждаше уморен и раздърпан, като човек, който току-що се е събудил от лош сън.

— Разкажи ми отново. Казваш, че някой е нахлул в къщата, нападнал те е с нож и е избягал, без да успеете да видите кой е?

— Беше тъмно — бях уморен и раздразнителен.

— Значи не ти се стори познат, така ли?

— Не, съжалявам.

— И ако го видиш отново, няма да можеш да го разпознаеш?

— Много бих искал да мога, но както ти казах, беше прекалено тъмно.

Хенри също не можеше да им помогне. През цялото време си е бил в спалнята. Нищо не бе усетил, докато не чул шума. Тогава излязъл и ме видял да се връщам след неуспешния ми опит да догоня крадеца. Ако нещата се бяха разиграли по друг начин, на сутринта Манхам щеше да научи за още едно убийство. Може би дори две.

Ако съдя по отношението на Макензи към нас по време на разпита, това беше най-малкото, което заслужавахме.

— И нямате никаква представа какво още може да е откраднал?

Можех само да поклатя глава. Шкафът с лекарствата не беше докоснат. Нищо не липсваше и от хладилника, където държахме ваксините и другите лекарства, които трябваше да се съхраняват на студено. Хенри беше единственият, който знаеше какво има в претрупаната с вещи витрина на другия шкаф. И докато криминалистите не свършеха работата си, не можеше да каже със сигурност какво липсва и какво не.

Макензи потърка нервно носа си. Очите му бяха зачервени, гледаше ядосано.

— Хлороформ — в гласа му имаше отвращение. — Даже не съм сигурен дали не нарушавате някой закон, като държите такова нещо тук. Не знаех, че лекарите все още го използват.

— Не го използваме. Това е просто един от любопитните експонати на Хенри. Ако потърсиш, можеш да намериш дори една стара стомашна помпа.

— Не ме интересува стомашната ви помпа. Онзи негодник е достатъчно опасен и без шише, пълно с гадна упойка! — спря се. — Как, по дяволите, е влязъл вътре?

— Аз го пуснах.

И двамата се обърнахме. Хенри тъкмо влизаше през вратата. Бяхме в кабинета ми, една от малкото стаи на долния етаж, която можехме да използваме, без да се притесняваме, че ще унищожим доказателствата. Винаги оставях кабинета си заключен. Настоях Хенри да си почине от разпита. Нахлуването с взлом в къщата му го беше разстроило достатъчно, а дългият разпит още повече беше влошил положението му. Сега изглеждаше малко по-добре, въпреки че все още беше блед.

— Вие го пуснахте вътре — повтори Макензи безизразно. — Малко по-рано казахте, че не сте знаели, че има някой в къщата.

— Точно така. Но въпреки това вината е моя. Замислих се и… — пое дълбоко въздух. — Ами, аз… Всъщност не си спомням дали заключих вратата на кухнята, преди да си легна.

— Мисля, че споменахте, че сте я заключили.

— Да, предполагам, че съм го направил. Искам да кажа, че винаги я заключвам. По правило, така да се каже.

— Но не и тази вечер.

— Не съм сигурен. — Хенри се изкашля, очевидно се чувстваше ужасно притеснен. — Явно не съм.

— Ами шкафът? И той ли беше отключен?

— Не знам. — Изглеждаше напълно изтощен. — Ключовете са в чекмеджето на бюрото ми. Може да ги е намерил… — гласът му заглъхна.

Макензи едва сдържаше нервите си.

— Колко души знаеха за хлороформа?

— Един Господ знае. Тук е отпреди аз да дойда. Никога не съм си мислел, че е някаква тайна.

— Значи всеки, който е влизал в кабинета, може да го е видял?

— Предполагам, че е така — съгласи се Хенри неохотно.

— Това е лекарски кабинет — обясних на Макензи. — Всеки знае, че тук може да има опасни субстанции. Транквиланти, седативи и всякакви други.

— Които трябва да се държат заключени — поясни Макензи. — В крайна сметка човекът просто е влязъл и е взел каквото му е било необходимо.

— Виж, да не твърдиш, че съм го поканил — избухна Хенри.

— Не мислиш ли, че и без това се чувствам достатъчно зле? От трийсет години съм лекар и нищо подобно не се беше случвало преди!

— Но се случи сега — напомни му Макензи. — В единствената вечер, когато забрави да заключиш вратата.

Хенри сведе поглед към скута си.

— Всъщност… може би не се е случило само веднъж. На няколко пъти напоследък, аз… Когато стана сутрин, намирам вратата отворена. Само веднъж или два пъти. Обикновено си напомням, че трябва да заключа — добави той прибързано. — Обаче… изглежда, напоследък нещо… започвам да забравям.

— Забравяш — гласът на Макензи звучеше безизразно. — Но сега за първи път някой влиза в къщата, нали така?

Искаше ми се да отговоря вместо Хенри, да кажа, че това се случва за първи път. Тогава видях измъченото му изражение.

— Ами, аз — нервно въртеше ръцете си. — Не съм сигурен.

Макензи продължи да го наблюдава внимателно. Хенри отчаяно сви рамене.

— Работата се състои в това, че на няколко пъти ми се стори, че нещата в шкафа са… разместени.

— Разместени? Искаш да кажеш, че нещо липсваше?

— Не знам, не съм много сигурен. Може паметта да ми изневерява. — Погледна ме засрамено. — Съжалявам, Дейвид. Трябваше да ти кажа. Но се надявах… Мислех си, че ако се старая повече…

Вдигна ръце, после ги отпусна безпомощно. Не знаех какво да кажа. Никога не се бях чувствал толкова виновен, дето го карах да ме замества напоследък. Винаги съм смятал, че е напълно здрав, като изключим физическия му недъг. Сега, в ранните сутрешни часове, видях признаци, които не бях забелязал преди. Под очите му имаше дълбоки сенки, кожата по брадата и врата му висеше. Изглеждаше болен и стар и причината за това не беше току-що преживяният шок.

Улових погледа на Макензи, исках да му подскажа да не го притиска така. Той сви устни и ме отведе настрани. Оставихме Хенри да седи печален с чаша чай в ръка, приготвен от една млада полицайка.

— Разбираш ли какво означава това? — започна Макензи.

— Разбирам.

— Това може би не се случва за първи път.

— Разбирам.

— Добре, защото твоят приятел може да си загуби разрешителното. Щеше да е достатъчно неприятно, ако бяха наркомани, но в момента става въпрос за сериен убиец. И сега излиза, че е имал възможност да влиза тук и да изнася каквото си поиска. И Бог знае от кога!

Спрях се, преди отново да кажа „разбирам“.

— Трябва да има някакви познания по медицина, за да знае какво да вземе. И как да го използва.

— О, стига! Този човек е убиец! Да не мислиш, че ще се притеснява за точната дозировка. И не е необходимо да си неврохирург, за да знаеш какво се прави с хлороформ.

— Ако е бил тук и преди, защо не е взел цялото шише? — попитах аз.

— Може би не е искал да се разбере какво е взел. Ако тази вечер не го беше изненадал, нищо нямаше да открием, нали така?

Не можех да оспоря това. Чувствах се виновен, като че ли аз бях проявил нехайство, а не Хенри. Бях му съдружник. Трябваше да бъда по-внимателен и да забележа какво става наоколо. А също така и с него.

Най-после полицаите си свършиха работата и аз си тръгнах. Птиците вече започваха сутрешните си надпявания, когато положих глава върху възглавницата.

Стори ми се, че почти веднага се събудих.

За първи път от няколко дни насам сънувах същия сън. Беше жив, както винаги, но този път нямах чувството, че отново съм ги загубил. Бях тъжен, но спокоен. Алис я нямаше в съня ми, беше само Кара. Разговаряхме за Джени. „Всичко е наред — беше ми казала Кара с усмивка. — Така трябва да бъде.“

Приличаше по-скоро на сбогуване — дълго отлагано, но неизбежно. Въпреки това споменът за последните й думи, които тя изрече с познатата ми строга загриженост, оставиха в мен усещане за тревожност.

Внимавай!

Не знаех за какво трябваше да внимавам. Разсъждавах известно време върху това и после осъзнах, че се опитвам да анализирам собственото си подсъзнание. В края на краищата това беше само сън.

Станах и си взех душ. Въпреки че бях спал само няколко часа, чувствах се отпочинал, все едно бях прекарал цялата нощ в леглото. Тръгнах рано за лабораторията. Исках да се отбия да видя как е Хенри. Тревожех се за него след това, което се случи през нощта. Изглеждаше ужасно и не можех да не се чувствам отговорен за това. Ако не беше така изморен от работата, която го бях принудил да поеме, сигурно нямаше да забрави да заключи вратата.

Влязох в къщата и го извиках по име. Никой не отговори. Отидох в кухнята, но и там го нямаше. Опитвах се да подтисна зараждащото се тревожно чувство. Казах си, че сигурно още спи. Обърнах се, за да изляза от кухнята, хвърлих един поглед през прозореца и се заковах на място. През градината се виждаше част от стария дървен кей, там където навлизаше в езерото. Инвалидният стол на Хенри стоеше на кея.

Беше празен.

Изтичах през задната врата, като виках името му непрекъснато. Кеят беше по-надолу в градината, скрит от храсти и дървета. Не можех да го видя, докато не стигнах до портата. Тогава забавих крачка, успокоен. Видях Хенри до празния стол. Седеше несигурно на ръба на кея и се опитваше да се спусне в платноходката. Лицето му беше съсредоточено и зачервено от усилието. Краката му безпомощно се люлееха над лодката.

— За Бога, Хенри, какво правиш?

Хвърли ми яден поглед, но не спря.

— Отивам се да се разходя с лодката. А на теб на какво, по дяволите, ти изглежда?

Изсумтя, опитвайки се да поеме с ръце тежестта на тялото си. Поколебах се, исках да му помогна, но знаех, че не трябва да го правя. Поне бях там и можех да го изтегля, ако паднеше.

— Хайде, Хенри, знаеш, че не трябва да правиш това.

— Гледай си работата!

Изгледах го с изненада. Стиснатите му устни леко потреперваха. Безуспешните му опити продължиха още малко. След това изведнъж изгуби всякакво желание да се бори. Облегна се на дървения стълб и закри очите си с ръка.

— Извинявай, Дейвид. Не исках да кажа това.

— Искаш ли да ти помогна да седнеш отново в стола?

— Чакай малко да си поема дъх.

Седнах до него върху грубите дъски на кея. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха с усилие, а ризата му бе залепнала от пот на гърба.

— Откога си тук?

— Не знам. От известно време — усмихна ми се вяло. — Реших, че мога да опитам.

— Хенри — не знаех какво да му кажа. — Какво за Бога си беше наумил да правиш? Нали знаеш, че не можеш сам да се качиш в лодката?

— Знам, знам, просто… — Лицето му помръкна. — Оня гаден полицай. Само как ме гледаше снощи. Говореше ми все едно съм някакъв… някакъв слабоумен идиот! Знам, че сгреших, трябваше да проверя дали съм заключил. Но да ми говори така покровителствено…

Погледна към краката си и отново сви устни.

— Понякога това ме докарва до отчаяние. Чувствам се безпомощен. Иска ми се да мога да направя нещо, разбираш ли?

Загледах се в гладката пуста повърхност на езерото. Наоколо не се виждаше жива душа.

— Ами ако беше паднал във водата?

— Това щеше да е краят на мъките на всички ни, нали така?

— Хвърли поглед към мен и се усмихна язвително, започваше да заприличва на себе си. — Не ме гледай така. Все още не планирам да си сложа край на живота. И без това достатъчно се изложих за днес.

Избута се с ръце и се надигна. Лицето му се сви в гримаса от усилието.

— Помогни ми, моля те, да седна в тоя отвратителен стол.

Подхванах го с ръце и поех тежестта му, докато той се повдигна и седна. Бутах инвалидния стол до къщата и фактът, че не възрази, показваше колко е изморен. Вече бях закъснял за лабораторията, но останах още малко, за да му приготвя чай и да се уверя, че е добре.

Станах да си ходя, а той се прозя и разтърка очи.

— Време е да се приготвям. Сутрешните прегледи започват след половин час.

— Не и днес. Не си в състояние да работиш. Трябва да поспиш.

— Това предписание на лекаря ли е? — попита той и повдигна вежда.

— Приеми го така, щом искаш.

— Ами пациентите?

— Джанис ще ги уведоми, че не можеш да ги приемеш тази сутрин. Ако има нещо много спешно, да се обадят на „Бърза помощ“.

Като никога не спори с мен. Сега, след като отчаянието го беше напуснало, изглеждаше напълно изтощен.

— Виж, Дейвид… Няма да кажеш на никого за това, нали?

— Разбира се, че няма.

— Добре — кимна облекчено. — И без това се чувствам като пълен глупак.

— Нямаш причина за това.

Бях на вратата, когато ме повика обратно.

— Дейвид… — Замълча смутено. — Благодаря ти.

Благодарността му не ме накара да се почувствам по-добре. Чувствах се неудобно, докато пътувах към лабораторията, защото си мислех колко много съм го натоварил през последните седмици. Приемах го за даденост не само като колега, който ще ме замести, но и във всяко друго отношение. Искаше ми се да си бях направил труда да изляза с него на разходка по езерото или просто да прекарваме малко повече време заедно. Но бях толкова погълнат от разследването и още повече от Джени, че въобще не си помислих за Хенри.

Това щеше да се промени, реших твърдо. Почти бях привършил работата си в лабораторията. Оставаше само да дам резултатите на Макензи. После идваше ред на полицията да използва заключенията, до които бях стигнал. След това щях да компенсирам с държанието си липсата на внимание към Хенри. „Само да мине днес — казвах си, — и животът ми отново ще стане нормален.“

Нямах представа колко греша.

 

 

След бурните събития от последните дванайсет часа с облекчение се озовах в спокойната клинична обстановка на лабораторията. Тук се чувствах в свои води. Резултатите от анализите бяха готови и потвърждаваха първоначалните ми предположения. Лин Меткаф е била умъртвена преди приблизително шест дни. Това означаваше, че поради някаква извратена причина убиецът я е държал жива почти три дни, преди да й пререже гърлото. Също както и при Сали Палмър степента на изсушаване на трупа показваше, че кръвта е изтекла предварително. Ниското съдържание на желязо в почвата около трупа отново показваше, че смъртта е настъпила някъде другаде, а тялото е било пренесено до мочурището и изхвърлено там по-късно.

Също както при Сали Палмър, на мястото, където беше открит трупът, не бе намерено нищо, което би могло да подскаже кой е извършителят на убийството. Земята беше прекалено твърда и по нея нямаше следи от стъпки. Освен влакната от въжето, останали под счупените нокти на Лин Меткаф, нямаше никакви други веществени доказателства. Нищо, което да помогне на съдебните медици да открият самоличността на убиеца.

Това обаче не беше моя грижа. Работата ми почти беше приключила. Направих гипсови отливки на шийните прешлени, по които ножът беше оставил следи. Вече бях напълно сигурен, че двете жени са убити с едно и също оръжие. След това нямах какво друго да правя, освен да почистя. Марина ме попита дали не искам да отидем да обядваме, за да отбележим приключването на случая. Отказах й. Все още не ми се беше отворила възможност да се обадя на Джени и чувствах, че повече не мога да чакам.

Позвъних й веднага щом Марина излезе. Докато изчаквах да вдигне телефона, вълнението ми вече се бе превърнало в болка.

— Извинявай — каза тя задъхано, — Тина я няма, а аз бях на двора.

— Е, как си? — попитах аз.

Изведнъж ме обзе безпокойство. Бях толкова зает със собствените си колебания, че изобщо не се замислих до какви изводи може да е стигнала тя относно нашите отношения.

— Добре съм. Ти как си? Всички говорят за това, което се е случило снощи в лекарския кабинет. Нали не си наранен?

— Не, не съм. На Хенри му беше по-тежко.

— Господи, като чух какво е ставало, си помислих… ами, разтревожих се.

Не ми бе минало през ума, че може да се притеснява. Не бях свикнал да се съобразявам с някого.

— Извинявай. Трябваше да ти се обадя по-рано.

— Няма проблем. Радвам се, че си добре. Щях да ти се обадя, но…

Тя замълча, а аз целият настръхнах. Ето, сега ще го каже.

— Виж, знам, че се бяхме разбрали да изчакаме няколко дни, но… Много бих искала да те видя. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че искам — усмихнах се аз.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

И двамата се засмяхме.

— Господи, не може да бъде. Чувствам се като тийнейджърка — каза тя.

— Аз също.

Погледнах часовника си. Един и десет. Можех да се върна в Манхам около два. Следобедните прегледи започваха едва в четири.

— Мога да дойда още сега, ако искаш.

— Чудесно.

Говореше свенливо, но усещах радостта в гласа й. Чу се звънецът.

— Чакай малко, някой звъни на вратата.

Чух, че остави слушалката. Облегнах се на ръба на бюрото и докато я чаках да се върне, все още се усмихвах глупаво. По дяволите, нямахме никаква нужда от лично пространство. В момента знаех само, че искам да съм с нея веднага. От дълго време не бях желал нещо толкова силно. Докато чаках, чувах в слушалката, че радиото свири. Мина доста време, преди някой да вдигне слушалката отново.

— Кой беше? Млекарят ли? — пошегувах се.

Никой не отговори. Чувах само, че някой диша. Дълбоко и малко учестено, като след физическо усилие.

— Джени? — промълвих несигурно.

Никой не ми отговори. Продължих да чувам дишането още секунда-две. След това се чу леко изщракване и телефонът изключи.

Загледах глупаво слушалката и след това несръчно набрах номера отново. „Вдигни. Моля те, вдигни!“ Но телефонът продължаваше да дава свободно.

Затворих и позвъних на Макензи. Вече тичах към колата си.