Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

17

Новината, че тялото на Лин Меткаф е било намерено, избухна в Манхам като безшумна бомба. Като се има предвид какво се беше случило със Сали Палмър, малко хора останаха изненадани, но това по никакъв начин не намали шока. Въпреки популярността си Сали Палмър си оставаше външен човек, дошла отнякъде си в селото. Лин обаче беше родена тук, беше учила в селското училище и се бе омъжила в местната черква. Беше част от Манхам така, както Сали никога не можеше да бъде. Смъртта й — по-скоро убийството й — имаше много по-дълбоко въздействие върху хората. Вече нямаше как да се заблуждават, че жертвата по някакъв начин е носила причината за убийството в себе си. Сега селото оплакваше едно от своите чеда.

И се страхуваше за друго.

Вече никой не се съмняваше, че в Манхам се случват ужасни неща. Достатъчно лошо беше, че такава трагедия сполетя една жена. Но да се случи и на втора за толкова кратко време, беше немислимо. Събитията в селото се превърнаха в новина. Озовахме се отново под светлината на прожекторите, все едно беше станала голяма катастрофа с много жертви и всички бяха вперили погледи в нас. Местните хора се почувстваха в ролята на жертва и реагираха първо с учудване и недоверие, а после с възмущение.

След това дойде гневът.

Тъй като нямаше къде да излее натрупалите се емоции, Манхам се обърна срещу външните хора, привлечени от сполетялото го нещастие. Не срещу полицията, макар че вече се надигаше негодувание срещу безсилието й. Но пресата не се ползваше с имунитет. Трескавото вълнение на медиите, които се опитваха да изтръгнат всякакви новини, за много хора бе проява не само на липса на уважение, а и на оскърбление. Журналистите бяха посрещнати враждебно. В началото това си личеше по каменните лица на хората и нежеланието им да говорят с тях. После негативното отношение придоби по-открити форми. През следващите дни оставеното без надзор оборудване на репортерите или изчезваше, или неизвестно как биваше повредено. Имаше прерязани кабели, спукани автомобилни гуми. В резервоарите на няколко коли беше сипана захар. Една особено упорита журналистка, която присвиваше плътно начервените си устни и непрекъснато и абсолютно неуместно се усмихваше, се озова в болница. Някой беше хвърлил камък, който я бе ударил по главата и раната трябваше да се зашие.

Никой нищо не видя.

Но това бяха само симптоми, външно проявление на истинското заболяване. Векове наред селото бе разчитало единствено на себе си и живееше със съзнанието, че може само да се справи с всякакви проблеми. Изведнъж обаче хората от Манхам разбраха, че повече не могат да си имат доверие. Ако преди подозрението беше заразно, сега заплашваше да се превърне в епидемия. Старите семейни вражди и съперничества бяха изпълнени с много повече злоба от когато и да е. Една нощ три поколения от две различни семейства участваха в сбиване само защото димът от барбекюто беше навлязъл в двора на съседите. Една жена изпадна в истерия и се обади на полицията, а после се оказа, че „нападателят“ е съсед, който си разхождал кучето. В две къщи бяха хвърлени тухли през прозорците — в едната заради подозрение в обида, а в другата поради причина, която никой не можеше да определи или да признае.

Присъствието на един човек се усещаше все повече и повече в тази тягостна атмосфера. Скарсдейл се бе превърнал в гласа на Манхам. Докато другите отбягваха медиите, той нямаше нищо против да застане пред камерите и микрофоните. В речите си нападаше всички. Упрекваше полицията, че не може да залови убиеца. Говореше срещу моралния упадък, който според него беше довел до тези събития. И без да съзнава иронията, се обръщаше и срещу пресата, затова че се възползва от трагедията. Ако някой друг бе постъпил така, веднага щеше да бъде обвинен, че ухажва медиите, за да стане популярен. И макар че имаше такива, които полугласно не одобряваха готовността му да произнася моралните си присъди пред широката публика, нашият преподобен отец се радваше на все по-голяма подкрепа от страна на местните хора. Гръмовният му глас бе изпълнен с ярост и когато разумните доводи не достигаха, той ги заместваше с енергичност и мощ.

Въпреки това с цялата си наивност очаквах, че ще ограничи гласовитите си изявления до проповедите от амвона. Оказа се, че съм подценил способностите на Скарсдейл да ме изненадва, както и решимостта му да извлече облага от новата си роля в обществения живот на Манхам. Така че съобщението му, че свиква общо събрание в кметството, ме свари съвсем неподготвен.

То се състоя в понеделника след намиране тялото на Лин Меткаф. Предишния ден в черквата беше отслужен молебен в нейна памет. Изненадах се, когато видях, че този път Скарсдейл не е позволил на медиите да присъстват. Съвсем откровено се почудих дали го е направил от уважение към опечаленото семейство, или за да накара журналистите да си мислят, че изпускат нещо. Когато приближих към кметството, разбрах, че съм бил прав.

Кметството беше ниска, удобна сграда, малко встрани от селския площад. Когато сутринта на път към лабораторията минах покрай него, в двора видях Скарсдейл, който раздаваше команди на Том Мейсън. Уханието на прясно окосена трева изпълваше въздуха, а живият плет от тис бе добре подкастрен. Непрекъснато намираше работа на стария Джордж и внука му. Дори чудесно поддържаната зелена площ на площада беше окосена отново. Пространството под приведения стар див кестен и около Паметника на мъченицата беше чисто и спретнато като в истински парк.

Съмнявам се, че всичко това беше направено заради нас. След като й беше отказан достъп до черковната служба, пресата очакваше да отрази възможно най-пълно общото събрание. Но като влязох в кметството, ми стана ясно, че това щеше да бъде по-скоро пресконференция, а не общо събрание. Рупърт Статън пазеше на входа, потеше се обилно и дъхът му миришеше лошо. Кимна ми резервирано, очевидно знаеше, че съм спечелил неодобрението на Скарсдейл.

Вътре беше претъпкано с хора и топло. В далечния край имаше малък подиум, на който бяха поставени маса и два стола. Пред единия от тях се виждаше микрофон. Пред подиума стояха в редици сгъваеми дървени столове, а отстрани и отзад имаше място за телевизионните камери и за журналистите.

Когато влязох, всички места бяха заети. Забелязах, че Бен стои отстрани в един ъгъл, където имаше малко свободно място. Проправих си път към него.

— Не вярвах, че ще те срещна тук — казах аз, докато и двамата оглеждахме препълнената зала.

— Реших да чуя какво ще каже оня нещастник. Да видя какви велики глупости е измислил сега.

Бен стърчеше поне една глава над всички наоколо. Забелязах, че някои от телевизионните камери са насочени към него, но нито един репортер не се осмели да дойде да му зададе въпрос. Или може би не искаха да изпуснат местата, които вече бяха заели.

— Не виждам никой от полицията — отбеляза Бен. — Очаквах, че поне ще си покажат физиономиите.

— Не бяха поканени — уведомих го аз.

Бях научил това от Макензи по-рано. Не му се нравеше, но началниците му бяха взели решение полицията да не се намесва. „Само за жителите на Манхам“.

— Интересно защо не познавам някои от съседите — каза Бен и погледна към струпаните камери и микрофони. Въздъхна и подръпна яката на ризата си.

— Господи, колко е горещо тук! Искаш ли да пийнем по една бира след това?

— Благодаря, но не мога.

— Някакви късни посещения ли ще правиш?

— Не, но ще се видя с Джени. Запознах те с нея в кръчмата.

— Сещам се, учителката — засмя се той. — Май вие двамата доста честичко се срещате.

Усетих, че се изчервявам като тийнейджър.

— Само приятели сме.

— Точно така. — Погледна си часовника. — Трябваше да се сетя, че ще ни накара да чакаме. Какво, мислиш, смята да прави?

Зарадвах се, че смени темата.

— Сега ще разберем — казах аз и в този момент вратата на сцената се отвори.

Но не се появи Скарсдейл. Беше Маркъс Меткаф.

Изведнъж залата утихна. Съпругът на Лин Меткаф изглеждаше ужасно. Беше едър мъж, но мъката сякаш го беше смалила. Сакото му беше смачкано, движеше се бавно, като че ли някакво сериозно нараняване му пречеше. Посетих го скоро след като полицията му съобщи новината, но той почти не ме забеляза. Не искаше да му дам успокоително, не го винях за това. Болката от някои рани не може да бъде притъпена и ако се опиташ да го направиш, става още по-силна. Но като го гледах сега, се чудех дали все пак не е взел нещо. Изглеждаше замаян и объркан — като човек, който се движи насън.

В настъпилата тишина Скарсдейл последва Маркъс на сцената. Стъпките им отекваха по дървения под. Когато наближиха масата, отчето сложи ръката си на рамото на младия мъж. Беше жест на подкрепа или по-скоро на притежание — не можех да се въздържа да не си го помисля. Имах някакво мрачно предчувствие. Знаех, че присъствието на съпруга на последната жертва ще накара хората да вярват повече на думите на свещеника.

Скарсдейл го заведе до един от столовете. Забелязах, че това е столът, пред който няма микрофон. Изчака Маркъс да седне, а после се настани и той. Чукна леко микрофона, за да се увери, че работи, и без да бърза, огледа хората пред себе си.

— Благодаря на всички, че…

Звукът от микрофонията го накара да се намръщи и бързо да се отдръпне назад. Отдръпна микрофона по-далече от себе си и след това продължи:

— Благодаря на всички, че дойдохте. Сега е време да жалим и при нормални обстоятелства бих се съобразил с това. За съжаление обстоятелствата съвсем не са нормални.

През микрофона гласът му звучеше по-плътно от обикновено. Докато той говореше, съпругът на Лин Меткаф беше забил поглед в масата, като че ли не забелязваше хората около себе си.

— Ще бъда кратък, но това, което ще кажа, се отнася до всички нас. Отнася се до всеки един в това село. Ще ви помоля да ме изслушате, преди да започнете да задавате въпроси.

Скарсдейл не погледна към представителите на медиите, но беше съвсем ясно за кого се отнася последната му забележка.

— Две жени, които всички познаваме, бяха убити — продължи той. — Колкото и да ни е неприятно, вече не можем да отричаме факта, че по всяка вероятност извършителят е някой от селото. Полицията очевидно не може, а вероятно и не иска да предприеме необходимите мерки. Но ние не можем повече да стоим и да гледаме как някой отвлича и убива жените ни.

С преднамерен, почти пресилен жест на загриженост, Скарсдейл посочи мъжа до себе си.

— Всички знаете каква загуба претърпя Маркъс. Каква загуба понесе семейството на съпругата му, след като тяхната дъщеря, тяхната сестра им бе отнета. Вашата съпруга може да бъде следващата. Или вашата дъщеря. Или сестра. Докога ще стоим бездейни, докато тези ужасни събития се разиграват край нас? Още колко жени трябва да умрат? Една? Две? Повече?

Огледа ни предизвикателно, като че ли очакваше отговор. Когато не го получи, Скарсдейл се обърна и измърмори нещо на съпруга на Лин Меткаф. Човекът примигна, все едно се събуждаше. Загледа с празен поглед претъпканата зала.

— Имаш да ни кажеш нещо, нали, Маркъс? — подсказа му отчето и премести микрофона пред него.

Маркъс като че ли дойде на себе си. Изглеждаше като обладан от духове.

— Той уби Лин. Той уби жена ми. Той… — Млъкна, по лицето му се зарониха сълзи. — Трябва да го спрем. Трябва да го открием и… и…

Скарсдейл постави ръка на рамото му, за да го успокои или да го възпре. По лицето на духовника се изписа благочестиво удовлетворение. Премести отново микрофона пред себе си.

— Достатъчно, стига толкова — каза той със сдържан, умерен тон. — Стига толкова!

Изправи се и удари по масата, за да подчертае думите си.

— Времето на бездействие отмина. Господ ни подлага на изпитание. Поради нашата слабост и самонадеяност позволихме на това изчадие, приело човешки образ, да се скрие между нас. Безнаказано и дръзко да нанася ударите си. Защо? Защото знае, че може. Защото вижда, че сме слаби. И не се страхува от слабостта ни.

Удари с юмрук по масата и микрофонът подскочи.

— Е, настъпи моментът да го накараме да се страхува от нас. Сега е моментът да му покажем силата си! Прекалено дълго Манхам беше жертва! Ако полицията не може да ни защити, тогава ще се защитим сами. Наш дълг е да изкореним злото.

Повиши тон и гласът му се сля с воя на микрофона. Седна, а в залата настъпи вълнение. Много от хората, които седяха, станаха на крака, аплодираха го и викаха в знак на одобрение. Светкавиците на фотоапаратите заблестяха, а журналистите се надвикваха и се опитваха да зададат въпросите си. Скарсдейл застана в центъра на сцената и се огледа, за да види какво е постигнал. За миг погледът му се спря върху мен. В очите му имаше страст. И триумф, осъзнах след малко.

Излязох навън, без никой да ме забележи.

 

 

— Просто не мога да го разбера този човек — казах ядосано. — Като че ли иска да провокира хората, вместо да ги успокои. Какво му става?

Джени подхвърли парченце хляб на патицата, която се бе доклатушкала до масата ни. Бяхме в една кръчма на брега на реката Бър, една от шестте реки, които минаваха през този край. Никой от нас не искаше да остане в Манхам и въпреки че бяхме само на няколко километра от него, все едно бяхме попаднали в различен свят. Покрай брега на реката имаше завързани лодки. Децата играеха наоколо, а масите бяха пълни с хора, които си приказваха и се смееха. Английска кръчма, като от учебник, с типично английско лято. Нямаше нищо общо с потискащата атмосфера, която бяхме оставили зад себе си.

Джени хвърли и последните трохи на патицата.

— Сега хората го слушат. Може би точно това иска.

— Не осъзнава ли какво прави? Един човек вече постъпи в болница заради самозабравили се идиоти, а сега окуражава създаването на местни отряди. И използва Маркъс Меткаф, за да накара хората да го подкрепят.

Спомних си, че Скарсдейл беше до него, когато издирвахме жена му. Нямаше да се изненадам, ако още тогава не се е опитвал да му повлияе. Подготвяше почвата, за да може по-късно да се възползва от нещастния съпруг. Щеше ми се да бях говорил с Маркъс, когато Лин изчезна. Не исках да му се натрапвам в скръбта му, но не отричам, че може и да съм постъпил егоистично. Като го видях, си спомних за болезнената загуба, която самият аз бях понесъл. Но като се отдръпнах и не се намесих, оставих Скарсдейл да му повлияе. И той не пропусна случая.

— Мислиш ли, че точно това иска? Да разбуни духовете? — попита Джени.

Тя не дойде на събранието. Каза, че според нея не е живяла в селото достатъчно дълго, за да участва в него. Но мисля, че по-скоро се беше уплашила от тълпата.

— Така изглежда. Не знам защо, но не се учудвам. Пламъкът и сярата впечатляват повече от обръщането и на другата буза. В продължение на години всяка неделна утрин се е изправял в празната черква. И сега няма да пропусне възможността да каже „Нали ви казвах“.

— Май не само той е обхванат от силни емоции.

Не бях осъзнал колко се бях ядосал на Скарсдейл.

— Извинявай. Просто се тревожа да не би някой да извърши някоя глупост.

— Нищо не можеш да направиш. Не можеш да бъдеш съвестта на селото.

Говореше разсеяно. Направи ми впечатление, че през цялата вечер беше необичайно тиха. Загледах се в профила й и в луничките по бузите и носа й. Нежните руси косъмчета по ръцете й изглеждаха съвсем бели на фона на потъмнялата от слънцето кожа. Беше вперила поглед в далечината. Очевидно водеше някакъв спор сама със себе си.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз.

— Не. Просто се замислих.

— За какво?

— Ами… нищо особено — усмихна се, но някак напрегнато. — Имаш ли нещо против да си тръгваме?

— Не, щом така искаш — опитах се да прикрия учудването си.

— Моля те.

Мълчахме през целия път на връщане. Усещах някаква празнота в стомаха си. Проклинах се, че говорих така разпалено против Скарсдейл. Нищо чудно, че й омръзна да ме слуша. Е, сега вече провалих всичко. Поздравления.

Когато стигнахме в Манхам, вече се смрачаваше. Подадох мигач да завия към нейната къща.

— Не, не тук. Аз… помислих си, че може да ми покажеш къде живееш.

Не разбрах веднага какво ми казва.

— Добре.

Не можах да произнеса думата както трябва. Паркирах колата, бях задъхан. Отключих вратата на къщата и се отдръпнах, за да влезе. Парфюмът й ме замая. Усетих го, когато мина покрай мен.

Влезе в малкия хол. Беше точно толкова нервна, колкото и аз.

— Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава. Стояхме смутени. Трябваше да направя нещо, не можех. Не я виждах добре в сумрака. Само очите й светеха в тъмнината. Спогледахме се, никой не помръдна. Когато заговори, гласът й потрепери.

— Къде е спалнята?

В началото Джени беше несигурна, напрегната и плаха. Постепенно се отпусна, отпуснах се и аз. Първо нахлуха спомените ми за форма, усещане и мирис. След това настоящето надделя и всичко останало изчезна. Когато всичко свърши, тя лежеше сгушена в мен, усещах топлия й дъх върху гърдите си. Почувствах ръката й върху лицето си. Пръстите й попиваха стичащите се сълзи.

— Дейвид?

— Няма нищо, просто…

— Знам. Всичко е наред.

Така беше. Засмях се, прегърнах я и повдигнах брадичката й. Целунахме се дълго и бавно. Сълзите ми изсъхнаха и движенията ни отново се сляха.

Същата нощ по някое време, докато ние с Джени бяхме в леглото, Тина чула шум в задния двор. Също като Джени и тя не беше на събранието в кметството. Беше си останала вкъщи. Компания й правели бутилка вино и парче шоколад. Смятала да изчака Джени. Искало й се да чуе как сме прекарали вечерта. След като изгледала филма, който взела под наем, започнала да се прозява и била готова да си ляга. Тъкмо загасила телевизора, когато чула някакъв шум навън.

Тина не беше глупава. Две жени бяха убити, а убиецът все още беше на свобода. Не отворила вратата. Вместо това взела телефона, загасила лампата и отишла до прозореца. Внимателно надникнала в задния двор. Била готова веднага да набере номера на полицията.

Нищо. Тази нощ беше светло, имаше пълнолуние. Всичко се виждало. Дворът и ливадата зад него били пусти, нямало нищо страшно. Въпреки това тя останала известно време да наблюдава, докато се убеди, че шумът е бил само плод на въображението й.

Едва на следващата сутрин видяла какво било оставено навън. На двора лежала мъртва лисица. Била оставена съвсем внимателно, като че ли някой специално го бил направил. Ако Тина знаеше за лебедовите крила или за патицата, или за някое от другите мъртви животни, които убиецът внимателно беше използвал, за да разкраси жертвите си, тя нямаше да постъпи така.

Но не знаеше. Беше си селско момиче. Затова не се поколебала, вдигнала лисицата с една лопата и я изхвърлила на боклука. Доколкото можала да прецени от раните й, най-вероятно е пропълзяла в двора, след като е била преследвана от кучета. А може и някой да я е прегазил с кола. Можеше и да спомене на Джени за това между другото. Която пък вероятно щеше да ми каже. Обаче тази вечер Джени не се прибра в къщи. Беше все още при мен и когато по-късно се видели с Тина, съвсем естествено темата на разговора им нямала нищо общо с умрели животни.

И така Тина не каза на никого за лисицата. Едва след няколко дни, когато стана съвсем очевидно защо е била поставена там, си спомни за нея.

Но тогава вече беше твърде късно.