Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

25

Джени беше загубила всякаква представа за време. Трескавото треперене, обзело я в момента, в който най-после остана сама, почти бе изчезнало. По-тревожното беше, че започваше да се чувства страшно сънлива. Не беше нормалното усещане за умора. Нямаше представа от колко време беше затворена тук долу, но беше сигурна, че вече е пропуснала две, а може би и три поредни дози инсулин. Сега нивото на кръвната й захар започваше бързо да се повишава и да излиза извън контрол, а стресът, на който беше подложена, още повече влошаваше състоянието й.

Стрес и загуба на кръв.

В тъмнината не можеше да прецени колко кръв е загубила. Повечето от порязванията бяха спрели да кървят и бяха образували коричка, освен последната рана. Най-страшната. Фланелката й, която сега се бе превърнала в напоен с кръв парцал, беше увита около десния й крак. В момента бе започнала да лепне. Надяваше се, че това е добър знак. Означаваше, че раната не кърви толкова обилно, както преди. Но все още болеше. Господи, как болеше!

Случи се, след като свали мръсната булчинска рокля. Когато за трети път музиката се провлачи и спря, Джени също престана да танцува. Залюля се, беше замаяна. Едва стоеше на краката си. Отпусна се на земята. Все още беше облечена в изпоцапаната с кръв рокля. С всички сили се мъчеше да остане будна, но пред очите й непрекъснато причерняваше. Усещаше някакво движение около себе си, но то ставаше все по-далечно. Мина време, след това почувства как някой грубо я смушка.

Отвори очи и първото нещо, което видя, беше ножът.

Вдигна глава и погледна мъжа, който го държеше. Вече нямаше причина да не го прави. Знаеше, че няма да излезе жива оттук, независимо дали го беше разпознала или не.

Въпреки това, когато се загледа в лицето му, усети, че стомахът й се свива на топка. Това, за което се бе досетила по-рано, се потвърди напълно.

Той отново я подбутна с крака си.

— Съблечи я.

Подпря се на стената, изправи се несигурно на краката си и несръчно съблече роклята през глава. Сведе поглед надолу, усещаше, че оглежда голото й тяло. Сърцето й биеше болезнено. Приближи я и тя усети миризмата и дъха му върху тялото си. Господи, какво правеше той? Не можеше да откъсне очи от ножа, който мъжът държеше до крака си. С цялата си воля искаше да го накара да го остави. Един шанс. Само един-единствен шанс, за това се молеше. Но той не го остави. Повдигна го бавно, завъртя острието пред очите й и след това се приближи до нея. Джени трепна, когато усети, че бодна ръката й.

— Не мърдай.

Помъчи се да стои неподвижна. Ножът се движеше по кожата й, върхът му я убождаше от време на време. Всеки път се появяваше капчица кръв. Тя нарастваше и заприличваше на тъмночервено мънисто, а след това се спускаше надолу по кожата й. Болеше, но очакването за това, което предстои, беше много по-страшно. Усещаше как дишането му се учестява, възбудата му нараства и се излъчва от него като топлина. Приближи се още по-плътно до нея. Джени неволно изохка и се оттегли назад, когато тежкият му ботуш се стовари върху босия й крак. В този момент паниката я обзе напълно.

— Махай се! — крещеше тя, дърпаше се слепешката настрани, напълно забравила за въжето около глезена си.

Изведнъж то я дръпна, спъна крака й и тя падна тежко. Той застана над нея, а тя започна да се извива. Тръпки я побиха от погледа му. В него нямаше нищо човешко, нищо нормално.

— Казах ти да не мърдаш — гласът му беше ужасяващо спокоен.

Наведе се и хвана свободния й крак.

— Не трябва да се опитваш да избягаш. Не мога да ти позволя това.

— Не! Не искам…

Той изобщо не я слушаше. Галеше крака й с ножа. Изглеждаше напълно съсредоточен, когато допря острието до големия й пръст.

— Това малко прасенце отишло на пазар — гласът му беше мек, почти приспивен.

Премина към следващия пръст.

— Това малко прасенце си останало вкъщи. Това малко прасенце хапнало говеждо печено.

Третият пръст, после четвъртият.

— Това малко прасенце нищо не хапнало. А това малко прасенце…

Миг по-рано Джени осъзна какво ще й се случи. Той неочаквано замахна с ножа и бяла топлина заля крака й. Държеше я здраво за петата и я наблюдаваше как се мята и се мъчи да се отскубне. След това я пусна. Отрязаният пръст лежеше на земята и приличаше на окървавено камъче.

— Това малко прасенце повече не се опита да избяга.

Изправи се над нея. Острието на ножа блестеше от кръвта й. Тогава си помисли, че в този момент ще я довърши. Искаше да му се примоли, но някакъв упорит инат не й позволяваше. Поне с това можеше да се гордее. Освен това знаеше, че молбите няма да помогнат. Щеше само да му достави удоволствие.

Тогава той я остави, дръпна обратно дъските и отново я затвори в тъмното. Нямаше представа колко време беше минало оттогава. Можеше да са минали часове, минути, дори дни. Страданието й се бе превърнало в дълбока, гореща, пулсираща болка, а гърлото й бе толкова сухо, сякаш бе покрито с парченца стъкло. Все по-трудно й ставаше да остане будна. Опита се отново да развърже възела на въжето около крака си, но усилието беше твърде голямо. В тъмното не можеше да разбере дали погледът й се замъглява, но разбираше, че нивото на кръвната й захар е опасно високо. Без инсулин положението й щеше да се влоши още повече.

Ако оживееше достатъчно дълго.

Джени се питаше защо досега не я беше изнасилил. Похотта и омразата му бяха очевидни, но поради някаква причина засега не го бе направил. Въпреки това не се заблуждаваше. Сети се за лицето, което зърна в светлината на запалената клечка кибрит. Нямаше нито милост, нито надежда за нея. Освен това отлично разбираше, че не е първата жена, която е била затворена тук. Порязванията, роклята и танцът бяха част от някакъв неразбираем ритуал.

Така или иначе, напълно съзнаваше, че нямаше шанс да оцелее.