Саймън Бекет
Убийства в Манхам (11)

11

В четвъртък в Манхам нахлу мраз. Не беше физическо усещане, защото времето бе все така горещо и сухо. Но като оставим климата настрана, усещането за студ беше неизбежна реакция на последните събития или по-скоро резултат от проповедта на Скарсдейл. Психологическият климат в селото рязко се промени за една нощ. Вече бе невъзможно да се обвинява външен човек за извършената жестокост и местните хора трябваше да се вгледат внимателно в себе си. Подозрението се промъкваше като вирус, носен по въздуха. Първоначално не се забелязваше, но първите жертви вече бяха поразени.

Както при всяка зараза и тук някои бяха по-податливи от други.

Още не бях осъзнал това, когато рано вечерта се прибирах от лабораторията. Хенри отново се беше съгласил да поеме работата ми и с махване на ръка бе отхвърлил предложението ми да повикаме заместник.

— Отсъствай, колкото е необходимо. Малко работа ще ми се отрази добре — беше ми казал той.

Докато карах, прозорците на колата бяха отворени докрай. След като излязох от най-натоварените пътища, замириса на трева. Това сладникаво ухание бе по-силно от миризмата на засъхващата блатна кал, от която лъхаше на сяра. Беше ми приятно, защото този мирис бе съвсем различен от смрадта на химически детергенти, която бе полепнала дълбоко в носа и гърлото ми. Беше дълъг и изморителен ден. През по-голямата част от времето бях работил върху останките от Сали Палмър. От време на време се чувствах раздвоен, когато се опитвах да свържа спомените си за общителната, жизнерадостна жена, която познавах, с купчината сварени кости. Не исках повече да мисля за това.

За щастие имах твърде много работа, за да се задълбочавам.

За разлика от кожата и меките тъкани върху костите остава отпечатък от всичко, което ги е наранило. При Сали Палмър някои следи бяха просто драскотини, които нищо не разкриваха. На три места обаче острието беше навлязло толкова дълбоко, че бе оставило следи и върху костта. Върху плоската кост на лопатката се виждаха две еднакви бразди. Там, където бяха прорезите на гърба й, в които бяха забити лебедовите крила. Бяха дълги от петнайсет до седемнайсет сантиметра и се бяха получили в резултат на един-единствен замах с острието. Това беше съвсем ясно, защото раните бяха по-плитки в краищата, отколкото в средата. И в двата случая ножът се бе движил по лопатката, а не е бил забит направо. По-скоро порезни рани, а не прободни.

Използвах миниатюрен електрически трион и прорязах браздите по цялата им дължина. Марина се въртеше около мен и ме наблюдаваше с любопитство, докато оглеждах повърхностите, където ножът беше навлязъл в костта. Повиках я да дойде да погледне.

— Виждаш ли гладките ръбове? Това означава, че ножът не е назъбен.

Тя се вгледа намръщено.

— Как разбрахте?

— Назъбеният нож оставя следи. Все едно режеш дърва с трион.

— Значи не е използван нож за хляб или за месо.

— Не. Но определено е бил остър. Виждаш ли колко чисти и ясни са нарезите? И доста дълбоки. В средата са около четири-пет милиметра.

— Това значи ли, че ножът е бил голям?

— Така мисля. Би могло да бъде голям кухненски или касапски нож, но според мен най-вероятно е ловджийски. Остриетата на ловджийските ножове са по-тежки и не така гъвкави. Ножът, който е бил използван, не се е огънал. А и разрезът е доста широк. Ножовете за месо са доста по-тънки.

Помислих си, че ловджийски нож най-добре би подхождал на убиеца, който очевидно добре познава гората, но не го изрекох на глас. Снимах и измерих и двете лопатки, преди да насоча вниманието си към третия шиен прешлен. Тази част от костта беше пострадала най-сериозно, когато гърлото на Сали Палмър е било прерязано. Раната беше различна. По форма приличаше на триъгълник. Прободна, а не порезна. Убиецът беше забил ножа директно в гърлото, след това бе прерязал трахеята и сънната артерия.

— Направил го е с дясната си ръка.

Марина ме погледна.

— Вдлъбнатината в прешлена е най-дълбока вляво, а вдясно постепенно изтънява. Ето така е нанесъл раната — поставих пръст върху гърлото си и го придвижих косо. — Отляво надясно. Това означава, че го е извършил с дясната си ръка.

— Не може ли движението да е било в обратна посока?

— Тогава по-скоро би се получил прорез като при лопатките.

— Може би е стоял зад жертвата си. Нали се сещате, за да не го изцапа кръвта.

Поклатих глава.

— Няма никакво значение. Може да е стоял зад гърба й, но и в този случай пак се е протегнал, забил е ножа и е прерязал гърлото й. Отляво надясно, защото го е направил с дясната си ръка. Иначе би трябвало да движи ножа в обратната посока, което е много неудобно. Тогава белегът върху костта щеше да има по-друга форма.

Тя замълча, очевидно обмисляше думите ми. После кимна в знак на съгласие.

— Това е страшно хитро.

Не, не беше. Просто тези неща се учат с опита.

— Защо непрекъснато казвате „той“? — сети се изведнъж Марина.

— Моля?

— Винаги говорите за извършителя на убийството, като че ли е мъж. Обаче няма свидетели, а и тялото е толкова разложено, че не могат да се открият следи от изнасилване. Просто се чудех откъде знаете, че е мъж. — Сви рамене смутено. — Само така се изразявате ли или полицията е открила нещо?

Не се бях замислял преди, но всъщност бе права. От само себе си бях приел, че убиецът е мъж. Всичко досега сочеше в тази посока — физическа сила, употребена срещу жена. Но се изненадах, че въобще не се бях замислил за това.

— Просто навик — усмихнах й се. — Обикновено такива престъпления се извършват от мъже, но в случая не знаем със сигурност.

Тя погледна костите, които така безпристрастно изследвахме до този момент.

— И аз мисля, че е мъж. И се надявам да заловят гадното копеле.

Замислих се над думите й и за малко да пропусна последното веществено доказателство. Бях огледал прешлена на силна светлина и под микроскоп и тъкмо се изправях, когато го забелязах. Малко черно петънце в най-дълбоката точка на раната, нанесена от ножа. Приличаше на загнило място, но не беше. Внимателно го остъргах.

— Какво е това? — попита Марина.

— Нямам представа.

Усетих, че ме обхваща вълнение. Каквото и да беше, нямаше друг начин да попадне там, освен ако не е било на върха на ножа, с който бе извършено убийството. Може би не беше важно.

Може би.

Изпратих го в лабораторията за спектроскопски анализ. Нямах нито апаратурата, нито познанията да го извърша сам. Започнах да правя гипсови отливки на нарезите от ножа върху костта. Ако някога оръжието на престъплението бъде открито, то ще може да се идентифицира просто като се види дали нарезите съвпадат. Това сравнение щеше да бъде решаващо и окончателно като пантофката на Пепеляшка.

Почти бях свършил. Оставаше да изчакам лабораторните резултати не само от веществото, което току-що бях открил, но и от вчерашните проби. Те щяха да ни посочат точния час на смъртта, с което моята работа приключваше. Участието ми в разкриването на убийството на Сали Палмър, която сега бях опознал много по-интимно, отколкото приживе, беше дотук. Можех да се върна към новия си живот и отново да се погреба в пущинака.

Тази перспектива не ми носеше очакваното облекчение. Или може би дори тогава осъзнавах, че няма да е толкова просто.

Тъкмо бях измил и избърсал ръцете си, когато някой почука на стоманената врата. Марина отиде да отвори и се върна с един млад полицай. Погледнах картонената кутия, която носеше, и ми премаля.

— Главен инспектор Макензи изпраща това.

Огледа се къде да я остави. Посочих му празната стоманена маса. Вече знаех какво има в кутията.

— Иска да извършите необходимите изследвания. Каза, че знаете какво има предвид — обясни той.

Кутията не изглеждаше много тежка, но полицаят се беше зачервил и задъхал от товара. Или може би се бе опитвал да сдържа дъха си. Миризмата вече се разнасяше.

Отворих кутията, а той побърза да излезе. Вътре лежеше кучето на Сали Палмър, увито в найлон. Предположих, че Макензи иска да проведа върху животното същите изследвания, които бях провел върху собственичката му. Ако е било убито, когато са я отвлекли, информацията за часа на смъртта му щеше да ни покаже кога точно е изчезнала. И колко дълго е била държана жива. Нямаше никаква гаранция, че убиецът ще постъпи по същия начин с Лин Меткаф, но може би щяхме да получим известна представа с колко време още разполагаме.

Идеята беше добра, но за съжаление нямаше как да проработи. Биохимията на организма на кучето е съвсем различна от тази на човека, затова сравнителните изследвания са безсмислени. Единственото, което можех да направя, бе да изследвам следите, оставени върху прешлените. Ако имахме късмет, можеше да се окаже, че гърлото на кучето е било прерязано със същия нож. Това надали щеше да промени хода на разследването, но така или иначе трябваше да се свърши.

Усмихнах се на Марина печално.

— Изглежда ще работим до късно.

Но не ни отне толкова време. Тялото на кучето бе значително по-малко и това много улесни нещата. Направихме необходимите рентгенови снимки и оставихме трупа да ври в детергентите. Когато на другия ден пристигнех в лабораторията, оставаше ми само да огледам скелета. Силно ми въздейства мисълта, че останките на Сали и кучето й лежаха в една и съща стая, но не съм сигурен дали изпитах утеха или скръб.

Наблюдавах как лъчите на залязващото слънце пронизват повърхността на Манхам Уотър, сякаш езерото гореше. Движех се по лъкатушещия път и вече наближавах селото. Замижах и сложих слънчевите си очила. За миг рамката на очилата препречи погледа ми и в следващия момент видях, че някой върви покрай пътя срещу мен. Изненадах се, че жената е толкова близо, но слънцето ме заслепяваше. Почти я бях подминал и тогава я разпознах. Спрях и дадох на заден ход, докато се изравних с нея.

— Да те закарам ли вкъщи?

Линда Йейтс огледа пустия път, като че ли обмисляше отговора си.

— Не сме в една посока.

— Няма значение. Съвсем наблизо е. Качвай се.

Пресегнах се и отворих вратата. Тя все още се колебаеше, затова я подканих:

— Не се отклонявам много. И без това исках да мина да видя как е Сам.

Като чу името на сина си, най-после се реши и влезе в колата. Спомням си, че тогава ми направи впечатление, че стои притисната до вратата, но не се замислих много.

— Как е той?

— По-добре.

— Тръгна ли на училище?

Тя сви рамена.

— Няма смисъл. Утре свършват.

Така беше. Бях загубил представа за времето, забравих, че започваше лятната ваканция.

— А Нийл как е?

За първи път по устните й премина лека усмивка, но не беше весела.

— А, добре е. Същият като баща си е.

Усетих, че има някакви семейни недоразумения, в които не исках да навлизам.

— На работа ли беше? — попитах отново.

Знам, че понякога ходеше да чисти в магазина в селото.

— Трябваха ни някои неща от супермаркета.

За да докаже думите си, посочи найлоновата торба, която носеше.

— Не е ли малко късно за пазар?

Погледна ме. Вече ми беше съвсем ясно, че нещо я тревожи.

— Някой трябва да напазарува.

— Не може ли… — помъчих се да се сетя как се казва мъжът й. — Не можеше ли Гари да те закара?

Тя сви рамене. Очевидно такъв вариант нямаше.

— Май не е много подходящо точно сега да се прибираш сама вкъщи.

Отново ми хвърли бърз, тревожен поглед. Още по-силно се притисна до вратата.

— Наред ли е всичко? — вече ми беше ясно, че не е.

— Да, наред е.

— Виждаш ми се разтревожена.

— Ами… ще се радвам да се прибера в къщи. Това е.

Стискаше ръба на отворения прозорец. Беше готова всеки момент да се хвърли навън.

— Хайде, Линда, кажи какво има?

— Нищо — отговорът й дойде незабавно.

Сега вече, макар и със закъснение, разбрах какъв е проблемът. Страхуваше се. От мен.

— Ако предпочиташ да спра и да си отидеш пеша, само ми кажи — започнах внимателно.

По погледа й разбрах, че съм прав. Като се замислих, ми стана ясно с какво нежелание се бе качила в колата. За Бога, та аз не бях непознат. С пристигането си станах техен семеен лекар. Бях лекувал Сам от заушки и шарка, грижех се за Нийл, когато си счупи ръката. Само преди няколко дни седях в кухнята й. Беше в деня, когато синовете й бяха направили онова ужасяващо откритие, с което започна цялата история. Какво, по дяволите, ставаше?

След миг тя поклати глава.

— Не. Всичко е наред.

Напрежението започваше да я напуска.

— Не те обвинявам, че си предпазлива. Мислех си, че ти правя услуга.

— Така е. Само…

— Продължавай.

— Нищо. Само приказки.

До този момент смятах, че реакцията й е в резултат на безпокойство, на недоверие към всички поради това, което се случваше в селото. Сега самият аз се разтревожих, защото разбирах, че нещата са по-дълбоки.

— Какви приказки?

— Носи се някакъв слух… Че са те арестували.

Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това.

— Съжалявам — извини се тя, като че ли очакваше да я обвиня. — Само празни приказки.

— Защо, за Бога, някой ще си помисли такова нещо? — попитах озадачен.

Тя кършеше ръце, вече не се страхуваше от мен, но се боеше, че трябва да ми съобщи следното:

— Нямаше те в кабинета. Хората говорят, че полицията е идвала при теб и инспекторът те е откарал нанякъде. Онзи главният.

Всичко започна да ми се изяснява. Тъй като нямаше никакви новини, слуховете бяха плъзнали и запълнили вакуума. Като се съгласих да помагам на Макензи, без да се усетя им бях попаднал на мушката. Беше толкова нелепо, че ми идваше да се разсмея. Само дето не ми беше смешно.

За малко щях да подмина къщата на Линда. Спрях. Бях така слисан, че не можех да говоря.

— Съжалявам — заговори отново Линда. — Просто си помислих…

Не довърши изречението. Обмислях какво бих могъл да й разкажа и все пак да не извадя пред погледа на селото всички подробности от миналото си.

— Помагах на полицията. Искам да кажа, че им сътрудничех. Едно време бях… един вид специалист. Преди да дойда тук.

Слушаше ме, но въобще не бях сигурен, че разбира думите ми. Поне не беше напрегната или готова всеки момент да скочи от колата.

— Поискаха ми съвет — продължих да обяснявам. — Затова не бях в лекарския кабинет.

Нищо друго не ми идваше наум. След малко тя погледна настрана.

— Всичко е заради това място… заради селото…

Говореше уморено. Отвори вратата.

— Все пак ми се иска да прегледам Сам.

Кимна ми. Все още разстроен, я последвах нагоре по пътеката. След ярките цветове на залеза вътре в къщата всичко изглеждаше бледо и неясно. Телевизорът в хола работеше и създаваше невъобразима какофония от звуци и цветове. Пред него стояха съпругът й и по-малкият й син. Мъжът се бе отпуснал в креслото, а момчето лежеше по корем на пода. И двамата се обърнаха да ни погледнат, когато влязохме. Гари Йейтс изгледа жена си, сякаш й искаше обяснение.

— Доктор Хънтър ме докара. Искаше да види Сам.

Остави пазарските торби и започна бързо да подрежда наоколо. Гари Йейтс не знаеше как да реагира. Беше жилав мъж, около трийсетгодишен. Изглеждаше измършавял и се държеше недружелюбно. Изправи се бавно и сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Реши да не се ръкува с мен и бръкна дълбоко в джобовете си.

— Не знаех, че ще идваш — започна той.

— И аз самият не знаех. Но след това, което се случи, не можех да оставя Линда да върви сама по пътя.

Той се изчерви и отмести поглед. Казах си, че трябва да се поуспокоя. Нямаше смисъл да го предизвиквам, защото след като си тръгнех, щеше да си го изкара на жена си.

Усмихнах се на Сам, който ни наблюдаваше от пода. Фактът, че в такава хубава лятна вечер си беше вкъщи, говореше, че все още не се е отърсил от случилото се, но изглеждаше по-добре от последния път. Попитах го какво ще прави по време на ваканцията и в един момент той дори се усмихна. Започваше да си възвръща предишната жизненост.

— Според мен е съвсем добре — казах малко по-късно на Линда в кухнята. — Съвсем скоро ще си бъде пак като преди. Вече е преодолял първоначалния шок.

Тя кимна разсеяно. Все още се чувстваше неудобно.

— За това, което казах преди… — започна тя.

— Забрави го. Радвам се, че ми каза.

Никога не ми беше минавало през ум, че хората могат да останат с погрешно впечатление. А трябваше да се досетя. Предишната вечер Хенри ме бе предупредил да внимавам. Мислех си, че пресилва нещата, но очевидно познаваше хората в селото по-добре от мен. Болеше ме не заради погрешната ми преценка, а защото хората, сред които живеех, бяха готови веднага да променят мнението си за мен.

Вече трябваше да съм наясно, че нещата винаги могат да се влошат още повече.

Погледнах през рамо, за да видя дали вратата към хола е затворена. От момента, в който срещнах Линда на пътя, ми се искаше да й задам един въпрос.

— В неделя — започнах колебливо, — когато Сам и Нийл откриха тялото, ти беше сигурна, че е на Сали Палмър, защото си я сънувала.

Линда миеше чаши и се суетеше около умивалника.

— Просто съвпадение, нищо друго.

— Тогава не каза това.

— Бях разстроена. Не трябваше да казвам нищо.

— Не се опитвам да преинача думите ти. Просто…

Просто какво? Вече и аз не знаех какво се надявах да докажа. Въпреки това упорствах:

— Питах се дали не си сънувала и нещо друго. Например Лин Меткаф.

За момент спря работата си.

— Никога не съм си представяла, че човек като теб може да се занимава с такива работи.

— Просто ми беше любопитно.

Погледна ме, сякаш ме преценяваше. Погледът й беше пронизващ. Започнах да се чувствам неудобно. Поклати бързо глава.

— Не.

После изрече нещо толкова тихо, че едва го чух.

Искаше ми се да я попитам още нещо, но в този момент вратата се отвори. Гари Йейтс ме погледна подозрително.

— Мислех, че си си отишъл.

— Тръгвам си.

Отиде до поръждавелия хладилник и го отвори. На вратата, килнат на една страна, бе залепен магнит във формата на усмихнат крокодил. На него пишеше: „Започни деня с усмивка.“ Извади една бира и я отвори. Отпи и се оригна, все едно ме нямаше.

— Довиждане — обърнах се към Линда.

Тя нервно кимна. Докато отивах към колата си, съпругът й ме наблюдаваше през прозореца. Подкарах към селото, а мисълта ми бе заета с думите на Линда Йейтс. След като каза, че не е сънувала Лин Меткаф, тя добави още нещо. Само две думи, които едва успях да доловя.

Все още.

Колкото и нелепи да бяха слуховете по мой адрес, не можех да не им обърна внимание. По-добре беше да им се противопоставя открито, отколкото да оставя клюкарите да говорят каквото им хрумне. Но когато се отправих към „Агнето“, бях обзет от мрачно предчувствие. Гирляндите по Паметника на мъченицата бяха повехнали и цветята имаха вид на умрели. Дано не е поличба. Така си помислих, когато преминах покрай полицейската каравана, паркирана на площада. Двама отегчени полицаи седяха пред нея на вечерното слънце. Изгледаха ме с безразличие. Паркирах пред кръчмата, поех дълбоко въздух и отворих вратата.

Влязох и първоначално си помислих, че Линда Йейтс преувеличава. Хората ме погледнаха и както обикновено ми кимнаха и ме поздравиха. Може би изглеждаха малко потиснати, но в това нямаше нищо чудно. Щеше да мине известно време, преди да започнат отново да се смеят и да се шегуват.

Отидох до бара и си поръчах бира. Бен Андерс стоеше в ъгъла и говореше по мобилния си телефон. Вдигна ръка за поздрав и продължи да разговаря. Докато наливаше бирата ми, Джак замислено наблюдаваше как златистата течност изпълва чашата. Помислих си с облекчение, че предупреждението на Хенри от предишната вечер е напълно неуместно. Та хората ме познаваха.

В този момент някой на бара се прокашля:

— Извън селото ли ходи?

Беше Карл Бренер. Обърнах се към него и усетих, че всички наоколо са се умълчали. Разбрах, че в крайна сметка Хенри е бил прав.

— Чух, че не се задържаш тук напоследък — продължи Бренер.

Лицето му бе пожълтяло, клепачите — натежали. Изглежда бе пийнал доста.

— Да, нямаше ме известно време.

— Защо така?

— Трябваше да свърша някои неща.

Колкото и да ми се искаше да сложа край на слуховете, нямаше да се оставя някой да ме тормози. От друга страна, не исках да давам още материал за клюки.

— Друго подочух аз — очите му горяха от гняв, можеше да избухне всеки момент. — Чух, че си бил с полицаите.

Кръчмата съвсем утихна.

— Точно така.

— И какво искаха от теб?

— Просто съвет.

— Съвет ли? — не можа да повярва. — За какво?

— Попитай тях.

— Тебе питам.

Гневът му явно беше насочен към мен. Отместих поглед от него и се огледах наоколо. Някои бяха свели погледи към чашите си. Други бяха вперили очи в мен. Все още не ме обвиняваха открито, но изчакваха.

— Ако някой има нещо да ми каже, да го направи — казах колкото е възможно по-спокойно.

Гледах ги в очите, докато един след друг всички сведоха погледа.

— Щом никой не ще, тогава аз ще ти кажа — Карл Бренер се изправи на крака.

Изгледа ме злобно, допи чашата си и я стовари на масата.

— Ти си…

— Внимавай какво говориш.

Бен Андерс бе застанал до мен. Зарадвах се да го видя не само заради физическата му сила. В момента имах нужда от подкрепа.

— Не се намесвай — предупреди го Бренер.

— Защо да не се намесвам? Искам да ти попреча да кажеш нещо, за което утре ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам.

— Хубаво. Как е Скот?

Въпросът накара Бренер да поизтрезнее.

— Какво?

— Брат ти, Скот. Как е кракът му? Този, дето доктор Хънтър спаси миналата вечер.

Бренер се размърда, гледаше мрачно, но яростта му бе поотминала.

— Добре е.

— Добре, че нашият доктор не ни взема пари, като ни преглежда извън работното си време — заговори Бен дружелюбно и огледа всички наоколо. — Май на всички тук ни се е случвало да го търсим по всяко време.

Изчака другите да осмислят думите му, после плесна с ръце и се обърна към бара.

— Хайде, Джак, като се освободиш, налей ми още едно.

Все едно някой изведнъж бе отворил прозореца и чистият въздух бе нахлул вътре. Атмосферата се разведри, хората се размърдаха и разприказваха отново. Някои изглеждаха засрамени. Усетих, че по гърба ми се стича пот. Не беше поради топлината или задухът в бара.

— Ще пиеш ли едно уиски? — попита Бен. — Като те гледам, май имаш нужда.

— Не, благодаря. Искам аз да те почерпя.

— Няма нужда.

— Това е най-малкото, което мога да направя за тебе тази вечер.

— Остави, Трябваше да им припомня някой неща на тия копелета — погледна към Бренер, който унило зяпаше празната си чаша. — Някой трябва да вкара тоя мошеник в пътя. Убеден съм, че обикаля гнездата в резервата й бракониерства. Посяга и на застрашените видове. Обикновено щом яйцата се излюпят, птичетата вече са извън опасност. Но напоследък изчезват и възрастни екземпляри. Блатари и Чапли. Още не съм го хванал, но като го пипна…

Джак му подаде бирата и Бен се усмихна. Отпи голяма глътка и въздъхна одобрително.

— Това е друга работа. Та, какво прави ти тия дни? — погледна ме косо. — Не питам от любопитство. Очевидно има някаква причина да отсъстваш.

Поколебах се. Заслужаваше да му дам някакво обяснение. Разказах му накратко, без да навлизам в подробности.

— Господи! — възкликна той.

— Нали разбираш защо досега не исках да говоря за това?

— Не мислиш ли, че е по-добре да разкажеш на хората. Престани да криеш от тях.

— Не искам.

— Ако искаш, аз мога да поразкажа тук-там с какво се занимаваш.

Разбрах какво има предвид. Въпреки това не ми стана приятно. Никога преди не говорех за работата си, а старите навици са упорити. Може би просто се инатях, но смятах, че мъртвите имат не по-малко права от живите. Ако хората в селото разберяха с какво съм се занимавал преди, нездравото им любопитство нямаше да има край. А и не знам как щяха да приемат твърде странните занимания на семейния си лекар. Добре осъзнавах, че в очите на другите тези два аспекта на работата ми са несъвместими.

— Моля те, недей — реших аз.

— Както искаш. Но да знаеш, че хората ще говорят.

Знаех, че е така, и въпреки всичко ми стана неприятно.

— Страхуват се. Знаят, че убиецът е някой от селото. И все пак им се ще да не е местен човек.

— Но аз съм си местен. Живея тук от три години.

Това прозвуча неискрено още в момента, в който го изрекох. Живеех и работех в Манхам, но не бях един от тях. Току-що ми го доказаха.

— Няма никакво значение, Можеш да живееш тук и трийсет години и пак да си останеш гражданин. И когато положението стане напечено, хората те гледат и вярват, че си „чужд човек“.

— В такъв случай, каквото и да им кажа, няма значение, нали така? Освен това не мога да си представя, че всички са такива.

— Не, не всички. Но има достатъчно. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Да се надяваме, че скоро ще хванат копелето.

Не останах още дълго. Знаех, че бирата е прясна и качествена, но на мен ми се струваше кисела и безвкусна. Като си помислех за случилото се, сякаш изпадах във вцепенение. Това са моментите, когато болката от раната все още не те е сграбчила. Исках да съм си вкъщи, когато моментът настъпи.

Тръгнах си от кръчмата и видях, че Скарсдейл тъкмо излиза от черквата. Може би си въобразявах, но ми се стори, че е станал някак по-висок. Беше единственият, на когото събитията, сполетели селото, се отразяваха добре. Само да ни връхлетят нещастия и страхове и свещеникът става най-важната личност. Засрамих се в момента, в който си го помислих. И той като мен просто си вършеше работата. Не го харесвах, но не биваше да си мисля така. Бог ми е свидетел, за една вечер се бях сблъскал с достатъчно предразсъдъци.

Когато наближих, вдигнах ръка за поздрав. Беше проява на гузна съвест. Свещеникът ме изгледа право в очите и за миг реших, че няма да благоволи да ми отговори. В този момент той кимна отсечено с глава.

Не можех да се отърва от чувството, че е прочел мислите ми.