Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

3

От едната страна на фермата имаше дървета, останалата част беше заобиколена от мочурището. Докато се приближавах, ленд роувъра се клатушкаше по коловозите и вдигаше прахоляк. Паркирах на неравния калдъръм, който единствено беше останал от някогашния поддържан двор, и слязох. Покривът на хамбара, покрит с гофрирана ламарина, блестеше. Къщата беше боядисана в бяло. Боята се беше позацапала и се ронеше, но все още светеше ярко на слънцето. От двете страни на вратата бяха поставени светлозелени сандъчета за цветя. Те бяха единственото цветно петно наоколо.

Обикновено, когато Сали си беше вкъщи, колито й Бес се втурваше навън и започваше да лае преди още човек да е почукал. Днес обаче това не се случи. През прозорците също не се забелязваха признаци на живот, но това можеше да не означава нищо. Приближих се до вратата и почуках. Сега причината да дойда тук ми се стори твърде глупава. Докато чаках, се загледах към хоризонта и се мъчех да измисля какво да й кажа, ако отвори вратата. Предполагам, че можех да й кажа истината, но думите ми щяха да прозвучат също толкова неубедително, колкото твърдението на Линда Йейтс. Можеше да не ме разбере правилно и да реши, че причината за моето посещение е нещо повече от досадна тревога, която не мога да обясня.

Между нас със Сали нямаше точно връзка, но отношенията ни бяха нещо повече от случайно познанство. По едно време се виждахме доста често. Всъщност това не беше толкова странно — и двамата бяхме новодошли в селото, а преди това бяхме живели в Лондон. Освен това бяхме почти на еднаква възраст. Тя имаше открит характер и лесно се сприятеляваше. А беше и привлекателна. Прекарахме приятно, когато на няколко пъти се срещнахме в кръчмата за по едно питие.

Нещата спряха дотам. Когато усетих, че би могла да очаква нещо повече, се отдръпнах. В началото бе озадачена, но тъй като нищо сериозно не се беше случило между нас, не се чувствахме неловко. Когато случайно се срещнехме на улицата, разговаряхме приятелски и това беше всичко.

Бях убеден в това.

Почуках на вратата още веднъж. Спомням си, че почувствах облекчение, че я няма. Очевидно не беше вкъщи и нямаше нужда да обяснявам какво правя там. Всъщност и аз не бях сигурен защо съм там. Не бях суеверен и за разлика от Линда Йейтс нямах никакви предчувствия. Линда не беше казала, че това е точно предчувствие. Просто сън. Знам колко привлекателни могат да бъдат сънищата. Привлекателни и измамни.

Тръгнах си и се опитах да се отърва от мислите си. По-добре, че не си е вкъщи — ядосвах се сам на себе си. Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Не можех да оставя въображението ми да се развихри само защото някой заблуден турист е умрял.

Почти бях стигнал до джипа и спрях. Нещо ме тревожеше, но трябваше да се обърна, за да разбера какво. Дори и тогава ми отне известно време. Сандъчетата за цветя. Растенията в тях бяха сухи и увехнали.

Сали никога не би го допуснала.

Върнах се обратно. Пръстта в сандъчетата беше съвсем суха. Никой не ги беше поливал от няколко дни, дори може би от по-отдавна. Почуках на вратата, извиках я по име. Когато никой не отговори, натиснах бравата.

Не беше заключено. Възможно бе да е престанала да заключва вратата си, откакто живееше тук. Но също като мен и Сали идваше от града, а старите навици остават. Когато я бутнах, вратата опря в купчина писма. Те се разпиляха, прескочих ги и влязох в кухнята. Всичко беше както си го спомнях — стени, боядисани в лимоненожълто, солидни, непретенциозни мебели и няколко детайла, които показваха, че не се бе откъснала напълно от градския начин на живот — електрическа сокоизстисквачка, машина за еспресо и голяма, добре заредена поставка за бутилки вино.

На пръв поглед нямаше нищо нередно, освен купчината писма. Но в къщата беше задушно и се долавяше сладникавата миризма на загниващи плодове и плесен. Тя идваше от глинената купа върху стария чамов бюфет — натюрморт от почернели банани, ябълки и мухлясали портокали в памет на мъртвите. Цветята във вазата на масата бяха увехнали. Едно чекмедже до мивката стоеше полуотворено, като че ли някой я беше прекъснал, докато е вземала нещо от него. Понечих да го затворя, но размислих и го оставих.

Казах си, че може да е отишла на почивка. Или е била толкова заета, че не й е останало време да изхвърли плодовете и цветята. Имаше какви ли не възможни обяснения. Но също като Линда Йейтс, в този момент вече знаех истината.

Помислих си дали да не обиколя и останалата част от къщата, но се отказах. Вече започвах да я приемам като местопрестъпление и реших, че ще е най-добре да не пипам веществените доказателства. Излязох навън. Козите на Сали бяха заградени в задния двор. С един поглед разбрах, че се е случило нещо ужасно. Някои от тях бяха страшно отслабнали и немощни, но все още се държаха на краката си. Повечето лежаха изпружени в безсъзнание или мъртви. Бяха опасли всичко, което бяха намерили, а коритото им за вода беше съвсем сухо. Отстрани лежеше маркуча, с който наливаха вода. Поставих края му в коритото и пуснах чешмата. Водата зашумя и една-две от козите с олюляване се наведоха да пият.

Първо щях да извикам полицията, а веднага след това и ветеринаря. Извадих телефона си, но сигнал нямаше. Манхам беше печално известен с това, че мобилните телефони нямаха обхват навсякъде и на тях невинаги можеше да се разчита. Преместих се малко встрани и с радост видях, че сигналът започва да се прихваща. Започнах да набирам номера, когато забелязах нещо тъмно, полускрито под ръждясалото рало. Приближих се, бях напрегнат, но абсолютно сигурен какво ще видя.

Бес, кучето на Сали, лежеше мъртво в сухата трева. Изглеждаше много малко, козината му беше сплъстена и прашна. Прогоних мухите, които се надигнаха от трупа и се насочиха към мен. Преди да се отдалеча, забелязах, че главата на кучето е почти напълно отделена от тялото.

Изведнъж усетих, че жегата става още по-страшна. Краката ми механично ме отведоха до ленд роувъра. Искаше ми се веднага да се кача в колата и да потегля. Вместо това набрах телефона. Докато чаках да ми отговорят, се загледах в зеленото петно на гората, от която току-що идвах.

Не отново. Не тук.

Чух тих глас в слушалката. Обърнах гръб на гората и къщата и казах:

— Искам да съобщя за изчезнал човек.

 

 

Полицейският инспектор се казваше Макензи. Беше нисък, набит и заядлив. Около година-две по-възрастен от мен. Първото, което ми направи впечатление, бяха изключително големите му рамене. В сравнение с тях долната част на тялото му изглеждаше несъразмерна — краката му бяха къси, а стъпалата направо изящни. Щеше съвсем да прилича на културист от комикс, ако не беше очертаващото се коремче и застрашителната раздразнителност, която излъчваше. Беше невъзможно да не го приемеш насериозно.

Чаках до колата, докато Макензи и един цивилен сержант отидоха да погледнат кучето. Вървяха с бавна стъпка, не бързаха. Бяха твърде незаинтригувани. Но фактът, че бяха изпратили главен инспектор, вместо униформени полицаи, показваше, че в следствения отдел приемат нещата съвсем сериозно. Инспекторът се върна при мен, а сержантът влезе в къщата да огледа стаите.

— Разкажете ми отново защо дойдохте тук.

Миришеше на афтършейв и пот, долавяше се слаб мирис на мента. Темето му беше силно зачервено под рядката червеникава коса, но дори и стоенето на слънце да му причиняваше неудобство, той по никакъв начин не го показваше.

— Бях наблизо и реших да се отбия.

— Приятелско посещение, така ли?

— Просто исках да видя как е тя.

Щях да спомена Линда Йейтс само в краен случай. Бях неин лекар и всичко, което споделяше с мен, беше поверително, а и не смятам, че полицаят щеше да повярва много на някакъв сън. Аз самият трябваше да бъда по-внимателен. Обаче колкото и нелогично да изглеждаше, Сали беше изчезнала.

— Кога за последен път видяхте госпожица Палмър? — попита Макензи.

— Преди няколко седмици — трябваше да се замисля, преди да отговоря.

— Може ли малко по-точно.

— Спомням си, че преди две седмици се видяхме в кръчмата по случай лятното празненство. Там беше.

— С вас?

— Не, но разговаряхме.

Съвсем кратко. „Здрасти, как си? Добре! Ще се видим по-късно.“ Не вложихме нищо в последните думи, ако изобщо си ги бяхме казали. Вече нямах никакви съмнения.

— И след като не сте се виждали оттогава, днес изведнъж решихте да наминете.

— Чух, че са открили някакъв труп. Реших да дойда, за да се уверя, че е добре.

— Откъде знаете, че трупът е на жена?

— Не знам. Но си помислих, че няма да е лошо да проверя дали всичко при Сали е наред.

— Какви са отношенията ви?

— Надявам се, близки.

— Колко близки?

— Немного.

— Спиш ли с нея?

— Не.

— А спал ли си с нея?

Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Но той точно това правеше. Бях съвсем наясно, че в такива моменти интимните подробности не могат да останат скрити.

— Не.

Впери мълчаливо поглед в мен. Аз също го изгледах. След малко извади пакетче ментови бонбони от джоба си. Докато спокойно слагаше един в устата си, забелязах на врата му бенка със странна форма. Прибра си бонбоните, без да ме почерпи.

— Значи с нея нямахте връзка. Просто добри приятели, така ли?

— Бяхме просто познати.

— Но се почувства длъжен да дойдеш да видиш дали всичко е наред. Никой друг не се сети.

— Живееше тук сама. Доста усамотено е дори и за нашите представи.

— Защо не й се обади?

— Просто не ми дойде наум — учудих се сам на себе си.

— Има ли мобилен телефон? — Кимнах утвърдително и той продължи: — Знаеш ли номера й?

Беше в паметта на телефона ми. Намерих го, знаех какво ще ме попита и се почувствах ужасно глупаво, че не се бях сетил сам.

— Да й се обадя ли? — предложих, преди да успее да каже нещо.

— Ако обичаш.

Усещах, че ме наблюдава, докато чаках сигнала свободно. Чудех се какво бих казал, ако Сали вдигне телефона. Всъщност не вярвах, че ще се случи.

Прозорецът на спалнята се отвори и сержантът подаде глава.

— Някакъв телефон звъни в дамска чанта, сър.

Чухме слабата електронна мелодия, която идваше зад гърба му. Изключих телефона. Мелодията в къщата спря.

— Всичко е наред. Ние бяхме. Продължавай. — Макензи кимна на сержанта.

Той се прибра от прозореца.

— Това нищо не доказва. — Макензи потърка брадичка.

Не отговорих.

— Господи, ужасно е горещо — въздъхна той. — Хайде да отидем на сянка.

За първи път показа, че жегата го мъчи. Застанахме в сянката на къщата.

— Дали има семейство? Някой, който би могъл да знае къде е госпожица Палмър.

— Не знам. Тя наследи фермата, но не съм чувал да има роднини в околността.

— Ами други приятели освен теб?

Трудно ми беше да реша дали във въпроса няма някаква уловка.

— Познаваше хората от селото. Не знам да е била особено близка с някого.

— Гаджета? — Наблюдаваше ме как ще реагирам.

— Съжалявам, но няма как да знам.

Той изсумтя и погледна часовника си.

— Какво ще правите оттук нататък? — полюбопитствах аз. — Ще проверите ли дали ДНК пробите от тялото съответстват на пробите от къщата?

— Изглежда, разбираш от тези неща — изгледа ме продължително той.

Усетих, че се изчервявам.

— Не много. — За мое най-голямо облекчение той смени темата.

— Във всеки случай все още не сме сигурни, че тук е извършено престъпление. Жената може и да е изчезнала, а може и да не е. Нищо не я свързва с открития труп.

— Ами кучето?

— Може да е било убито от друго животно.

— Според това, което видях, раната е порезна, а не разкъсна. Причинена е от тънко острие.

Отново ми хвърли преценяващ поглед, а на мен ми идваше да се изям от яд, че не мога да си затварям устата. Сега съм лекар. Нищо друго.

— Ще видим какво ще кажат момчетата от съдебна медицина — осведоми ме той. — Но дори и да е така, може тя самата да го е убила.

— Нали наистина не вярвате в това?

Искаше му се да ми отговори троснато, но се въздържа.

— Не. Не вярвам. Но не искам да правя прибързани заключения.

Вратата на къщата се отвори. Сержантът излезе и поклати глава.

— Нищо. Но лампите в хола и в коридора светеха.

Макензи кимна, сякаш точно това беше очаквал.

— Няма да ви задържаме повече, доктор Хънтър — обърна се към мен. — Някой ще дойде, за да запише показанията ви. Ще ви бъда много благодарен, ако не разговаряте с никого.

— Разбира се, че няма — опитах се да прикрия раздразнението си, че въобще спомена такава възможност.

Обърна ми гръб и започна да разговаря със сержанта. Понечих да си тръгна и за миг се поколебах.

— Има още нещо.

Погледна ме ядосано.

— Бенката на врата ви. Най-вероятно не е нищо сериозно, но няма да е лошо да отидете да я изследват.

Оставих ги да ме гледат озадачено и тръгнах към колата.

 

 

Карах обратно към селото като вцепенен. Пътят минаваше покрай Манхам Уотър, плиткото езеро, което всяка година ставаше все по-малко, защото тръстиките завземаха площта му. Повърхността му беше като огледало, начупваше се само когато кацнеше ято гъски. Нито по езерото, нито в затлачените малки заливчета и отводнителни канали можеше да се плава с корабче. Покрай селото не минаваше река и в Манхам не идваха туристите, които посещаваха този край през лятото. Въпреки че беше само на няколко километра от съседните села, то принадлежеше на един различен Норфолк — древен и не толкова гостоприемен. Обкръжено от гори, тресавища и мочурища със застояла вода, то беше в буквалния и в преносния смисъл истинско блато. Като изключим някой случаен любител орнитолог, никой не посещаваше селото и то все повече затъваше в самоизолацията си. Като недружелюбен старец.

По ирония на съдбата селото тази вечер беше огряно от слънцето и изглеждаше твърде жизнерадостно. Цветните лехи в двора на черквата и по зелената площ пред нея бяха толкова ярки, че очите те заболяваха, ако ги гледаш дълго. Те бяха един от малкото поводи за гордост на Манхам. Старият Джордж Мейсън и внукът му Том, двамата градинари, които срещнах, когато за първи път пристигнах тук, ги поддържаха добросъвестно. Дори Паметникът на мъченицата в края на зелената морава беше покрит с гирлянди от цветя, направени от местните ученици. Всяка година те украсяваха стария воденичен камък, където според преданието през шестнайсети век една жена е била убита с камъни от съседите си. Историята разказва, че е излекувала едно дете от парализа, а след това е била обвинена в магьосничество. Хенри се шегуваше, че само в Манхам човек може да бъде превърнат в мъченик, защото е сторил добро дело и твърдеше, че двамата с него трябва да извлечем поука от това.

Не ми се прибираше вкъщи, затова се отправих към кабинета. Често ходех там, дори и когато нямах работа. Понякога се чувствах самотен в дома си, докато в голямата къща винаги имах усещането, че мога да свърша нещо полезно. Отключих задната врата и влязох в клиниката, която беше обособена като отделна част от сградата. Старата зимна градина, в която въздухът винаги беше влажен от многото цветя, отглеждани с любов от Джанис, служеше за приемна и чакалня. Част от приземния етаж беше преустроен и там се намираха помещенията, в които живееше Хенри. Тези помещения бяха в другия край на къщата, а тя бе толкова голяма, че имаше предостатъчно място за всички нас. Бях се нанесъл в бившия му кабинет и когато затворех вратата зад гърба си, миризмата на дърво и пчелен восък ми действаха успокоително. Въпреки че след пристигането си използвах тази стая почти ежедневно, тя все още носеше отпечатък от личността на Хенри — ловните сцени, нарисувани с маслени бои, бюрото с подвижен капак и старото кожено кресло. В библиотеката имаше стари учебници и списания по медицина, както и по въпроси, от които един селски общопрактикуващ лекар едва ли би се интересувал. Имаше книги от Кант и Ницше, а цяла полица беше посветена на психологията — едно от любимите занимания на Хенри. Моето единствено нововъведение в стаята беше компютърът, който леко жужеше на бюрото. След месеци убеждаване Хенри мълчаливо, но неохотно се бе примирил с него.

Никога не се възстанови достатъчно, за да се върне пълноценно на работа. Също като инвалидния му стол моят договор беше станал постоянен. След като стана ясно, че Хенри няма да може сам да се справя със задълженията си на общопрактикуващ лекар, договорът ми беше удължен, а после станахме съдружници. Дори старият ленд роувър, който карах сега, някога е бил негов. Беше очукан автомобил с автоматични скорости, купен след катастрофата, в която съпругата му Даяна бе загинала, а той бе останал парализиран. Беше го купил като знак за бъдещите си намерения. Тогава все още хранеше надежда, че един ден ще може да кара кола и да ходи. Но това не се случи, а както го уверяваха лекарите, нямаше да се случи и в бъдеще.

— Идиоти. Сложат по една бяла престилка и се мислят за богове — подиграваше им се той.

В крайна сметка, дори Хенри трябваше да признае, че са прави. И така, малко по малко наследих не само ленд роувъра, а и цялата работа. В началото си поделяхме задълженията, но постепенно поемах все по-голяма част от тях. За повечето хора той все още си беше „истинският доктор“, но отдавна вече не се ядосвах от това. За хората от Манхам бях все така чужд и сигурно такъв щях да си остана.

В онзи горещ късен следобед влязох в някакъв нов медицински сайт, но го направих без желание. Станах и се приближих до отворения френски прозорец. Вентилаторът на бюрото ми бръмчеше и шумно раздвижваше тежкия въздух, без да го охлажда. Прозорците бяха отворени, но и това не помагаше. Загледах се в добре поддържаната градина. Както всичко наоколо и тя бе изгоряла. Храстите и тревата буквално вехнеха пред очите ми. Езерото граничеше с градината. Брегът му беше леко издигнат, за да я предпазва от обичайните зимни наводнения. Старата платноходка на Хенри бе завързана за малкия пристан. Беше малко по-голяма от обикновена гребна лодка, но водите на Манхам Уотър не бяха достатъчно дълбоки. То не беше най-подходящото място за водни спортове. Някои части бяха прекалено плитки или прорасли с тръстика и бяха опасни, но въпреки това ние с удоволствие се разхождахме по него.

Днес в никакъв случай не можеше да се вдигне платното. Езерото беше напълно замряло, никакво движение не се забелязваше по него. Само няколко тръстики в далечината го разделяха от небето. Вода, докъдето ти стига погледът. Празно пространство, което в зависимост от настроението може да ти се стори успокоително или мрачно.

В момента не ми действаше успокоително.

— Чух те.

Обърнах се точно когато Хенри, седнал на инвалидния стол, влизаше в стаята.

— Подреждах някои неща — промърморих и се опитах да върна мислите си към действителността.

— Тук е като в пещ — оплака се той и спря пред вентилатора.

Като изключим парализираните му крака, изглеждаше напълно здрав със сребристобялата си коса, почерняло от слънцето лице и проницателни черни очи.

— Какво чух, братята Йейтс намерили някакъв труп? Джанис само за това говореше, когато ми донесе обяда.

Обикновено в неделя Джанис донасяше една покрита табла с част от храната, която приготвяше за себе си. Хенри твърдеше, че може сам да си сготви неделния обяд, но забелязах, че не е много настойчив. Джанис беше добра готвачка и подозирам, че гледаше на Хенри като на нещо повече от работодател. Тя самата не беше омъжена и предполагам, че причината да не одобрява починалата му съпруга бе ревност, макар че няколко пъти ми беше намеквала за някакъв скандал в миналото. Ясно й показах, че това не ме интересува. Дори семейният живот на Хенри да не е бил толкова прекрасен, колкото той твърдеше, нямах никакво намерение да ровя нечии кости и да клюкарствам.

Не се учудих, че Джанис знаеше за трупа. Новината сигурно вече се беше разпространила из половината село.

— Близо до Фарнам Ууд — осведомих го аз.

— Сигурно е някой от тези, дето наблюдават птиците. Тръгнал в горещината на преход с раница на гърба.

— Сигурно.

Като долови тона ми, вдигна учудено черните си вежди.

— Какво тогава? Само не ми казвай, че може да е убийство. Това би пораздвижило малко нещата тук. — Усмивката му замря, като видя, че изобщо не се смея. — Май не трябва да се шегувам с това?

Разказах му за посещението си в къщата на Сали Палмър. Надявах се, че като му разкажа, вероятността там да се е случило нещо ужасно, ще ми изглежда по-малка. Не се получи.

— Боже, мили! — въздъхна Хенри, когато завърших. — Значи полицията смята, че може да е тя.

— Не бяха много убедени. Предполагам, че все още не са напълно сигурни.

— Господи, как може да се случи такова страшно нещо.

— Може да не е тя.

— Разбира се — той се съгласи, но видях, че също като мен не вярва в това. — Не знам ти какво мислиш, но аз имам нужда от едно питие.

— Благодаря, но ще ти откажа.

— Пазиш се за „Агнето“ довечера?

„Черното агне“ беше единствената кръчма в селото. Често я посещавах и знаех, че тази вечер нямаше да искам да участвам в разговорите.

— Не, тази вечер мисля да си остана вкъщи.

Живеех в стара каменна къща на края на селото. Купих я, когато стана ясно, че в крайна сметка ще остана повече от шест месеца. Хенри ме беше поканил да живея в неговата къща и в името на истината там имаше достатъчно място. Само винарната беше по-голяма от цялата ми къща. Но вече бях готов да заживея в собствено жилище, да почувствам, че пускам корени, а не все да съм наемател. Колкото и да харесвах новата си работа, не исках да живея на работното си място. Понякога чувствах, че е прекрасно да мога да затворя вратата и да си тръгна, а телефонът да не звъни поне няколко часа.

Днес се чувствах точно така. Докато се прибирах с колата, видях няколко души по пътеката към черквата, които отиваха на вечерната служба. Викарият Скарсдейл стоеше до вратата на храма. Беше строг възрастен човек, когото не харесвах много. Живееше тук от години и имаше малко, но предано паство. Махнах за поздрав на Джудит Сатън, вдовицата, която живееше с вече порасналия си син Рупърт. Той беше едър и тромав и винаги се тътреше две крачки зад властната си майка. Тя разговаряше с Лии и Марджъри Гудчайлд, превзето семейство хипохондрици, които редовно посещаваха кабинета ми. Смятаха, че съм на повикване двайсет и четири часа в денонощието. В онзи момент се надявах, че няма да ме спрат за импровизирана консултация.

Никой не ме спря онази вечер. Паркирах на твърдата като камък земя отстрани на къщата, отключих си и влязох. Вътре беше задушно. Отворих широко прозорците и си взех една бира от хладилника. Не ми се ходеше в „Агнето“, но все пак имах нужда от питие. Всъщност чак сега усетих колко много ми се пие. Върнах обратно бирата в хладилника и си налях джин с тоник.

Сложих малко лед в чашата, добавих парче лимон и седнах да го изпия на малката дървена маса в задния двор. От там имаше изглед към полето и гората. Гледката обаче не бе така впечатляваща като тази, която се разкриваше от кабинета ми, а и пейзажът не бе така страховит. Изпих си спокойно джина, приготвих си омлет и го изядох навън. Най-после жегата започваше да намалява. Стоях на масата, докато небето бавно потъмня и звездите плахо заблещукаха. Мислех за това, което се случваше на няколко километра от мен. Сега всички действия се бяха съсредоточили на онова пусто някога място, където братята Йейтс бяха открили трупа. Опитвах се да си представя как Сали Палмър е в безопасност и се смее и много исках мисълта ми да се превърне в действителност. Но по някаква причина тази представа не се задържаше в съзнанието ми.

Отлагах момента, когато трябва да си легна и да се сблъскам със сънищата си. Останах навън, докато небето потъмня и заприлича на тъмносиньо кадифе с разхвърлени по него блестящи, трепкащи светлини, отблясъци от отдавна мъртви звезди.

 

 

Стреснах се и се събудих, бях задъхан и облян в пот. Огледах се наоколо, нямах представа къде съм. Постепенно съзнанието ми се проясни. Стоях гол до отворения прозорец в спалнята, первазът се беше впил в бедрата ми, а тялото ми бе наведено извън прозореца. Отдръпнах се назад с несигурни крачки и седнах на леглото. Смачканите чаршафи блестяха на лунната светлина. Сълзите бавно изсъхваха по лицето ми, докато чаках сърцето ми да престане да бие така бързо.

Сънят се беше явил отново.

Беше лош сън. Както обикновено бе толкова жив, че събуждането приличаше на илюзия, а сънят — на действителност. Беше ужасно жестоко, защото в сънищата ми Кара и Алис, съпругата ми и шестгодишната ми дъщеря, бяха все още живи. Все още можех да ги виждам, да говоря с тях. Можех да ги докосна. В сънищата си все още вярвах, че имаме бъдеще, не само минало.

Ужасявах се от тях. Не в този смисъл, в който човек се страхува от кошмар. Самите те не предизвикваха ужас. Точно обратното.

Ужасявах се от тях, защото трябваше да се събудя.

Тогава ужасът от загубата, от мъката беше точно толкова силен, колкото и в началото. Често се събуждах и се оказваше, че съм някъде другаде. Тялото ми се беше движило като сомнамбул, без никакво участие на съзнанието. Озовавах се, както сега, застанал до отворен прозорец или пред опасни стръмни стълби и нямах никакъв спомен как съм стигнал дотам или какъв подсъзнателен порив ме е водил.

Потръпнах въпреки лепкавия горещ нощен въздух. Отвън се чу самотният лай на лисица. След малко си легнах и останах с поглед вперен в тавана, докато сенките избледняха и тъмнината се оттегли.