Саймън Бекет
Убийства в Манхам (29)

29

Беше трудно да се определи точно откъде идваше шумът на мухите. Сигурен бях, че идва от къщата. Тъмните прозорци ме гледаха като невиждащи очи и не ми помагаха с нищо. Отидох до най-близкия от тях и надникнах вътре. Досетих се, че това най-вероятно беше кухнята. Приближих следващия прозорец. Той гледаше към хола. Телевизорът не работеше. Срещу него имаше две доста износени кресла.

Върнах се обратно пред входната врата. Реших да почукам още веднъж, но се отказах. Ако вътре имаше някой, вече щеше да ми е отворил. Останах на стъпалото, не знаех какво да правя.

Но със сигурност знаех какво бях чул. И знаех, че не мога да оставя нещата просто така. Поставих ръка върху бравата. Ако вратата беше заключена, нищо повече нямаше да мога да направя. Натиснах бравата.

Вратата се отвори.

Поколебах се. Знаех, че дори през ум не трябва да ми минава желанието да влизам. Тогава усетих миризмата, която идваше от къщата. Тежка, лепкава и леко сладникава. Миризма, която отлично познавах.

Бутнах вратата и влязох в слабо осветен вестибюл. Вече нямах никакви съмнения относно миризмата. Извадих телефона си, за да позвъня на полицията. Устата ми беше пресъхнала. Сега вече не преследвах призраци. В къщата имаше труп на нещо или на някого. Бях започнал да набирам номера, когато видях, че нямам обхват. Къщата на Мейсън беше в една от онези мъртви зони, в които сигналът не достигаше. Изругах. Чудех се колко дълго не съм имал връзка и дали в това време Макензи не се беше опитвал да ми се обади.

Още една причина да вляза вътре. Но дори и да не ми трябваше стационарен телефон, вече нямах избор. Колкото и да не ми се искаше, не можех да се обърна и просто да си тръгна.

Миризмата веднага започна да се усеща по-силно. Стоях във вестибюла и се опитвах да се ориентирам в къщата. На пръв поглед беше подредено, но всичко бе покрито с дебел слой прах.

— Ехо? — извиках.

Нищо не последва. От дясната ми страна имаше врата. Отворих я и се озовах в кухнята, която преди малко бях видял през прозореца. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии. По тях имаше останала храна, която се разлагаше. Няколко мухи се разлетяха. Не бяха много и не можеха да произведат шума, който бях чул по-рано.

Холът също беше празен. Прашните кресла, които бях видял през прозореца, стояха срещу загасения телевизор. Не открих телефон. Излязох от хола и тръгнах към стълбището. Килимът, който покриваше стълбите, беше стар и износен. Нагоре беше тъмно и не се виждаше почти нищо. Спрях. Сложих ръката си на перилото.

Не исках да се качвам горе, но след като бях стигнал дотук, не можех просто да си тръгна. Видях ключа на лампата. Натиснах го и се стреснах, когато крушката изпука и загасна. Бавно започнах да се изкачвам нагоре. С всяко стъпало миризмата ставаше все по-силна. Сега усещах и друга специфична миризма, като на катран, която ми напомняше за нещо. Нямах време да се замислям за какво. Стълбите свършиха и се озовах в друг вестибюл. В почти пълната тъмнина успях да различа празната мръсна баня. Имаше още две врати. Отидох до първата и я отворих. Леглото беше разхвърлено, дъските на пода не бяха боядисани. Излязох от стаята и се приближих до втората врата. Поставих ръка върху бравата. Миризмата на катран беше още по-силна. Когато понечих да я отворя, вратата заяде. За миг си помислих, че е заключена. После изведнъж поддаде, натиснах и я отворих.

Черен облак мухи се блъсна в лицето ми. Опитах се да ги прогоня с ръка. Задушавах се от вонята, която идваше от стаята. Мислех, че съм свикнал с тази миризма, но тук вонеше непоносимо. Мухите започнаха да се успокояват и да кацат отново върху нещо в леглото. Доближих го. Бях покрил устата си с ръце и поемах въздух на малки глътки.

Първото ми чувство бе на облекчение. Трупът беше силно разложен и макар че бе трудно да се определи на пръв поглед дали е на мъж или на жена, със сигурност бе престоял тук доста дълго време. Много по-дълго от два дни. Слава Богу!

Приближих го внимателно. Мухите ядосано се размърдаха. Вече беше доста тъмно и не бяха така активни. Ако бях дошъл до къщата по-късно или ако светкавицата не ги бе накарала да се раздвижат, никога нямаше да чуя издайническото им бръмчене. Сега забелязах, че прозорецът е леко открехнат. Недостатъчно, че да се проветри въздухът в стаята, а само толкова, колкото мухите да усетят миризмата на леш и да влязат да снесат яйцата си.

Тялото бе подпряно на възглавници, ръцете се подаваха над завивките. До леглото имаше стар дървен шкаф. Върху него стоеше празна чаша и будилник, който отдавна беше спрял. До тях имаше мъжки часовник и шишенце за лекарства по лекарско предписание. Беше прекалено тъмно и не можех да прочета етикета, но в този момент една светкавица озари небето. Видях стаята като на снимка — овехтял тапет на цветя, картина в рамка над леглото и в един кратък миг разчетох какво пише на шишенцето. Обезболяващи за Джордж Мейсън.

Старият градинар може да е страдал от болки в гърба, но не това беше причината, поради която не го бяхме виждали в селото напоследък. Спомних си какво ми отговори Том Мейсън в двора на черквата, когато го попитах къде е дядо му. Все още е на легло. Запитах се преди колко време е починал старият Джордж. И какво говореше за Манхам фактът, че никой не беше забелязал отсъствието му.

Запътих се да изляза от стаята, като внимавах нищо да не докосна. Това тук по-скоро беше домашна трагедия, а не място на престъпление, но за всеки случай не исках да разместя нищо. Някой друг щеше да определи причината за смъртта му и да се опита да разбере защо внукът не бе съобщил за кончината на дядо си. Никой здравомислещ човек не би постъпил така, но мъката е странно нещо. Нямаше да е първият, който в отчаянието си отхвърля смъртта на близък човек.

Върнах се обратно във вестибюла и миризмата на катран ме удари отново. Вратата на стаята беше отворена. През нея навлизаше достатъчно светлина, така че успях да видя плътните черни петна по рамката на вратата. Парчета нагънат вестник, покрити със същия материал, все още стояха залепнали за долната й част. Ето защо, когато първия път се опитах да я отворя, вратата заяде. Докоснах леко черното вещество и пръстите ми започнаха да лепнат.

Битум.

Изведнъж мисълта, която от сутринта се опитваше да се оформи в подсъзнанието ми, стана съвсем ясна. В двора на черквата сред уханието на цветя и окосена трева бях доловил още една миризма. Тогава бях прекалено разсеян и не й обърнах достатъчно внимание, но сега се сетих на какво точно ми беше замирисало. На битум, който беше полепнал по дрехите на Мейсън или по инструментите му, когато се е опитвал да запечата стаята на дядо си.

Същото вещество бях открил по белега, оставен от ножа върху прешлена на Сали Палмър, когато гърлото й е било прерязано.

Опитах се да се успокоя и да премисля отново нещата. Не можех да си представя, че Том Мейсън е убиецът. Изглеждаше прекалено спокоен, прекалено елементарен, за да може да планира тези зверства, камо ли да ги извърши.

Но от самото начало знаехме, че убиецът всъщност е пред очите ни. Мейсън се беше справил чудесно. Работеше търпеливо в двора на черквата или на зелената площ на площада и така успешно се сливаше със заобикалящата среда, че никой не го забелязваше истински. Винаги оставаше в сянката на дядо си, говореше тихо и любезно, без да привлича вниманието на околните.

Само че този път наистина бе привлякъл вниманието.

Казах си, че правя прибързани заключения. Само допреди няколко минути бях убеден, че Карл Бренер е убиецът. Но Мейсън също отговаряше на профила. Освен това Бренер не беше оставил трупа на дядо си да се разлага в къщата. И не се беше опитал да спре миризмата, използвайки същия материал, който бях открил по прешлена на убитата жена.

Ръцете ми трепереха, когато извадих телефона си, за да позвъня на Макензи. Бях забравил, че съм извън обхват. Изругах и бързо се спуснах на долния етаж. Но колкото и спешно да се налагаше да му съобщя новите си открития, не можех да си тръгна, преди да се убедя, че Джени не е в къщата. Спуснах се в тъмната къща, отворих всички врати, които видях, и проверих в стаите. В нито една нямаше никакъв признак на живот, нямаше и телефон, който да използвам.

Изтичах навън до джипа. Отново се опитах да позвъня по мобилния. Надявах се по някаква щастлива случайност да намеря обхват. Сигналът все още не се прихващаше. Гръмотевиците трещяха над главата ми, когато запалих мотора на колата. Вече беше абсолютно тъмно. Дъждовните капки се разбиваха върху предното стъкло на колата. Дворът не беше достатъчно голям, за да обърна, затова подкарах на заден ход. Докато се движех, фаровете осветиха дърветата срещу мен и за миг забелязах проблясваща светлина.

Ако колата не беше автоматик, сигурно щях да я задавя, така рязко стъпих на спирачката. Загледах се в гората, там, където забелязах светлината. Но каквото и да бях осветил с фаровете, сега беше изчезнало. Устата ми беше пресъхнала. Бавно се придвижих напред, завъртях волана по същия начин, както го бях направил преди малко. Лъчът светлина се насочи към дърветата и нещо навътре между тях проблесна отново.

Беше светлоотражателен жълт правоъгълник, регистрационен номер на кола.

Сега забелязах, че черният път, по който бях дошъл, не свършваше в двора, а продължаваше навътре в гората. Макар че бе обрасъл с растителност, изглежда, все още се използваше. Но превозното средство, каквото и да беше то, бе паркирано прекалено далече, за да го видя. Ако не беше онзи моментен проблясък, нямаше да забележа, че там изобщо има нещо.

Трябваше да се свържа с Макензи, но пътят ме караше да тръгна по него. Бях в частен имот, на няколко километра от местата, където бяха открити труповете. Надали някой беше претърсвал наоколо. А и колата не беше оставена тук без причина. Поколебах се. Осъзнавах колко много зависи от избора, който щях да направя. Включих на скорост, натиснах здраво газта и поех по пътя.

Почти веднага се наложи да намаля скоростта, защото клоните на дърветата препречваха пътя ми. Изключих фаровете. Не исках да оповестявам пристигането си, но без тях не можех да се ориентирам. Включих ги отново и видях, че пътят се вие надалеч и не се вижда краят му. Дъждът барабанеше по стъклото. Включих чистачките и вперих поглед през зацапаното стъкло. Колата подскачаше по изровения път. Фаровете отново осветиха регистрационния номер, който проблесна като сигнален огън в тъмнината. Тогава видях самото превозно средство. Не беше кола, а микробус.

Беше паркиран до една ниска сграда, закрита от дърветата.

Спрях колата. Изключих фаровете и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Потърсих фенерчето в жабката. Молих се батериите му да не са изтощени. Включих го и то проработи. Отворих вратата на колата и бързо осветих наоколо. Усещах пулса в главата си. Никой не изскочи да ме нападне. Лъчът светлина освети само дърветата наоколо. През тях се виждаше езерото, което в момента беше абсолютно черно. Дъждът валеше като из ведро и заглушаваше всичко останало. Върнах се обратно при ленд роувъра и извадих тежкия гаечен ключ от кутията с инструменти. Тежестта му ми вдъхна известна увереност и се отправих към постройката.

Микробусът беше стар и ръждясал. Задните врати бяха хванати една за друга с парче канап. Развързах го. Те изскърцаха и се отвориха. Вътре имаше различни градинарски инструменти — лопати, гребла, дори една количка. Видях макарата тел и реших, че Карл Бренер е казал истината на брат си. Капанът, в който бе попаднал кракът на Скот, не е бил заложен от него.

Нито пък някой от другите капани.

Обърнах се и снопът светлина от фенерчето освети нещо друго. Най-отгоре, върху всички инструменти, лежеше сгъваем нож. В момента бе отворен и се виждаше, че острието му е назъбено като миниатюрен трион. По него имаше нещо черно.

Пред мен бе оръжието, с което е било убито кучето на Сали Палмър.

Стреснах се от проблясъка на една светкавица. Почти незабавно се чу и гръмотевицата — яростен рев, който раздра въздуха. Погледнах отново телефона си. Не вярвах, че ще има обхват. И наистина нямаше. Отделих се от микробуса и тръгнах към ниската постройка. Изведнъж усетих, че нещо закачи бедрото ми. Погледнах надолу и видях ръждясала телена ограда, която се криеше в храсталака. На нея висяха десетки тъмни предмета. В началото не можах да разбера какво е това. Осветих с фенерчето най-близкия и срещу мен блесна кост. По телта висяха и се разлагаха труповете на множество малки птици и животни.

Десетки трупове.

Дъждът плющеше по листата на дърветата, докато се опитвах да намеря пролука през оградата. След няколко метра тя свърши. Телта беше прерязана и лежеше навита в тревата. Прескочих я и тръгнах да заобикалям сградата. Беше ниска, невзрачна постройка, без врати и прозорци. На места бетонните стени бяха разрушени и се виждаше арматурното желязо. Едва когато отидох в другия край и видях вкопаната надълбоко врата и единствения тесен прозорец, разбрах какво е това. Беше стар противовъздушен бункер. Знам, че доста къщи в провинцията имаха такива бункери, глупави и безполезни прищевки, построени в началото на Втората световна война. Повечето от тях никога не бяха използвани.

Но някой беше намерил начин да използва този.

Отидох до вратата. Движех се колкото е възможно по-тихо. Беше метална врата, цялата почервеняла от ръжда. Очаквах, че ще е заключена, но когато я бутнах, се отвори.

Посрещна ме миризма на спарен въздух. Влязох вътре. Сърцето ми биеше до пръсване. В светлината на фенерчето видях една-единствена стая, съвсем празна, ако се изключат сухите листа по пода. Осветих голите стени и тогава, почти незабележима и скрита в ъгъла, забелязах втора врата.

Усетих шум зад себе си, завъртях се бързо и видях как входната врата се затръшна и се затвори. Опитах се да я задържа, но не успях. Шумът от удара беше неочаквано силен. Когато замря, вече знаех, че съм оповестил пристигането си на всички, които бяха вътре.

Не можех да направя нищо друго, освен да продължа. Отправих се към втората врата. Вече не се стремях да пазя тишина. Отворих я и се озовах на върха на тясно стълбище. Слаба крушка хвърляше мъждукаща светлина.

Загасих фенерчето и тръгнах надолу.

Въздухът беше спарен и миришеше ужасно. Усетих мириса на разлагаща се плът. Опитах се да не мисля какво може да означава това. Стълбите стръмно се извиваха надолу. След още един завой се оказа, че съм попаднал в дълго ниско мазе. Изглеждаше доста по-голямо от горното помещение, като че ли е било изградено върху основите на друга, по-стара постройка. Далечният му край се губеше в мрак. Над един тезгях висеше крушка и в слабата й светлина се очертаваха множество различни форми и сенки.

Стоях като вкаменен пред гледката, която се разкри пред очите ми.

Навсякъде от тавана висяха труповете на птици и животни. Лисици, зайци, гъски — всички подредени като зловещи експонати. Повечето се бяха разложили напълно и от тях бяха останали само кожата и костите, но други очевидно висяха там по-отскоро. До един бяха осакатени. На някои липсваха главите, на други — крайниците. Всички обаче се поклащаха бавно, като в транс, движени от някакво слабо течение.

Откъснах поглед от тях и огледах мазето. Вниманието ми бе привлечено от други предмети. Върху тезгяха беше поставена настолна лампа, насочена към един от ъглите на мазето. Голата крушка осветяваше въже — единият му край висеше свободно, а другият беше вързан за метална халка. Върху тезгяха бяха разпръснати различни стари инструменти и менгемета, чието предназначение изглеждаше зловещо в тази обстановка. Тогава забелязах нещо толкова не на място, че сякаш ми се присмиваше.

Върху един стол беше преметната богато украсена булчинска рокля. Корсажът й бе изработен от дантела във формата на лилия. Цялата беше в кръв.

Тази гледка ме извади от шока, в който бях изпаднал.

— Джени! — изкрещях.

В далечния край на мазето, в сянката, някой се раздвижи в отговор. Една фигура бавно се придвижи и лампата освети внука на Джордж Мейсън.

Изражението на лицето му беше както винаги съвсем безобидно. Но излъчването му никак не беше безобидно. Едва сега забелязах колко е едър. Беше по-висок и по-широкоплещест от мен. Джинсите и войнишкото му яке бяха изцапани с кръв.

Не искаше да ме погледне в очите. Погледът му се движеше между гръдния ми кош и раменете. Нямаше нищо в ръцете му, но под изцапаното му яке забелязах калъф за нож.

Стиснах гаечния ключ.

— Къде е тя? — гласът ми изневери.

— Не трябва да сте тук, доктор Хънтър — в гласа му се долавяше нотка на извинение.

Докато говореше, бавно се пресегна към калъфа. Беше изненадан не по-малко от мен, когато установи, че е празен.

Пристъпих към него.

— Какво си направил с нея?

Оглеждаше пода наоколо, сякаш очакваше да намери изгубения нож.

— С кого?

Завъртях настолната лампа, така че светлината попадна право в него. Вдигна ръка, за да прикрие очите си. Лампата освети ъгъла зад него и тогава видях голото тяло зад стената.

Дъхът ми секна.

— Недей — каза Мейсън и примижа срещу светлината.

Спуснах се към него. Вдигнах гаечния ключ, исках да халосам послушната му физиономия с всички сили и тогава ръката ми се закачи в животните, които висяха от тавана. Бях погълнат от воняща лавина от козина и пера. Задушавах се, но успях да се освободя навреме, за да видя, че Мейсън се хвърля върху мен. Наведох се да го избегна, а той се опита да сграбчи ключа. Фенерчето все още беше в другата ми ръка. Замахнах с него и ударът ми попадна в главата му. Той изкрещя и налетя отново. Препънах се и залитнах назад. Ключът и фенерчето излетяха от ръцете ми и изтрополиха на пода. Блъснах се в тезгяха, гърбът ми се удари в ръба на едно менгеме и целият се превих от болка.

Рамото на Мейсън се заби в корема ми и останах без въздух. Усетих как ме натиска и ме извива назад. Менгемето се забиваше в гръбначния ми стълб. Погледнах го в лицето и видях спокойните му сини очи. В това време той вдигна ръка, хвана ме за гърлото и започна да ме души. Успях да измъкна едната си ръка. Опитах се да го избутам и да се освободя. Той леко се отмести, отпусна тежестта си върху мен и се протегна да достигне нещо на тезгяха. Чух как металът изскърца по дървото, докато се опитваше да извади едно длето от дървената кутия. Сграбчих ръката му, но така оставих гърлото си незащитено. Той ме изгледа продължително, стисна гърлото ми още по-силно, като едновременно с това се опитваше да достигне длетото. Пред очите ми притъмня, започнаха да пробягват светлинки. Хвърли поглед към длетото, а аз забелязах, че някой се движи зад него.

Беше Джени. Придвижваше се мъчително бавно към нещо, което приличаше на купчина пера. Наведе се и с мъка извади някакъв предмет изпод нея. Наложих си да си задържа погледа, вперен в спокойното лице на Мейсън, вместо да я наблюдавам какво прави. Опитвах се да забия коляното си в слабините му, но бяхме прекалено близо един до друг. Вместо това блъснах пищяла му с крак. Той изсумтя и за момент натискът върху гърлото ми намаля. Чу се някакъв шум до нас и кутията с длетата падна. Наблюдавах как пръстите на Мейсън шарят наоколо. Приличаха на крака на огромен паяк. Въпреки че отчаяно се опитвах да издърпам ръката му, той започна малко по малко да притегля едно от длетата към себе си. Погледът ми бе привлечен от някакво движение. С крайчеца на окото си забелязах Джени, която се опитваше да се изправи. Беше застанала на колене, облегната на стената и стискаше нещо пред себе си.

В този момент Мейсън успя да достигне длетото. Сега, вместо да дърпам ръката му, се опитах да я избутам колкото е възможно по-далече. Паниката ми нарастваше. Усетих каква огромна физическа сила притежава този човек. Ръката ми започна да трепери, а длетото се приближаваше все повече до мен. Потта от лицето му капеше върху моето, но като оставим това, по безизразната му физиономия не се забелязваха други признаци на умора. По лицето му бе изписана все същата благост и съсредоточеност, все едно се грижеше за растенията си.

Неочаквано изви ръката си в обратната посока и я освободи. Когато вдигна длетото над главата ми, аз се вкопчих в ръката му, но знаех, че не мога да го спра. Изведнъж извика и се изви назад. Ръката, която притискаше гърлото ми, вече я нямаше. Погледнах нагоре и зад него видях Джени, гола и окървавена, да се олюлява. Държеше огромен нож, но в момента, в който я погледнах, той се изплъзна от пръстите й. Щом издрънча на пода, Мейсън изрева и замахна с ръка да я удари.

Тя се свлече на пода. Хвърлих се върху него. Паднахме на земята един върху друг. Той извика отново. Избута ме, опита се да изпълзи настрани и тогава забелязах кървавото петно на гърба му, което ставаше все по-голямо. Опитваше се да достигне ножа. Хвърлих се върху него и в този момент усетих, че кракът ми се блъска в нещо твърдо. Погледнах и видях гаечния ключ. Мейсън се протегна към ножа, но в този миг грабнах ключа и го стоварих с все сила върху раната на гърба му. Той изрева силно, обърна се с лице към мен и тогава вторият удар с гаечния ключ попадна право в главата му.

Ударих го толкова силно, че ръката ме заболя. Мейсън падна безмълвно на земята. Вдигнах ключа, за да го ударя още веднъж, но видях, че няма нужда. Дишах тежко. Изчаках, за да се уверя, че няма да помръдне отново, и отидох при Джени. Тя все още лежеше на мястото, където се беше свлякла. Обърнах я внимателно. Сърцето ми замря, когато видях кръвта. По цялото й тяло имаше порезни рани, някои бяха малки, други — с дълбоки разрези. Бузата й бе срязана почти до костта. А когато видях какво е направил с крака й, ми се искаше да отида и да започна да го удрям отново. Извиках от облекчение, когато поставих ръка на врата й и напипах пулс. Беше слаб и неритмичен, но беше жива.

— Джени, Джени, аз съм, Дейвид.

Примигна и отвори очи.

— Дейвид… — прошепна едва-едва.

Чувството на облекчение бързо ме напусна, когато усетих как сладникаво мирише дъхът й. Кетоацидоза. Организмът й беше започнал да разгражда собствените си мазнини и по този начин нивото на кетоните се беше повишило опасно. Имаше нужда от инсулин, и то веднага.

Не носех инсулин със себе си.

— Не говори — наредих й глупаво.

Очите й отново започнаха да се затварят. Силата, която бе събрала в себе си, за да намушка Мейсън, я бе напуснала. Пулсът й отслабваше още повече. О, Господи, моля те, не сега, не прави това сега!

Вдигнах я, без да обръщам внимание на болката, която пронизваше гърба и гърлото ми. Останах изненадан колко е лека. Почти не усещах тежестта й. Мейсън все още беше неподвижен, но докато я носех нагоре по стълбите, чух как с мъка се опитва да си поеме въздух. Качих се горе, ритнах вратата с крак и излязох сред дърветата. Валеше проливен дъжд, но сега, след отвратителните гадости в мазето, ми подейства пречистващо. Главата на Джени се залюля, когато я поставях на седалката на ленд роувъра. Трябваше да я закопчая с колана, за да не падне. Протегнах се отзад, взех одеялото, което винаги носех със себе си, и я завих. Запалих мотора и докато обръщах колата, я одрах в микробуса на Мейсън и изпочупих клоните наоколо. После поех по черния път.

Карах колкото е възможно по-бързо. Бяха минали две пълни денонощия, откакто Джени бе приела последната доза инсулин. В това време е била подложена на Бог знае какви ужаси. Освен това бе загубила и много кръв. Имаше нужда от спешно лечение, но най-близката болница се намираше на мили оттук и беше прекалено рисковано да я карам до там в нейното състояние. Измъчваше ме мисълта, че когато бях в кабинета си, държах инсулина в ръцете си. Отчаяно прехвърлях през ума си всички възможности. А те не бяха много. Джени може би вече изпадаше в кома. Ако скоро не я стабилизират, щеше да умре.

Тогава се сетих за линейката и парамедиците, на които Макензи беше наредил да стоят в готовност по време на нападението над старата мелница. Съществуваше вероятност все още да са там. Пресегнах се за телефона си, бях готов да позвъня веднага, щом имам обхват. Не беше в джоба ми. Като обезумял започнах да го търся из другите си джобове. И там го нямаше. Опитах се да подтисна паниката си. Помислих си, че сигурно е паднал, докато сме се борили в мазето. Не можех да реша какво да предприема. Да се върна или да продължа напред? Хайде, решавай! Натиснах здраво газта. Ако се върнех обратно, за да го търся, щях да изгубя прекалено много време.

Време, с което Джени не разполагаше.

Стигнах до края на черния път. Стъпих на шосето и подкарах бързо. Имах инсулин в кабинета. Там можех поне да започна лечението и да изчакам, докато линейката пристигне. Натисках газта и се взирах през стъклото, докато чистачките се бореха с пороя, който се изливаше над нас. Бях включил фаровете на дълги и въпреки това виждах само няколко метра пред себе си, толкова силно валеше. Хвърлих бърз поглед към Джени. Това, което видях, ме накара да стисна волана и да подкарам още по-бързо.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато стигна до Манхам. Изведнъж селото изникна пред мен от дъжда. Улиците бяха празни в бурята. Журналистите, които по-рано се тълпяха, сега се бяха изпокрили. Помислих си дали да не се отбия до полицейската каравана, която все още стоеше на площада, но веднага се отказах. Нямах време за обяснения. Сега най-важното беше Джени да получи инсулин колкото е възможно по-бързо.

Когато поех по алеята, видях, че къщата е съвсем тъмна. Съобразих да паркирам отстрани, така че да оставя място за линейката. Скочих от колата и изтичах откъм страната на Джени. Дишането й беше учестено и повърхностно, но когато я вдигнах и я пренесох през дъжда, тя се размърда.

— Дейвид… — прошепна тя.

— Всичко е наред, в кабинета сме. Дръж се.

Но тя като че ли не ме чуваше. Започна плахо да се съпротивлява, беше уплашена и объркана.

— Не! Не!

— Джени, аз съм. Всичко е наред.

— Не го оставай да ме хване!

— Няма да те хване, обещавам.

Но отново започваше да губи съзнание. Заблъсках по вратата. Не можех едновременно да я държа и да отключа. След цяла вечност лампата във вестибюла светна. Влетях вътре в момента, в който Хенри започна да отключва вратата.

— Извикай линейка!

Бързо се отдръпна от пътя ми, както седеше на инвалидния стол.

— Дейвид, какво?… — изглеждаше стреснат.

Вече тичах през вестибюла.

— Изпада в диабетна кома, имаме нужда от линейка, веднага! Кажи им, че все още може да има една при полицията.

Отворих с крак вратата на кабинета на Хенри, докато той звънеше за линейка от вестибюла. Положих Джени на кушетката, тя не помръдна. Лицето й бе съвсем бяло под кървавите петна. Пулсът й едва се долавяше. Моля те! Моля те, дръж се! В най-добрия случай това, което предприех, бяха отчаяни мерки. Може би вече бяха нанесени поражения върху бъбреците и черния й дроб и ако не започнеше лечение веднага, сърцето й можеше да спре всеки момент. Освен от инсулин тя се нуждаеше още и от соли и течности, приложени интравенозно, които да отстранят токсините, тровещи организма й. Не можех да направя това тук. Можех единствено да се надявам, че инсулинът ще я поддържа жива достатъчно дълго, докато линейката я закара в болницата.

Отворих хладилника и започнах бързо да търся из него. В това време пристигна Хенри.

— Аз ще го намеря. Ти дай спринцовка — нареди ми той.

Дръпнах силно вратата на металния шкаф за лекарства.

Снимките, които се намираха върху него, се разклатиха. Започнах да търся спринцовка по рафтовете.

— Какво става с линейката?

— На път е. Чакай, не си в състояние да направиш това. Дай на мен — каза Хенри властно и протегна ръка към спринцовката.

Не спорих с него.

— Какво, за Бога, става? — попита той и разпечата иглата.

— Том Мейсън е. Беше я затворил в едно противовъздушно убежище близо до къщата си. — Усетих, че сърцето ми се свива, като видях, че Джени лежи неподвижно. — Той е убил Сали Палмър и Лин Меткаф.

— Внукът на Джордж Мейсън? — не можа да повярва Хенри.

— Сериозно ли говориш?

— Опита се да убие и мен.

— Господи! Къде е сега?

— Джени го намушка с нож.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Най-вероятно. Не знам.

Точно в момента това въобще не ме интересуваше. Изгарях от нетърпение докато наблюдавах как Хенри нещо се мръщи на спринцовката.

— По дяволите! Иглата е задръстена. Дай ми друга, бързо.

Искаше ми се да се развикам докато си връщах обратно до шкафа с лекарствата. Вратите му вяха затворени и аз ги дръпнах толкова силно, че една от снимките, която стоеше отгоре, падна. Почти не я погледнах, но докато вземах спринцовката, нещо със закъснение мина през ума ми.

Погледнах отново, не снимката, която беше паднала, а тази до нея. Беше сватбената снимка на Хенри и съпругата му. Бях я виждал безброй пъти. Бях впечатлен от това колко щастливи са били в онзи момент. Но не това привлече вниманието ми сега.

Съпругата на Хенри беше облечена в рокля, която много приличаше на тази, която бях видял в мазето на Мейсън.

Казах си, че сигурно си въобразявам. Но моделът с корсаж от дантела във формата на лилия не можеше да се сбърка. Двете рокли бяха съвсем еднакви. Не, не бяха еднакви, осъзнах изведнъж.

Това беше същата рокля.

— Хенри… — започнах аз и усетих неочаквана болка в крака.

В този момент видях Хенри, който се отдалечаваше от мен, а в ръката си държеше празна спринцовка.

— Съжалявам, Дейвид. Наистина съжалявам — каза той.

Гледаше ме с някаква смесица от тъга и смирение.

— Какво… — опитах се да кажа нещо, но думите не излизаха от устата ми.

Сякаш всичко наоколо започваше да се отдалечава от мен. Не можех да различа предметите в стаята. Отпуснах се на пода, обхванат от чувство за безтегловност. Губех съзнание и последната картина, която видях, беше напълно нереална. Хенри стана от инвалидния стол и се отправи към мен.

После и той, и всичко около него потъна в тъмнина.