Саймън Бекет
Убийства в Манхам (6)

6

Чаплата се носеше мързеливо над блатото и се плъзгаше през кристалночистия въздух. Изглеждаше прекалено голяма, за да се задържи във въздуха, истински гигант в сравнение с по-малките водни птици, над които падаше сянката й. Сви криле, полетя надолу към езерото, докосна водата и изпляска два пъти. Завъртя надменно глава и внимателно започна да си проправя път през плитчините. След това застана на тънките си крака неподвижна като каменна статуя.

Чух, че Макензи се приближава, и с нежелание отвърнах поглед от нея.

— Ето, облечете това — каза той и ми подаде запечатан плик.

Извадих от плика бял гащеризон за еднократна употреба и започнах да го навличам върху дрехите и обувките си, като внимавах да не разкъсам тънката материя. Закопчах ципа и веднага започнах да се потя. Усещането за влага и неудобство ми беше до болка познато.

Все едно се връщах назад във времето.

От момента, в който с Макензи се срещнахме на мястото, където вчера бях довел двамата полицаи, не можех да се отърва от усещането, че вече съм преживявал това. Сега там беше пълно с полицейски коли и големи каравани, които служеха за мобилни лаборатории. Облякох гащеризона и платнените обувки и тръгнахме по пътеката през мочурището. От двете страни пътят ни беше ограден от полицейски ленти. Знаех, че иска да ме попита какво възнамерявам да правя, но знаех също, че да прояви любопитство за него би било признак на слабост. Не мълчах, защото исках да му покажа колко всезнаещ съм. Просто исках да отложа момента, в който ще трябва да се изправя пред възложената ми задачата.

Районът, където беше намерен трупът, също бе ограден с лента. Гъмжеше от специалисти, изследващи мястото на престъплението, всички те анонимни и еднакви в белите си гащеризони. В главата ми отново нахлуха неканени спомени.

— Къде, по дяволите, сте оставили ментоловия крем? — ядоса се Макензи.

Една жена му подаде бурканче. Той мацна малко крем под носа си и ми го подаде.

— Миризмата все още е силна, въпреки че са пренесли тялото.

Преди бях свикнал с миризмите, свързани с работата ми, и те не ме притесняваха. Но това беше отдавна. Намазах малко крем върху горната си устна и пъхнах ръцете си в гумените хирургични ръкавици.

— Ако искате, можете да сложите маска — предложи Макензи.

Без да се замисля поклатих, глава. Не обичах да нося маска, освен ако не се налагаше.

— Да вървим.

Той се промуши под лентата. Последвах го. Хората от криминалния отдел претърсваха внимателно земята. Бяха забити няколко знака, те показваха местоположението на потенциални веществени доказателства. От опит знаех, че повечето ще се окажат безполезни — обвивки от бонбони, фасове, частици от животински кости, които нямат никаква връзка с престъплението. Но на този етап никой не можеше да каже кое е важно и кое не. Всичко намерено щеше да бъде сложено в торби и занесено за изследване.

Няколко души ме изгледаха любопитно, но вниманието ми беше съсредоточено върху петното в центъра. Тревата там беше почерняла, все едно е горял огън. Но тя не бе повехнала от топлина. Забелязах и още нещо — миризмата, която не можеш да сбъркаш с нищо друго, преминаваше дори през аромата на ментола.

Макензи лапна един ментов бонбон и си прибра пакетчето, без да ми предложи.

— Това е доктор Хънтър — представи ме на останалите и захруска бонбона. — Той е специалист по съдебномедицинска антропология. Ще ни помогне да идентифицираме трупа.

— Доста усилия ще трябва да положи — обади се някой. — Трупът не е тук.

Последва смях. Те си вършеха работата и негодуваха срещу всеки, който им се намесеше. Особено ако е цивилен. И преди се бях сблъсквал с подобно отношение.

— Доктор Хънтър е тук по молба на старши детектив Райън. Моля да му окажете помощ, ако е необходимо.

Гласът на Макензи прозвуча остро. По израза на лицата на останалите разбрах, че не приемат този начин на говорене. Това не ме засягаше. Вече бях клекнал до петното почерняла трева.

Можеха да се доловят смътните очертания на разлагащото се тяло, което бе лежало там. Няколко ларви се гърчеха, а по почернялата измачкана трева като снежинки бяха разпръснати бели пера.

Огледах внимателно едно от перата.

— Сигурно ли е, че крилата са били от лебед?

— Така смятаме — отвърна един от криминалистите. — Изпратихме ги на орнитолог за потвърждение.

— А проби от почвата?

— Вече са в лабораторията.

Щяха да проверят съдържанието на желязо в почвата, за да установят какво количество кръв е попила. Ако гърлото на жертвата е било прерязано там, където откриха трупа, съдържанието на желязо щеше да е високо. Ако ли не, то или раната е била нанесена след смъртта, или жертвата е била убита другаде, а тялото изхвърлено тук.

— Проверихте ли за насекоми? — попитах отново.

— Знаете ли, и друг път сме вършили тази работа.

— Знам. Просто се опитвам да разбера докъде сте стигнали.

Той въздъхна демонстративно.

— Да, взели сме проби за насекоми.

— Какво открихте?

— Наричат се ларви.

Няколко души се изхилиха. Изгледах го.

— А какавидите?

— Какво за тях?

— Какви бяха на цвят? Светли? Тъмни? Имаше ли празни обвивки?

Той примигна мрачно. Вече никой не се смееше.

— А бръмбари? Имаше ли много по тялото?

Беше вперил поглед в мен, все едно че бях луд.

— Това е разследване на убийство, а не училищен проект по биология!

Беше от старата школа. Новото поколение криминалисти бяха готови да усвоят нови техники на работа, искаха да научат всичко, което може да им помогне. Но все още имаше и такива, които се противяха на всичко различно от техния опит. Неведнъж бях попадал на такива хора. Очевидно все още съществуваха.

— Различните насекоми имат различен цикъл на живот — обърнах се към Макензи. — Ларвите тук са най-вече на мухи месарки, на сини и зелени мухи. Може да се предположи, че откритите рани са привлекли насекомите веднага. Ако е било през деня, те са започнали да снасят яйца до един час.

Разрових почвата и извадих една неподвижна ларва. Поставих я на дланта си.

— Тази скоро ще се превърне в какавида. Колкото по-възрастни са, толкова по-тъмни стават. Като я гледам, бих казал, че е на седем или осем дни. Не виждам никакви следи от обвивки наоколо, което значи, че нито една ларва все още не се е излюпила. Пълният цикъл на развитие при месарките е четиринайсет дни. Това означава, че тялото не е лежало тук толкова дълго.

Хвърлих какавидата на тревата. Останалите криминалисти бяха зарязали работата си и ме слушаха.

— Така че според първите наблюдения на насекомите, можем да направим предварителното заключение, че смъртта е настъпила в интервала между една и две седмици. Предполагам, че знаете какво е това? — попитах и посочих следите от белезникавожълто вещество, полепнало тук-там по тревата.

— Това е страничен продукт при разлагането — обади се сковано един от криминалистите.

— Точно така — потвърдих аз. — Нарича се адипоцир. Известен е още като трупен восък. В основата си това е сапун, образуван от мастните киселини на тялото при разграждане на мускулните протеини. Той прави почвата високо алкална и тревата загива. Ако погледнете това бяло вещество, ще видите, че е крехко и ронливо. Това означава, че разлагането е настъпило бързо, защото в противен случай адипоцирът е по-мек. Това е напълно естествено, когато тялото е на открито в горещината и има много рани, през които да проникнат бактериите. Обаче количеството му е малко, което отново показва, че от настъпването на смъртта са минали по-малко от две седмици.

Настъпи тишина.

— Колко по-малко? — обади се Макензи.

— Невъзможно е да се каже, преди да сме разбрали повече — погледнах гниещата растителност и свих рамене. — Ако приемем, че разлагането е настъпило бързо, някъде около девет-десет дена. Ако тялото беше стояло по-дълго при тази горещина, досега щеше да се е превърнало в скелет.

Докато говорех, оглеждах внимателно мъртвата трева и се опитвах да видя нещо, което се надявах, че е там.

— Накъде е било ориентирано тялото? — попитах криминалиста.

— Накъде какво?

— Накъде е била главата?

Той посочи сърдито. Представих си снимките и изпънатите над главата ръце, отидох и огледах земята там, където са били. Не открих нищо сред почернялата трева, затова разширих периметъра на търсене, внимателно разгръщах тревата и оглеждах основата на стеблата.

Започнах да си мисля, че няма да намеря нищо, защото някое лешоядно животно е минало преди мен. Изведнъж видях това, което търсех.

— Дайте ми плик за веществени доказателства.

Изчаках, докато някой ми го подаде, наведох се и внимателно вдигнах кафяво сбръчкано парченце. Поставих го в плика и го запечатах.

— Какво е това? — попита Макензи и проточи врат да го види.

— Когато трупът е престоял около седмица, кожата започва да се отделя. Затова изглежда така сбръчкана, сякаш не принадлежи на тялото. Особено по ръцете. Накрая кожата напълно опадва, изхлузва се като ръкавица. Често никой не й обръща внимание, защото хората не я разпознават и мислят, че това са листа от дървета.

Вдигнах прозрачния найлонов плик, в който се намираше сбръчканото като пергамент парченце тъкан.

— Казахте, че търсите отпечатъци от пръсти.

Макензи рязко се отдръпна.

— Шегувате се!

— Не. Не знам дали е от дясната или от лявата ръка, но наоколо трябва да има още едно такова парче, освен ако някое животно не го е намерило преди нас. Ще ви оставя да го потърсите.

Криминалистът изсумтя:

— И как, по дяволите, ще вземем отпечатъци от това? Само го погледни. Прилича на някаква люспа.

— Никак не е трудно — започнах истински да се забавлявам. — Както пише на опаковката, просто добавете вода.

Той ме изгледа тъпо.

— Накиснете го и го оставете да престои една нощ. Ще поеме, отново вода и ще можете да го наденете на ръката си като ръкавица. Ще получите достатъчно добри пръстови отпечатъци, за да можете да ги сравните.

Подадох му плика.

— На ваше място бих избрал някой с по-малки ръце. И първо си сложете гумени ръкавици.

Оставих го да се взира в плика и се промуших под полицейската лента. Ефектът беше започнал да отминава. С удоволствие се отървах от гащеризона и предпазните обувки.

Смачках ги на топка и изчаках Макензи да дойде. Той поклати глава.

— Човек се учи, докато е жив. Къде видяхте всичко това?

— В Щатите. Няколко години се занимавах с научна работа във Факултета по антропология в Тенеси. Наричат го „Фермата за трупове“. Това е единственото място в света, където се използват човешки трупове, за да се изследва процесът на разлагане. Да се установи колко време отнема при различни условия, какви са факторите, които му влияят. ФБР използва базата, за да обучава хората си да правят възстановки.

Посочих с глава шефа на криминалистите, който очевидно беше в лошо настроение и ядосано раздаваше заповеди на останалите от екипа.

— Няма да е лошо и ние да понаучим нещо.

— Няма шанс — заяви Макензи, като се мъчеше да се измъкне от гащеризона си. — Мразя това отвратително нещо — мърмореше той, докато оправяше дрехите си. — Значи смятате, че е била убита преди десетина дни?

Свалих ръкавиците си. Миризмата на латекс и потна кожа ми навя още нежелани спомени.

— Девет или десет. Но това не значи, че тялото е било тук през цялото време. Възможно е да е било пренесено. Сигурен съм, че вашите хора от съдебна медицина ще могат да ви кажат това.

— Можете да им помогнете.

— Съжалявам. Казах ви, че ще ви помогна да идентифицирате тялото. Утре по това време ще знаете със сигурност кой е това.

„Или кой не е“ — помислих си, но не го изрекох гласно.

Макензи очевидно четеше мислите ми.

— Започнахме сериозно разследване да открием Сали Палмър. До този момент не намерихме човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата. На следващия ден е трябвало да си прибере нещата, които е поръчала в бакалницата, но така и не е отишла. Обикновено всяка сутрин е минавала през будката да си вземе вестник. Редовно е четяла „Гардиън“. Но и там не е ходила.

Мрачно, грозно чувство се прокрадна в мен.

— До този момент никой ли не бе съобщил за нея?

— Явно не. Изглежда, никой не е почувствал отсъствието й. Всички са си мислели, че е заминала за някъде или е твърде заета с писане. Продавачът на вестници ми каза, че нямаше да е така, ако ставаше въпрос за някой от местните хора. Това се казва да живееш в малко задружно общество, няма що!

Не можах да отвърна нищо. И аз не бях забелязал отсъствието й.

— Това не значи, че непременно е тя. Празненството беше преди почти две седмици. Човекът, когото намерихте тук, без значение кой е, не е бил убит толкова отдавна. Ами мобилният телефон на Сали?

— Какво за мобилния телефон?

— Когато позвъних, все още работеше. Ако от толкова дълго време я няма, батерията отдавна да се е изтощила.

— Не непременно. Това е нов модел и батерията издържа четиристотин часа. Около шестнайсет дни. Може би не чак толкова много, но телефонът е бил в чантата й и не е бил използван, така че батерията може да е издържала.

— Все пак може да е някой друг — настоявах, но сам не си вярвах.

— Възможно е — по тона му разбрах, че крие нещо от мен. — Но който и да е, трябва да открием убиеца.

По този въпрос спор нямаше.

— Смятате ли, че е някой местен човек? От селото?

— Още нищо не знаем. Жертвата може да е някоя стопаджийка, убиецът може просто да е изхвърлил трупа, като е преминавал от тук. Твърде рано е да кажем каквото и да било. — Той пое дълбоко дъх. — Вижте…

— Не, няма.

— Дори не знаете какво ще ви помоля.

— Знам. Ще ме помолите да ви помогна и да ви направя още една услуга. След това още една и още една. — Поклатих глава. — Вече не се занимавам с това. В тази държава има и други хора, които разбират от тази работа.

— Не са много. А и вие сте най-добрият.

— Вече не съм. Помогнах ви колкото можах.

— Така ли? — изгледа ме той студено.

Обърна се и се отдалечи, а аз се отправих към ленд роувъра. Подкарах и щом се скрих от погледа му, спрях, а ръцете ми се тресяха неконтролируемо. Изведнъж усетих, че се задушавам. Отпуснах главата си на волана, стараех се да не поемам въздуха на големи глътки. Знаех, че ще се почувствам още по-зле, ако се хипервентилирам.

Най-после пристъпът на паника отмина. Подгизналата ми от пот риза се беше залепила за гърба ми. Останах на мястото си, докато не чух клаксон зад себе си. Бях препречил пътя, а зад мен бавно се приближаваше трактор. Видях, че трактористът е ядосан и със знаци ми показва да се махна от пътя. Махнах с ръка, за да му се извиня, и поех отново.

Когато стигнах до селото, вече се бях поуспокоил. Не бях гладен, но знаех, че трябва да хапна нещо. Спрях пред магазина, който в селото беше нашият супермаркет. Смятах да си купя сандвич, да се върна вкъщи и в следващите час-два да се опитам да подредя мислите си. После щях да отида в кабинета за следобедния прием на пациенти. Тъкмо минавах покрай аптеката, когато една млада жена излезе и за малко да се блъсне в мен. Спомних си, че е една от онези лоялни пациентки на Хенри, които предпочитаха да чакат, но да ги прегледа лично той. Лекувах я веднъж, когато той все още не работеше, но сега не се сещах за името й.

Изведнъж ми дойде наум — Лин. Лин Меткаф.

— Извинете — отдръпна се тя, в ръката си носеше пакет.

— Няма нищо. Как сте?

— Чувствам се чудесно — усмивката й грееше широко. Спомням си, че отмина нагоре по улицата, а аз си казах, че е прекрасно да срещнеш истински щастлив човек. Повече не помислих за нея.