Саймън Бекет
Убийства в Манхам (32)

Епилог

Тревата хрущеше под краката ми като счупено стъкло. Сутрешният скреж бе заличил всички останали цветове от пейзажа и го бе превърнал в бяла пустиня. Самотна врана описваше кръгове на фона на бялото небе, носеше се в студения въздух, без да размахва криле. После замахна един-два пъти и изчезна сред голите, приличащи на скелети дървета. Още едно черно петно сред плетеницата от голи клони.

Пъхнах ръцете си заедно с ръкавиците още по-дълбоко в джобовете и започнах да потропвам с крака, защото студът навлизаше през подметките на ботушите ми. В далечината една кола, толкова малка, че приличаше на цветно петънце, се отдалечаваше по криволичещия като тънка лента път. Гледах я как си отива и завиждах на шофьора, който се беше отправил към топлите, пълни с живот къщи.

Вдигнах ръка и потърках бялата линия на челото си. Болеше ме от студа. Това чувствително място все още ми напомняше за нощта, в която разбих главата си във вратата на ленд роувъра. В последвалите месеци раната бе заздравяла и бе останал само тънък белег. Невидимите белези обаче се усещаха много по-осезаемо. Но знаех, че дори и те, в края на краищата, ще заздравеят.

С времето.

Дори сега, в този момент, ми беше трудно да се върна към събитията в Манхам и да се опитам да бъда обективен. Все по рядко в съзнанието ми изникваха картини от онази вечер в бурята, когато слязох в мазето, когато карах Джени с колата през проливния дъжд и всичко останало, което се случи. И все още оставам без дъх, когато се сетя за това.

Когато полицията го е открила, Мейсън все още бил жив. Преживял е още три дни. Дошъл е в съзнание само веднъж, колкото да се усмихне на полицайката, която го е охранявала в болницата. Известно време, като знам какви са английските закони, се тревожех, че могат да ми бъдат повдигнати обвинения. Но обстоятелствата говореха за очевидна самозащита, а като се вземат предвид и зловещите доказателства в мазето, никой не постави под съмнение невинността ми.

Ако някой се нуждаеше от още факти, те можеха да бъдат намерени в дневника, който полицията откри в дъното на едно заключено чекмедже на бюрото на Хенри. Той съдържаше подробен разказ за това как Хенри е покровителствал градинаря на Манхам. След смъртта му това неофициално медицинско проучване бе възприето като признание. Ставаше съвсем ясно колко привлечен е бил от обекта на изследването си и от ранните прояви на садизъм от страна на Мейсън. Още като юноша, Том е бил виновен за множеството случаи на осакатяване на котки, за които Макензи ми беше разказал — до последното им зловещо сътрудничество.

Аз самият не исках да прочета дневника, но говорих с един от психолозите в полицията, който го беше чел. Той трудно успяваше да скрие вълнението си, защото бе получил възможност да надникне в болната психика на не един, а на двама души. Той ми каза, че и върху такива неща се гради професионалната репутация.

Помислих си, че като неосъществен психолог Хенри би оценил иронията на събитията.

Все още не можех да реша какви са чувствата ми към бившия ми партньор. Разбира се, че изпитвах гняв, но чувствах и тъга. Не толкова заради смъртта му, колкото за пропиления му живот и за живота на другите хора, които бе съсипал. Все още ми беше трудно да си представя, че човекът, когото смятах за свой приятел, накрая се оказа огорчено и озлобено същество. Така и не можах да реша кой от двамата е истинският Хенри.

Неоспорим беше фактът, че приятелят ми се бе опитал да ме убие, но въпреки това понякога се питах дали истината не е по-сложна. Аутопсията след смъртта му доказа, че не е починал от раните си, макар че сами по себе си те можеха да се окажат фатални. Беше умрял от свръхдоза диаморфин. Спринцовката в джоба му се оказа празна, а иглата — забита в крака му. Може да е станало случайно. Просто така се е случило, когато джипът го е прегазил. Но също така е възможно да се е инжектирал сам, докато е лежал на чакъла и е агонизирал.

Това обаче по никакъв начин не обяснява защо в самото начало не ми инжектира смъртоносна доза. Така много по-лесно и много по-успешно можеше да инсценира самоубийството ми.

Едва по време на полицейското разследване започнах да си задавам въпроса доколко наистина е искал да причини смъртта ми. Когато полицаите огледаха ленд роувъра, единият край на маркуча все още висеше през прозореца. Но другият просто се влачеше по пода, вместо да бъде свързан с ауспуха.

Може да се е откачил, когато колата тръгна. Може да се е закачил за Хенри и да се е отскубнал, когато колелата минаха през него. Но не можех да не си задам въпроса, дали изобщо някога е бил закачен за ауспуха.

Не можех да си представя, че Хенри е планирал нещата точно така, както се случиха. Искаше ми се да вярвам, че в даден момент се е разколебал. Ако искрено е желаел да ме убие, имаше предостатъчно възможности да го направи. Отново и отново се сещах за това, че не се опита да се дръпне от приближаващия ленд роувър. Може би е бил изтощен и уморените му крака не са могли да реагират навреме. Или просто е взел решение, когато е видял, че колата се е засилила към него. Както сам призна по-рано, не е имал смелостта да отнеме собствения си живот. Може би накрая е предпочел по-лесния начин — оставил ме е да го направя вместо него.

Може и да си въобразявам, може и да подлагам действията му на съмнение, а той в действителност, да не го е заслужавал. За разлика от Хенри нямам претенции, че разбирам човешката психика. Това поле на знания ми е твърде неясно и колкото и да ми се иска да вярвам, че накрая се е покаял за действията си, не мога да знам със сигурност.

Както не мога да знам и много други неща.

Доста хора дойдоха да ме посетят, след като ме изписаха от болницата. Някои дойдоха по задължение, други от любопитство, а трети наистина се тревожеха за мен. Бен Андерс беше един от първите. Носеше бутилка чудесно малцово уиски.

— Знам, че по традиция трябва да ти донеса вино, но смятам, че в този момент уискито ще ти се отрази много по-добре — каза той и отвори бутилката.

Наля по чаша и на двама ни и когато вдигнах моята в отговор на неговия мълчалив тост, си зададох въпроса, дали по-възрастната жена, с която бе имал любовна връзка през всичките тези години, не е била съпругата на лекаря. Не го попитах. Не ми влизаше в работата. А като си помисля, всъщност не ме и интересуваше.

Много по-неочаквано беше посещението на отец Скарсдейл. През цялото време се чувствахме неловко. Старите ни разногласия все още съществуваха, а и нямахме какво да си кажем. Въпреки това се трогнах, че си е направил труда да дойде. Стана, за да си тръгне, и ме погледна сериозно. Мислех си, че иска да каже нещо, да изрази с думи някакво чувство, което да сложи край на неприязънта, която като че ли винаги съществуваше между нас. Но в крайна сметка той просто кимна, пожела ми всичко хубаво и си тръгна.

Единственият ми редовен посетител беше Джанис. Вече го нямаше Хенри, за когото да се грижи, и тя със сълзи на очи прехвърли вниманието си върху мен. Ако бях изял всички ястия, които ми приготви през първите две седмици, сигурно щях да напълнея поне с пет килограма. Но нямах никакъв апетит. Благодарях й, хапвах по нещо от нейните типични английски гозби и когато си тръгнеше, ги изхвърлях.

Мина известно време, преди да събера смелост да я попитам за любовните афери на Даяна Мейтланд. Никога не беше крила, че не харесва покойната съпруга на Хенри и това не се беше променило след смъртта му. Изневерите на Даяна са били публична тайна. Но когато попитах Джанис дали хората са се подигравали на съпруга, както той смяташе, тя възнегодува.

— Знаехме, но се правехме, че не забелязваме — каза тя с укор в гласа. — Заради Хенри, не заради нея. Всички се отнасяха с дълбоко уважение към него.

Щеше да бъде смешно, ако не беше така трагично.

Не се върнах обратно на работа в кабинета. Дори след като полицията си тръгна от Банк Хаус, за мен щеше да бъде твърде мъчително да се върна там. Уредих да дойде временно заместващ, докато намерят някого на постоянен договор или докато хората не се запишеха при други лекари в областта. Във всеки случай знаех, че времето ми на лекар в Манхам бе изтекло. Освен това някои от предишните ми пациенти се отнасяха доста резервирано към мен. За много от тях аз си останах чужд човек, който по някое време е бил заподозрян в убийство. Дори сега участието ми в събитията ги караше да се отнасят с подозрение към мен. Разбрах, че Хенри беше прав. Никога не съм бил един от тях.

И никога нямаше да бъда.

Една сутрин се събудих и знаех, че трябва да си тръгна. Обявих къщата за продан и започнах да си подреждам нещата. На сутринта камионът трябваше да дойде и да вземе вещите ми. Предишната вечер някой почука на вратата ми. Отворих я и с изненада видях, че Макензи стои на прага.

— Мога ли да вляза?

Пуснах го да влезе, заведох го в кухнята и се опитах да намеря две чаши. Сложих чайника да заври, а той ме попита как съм.

— Добре, благодаря.

— Някакви последици от наркотика?

— Не, никакви.

— Добре ли спиш?

— Понякога — усмихнах се аз.

Налях чая и му подадох едната чаша. Започна да духа горещата течност, като избягваше погледа ми.

— Виж, знам, че в началото изобщо не искаше да участваш в това нещо. — Сви рамене, беше му неудобно. — Чувствам се малко неловко, че те въвлякох в това.

— Няма нужда. Така или иначе бях въвлечен, просто не го осъзнавах.

— Въпреки това, като се има предвид как свършиха нещата. Нали разбираш?

— Не беше по твоя вина.

Кимна, но не беше убеден, че се е справил по най-добрия начин. Не само той се чувстваше така.

— И какво ще правиш сега? — попита той.

Свих рамене.

— Търся си къде да живея в Лондон. Засега не съм решил нищо друго.

— Смяташ ли отново да се занимаваш със съдебна медицина.

Почти се засмях. Почти.

— Съмнявам се.

Макензи се почеса по врата.

— Не те обвинявам — погледна ме изпитателно. — Знам, че сигурно няма да искаш да чуеш това, което имам да ти кажа. Не бързай да вземаш решение. Има хора, които биха искали да работиш за тях.

Погледнах настрани.

— Ще трябва да си намерят някой друг.

— Помисли си — каза той и стана да си ходи.

Стиснахме си ръцете. Когато вече си тръгваше, посочих бенката на врата му.

— Въпреки всичко, ако съм на твое място, бих отишъл да я погледнат.

На следващия ден напуснах Манхам завинаги.

Но не преди да си взема сбогом по още един начин. Вечерта сънувах същия сън и бях убеден, че се случва за последен път. Всичко в къщата ми беше познато и спокойно както винаги. Въпреки това имаше една много съществена разлика.

Кара и Алис си бяха отишли.

Обикалях през пустите стаи, знаех, че ги посещавам за последен път. Освен това знаех, че така е редно. Линда Иейтс ми беше казала, че за всеки сън си има причина, въпреки че думата „сън“ не отговаряше най-точно на това, което преживявах. Но каквато и да беше причината за моя сън, тя вече не съществуваше. Когато се събудих, лицето ми беше мокро, но в това нямаше нищо лошо.

Съвсем нищо.

 

 

Телефонът ми иззвъня и ме върна към действителността. Бръкнах в джоба си. Дъхът ми се виждаше в студения въздух. Усмихнах се, когато видях кой ме търси.

— Здрасти — казах аз. — Добре ли си?

— Добре съм. Да не прекъсвам нещо?

По тялото ми се разнесе познатата топлина, когато чух гласа на Джени.

— Не, разбира се.

— Получих съобщението ти, че си пристигнал. Как пътува?

— Добре. Беше топло. Чак не ми се излизаше от колата.

Чух как се засмя.

— Колко време ще останеш там? — попита тя.

— Все още не знам. Ще гледам да не е много.

— Добре. Апартаментът изглежда празен без теб.

Усмихнах се. Дори сега в някои моменти не можех да повярвам, че ни беше даден втори шанс. Но през повечето време просто бях благодарен за това.

Джени почти беше умряла. Всъщност наистина почти беше мъртва, макар че думите, които чух тогава и ме изплашиха толкова много, се отнасяха за Хенри, не за нея. Още няколко минути и щеше да е прекалено късно и за нея. Истински късмет беше, че след неуспешното нападение над мелницата никой не се беше сетил да отпрати линейката и парамедиците. Когато се обадих от къщата на Хенри, те току-що бяха тръгнали към града и бързо се бяха върнали обратно. Ако не беше така, искрицата живот, която без да знам бях успял да върна в Джени, щеше да угасне, преди да пристигне помощта. Сърцето й бе спряло отново точно преди да стигнат до болницата и после още веднъж, след час. И двата пъти обаче бяха успели да я върнат към живота. След три дни дойде в съзнание. След седмица я преместиха от интензивното отделение.

Опасенията ни от увреждания на мозъка или вътрешните органи, както и от слепота, от които аз и лекарите се опасявахме, за щастие се оказаха напразни. Организмът й бавно се възстановяваше. В известен период дори се безпокоях какви по-дълбоки, но не физически, травми са й били нанесени. Постепенно разбрах, че няма защо да се тревожа. Джени беше избягала в Манхам, защото се бе страхувала. Сега страхът си бе отишъл. Беше се сблъскала лице в лице с кошмара си и бе оцеляла. Същото се бе случило и с мен, но по мой, различен начин.

По един или друг начин и двамата се бяхме върнали към живота.

Враната размаха криле и отлетя от дървото. Затворих телефона с нежелание. Крилата й шумно изпляскаха в кристалната тишина. Видях я как се издигна над замръзналите блатисти поля на Шотландия. Колкото и суров да беше пейзажът, тук-там зелени стебла бяха започнали да се показват от замръзналата земя. Това бяха предвестниците на пролетта.

Обърнах се, когато една млада полицайка се приближи до мен. Скрежът пращеше под краката й. Беше облечена в черно палто, а лицето й беше бяло и ужасено.

— Доктор Хънтър? Извинявайте, че ви оставих да чакате. Ето, тук е.

Отидохме заедно до групата полицаи, които ни чакаха. Подадох ръка и се запознах с всеки един от тях. Отдръпнаха се, за да мога да се приближа до обекта, който ни беше събрал тук.

Трупът лежеше в една падина. Усетих, че ме обзема обичайното чувство за професионално дистанциране, когато огледах положението на тялото, структурата на кожата и разпилените кичури коса.

Приближих се и започнах работа.