Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Cecinka (2013)

Издание:

Саймън Бекет. Убийства в Манхам

Американска. Първо издание

ИК „Софтпрес“, София, 2010

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Атанасова

ISBN 978-954-685-910-5

История

  1. — Добавяне

20

Не беше никак трудно да се сетя какво е станало. Къщата сама разкриваше случилото се. На същата нестабилна маса, на която бяхме вечеряли преди известно време, сега стоеше остатък от сандвич, който започваше да изсъхва от жегата. Радиото свиреше и никой не му обръщаше внимание. Вратата на кухнята към задния двор бе широко отворена. Мънистената завеса се полюшваше, когато полицаите влизаха и излизаха. Някой беше изритал изтривалката за крака и сега тя се намираше до един от кухненските шкафове. Телефонната слушалка си беше на мястото, където бе поставена, когато някой затвори телефона.

От Джени нямаше и следа.

Когато пристигнах, полицаите не искаха да ме пуснат да вляза. Вече бяха оградили къщата с лента и шумна група деца и съседи наблюдаваха от улицата движението на униформените мъже. Един млад полицай, който непрекъснато хвърляше нервни погледи към ливадата и полята, препречи пътя ми, когато тръгнах към вратата. Отказваше да ме слуша и нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бях изпаднал. Едва когато Макензи дойде и с жест ме накара да замълча, ме пуснаха да вляза.

— Не пипай нищо — нареди ми той, докато влизах вътре.

— Знам, да не съм ти някой новак!

— Тогава не се дръж като такъв.

Понечих да му отвърна ядосано, но се спрях. Беше прав. Поех дълбоко въздух. Опитвах се да се контролирам. Макензи ме наблюдаваше с любопитство.

— Колко добре я познаваш?

Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Разбира се, не можех да го направя.

— Наскоро започнахме да излизаме заедно.

Свих юмруци, когато видях как двама от криминалистите снемат отпечатъци от слушалката на телефона.

— Колко сериозни бяха отношенията ви?

Погледнах го. След миг той кимна отсечено с глава.

— Съжалявам.

Не съжалявай! Направи нещо! Но полицията вече правеше всичко възможно. Чухме как един полицейски хеликоптер преминава над нас, а в поляните и ливадите наблизо се виждаха мъже в униформи, които бяха започнали претърсването.

— Разкажи ми отново какво стана — нареди Макензи.

Разказах му. Все още не можех да повярвам, че това се случва в действителност.

— Сигурен ли си точно колко беше часът, когато каза, че се звъни на вратата?

— Сигурен съм. Погледнах часовника си, за да видя в колко ще успея да се прибера.

— И не чу абсолютно нищо?

— Не! Господи, това става насред обяд. Как може някой просто да позвъни на вратата и да я отвлече от къщи? Селото гъмжи от полицаи. Какво, по дяволите правиха те?

— Виж, знам как се чувстваш, но…

— Не, не знаеш! Някой трябва да е видял нещо!

Въздъхна, после отново заговори търпеливо, което, както по-късно осъзнах, се случва изключително рядко.

— Разпитваме всички съседи. Но нито една от къщите наоколо не гледа към двора. Има черен път, който минава през ливадата и води до задния двор. Може да е дошъл по този път с кола или микробус, и да се е върнал обратно пак по него, и нито един от съседите да не го е забелязал.

Погледнах през прозореца. В далечината огледалната повърхност на езерото изглеждаше съвсем гладка и невинна. Макензи се досети какво си мислех.

— Няма следи от лодка. Хеликоптерът все още проверява, но…

Нямаше нужда да ми обяснява. Бяха изминали по-малко от десет минути от момента, в който Джени отвори вратата до пристигането на полицията. Но това време беше достатъчно за човек, който познава околностите, да изчезне и да отвлече още някого със себе си.

— Защо не е викала за помощ? — попитах доста тихо.

Тонът ми беше признак на отчаяние, а не на успокоение.

— Не може да се е предала без борба.

Преди Макензи да успее да ми отговори, навън настъпи оживление. В следващия миг Тина влетя в къщата, изглеждаше пребледняла и ужасена.

— Какво е станало? Къде е Джени?

Успях само да поклатя глава. Тя се огледа наоколо като обезумяла.

— Той беше, нали? Хванал я е.

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Тина вдигна ръце пред устата си.

— О, не. Господи, моля те, недей!

Разплака се. Поколебах се, после протегнах ръка и я докоснах. Тя се облегна на мен и се разрида.

— Сър.

Един от криминалистите се приближи към Макензи. Държеше найлонов плик за събиране на веществени доказателства. В него имаше нещо, което приличаше на смачкан мръсен парцал.

— Намерих го покрай живия плет долу, на ъгъла — обясни той. — Има дупка в плета, достатъчно голяма, за да може човек да се промуши през нея.

Макензи отвори плика и подуши внимателно. Подаде ми го, без да каже нищо. Миризмата беше слаба, но не можеше да се сбърка.

Хлороформ.

Не участвах в издирването. Първо, защото не исках да се отдалеча и да не мога да научавам последните новини. Около Манхам имаше много места, където мобилните телефони се превръщаха в напълно ненужна вещ, защото нямаха обхват. Не исках да рискувам да се озова сред мочурищата или горите и да се окаже, че нямам връзка с никого. Освен това знаех, че претърсването е загуба на време. Нямаше да открием Джени, като се влачим напосоки из околностите на Манхам. Не и докато похитителят й не искаше да го направим.

Тина ни разказа, че е намерила умряла лисица. Дори в този момент тя не осъзнаваше значимостта на това събитие. Изглеждаше озадачена, когато Макензи я попита дали тя или Джени са намирали умрели животни или птици напоследък. В първия момент отрече, но след това се досети и спомена за лисицата. Почувствах, че ми призлява, като си помислих, че никой не е обърнал внимание на предупреждението.

— Все още ли смяташ, че беше правилно да си мълчиш за раните, нанесени на жертвите? — попитах Макензи малко по-късно.

Лицето му се зачерви, но замълча. Знам, че сигурно постъпвах несправедливо, тъй като решението беше взето от началниците му. Но исках да излея гнева си върху нещо. Или върху някого.

Тина първа се сети за инсулина на Джени. Един от полицаите претърсваше съдържанието на дамската й чанта. Тина изведнъж пребледня.

— Господи, това е писалката й!

Полицаят държеше устройството, с което Джени си поставяше инсулин. Приличаше на голяма писалка, но съдържаше дозиран инсулин, който поддържаше метаболизма й в равновесие.

Макензи ме погледна, очакваше да му дам обяснение.

— Тя е диабетичка — гласът ми трепереше при тази нова заплаха. — Трябва да си бие инсулин всеки ден.

— Какво ще стане, ако не го направи?

— Ще изпадне в кома.

Не казах какво ще стане след това, но като погледнах Макензи, ми стана ясно, че ме е разбрал.

Не можех да остана повече. Макензи изпита видимо облекчение, когато си тръгнах. Обеща да ми се обади, когато има някакви новини. Докато карах към къщи, една мисъл непрекъснато се въртеше в главата ми. Джени беше дошла в Манхам, след като беше оцеляла при нападение, а сега беше станала жертва на още по-ужасно престъпление. Дошла е тук, защото е по-безопасно, отколкото в града. Беше толкова несправедливо, като че ли беше нарушен основен природен закон. Имах чувството, че съм раздвоен. Миналото се сливаше с настоящето и отново преживявах кошмара от загубата на Кара и Алис. Този път обаче усещането беше съвсем различно. Тогава бях вцепенен от мъка и самота, докато сега не знаех дали Джени е жива или не. И ако беше жива, на какво беше подложена. Колкото и да се мъчех, не можех да не мисля за порязванията и нараняванията, които бях видял по телата на другите две жени. Не можех да не мисля за влакната от въже под счупените нокти на Лин Меткаф. Преди да умрат, са били вързани и подложени на Бог знае какви ужасни издевателства. Това, което те бяха преживели, сега щеше да се случи с Джени.

Никога през живота си не се бях чувствал толкова уплашен.

Щом влязох в къщата, имах усещането, че стените ме притискат. Качих се в спалнята. Помислих си, че все още мога да доловя парфюма на Джени във въздуха, който мъчително ми напомняше, че я няма. Погледнах леглото, където само преди два дни бяхме прекарали нощта заедно. Повече не можех да остана тук. Слязох бързо долу и излязох навън.

Някак от само себе си се отправих към кабинета. Вечерта бе изпълнена с птичи песни. Слънцето минаваше през листата на дърветата и образуваше зеленикави петна. Красивата природа ми се подиграваше и оставаше безучастна към последните събития. Затворих вратата зад гърба си и Хенри, седнал на инвалидния си стол, се показа от кабинета си. Все още изглеждаше измъчен и уморен. По лицето му разбрах, че знае какво се е случило.

— Дейвид… съжалявам.

Кимнах, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче.

— Аз съм виновен. Онази вечер…

— Не си виновен.

— Когато чух… Не знам какво да ти кажа.

— Няма нищо за казване, нали така?

Поглади страничните облегалки на стола си.

— Ами, полицията? Сигурно имат някаква… следа или нещо такова?

— Не, Хенри, нямат.

— Господи, каква бъркотия! — Прекара длан по лицето си и изправи гръб. — Нека да ти налея нещо за пиене.

— Не, благодаря.

— Ще пийнеш нещо, независимо дали искаш или не — опита се да се усмихне. — Предписание на лекаря.

Съгласих се само защото беше по-лесно, отколкото да споря с него. Отидохме в хола. Наля по едно уиски на двама ни и ми подаде чашата.

— Хайде, изпий го наведнъж.

— Не искам.

— Просто го изпий.

Направих каквото ми каза. Алкохолът започна да пари в стомаха ми. Хенри взе чашата ми и я напълни отново.

— Ял ли си нещо?

— Не съм гладен.

Щеше да започне да спори с мен, но се отказа.

— Можеш да останеш тук тази нощ. Много бързо ще подредим старата ти стая.

— Не, благодаря.

Нямах какво друго да правя, затова отпих още една глътка от уискито.

— Непрекъснато си мисля, че аз съм причината за всичко това.

— Стига, Дейвид, не говори глупости.

— Трябваше да предвидя какво ще се случи.

Помислих си, че може би наистина съм знаел предварително. Сетих се, че Кара ме предупреди в съня ми. Внимавай! Но аз предпочетох да не обръщам внимание.

— Това са глупости — ядоса се Хенри. — Има неща, за които нищо не можеш да направиш, просто се случват. И ти знаеш това не по зле от мен.

Прав беше, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Останах още около час. През по-голямата част от времето просто седяхме и мълчахме. Пиех бавно от уискито си. Не му позволих да ми налее още. Не исках да се напия. Изкушавах се да го направя, но знаех, че алкохолното опиянение с нищо не помага. Когато онова усетих, че не ме сдържа на едно място, станах и излязох. Хенри толкова страдаше, че не може да помогне, че започнах да го съжалявам. Но тревогата за Джени не ми позволи да мисля за нищо друго.

Когато минах през селото, видях, че полицаите обикалят от къща на къща. Беше демонстрация на активност, от която нямаше да излезе нищо. Усетих в себе си надигащ се гняв, докато ги наблюдавах как методично си губят времето. Подминах къщата си. Знаех, че вътре няма да се почувствам по-добре. Отправих се към покрайнините на селото и тогава видях, че група мъже са препречили пътя. Намалих. Повечето от тях познавах по физиономия. Дори Рупърт Статън беше там. Изглежда пак бе успял да се откачи от полата на майка си.

Най-отпред стоеше Карл Бренер.

Всички се загледаха в колата. Нямаха никакво намерение да се отместят. Подадох глава през отворения прозорец.

— Какво става?

Бренер плю на земята. По лицето му още имаше синини — там, където Бен го беше удрял.

— Не си ли чул? Отвлякоха още една.

Имах усещането, че някой ме удари с юмрук право в сърцето. Щом беше изчезнала и четвърта жена, това означаваше само едно — нещо вече се бе случило с Джени. Бренер продължи, без да ми обръща внимание:

— Учителката от училището. Хванал я този следобед.

Каза още нещо, но не го чух. Кръвта нахлу в главата ми и вече не чувах нищо. Осъзнах, че не ми казва нищо ново.

— Къде отиваш? — попита настойчиво, явно не беше забелязал ефекта от думите си.

Можех да му кажа. Можех да му обясня или да си измисля някаква причина. Но като го гледах как се прави на важен в новата си роля, насочих гнева си към него:

— Не е твоя работа.

Той ме изгледа слисано.

— На посещение ли отиваш?

— Не.

Бренер раздвижи раменете си колебливо, като боксьор, който се подготвя за мач.

— Никой не може да мине оттук, без да ни каже къде отива.

— Какво ще направиш? Ще ме свалиш от колата ли?

Тогава се обади един от останалите мъже. Беше Дан Марсдън, ратаят, когото лекувах, когато нарани крака си в един от капаните, заложени от убиеца.

— Хайде, доктор Хънтър, не го приемайте лично.

— Защо? На мен ми изглежда съвсем лично.

Бренер си беше възвърнал обичайната агресивност.

— Какво става, докторе? Да не би да криеш нещо?

Изрече го така, че думата прозвуча като обида. Но преди да успея да отговоря, Марсдън го хвана за ръката.

— Остави го, Карл. Той й беше приятел.

Беше. Стиснах здраво волана, а те ме гледаха с насмешливо любопитство.

— Махнете се от пътя ми — казах аз.

Бренер сложи ръката си на вратата.

— Не, докато…

Настъпих газта и го отхвърлих настрани. Мъжът, който стоеше пред мен отскочи, когато ленд роувърът профуча край него. За миг зърнах стреснатите им физиономии, след което останаха зад гърба ми. Чух гневните им викове, но не намалих. Едва когато се изгубиха от погледа ми, се поуспокоих и започнах да разсъждавам разумно. Какво, по дяволите, си въобразявах, че правя? Чудесен лекар, няма що! Можех да нараня някого. Или да направя нещо още по-лошо.

Карах безцелно известно време, докато накрая усетих, че съм се отправил към кръчмата, която посетихме с Джени преди няколко дни. Натиснах рязко спирачката. Дори мисълта да отида там отново ми изглеждаше противна. Някой изсвири зад гърба ми. Отбих от пътя, изчаках го да ме задмине, обърнах колата и се отправих обратно.

Мъчех се да избягам от случилото се, но знаех, че не мога. Докато се прибирах обратно към Манхам, се чувствах изтощен. От Бренер и приятелите му нямаше и следа. Устоях на изкушението да отида до къщата на Джени или да се обадя по телефона на Макензи. Нямаше никакъв смисъл. Ако нещо се беше случило, много скоро щях да науча.

Влязох в къщата. Налях си едно уиски, въпреки че не ми се пиеше. Седнах навън и се загледах в залеза. И моето сърце потъваше заедно със слънцето. Вече беше изминал половин ден, откакто Джени беше отвлечена. Можех да си кажа, че все още има надежда, че престъпникът не бе убил другите си две жертви веднага. В това обаче нямаше нищо утешително. Съвсем нищо.

Дори и все още да не беше мъртва — реална възможност, която ме ужасяваше — имахме не повече от два дни, за да я намерим. Ако до тогава не изпаднеше в кома поради недостиг на инсулин, неизвестният злодей щеше да я убие, както бе направил със Сали Палмър и Лин Меткаф.

Нищо не можех да направя, за да го спра.