Саймън Бекет
Убийства в Манхам (13)

13

Месото все още беше светло на цвят. Капчици мазнина, подобни на пот, се стичаха по него, падаха през мрежата и цвърчаха върху горещите въглени. Димът бавно се виеше нагоре, разстилаше се като синя мъгла, а във въздуха се носеше остра миризма.

Тина бодна парче недопечено месо върху скарата и се намръщи.

— Казах ти, че не е достатъчно нагорещена.

— Остави ги още малко — посъветва я Джени.

— Ако ги оставя още малко, огънят ще загасне. Скарата трябва да е по-гореща.

— Няма да слагаш повече от онази течност.

— Защо? Както я караме, ще ни трябва цяла нощ.

— Не ме интересува. Това нещо е отровно.

— Хайде стига, умирам от глад.

Намирахме се в задната градина на скромната къща, в която живееха двете жени. Всъщност тя си беше заден двор. Представляваше малка неподдържана затревена площ, която от двете си страни граничеше с голяма поляна. Беше усамотена и само прозорците на спалнята на съседите гледаха към нея. Освен това имаше изглед към езерото, което беше само на неколкостотин метра.

Тина побутна още веднъж месото и се обърна към мен:

— Ти като лекар какво мислиш? Да рискуваме ли да се отровим с течността за разпалване на скара, или да умрем от глад?

— Направи компромис — предложих аз. — Свали месото от скарата и налей малко от течността. Така няма да поеме от миризмата и да се развали вкусът му.

— Добре, обичам практичните мъже — каза Тина и взе една кърпа, за да свали мрежата от скарата.

Отпих от бирата. Не бях жаден, но трябваше да си намеря занимание. Предложението ми за помощ беше отхвърлено, което не беше толкова лошо, като се имат предвид готварските ми умения. Но в момента нямаше какво да правя и това ме изнервяше. Джени изглеждаше също толкова притеснена. Стоеше до бялата маса и подреждаше хляба и салатите по-дълго, отколкото беше необходимо. Изглеждаше слаба и загоряла от слънцето. Беше облечена с бял потник и къси дънкови панталони. Поздравихме се, когато пристигнах, и след това почти не си бяхме проговорили. Всъщност, ако не беше Тина, надали щяхме изобщо да си кажем нещо.

За щастие тя беше приказлива и не оставяше разговорът да бъде прекъсван от неудобни паузи. Бърбореше почти непрекъснато. От време на време спираше монолога си, за да ми нареди да сложа подправки на салатата, да донеса кухненските салфетки и да ги сгъна на две или да отворя по една бира за трима ни.

Очевидно щяхме да сме само тримата. Чудех се дали да се чувствам облекчен, че няма да се наложи да се срещам с други хора, или да съжалявам, че няма да мога да се изгубя сред множество.

Тина напръска обилно скарата с течност за разпалване.

— По дяволите! — изруга тя и отскочи назад, когато лумнаха пламъци.

— Казах ти да не слагаш повече — засмя се Джени.

— Не съм виновна. Изля се повече, отколкото трябваше.

Всичко се обви в пушек.

— Вече е достатъчно топла — изкоментирах, когато горещината от скарата ни накара да се отдръпнем.

Тина ме тупна по рамото.

— Я донеси още по една бира.

— Може би първо трябва да преместим храната — предложих аз.

Бялата маса с непокритата храна върху нея беше обхваната от пушека.

— Мамка му! — Тина се спусна към облака дим и се захвана да мести чиниите.

— По-лесно ще е да преместим цялата маса — казах и започнах да дърпам масата.

— Помогни ми, Джен, ръцете ми са заети — извика Тина, а в ръката си държеше купа с макарони.

Джени не отговори, погледна я накриво и хвана масата срещу мен. Заедно, като ту я влачехме, ту я носехме, успяхме да я изместим далече от дима. Оставихме я на земята и краката откъм страната на Джени поддадоха. Масата се наклони, а чашите и чиниите се запързаляха към ръба.

— Внимавайте! — изкрещя Тина.

Спуснах се и успях да я задържа, преди нещо да е изпаднало. Поех тежестта. Ръката ми беше точно срещу ръката на Джени.

— Държа я. Можеш да пуснеш.

Джени се опита да остави масата на земята, но тя веднага се разклати.

— Мислех, че си я оправила — обърна се тя към Тина, която се беше притекла на помощ.

— Оправих я. Напъхах хартия, за да не се клатят краката.

— Хартия? Трябваше да я зачукаш здраво.

— Май не само тя се нуждае от чукане.

— Тина! — Джени се изчерви, но се опитваше да сдържи смеха си.

— Внимавай, гледай масата! — предупреди я Тина, когато масата отново се заклати.

— Не стой така, иди да донесеш чук или нещо подобно!

Тина бързо влезе през мънистената завеса, която висеше пред кухненската врата. Ние останахме навън да крепим масата и се усмихвахме смутено един на друг. Но ледът между нас вече се беше разчупил.

— Надявам се, не съжаляваш, че дойде — каза Джени.

— Не, все пак е първото ми посещение.

— Да, не навсякъде е така изискано.

— Да, така е.

Сведе поглед надолу.

— Ъъъ… не знам как да ти го кажа, но мисля, че се подмокряш.

Погледнах надолу и видях, че една бутилка е паднала, бирата се разливаше и попиваше в джинсите ми точно на чатала. Опитах се да се отдръпна, но тогава бирата започна да тече върху краката ми.

— Господи, просто не е за вярване — промълви Джени.

И двамата се засмяхме. В това време Тина се върна с чука.

— Какво ви става на вас двамата? — попита тя и в този момент забеляза мокрото петно върху панталона ми. — Да дойда след малко, ако трябва.

Първо поправихме масата, след това момичетата изровиха отнякъде едни широки, безформени шорти. Някога принадлежали на бивше гадже на Тина.

— Можеш да ги задържиш — каза тя и добави мрачно, — няма да дойде да си ги иска.

И нищо чудно, шарката им беше толкова крещяща. Въпреки това в тях се чувствах по-добре, отколкото в мокрите от бира джинси. Върнах се обратно в градината, а Тина и Джени се закикотиха.

— Хубави крака имаш — изкоментира Тина и двете отново прихнаха.

Месото цвърчеше върху горещата скара. Изядохме го заедно с хляба и салатата. Отворихме и бутилката вино, която бях донесъл. Започнах да наливам в чашата на Джени, а тя се поколеба.

— Съвсем малко.

— Сигурна ли си? — изгледа я Тина изпитателно.

Тя кимна.

— Да, съвсем малко.

Улови въпросителния ми поглед и направи физиономия.

— Диабетичка съм, затова внимавам какво ям и пия.

— Диабет тип едно или тип две?

— Все забравям, че си лекар. Тип едно.

Така и очаквах. Това беше най-разпространеният тип диабет сред хората на нейната възраст.

— Положението ми не е сериозно. Приемам ниска доза инсулин. Когато се преместих тук, веднага се консултирах с доктор Мейтланд и той ми изписа рецепта — добави, сякаш се извиняваше.

Предполагам, че се чувстваше неудобно, защото бе отишла при „истинския“ лекар, а не при мен. Нямаше защо да се тревожи. Бях свикнал с това. Тина потрепери малко пресилено.

— Ще припадна, ако трябва като нея да си бия инжекция всеки ден.

— Въобще не е толкова страшно — не се съгласи Джени. — Дори не използвам истинска игла, а една от онези специални писалки. И престани да говориш за това. Дейвид ще се почувства неудобно и няма да иска да си налее още вино.

— Боже, опази! — възкликна Тина. — Някой трябва да ми прави компания.

Не можех да поддържам нейното темпо. Но тъй като Джени настояваше, оставих да ми напълнят чашата още няколко пъти и пийнах повече, отколкото възнамерявах. Седмицата беше дълга и изморителна, а на следващия ден беше събота. Освен това ми беше приятно. Не можех да си спомня да съм се забавлявал толкова, откакто…

От много дълго време.

Настроението ни малко се развали, след като свършихме с вечерята. Беше се здрачило и в сумрака Джени се загледа в езерото. Видях, че лицето й помръкна, и се досетих какво ще каже още преди да го е изрекла.

— Все забравям какво се случи. Това ме кара да се чувствам малко… малко виновна, не знам дали ме разбирате.

— Искаше да отменим вечерята — обади се Тина. — Смяташе, че хората няма да одобрят, ако видят, че се забавляваме.

— Струваше ми се проява на неуважение — обърна се към мен Джени.

— Защо? — настоя Тина. — Само не ми казвай, че другите няма да гледат телевизия или да изпият по една бира в кръчмата. Случилото се е много тъжно и страшно, но не мисля, че трябва да си посипем главите с пепел.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Знам, но познавам хората наоколо. Ако вдигнат мерника на някого, няма спасение, независимо какво е направил или не е направил. — Тина спря за момент. — Не се изразих по най-добрия начин, но е вярно. — Изгледа ме продължително. — Ти вече го усети, нали?

Стана ми ясно, че слуховете са достигнали до тях.

— Тина — каза Джени предупредително.

— Няма смисъл да се правим, че не сме чули. Искам да кажа, че е съвсем естествено полицията да иска да говори с местния лекар. Но само един да се усъмни в нещо и вече всички са ти подписали присъдата. Още един пример колко тесногръди са хората тук.

— А на някои устите са големи — ядоса се Джени.

За пръв път показваше характер. Приятелката й сви рамене.

— По-добре да си го кажем направо. Толкова много слухове се носят наоколо. Познавам хората, израснах тук. Ти не си.

— Ти като че ли не харесваш много Манхам — намесих се аз, опитвайки се да сменя темата.

Тина се усмихна едва-едва.

— Само ако можех, бих избягала от тук на секундата. Не мога да разбера такива като вас, които сами са пожелали да дойдат.

Настъпи тишина. Джени се изправи, беше пребледняла.

— Ще направя кафе.

Влезе в къщата, а мънистената завеса се залюля след нея.

— Божичко! — каза Тина, като че искаше да се извини. — Наистина ми е голяма устата. А и пийнах малко повече — добави и постави чашата си с вино върху масата.

Първоначално помислих, че се почувства неудобно заради мен, но после разбрах, че не е така. Не знам какво е накарало Джени да реагира по този начин, но нямаше нищо общо с мен.

— Тя дали е добре? — попитах.

— Май й писна от нетактичната й съквартирантка.

Погледна към къщата, чудеше се дали да не последва Джени.

— Виж какво, не ми е работа да приказвам, но мисля, че трябва да знаеш. Преди година е преживяла нещо неприятно. Затова е дошла тук, за да се махне.

— Какво нещо?

Тина поклати глава.

— Ако иска да ти каже, ще ти каже. Може би не трябваше да го споменавам. Просто… реших, че трябва да знаеш. Джени те харесва, така че… Господи, каква каша забърках. Забрави какво ти казах, става ли? Хайде де си говорим за нещо друго.

— Съгласен.

Умът ми все още бе зает с това, което току-що ми беше казала, така че започнах, без да се замисля:

— Та какви слухове сте чули по мой адрес?

— Сама си го изпросих, нали? — каза Тина и направи физиономия. — Нищо, просто клюки. Че полицията те е разпитвала и че си… ами, заподозрян. Опита се да се усмихне, но нищо не се получи. — Но ти не си заподозрян, нали така?

— Не, доколкото ми е известно.

Това й стигаше.

— Ето какво имах предвид, като говорех за това отвратително село. Винаги са готови да повярват на всякакви мръсотии. Когато се случи нещо подобно… — Махна с ръка. — Ето, пак се разпалих. Виж какво, ще отида да видя какво става с кафето.

— Мога ли да помогна?

Вече влизаше в къщата.

— Всичко е наред. Ще изпратя Джени да ти прави компания.

Тина си тръгна, а аз стоях в нощната тишина и разсъждавах върху думите й. Джени те харесва. Какво означаваше това? Или по-точно, какво мислех аз по въпроса? Казах си, че е пийнала и не трябва да обръщам голямо внимание на думите й.

Тогава защо изведнъж се почувствах нервен?

Станах и се приближих до ниската каменна стена, която ограждаше градината. И последната светлина беше угаснала, а полетата бяха потънали в мрак. Откъм езерото полъхваше лек бриз, заедно с него дойде и самотният вик на бухала.

Нещо прошумоля зад гърба ми. Беше Джени. Носеше две чаши. Отдръпнах се от стената и отново попаднах в светлината, която идваше от отворената кухненска врата. Стресна се, когато ме видя да излизам от сянката. Кафето се разля по ръката й.

— Извинявай, не исках да те стресна.

— Няма нищо. Не те видях.

Остави чашите и започна да духа ръката си. Подадох й салфетка.

— Добре ли си?

— Ще оживея — каза тя и обърса ръката си.

— Къде е Тина?

— Идва на себе си. — Отново вдигана чашите. — Не те попитах дали искаш мляко или захар.

— Нито едното, нито другото.

— Значи съм улучила — усмихна се тя.

Подаде ми чашата и се приближи до стената.

— На пейзажа ли се любуваш?

— На това, което все още се вижда.

— Прекрасен е, ако обичаш поля и езера.

— А ти?

Стояхме един до друг и съзерцавахме езерото.

— Да… Когато бях малка, татко ни извеждаше на разходка с платноходка.

— А сега плаваш ли?

— Не съм го правила от години. Обаче обичам водата. Трябва някой път да наема лодка. Съвсем малка, знам, че е прекалено плитко. Срамота е човек да живее до езерото и да не се разходи по него.

— Имам платноходка, може би ще ти хареса? — казах това, без да се замисля. Но тя ме погледна нетърпеливо. На лунната светлина видях, че се усмихва. Усетих колко близо стоим един до друг. Толкова близо, че можех да почувствам топлината на кожата й.

— Наистина?

— Не е точно моя. На Хенри е. Но ми дава да я използвам.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, че не се опитвах да ти намекна нещо.

— Знам. Във всеки случай малко физическо натоварване ще ми се отрази добре.

Сам се изненадах на думите, които изрекох. Какво правех? Погледнах към езерото. Добре, че тъмнината скриваше лицето ми.

— Какво ще кажеш за тази неделя? — чух се да изговарям думите.

— Чудесно! В колко часа?

Спомних си, че бях обещал да обядвам с Хенри.

— Нека да е следобед. Да те взема ли около три?

— В три е чудесно.

Почувствах усмивката в гласа й, макар че не я виждах. Побързах да отпия от кафето си. Почти не усетих, че изгори устата ми. Не можех да повярвам какво съм направил. Не само Тина имаше нужда да дойде на себе си.

Малко след това се извиних и си тръгнах. Излизах, когато Тина се появи и през смях ми каза, че мога да й върна шортите по-късно. Благодарих й, но си обух влажните джинси. Репутацията ми и без това беше пострадала жестоко, оставаше само да се появя в селото с шарени къси гащи за сърф.

Не се бях отдалечил много от къщата, когато мобилният ми телефон изписука. Бях получил съобщение. Винаги носех телефона със себе си, можеше да ме потърсят за някой спешен случай. Когато обаче събух джинсите си, той беше останал в джоба. Съвсем бях забравил за него. Сега осъзнах, че в продължение на два часа никой не е могъл да се свърже с мен. Това ме накара да отклоня мислите си от Джени. С чувство за вина прослушах съобщението. Надявах се да не съм пропуснал нещо важно.

Но съобщението не беше от пациент. Беше от Макензи.

Бяха открили труп.