Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

5

Бях прегледал половината си пациенти, когато на следващата сутрин Макензи пристигна. Джанис влезе да донесе картона на следващия пациент и ми съобщи за посещението. Очите й бяха широко отворени от любопитство.

— Един полицай ви търси. Главен инспектор Макензи.

Не останах особено изненадан. Погледнах картона на пациента си. Ан Бенчли, осемдесетгодишна, страда от артрит. Посещава ме редовно.

— Още колко души чакат? — опитах се да спечеля време.

— Още трима след тази пациентка.

— Кажете му, че няма да се бавя. И поканете госпожа Бенчли да влезе.

Тя ме изгледа учудено, но не каза нищо. Съмнявам се, че в този момент имаше някой в селото, който да не е чул за намерения труп. Но все още никой не го беше свързал със Сали Палмър. Чудно колко време щеше да отнеме.

Престорих се, че чета картона, и изчаках Джанис да излезе. Ясно ми беше, че Макензи нямаше да дойде, ако не е нещо важно, а и нито един от пациентите ми не беше спешен случай. Не знам защо го оставих да чака, може би причината беше огромното ми нежелание да го изслушам.

Опитах се да не мисля за него, докато преглеждах следващия си пациент. Със съчувствие прегледах изкривените й ръце, проявих очакваното внимание и й говорех успокоително, докато пишех рецептата. Накрая, куцукайки, тя си тръгна доволна, а аз й се усмихнах вяло. След всичко това реших, че не мога да отлагам повече.

— Кажете му да влезе — помолих Джанис.

— Не изглежда много доволен — предупреди ме тя.

Да, Макензи не изглеждаше доволен. Лицето му беше зачервено от негодувание, а брадичката агресивно издадена напред.

— Благодаря, че ме приехте, доктор Хънтър — започна той, без да прикрива сарказма си.

Носеше кожена папка. Без да го поканя, седна на стола срещу мен и сложи папката в скута си.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин инспектор?

— Бих искал да изясним някои неща.

— Идентифицирахте ли трупа?

— Все още не.

Извади от джоба си пакетчето ментови бонбони и лапна един. Чаках. Достатъчно добре познавах полицаите, за да се притеснявам от игричката, която играеше.

— Не знаех, че все още има такива места. Знаете какво имам предвид. Малко селце, семеен лекар, посещения по домовете и други подобни.

През цялото време, докато говореше, се оглеждаше наоколо. Накрая погледът му спря върху рафта с книги.

— Доста книги по психология виждам. Специален интерес ли имате?

— Не са мои, на съдружника ми са.

— Да… Та, колко пациенти имате вие двамата?

Интересно какво целеше с този въпрос.

— Около пет-шестстотин.

— Толкова много?

— Селото е малко, но областта е голяма.

Той кимна, сякаш водехме най-банален разговор.

— Сигурно е по-различно да си общопрактикуващ лекар в града.

— Сигурно.

— Лондон липсва ли ви?

Стана ми ясно какво ще последва. Всъщност не се изненадах. Просто някаква тежест легна върху плещите ми.

— Кажете ми направо какво искате.

— След като вчера разговаряхме, се поразрових малко. Нали съм полицай все пак — каза той и ме изгледа хладно. — Впечатляваща биография, доктор Хънтър. Твърде необичайна за семеен лекар в някое село.

Разтвори папката и демонстративно започна да разгръща документите в нея.

— Взели сте диплома по медицина и след това сте записали докторат по антропология. Доста амбициозно. Поработили сте в Щатите, в университета в Тенеси, а после сте се прибрали във Великобритания като специалист по съдебномедицинска антропология. — Той повдигна вежда. — Знаете ли, дори не ми беше съвсем ясно какво е съдебномедицинска антропология, а от двайсет години съм полицай. Със „съдебно“, разбира се, нямах проблем, но антропология? Винаги съм си мислел, че това е наука за стари кокали. Нещо като археология. Виж как човек може да пропусне нещо.

— Не бих искал да ви притеснявам, но пациентите ме чакат.

— Няма да ви отнема повече от необходимото време. Но докато ровех в интернет, открих някои от трудовете ви. Интересни заглавия — отбеляза той и извади лист хартия. — „Ролята на ентомологията при определянето на часа на смъртта“, „Химия на разлагане на човешкото тяло“. — Вдигна поглед от листа. — Доста специализирани трудове. Така че се обадих на един приятел в Лондон. Той е инспектор към столичната полиция. Оказа се, че е чувал за вас. И каква изненада — стана ясно, че сте работили като консултант към полицията при разследването на доста убийства. В Англия, Шотландия, дори в Северна Ирландия. Приятелят ми каза, че сте един от малкото регистрирани съдебномедицински антрополози. Работили сте по масовите гробове в Ирак, Босна и Конго. И къде ли още не. Според него вие сте един от най-добрите специалисти, когато става въпрос за човешки останки. Не просто да ги идентифицирате, а и да определите часа и причината за смъртта. Каза, че поемате разследването, след като патолозите вече са приключили.

— Какво точно искате да ми кажете?

— Искам да ви кажа, че е много странно, че вчера не споменахте нищо. Наистина странно, след като знаехте, че сме открили труп, след като имахте доказателства, че вероятно става въпрос за местен жител и след като беше ясно, че искаме да идентифицираме трупа възможно най-бързо. — Гласът му беше спокоен, макар че лицето му силно почервеня. — Приятелят ми в Лондон реши, че е много забавно. Седя си аз тук, старши офицер от полицията, и разследвам убийство, а един от водещите в страната експерти по съдебна медицина ми се прави на селски доктор.

Отбелязах, че най-после използва думата убийство, но не оставих това да ме разсее.

— Аз съм общопрактикуващ лекар.

— Но това не е всичко, нали? Защо пазите специалността си в тайна?

— Защото няма никакво значение какво съм бил някога. В момента съм лекар.

Макензи ме наблюдаваше така, сякаш се опитваше да реши дали се шегувам или не.

— След това завъртях още няколко телефона. Знам, че от три години работите тук като общопрактикуващ лекар. Приключили сте със съдебномедицинската антропология и сте дошли тук, след като съпругата ви и дъщеря ви са загинали в автомобилна катастрофа. Пияният шофьор в другата кола е оцелял невредим.

Стоях напълно неподвижен. Явно на Макензи му беше неудобно да говори по въпроса.

— Не искам да разтварям стари рани. Може би ако вчера ми бяхте казали, днес нямаше да водим този разговор. Истината е, че имаме нужда от вас.

Очакваше от мен да попитам как бих могъл да им помогна, но не го направих, затова продължи:

— Състоянието на трупа е такова, че е трудно да се идентифицира. Знаем само, че е на жена. И докато не установим самоличността й, ръцете ни са вързани. Не можем да започнем истинско разследване, тъй като не знаем със сигурност коя е жертвата.

— Казахте „със сигурност“ — установих, че съм проговорил. — Вече имате доста добра представа коя е, нали така?

— Все още не сме открили Сали Палмър.

Думите му ме стреснаха, макар че само потвърдиха очакванията ми.

— Няколко души си спомнят, че са я видели на празненството в кръчмата, но досега няма човек, който да каже, че я е виждал след това — продължи Макензи. — Почти две седмици има от тогава. Взехме ДНК проби от тялото и от къщата, но резултатите ще излязат след седмица.

— А отпечатъци от пръстите?

— Не става. Все още не ни е ясно дали е заради степента на разложение на трупа, или някой ги е унищожил нарочно.

— Тогава отпечатък от зъбите.

— Не са останали достатъчно зъби, за да направим сравнение — поклати той глава.

— Счупени ли са?

— Би могло да се каже. Може някой нарочно да го е направил, за да ни попречи да идентифицираме тялото, а може и да е вследствие на другите наранявания. Все още не знаем.

Потърках очи.

— Значи в крайна сметка става въпрос за убийство.

— О, без съмнение е била убита — гласът му звучеше мрачно.

— Трупът е прекалено разложен, за да разберем дали преди това е била сексуално насилена, но предполагаме, че е така. И след това е била убита.

— Как?

Вместо да ми отговори, той извади голям плик от папката и го сложи на бюрото. Лъскавите краища на снимките се подаваха от плика. Ръката ми се пресегна към тях, преди да осъзная какво правя.

— Не, благодаря — бутнах плика далече от себе си.

— Реших, че може да поискате да ги видите.

— Вече ви казах, че не мога да ви помогна.

— Не можете или не искате?

— Съжалявам — поклатих глава.

Изгледа ме продължително, после изведнъж стана.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, доктор Хънтър — каза студено.

Излезе. Пликът все още беше на бюрото ми. Трябваше само да извадя снимките.

Вместо това отворих едно чекмедже и го пуснах вътре. Затворих чекмеджето и казах на Джанис да покани следващия пациент.

До края на сутринта усещах наличието на плика. Като че ли ме дърпаше по време на всеки разговор, на всеки преглед. След като и последният пациент напусна кабинета ми, започнах да пиша в картона му, за да отвлека вниманието си от плика. Приключих с картона и се загледах през френския прозорец. Имах две посещения по домовете, останалата част от следобеда бях свободен. Ако излезеше вятър, щях да взема лодката и да отида на разходка в езерото. Но ако времето останеше без промяна и в езерото щях да съм в същото безветрие, в което бях изпаднал тук, на сушата.

Странно, но когато Макензи извади наяве миналото ми, не почувствах нищо. Все едно говореше за някой друг. Всъщност наистина беше така. Онзи Дейвид Хънтър беше съвсем различен човек. Тогава напълно се бях отдал на тайнствените промени след смъртта, наблюдавах крайния резултат от многобройни прояви на насилие, последиците от злополуки или бедствия. Изучавах черепа под кожата и това въобще не ми правеше впечатление, гордеех се с познания, които малко хора по света притежаваха. За мен не беше загадка какво става с човешкото тяло, когато животът го напусне. Познавах разложението във всичките му форми и можех да предвидя как ще се развие в зависимост от времето, почвата и сезона. Изпитвах удовлетворение, когато като магьосник можех да определя момента, начина и личността. Никога не забравях, че пред себе си имам човешко същество. Но представата беше някак абстрактна, не познавах тези хора, докато са били живи, бях ги срещнал единствено след смъртта им.

И тогава тези, които ми бяха по-скъпи от всичко на света, ми бяха отнети. За миг животът на жена ми и дъщеря ми бе прекършен от един пиян шофьор, който се измъкна от катастрофата без драскотина. Кара и Алис за част от секундата бяха превърнати от изпълнени с живот човешки същества в мъртва органична материя. А аз знаех — наистина знаех — точно какви физически промени ще настъпят в тях във всеки следващ час. Но дори тези познания не можеха да дадат и най-беглият, отговор на въпроса, който бе обзел цялото ми същество. Къде са те? Какво е станало с искрата живот, която беше в тях? Как може цялата им жизненост, духът им просто да престанат да съществуват?

Не знаех. И тази неспособност да намеря отговор беше непоносима. Колегите и приятелите ми проявяваха разбиране, аз обаче не го забелязвах. С радост щях да се потопя изцяло в работата си, но тя непрекъснато ми напомняше за това, което бях изгубил, и за въпроса, чийто отговор не знаех.

Затова избягах. Обърнах гръб на всичко познато, припомних си старите учебници по медицина и се скрих сред пустошта, далече от всичко. Дадох си шанса да започна, ако не нов живот, поне нова кариера. Исках да работя с живи хора, а не с мъртъвци и да се стремя да отложа настъпването на онези последни промени, които така и не разбрах. Нещата тръгнаха добре.

Поне до момента.

Приближих се до бюрото си и отворих чекмеджето. Извадих снимките, но ги държах обърнати надолу. Исках да ги погледна и да ги върна на Макензи. Опитвах се да разсъждавам разумно, да си внуша, че това не ме обвързва с нищо. Обърнах ги.

Нямах представа как ще се почувствам, но не бях очаквал колко познати ще ми се сторят. Не поради образите на снимките — бог ми е свидетел, те бяха достатъчно шокиращи. Но самият факт, че ги гледам, сякаш ме върна изведнъж в миналото. Без да си давам сметка, започнах да ги разглеждам внимателно, за да видя какво мога да открия.

Имаше шест снимки, направени от различен ъгъл. Прехвърлих ги набързо, след това се върнах отново на първата и ги заразглеждах внимателно. Тялото беше голо, с лице към земята, ръцете бяха изпънати напред, като че ли жертвата искаше да се гмурне във високите стебла на тревата. Полът не можеше да се разпознае по снимките. Потъмнялата кожа висеше по тялото, като че ли не му принадлежеше, но не това привлече вниманието ми. Сам беше прав. Беше казал, че трупът има крила и наистина беше така. От двете страни на гръбнака бяха направени два дълбоки прореза в плътта.

Бели лебедови пера бяха забити в тях и тялото приличаше на паднал, разлагащ се ангел. Ефектът им върху гниещата кожа бе изключително противен. Задържах погледа си върху тях още малко, след това разгледах тялото. От всички рани ларвите се сипеха навън като ориз. Не само от двете големи рани на лопатките, а и от по-малките прорези по гърба, ръцете и краката. Беше в напреднала фаза на разложение. Топлината и влагата бяха ускорили процеса. Животните и насекомите също бяха допринесли за това. Всеки фактор можеше да даде различна информация и да помогне за създаването на схема, която да определи колко дълго трупът е бил там.

На следващите три снимки се виждаше трупът, след като е бил обърнат. Отново се забелязваха малки порезни рани по тялото и ръцете, а лицето беше безформена маса от изпочупени кости. Под него беше оголеният хрущял на гълтача, по-твърд и по-бавно разграждащ се в сравнение с меките тъкани, които го покриваха. Гърлото зееше широко, беше прерязано. Сетих се за Бес, кучето на Сали. Неговото гърло също беше прерязано. Прегледах снимките още веднъж. Отместих ги, когато осъзнах, че търся по тях нещо, което да мога да разпозная. Все още седях така, когато на вратата се почука. Беше Хенри.

— Джанис ми каза, че някакъв полицай е идвал. Да не би местните пак да са закачали добитъка?

— Заради вчерашната случка беше.

— Проблем ли има? — попита той по-сериозно.

— Всъщност, не.

Което не беше съвсем вярно. Не ми беше приятно да крия нещо от Хенри, но не му бях разказал всички подробности от миналото си. Знаеше, че съм се занимавал с антропология, но понятието беше много широко и включваше какво ли не. Не му бях разказвал за съдебномедицинския аспект на работата ми и за това, че съм сътрудничил на полицията при разследване на случаи. Не исках да говоря за това.

И сега не ми се говореше.

Погледът му се премести върху снимките на бюрото ми. Беше далече от тях и трудно можеше да различи подробности, но все пак имах чувството, че ме е хванал да върша нещо нередно. Прибрах ги обратно в плика, а той ме изгледа въпросително.

— Може ли малко по-късно да говорим за това? — попитах.

— Разбира се. Не искам да любопитствам.

— Не любопитстваш. Просто… сега трябва да обмисля някои неща.

— Добре ли си? Изглеждаш някак… умислен.

— Добре съм.

Кимна, но продължи да ме гледа загрижено.

— Искаш ли по някое време да излезем с лодката? Малко движение ще ни се отрази добре.

Въпреки че имаше нужда от помощ да се качи и слезе от лодката, недъгът не му пречеше да гребе или да борави с платната.

— Съгласен. Да го направим след няколко дни.

Виждах, че иска да ме попита още нещо, но се отказа. Подкара инвалидния си стол към вратата.

— Само кажи. Знаеш къде да ме намериш.

Когато си тръгна, седнах на стола и затворих очи. Не искам това. Всъщност никой не иска това. Мъртвата жена най-малко от всички. Мислех за снимките, които бях видял, и осъзнах, че също като нея нямах никакъв избор.

Заедно с плика Макензи беше оставил и визитката си. Не можах да се свържа с него нито на служебния му телефон, нито на мобилния. И на двата оставих съобщение да ми се обади и затворих. Не мога да кажа, че се чувствах по-добре от това, че бях взел решение, но тежестта сякаш бе паднала от плещите ми.

След това трябваше да направя домашните посещения. Само две и нито един от случаите не беше сериозен — дете със заушка и възрастен мъж на легло, който отказваше да се храни. Когато привърших с тях, беше станало време за обяд. Вървях обратно по пътя и се чудех дали да се прибера вкъщи или да отида да хапна в кръчмата, когато телефонът ми иззвъня.

Отговорих веднага, но се оказа, че е Джанис, която ми каза, че са ме търсили от училището. Тревожели се за Сам Йейтс и ме молеха да го видя. Обещах да отида. Радвах се, че имах да върша нещо смислено, докато чаках Макензи да се обади.

Присъствието на полицаи по улиците на Манхам напомняше за случилото се. Униформите им бяха в пълен контраст с ярките цветове на цветята, които красяха двора на черквата и зелената площ. В селото се долавяше приглушена, но ясно забележима възбуда. В училището обаче всичко изглеждаше нормално. Макар че по-големите деца трябваше да пътуват девет километра до най-близката прогимназия, в Манхам все още имаше малко начално училище. Някога е било параклис, а сега в двора му беше шумно и слънцето огряваше пъстрото множество. Беше последната седмица преди лятната ваканция и вероятно това караше децата да вдигат още повече врява по време на обедната си почивка. Малко момиченце се блъсна в краката ми, като се опитваше да се изплъзне на друго, което го гонеше. Те се разкикотиха, избягаха и бяха толкова заети с играта си, че почти не забелязаха присъствието ми.

Щом влязох в канцеларията на училището, усетих познатото чувство за празнота. Почуках на отворената врата и секретарката Бети ми се усмихна широко.

— Здрасти. За Сам ли идваш?

Беше дребна, приветлива жена, цял живот живяла в селото. Не беше омъжена, живееше с брат си и гледаше на децата в училището като на свое голямо семейство.

— Как е той? — попитах.

Тя сбърчи нос.

— Малко е разтревожен. Тук, в лазарета е. Влез направо.

„Лазарет“ беше претенциозно название за малка стая с умивалник, кушетка и шкаф с аптечка за първа помощ. Сам седеше на кушетката с наведена глава и поклащаше крака. Изглеждаше отслабнал и разстроен.

До него седеше млада жена, говореше му успокоително и му показваше някаква книжка. Когато влязох, тя вдигна поглед и ме погледна с облекчение.

— Здравейте, аз съм доктор Хънтър — обърнах се към нея, после се усмихнах на момчето. — Как си, Сам?

— Малко е уморен — отговори младата жена вместо него. — Очевидно снощи е сънувал някакъв лош сън. Нали така, Сам?

Говореше разумно, спокойно и съвсем не снизходително. Предположих, че е учителката му, но не я бях срещал преди. И говорът й не беше като на местните хора. Сам беше навел глава и брадичката му опираше в гърдите. Клекнах, за да мога да го гледам в очите.

— Така ли е, Сам? Какъв кошмар сънува?

След като бях видял снимките, можех и сам да се досетя. Той гледаше надолу и мълчеше.

— Добре, хайде да те прегледам.

Както и очаквах, физически беше напълно здрав. Може би температурата му бе малко повишена, но това беше всичко. Прокарах ръка през косата му и се изправих.

— Здрав като камък. Нали може да те оставим за малко и да поговорим с учителката ти?

— Не! — паникьоса се той.

Тя му се усмихна ободрително.

— Не се притеснявай, ще сме до вратата. Даже ще я оставим отворена. Ей-сега се връщам.

Подаде му книгата. Той я взе сърдито. Излязохме в коридора. Както му беше обещала, остави вратата открехната, но застанахме така, че Сам да не може да ни чува.

— Съжалявам, че ви извиках. Просто не знаех какво да направя — заговори тя тихо. — Преди малко направо изпадна в истерия. Крайно необичайно за него.

Отново се сетих за снимките.

— Предполагам, че сте чули какво се случи вчера.

— Всички чухме — смръщи се тя. — Точно това е проблемът. Децата искаха да им разкаже. Сам просто не издържа.

— Позвънихте ли на родителите му да дойдат?

— Опитах. Не отговарят на нито един от телефоните, които са оставили — говореше, сякаш се извиняваше. — Затова реших, че е най-добре да ви извикам. Тревожа се за него.

Личеше си, че наистина се тревожи. На външен вид изглеждаше около трийсетте. Късо подстриганата й коса изглеждаше естествено руса, но беше няколко нюанса по-светла от тъмните й вежди, които сега бе смръщила. Тук-там по лицето й имаше лунички, които се виждаха ясно поради слънчевия загар.

— Джени. Джени Хамънд — представи се тя стеснително.

Ръката й беше топла и суха. Сетих се, че някой бе споменал, че тази година в училището има нова учителка, но не я бях срещал преди. Или поне така си мислех.

— Струва ми се, че един-два пъти съм ви виждала в „Агнето“ — каза тя.

— Напълно е възможно. Нощният живот тук не е особено разнообразен.

— Забелязах — усмихна се тя. — Но нали човек точно затова идва на такова място. Да се махне от всичко.

Сигурно съм направил някаква физиономия.

— Извинявайте — смути се тя. — Просто не говорите като хората тук, затова реших…

— Права сте, не съм от тук.

Погледна ме с известно облекчение.

— Най-добре да отида при Сам.

Върнах се с нея в стаята да кажа „довиждане“ на момчето и да се уверя, че няма нужда от успокоително. Привечер щях да отида да видя как е и да кажа на майка му да не го пуска на училище няколко дни. Исках раната, нанесена в душата му от картината, която е видял, да зарасне достатъчно, за да издържи на подмятанията на съучениците си.

Бях при колата, когато телефонът ми иззвъня. Този път беше Макензи.

— Получих съобщението ви — започна той направо.

Заговорих веднага, бързах да кажа каквото имах:

— Ще ви помогна да идентифицирате трупа. Само толкова. Повече от това няма да се ангажирам, разбрахме ли се?

— Както кажете — не звучеше много любезно, но и предложението ми не бе много щедро. — Как ще го направим?

— Искам да огледам мястото, където сте открили трупа.

— Той вече е в моргата и може да се срещнем там след час…

— Не, не искам да виждам трупа. Само мястото, където е бил намерен.

Дори по телефона усетих, че е бесен.

— Защо? Как ще ни помогне това?

— Ще отида да потърся листа — отвърнах с пресъхнала уста.