Саймън Бекет
Убийства в Манхам (21)

21

След известно време мракът престана да бъде непрогледен. Появиха се светли точици, толкова малки, че в началото си помисли, че са плод на въображението й. Когато се опитваше да се съсредоточи върху тях, те изчезваха. Само когато извърнеше погледа си настрана, ставаха видими — миниатюрни петънца, като звезди, подредени в хоризонтална плоскост в края на зрителното й поле.

Когато очите й се приспособиха към абсолютната тъмнина, установи, че може да ги различава по-лесно. Не просто петънца. Ивички. Цепнатинки, през които навлизаше светлината. Не след дълго забеляза, че те не са навсякъде около нея. Светлината идваше от една-единствена посока. Мислено я нарече Напред.

Ръководена от това, Джени постепенно започна да различава форми в пълния мрак, който я обгръщаше.

Започна да се придвижва съвсем бавно. Главата я болеше. Усещаше тъпа, пулсираща болка, която се усилваше при всяко движение. Мислите й бяха объркани, но страхът, който я бе обзел, не й позволяваше пак да изпадне в безсъзнание. Реши, че отново се намира на паркинга, само че този път шофьорът я бе натикал в багажника. Чувстваше се притисната от всички страни. Не можеше да диша. Искаше да извика за помощ, но гласът й, както и цялото й тяло, не й се подчиняваха.

Постепенно мислите й започнаха да се подреждат. Осъзна, че се намира някъде другаде. Не беше на паркинга. Онзи случай принадлежеше на миналото. Но тази мисъл не й донесе утеха. Къде се намираше? Тъмнината я объркваше и плашеше. Опита се да седне, но нещо сякаш сграбчи крака й. Помъчи се да се дръпне, усети, че нещо я притиска, и тогава напипа с пръсти грубото конопено въже, завързано около глезена й. Не можеше да разбере какво се случва. Проследи въжето по дължината му и стигна до тежка метална халка на пода.

Беше завързана. И изведнъж въжето, тъмнината и твърдата земя под нея се подредиха в ужасяваща картина.

Тогава си спомни всичко.

Спомените идваха в съзнанието й на части, които постепенно се сливаха и образуваха едно цяло. Говореше с Дейвид по телефона. Звънецът беше иззвънял. Отиде да отвори вратата. Отвън се виждаше неясна мъжка фигура, а мънистената завеса пречеше да разпознае кой е и… и…

Господи, не можеше това да се случва в действителност! Но се случваше. Изкрещя. Викаше Дейвид, Тина, който и да е. Никой не дойде. Направи усилие, за да спре. Дишай дълбоко. Стегни се. Разтреперана, започна да разсъждава върху ситуацията, в която се намираше. Помещението беше прохладно, но не студено. Въздухът беше мръсен. Миришеше отвратително на нещо, което не можеше да определи. Беше облечена. Шортите и потникът й си бяха на мястото. Каза си, че това е добър знак. Болката в главата й беше понамаляла и сега я усещаше като слабо пулсиране. Най-силното усещане в този момент беше жаждата. Гърлото й беше сухо, преглъщаше трудно и болезнено. Освен това беше гладна. При тази мисъл се сети за нещо много по-тревожно.

Нямаше инсулин.

Не можеше дори да предположи колко време е минало от последната инжекция. Нямаше представа откога е тук. Беше си поставила обичайната инжекция сутринта както винаги, но преди колко време беше това? Скоро щеше да дойде ред на следващата, ако вече не беше дошъл. Ако не приемеше инсулин, нямаше какво да регулира кръвната й захар и тя много добре знаеше какво се случваше, когато започнеше да се повишава.

„Не мисли за това — каза си тя строго. — Мисли как да се махнеш от тук. Без значение къде се намираш.“

Протегна ръце и пипнешком се опита да разбере какво има около нея, дотам, докъдето въжето й позволяваше да достигне. Зад гърба си напипа груба стена, но в останалите три посоки нямаше нищо. Докато се движеше слепешката в тъмното, кракът й се сблъска с нещо. Препъна се и извика. Нищо не се случи. Тогава клекна и внимателно започна да търси предмета с ръце. Обувка, помисли си тя, съдейки по това, което усещаше с пръстите си. Гуменка, прекалено малка, за да принадлежи на мъж…

Изпусна я. Беше осъзнала какво държи в ръцете си. Не беше гуменка, а маратонка. Женска.

Маратонката на Лин Меткаф.

За известно време страхът я обзе напълно. От момента, в който напипа въжето около крака си, Джени се опитваше да прогони мисълта, че убиецът я беше избрал за третата си жертва. Сега тази мисъл беше потвърдена по най-брутален начин. Не можеше да си позволи да се размекне. Не и ако искаше да си измъкне оттук.

Приближи се до стената, така че въжето да не е опънато, и опипа възлите с пръсти. Бяха толкова стегнати, все едно бяха направени от същото желязо като халката. Примката около крака й не беше прекалено стегната и не й причиняваше болка, но не можеше да се изхлузи от нея. Опита се, но само ожули болезнено кожата на глезена си.

След това запъна свободния си крак в стената и започна да се дърпа с всички сили. Нито въжето, нито желязната халка поддадоха. Тя продължи да се напъва, докато главата й забуча и пред очите й започнаха да се появяват светли кръгове.

Те изчезнаха, а тя лежеше по гръб и се опитваше да си поеме въздух. Тогава забеляза малките светли петна. Светлината означаваше изход оттук или поне наличието на нещо друго отвъд тъмния затвор. Но откъдето и да идваше тази светлина, не можеше да я достигне. Легна на пода и се промъкна докъдето въжето й позволяваше. Нерешително протегна ръка. Усети нещо твърдо на около педя пред себе си. Внимателно прокара пръсти и усети неравната повърхност на нерендосани дъски.

Светлинките идваха през процепите и дупчиците между тях. Една от тях, малко по-голяма от другите, беше точно пред нея. Джени с мъка се приближи още малко. Примигна, когато миглите й се допряха до грапавата повърхност на дървото, след което внимателно нагласи окото си на цепнатината.

През нея се виждаше част от дълга стая, потънала в полумрак. По вида й можеше да се съди, че е мазе или сутерен. Това обясняваше влагата във въздуха. Стените бяха изградени от небоядисани стари камъни. По полиците бяха подредени, по-тънали в прах, стари буркани и консервени кутии. Точно срещу нея имаше дървен тезгях, върху който бяха поставени менгеме и различни други инструменти. Но не това спря дъха й.

От тавана висяха обезобразените тела на мъртви животни.

Бяха десетки — лисици, птици, зайци, белки, къртици и дори нещо, което приличаше на язовец. Полюшваха се така, че на човек можеше да му се догади. Очевидно някакво слабо течение ги караше да се движат. Някои бяха вързани за вратовете, други за задните им лапи. Виждаше се как главите им са били отрязани. Много от по-малките животни се бяха разложили и от тях бяха останали само кожата и костите. Празните им очни ябълки се взираха право в нея.

Джени сподави вика си и се отблъсна от дъските. Сега знаеше откъде идва противната миризма. Тогава през главата й мина една мисъл, която накара косъмчетата по врата й да настръхнат. Изправи се и бавно протегна ръка над главата си. С върха на пръстите си докосна нещо меко. Козина. Отдръпна ръката си и с мъка се накара да я протегне отново. Този път при допира й нещо меко като перушина се размърда под пръстите й.

Над главата й също висяха животни.

Неволно извика, сви се на пода и се примъкна по него, докато усети стената зад гърба си. Тогава изведнъж рухна, обви ръце около себе си и се разрида. Постепенно сълзите й спряха. Избърса очите и носа си. Бъзла. Плачът с нищо нямаше да й помогне. А животните, които висяха, бяха мъртви. Не можеха да й навредят.

Събра цялата си решителност, примъкна се отново до дъсчената стена и погледна през цепнатината. Стаята не се беше променила. В нея нямаше никого. Сега забеляза нещо, което преди беше пропуснала, шокирана при вида на мъртвите животни. Зад тезгяха имаше ниша. Слабата светлина в мазето не я осветяваше, но вътре в нишата едва се долавяха очертанията на стълба, която водеше нагоре.

Изходът.

Джени се загледа в нея отчаяно, после се отдръпна и побутна дъските. Застана на колене и постави ръце върху тях. Раменете я заболяха от натиска, а в дланите й се забиха трески. Дървената стена не помръдна.

Направеното усилие я накара да се почувства по-добре. Заудря отново и отново. С всеки удар страхът, който заплашваше да я парализира, намаляваше. Остана без дъх. Отдръпна се, докато въжето се отпусна и й позволи да седне. Вързаният й крак се беше схванал. От усилието главата я заболя още повече. Измъчваше я жажда. Въпреки това усещаше мрачно задоволство. Не искаше това чувство да я напусне. Отказваше да признае, че всъщност нищо не бе постигнала. Дъските не бяха непреодолима преграда. Ако имаше достатъчно време, щеше да намери начин да премине през тях. Само че не знаеше колко време има, нали така?

Прогони тази мисъл от съзнанието си, намери пипнешком въжето и започна да се мъчи да развърже възела.