Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemistry of Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

31

Опитът ми се оказа неуспешен. Краката ми веднага се огънаха и се свлякох на пода във вестибюла, а инвалидният стол издрънча и се обърна на една страна. От рязкото движение отново силно ми се зави свят. Стиснах очи, когато стените на стаята се изкривиха и застанаха под странен ъгъл. Надеждата, че мога да му се противопоставя, бързо ме напусна.

— О, Дейвид, Дейвид — промълви Хенри тъжно.

Лежах на земята. Подът се въртеше и огъваше. Безпомощно чаках убождането на иглата и тъмнината, която щеше да ме погълне завинаги. Нищо не се случи. Отворих очи и се опитах да фокусирам погледа си въпреки световъртежа. Хенри ме наблюдаваше. В очите му се четеше нещо като загриженост. Държеше спринцовката несигурно в ръката си.

— Така само усложняваш нещата. Ако те инжектирам отново, наркотикът ще те убие. Моля те, не ме принуждавай да го направя.

— Така или иначе, ще го направиш — изрекох думите несигурно.

Опитах се да се изправя. Нямах никаква сила, а от напрежението главата ми се пръскаше от болка. Отново се строполих на пода. Погледът ми започваше да се замъглява. Като през мъгла видях, че Хенри се протегна и хвана китката ми. Нямах сили да се освободя. Можех само да го наблюдавам как опря иглата в меката кожа над китката ми. Опитах се да се подготвя. Бях решил да се противопоставя на наркотика, макар да знаех, че е безсмислено.

Но Хенри не притисна спринцовката. Бавно я отдръпна от ръката ми.

— Не мога да го направя, не и по този начин — промърмори той.

Върна обратно спринцовката в джоба си. Мъглата се разпростираше пред очите ми. Вестибюлът потъваше в тъмнина. Усетих, че отново започвам да губя съзнание. Не! Съпротивлявах се, но усещах, че потъвам, колкото и да се стремях да държа съзнанието си будно. Светът около мен изчезна. Остана само едно силно, ритмично бумтене. Смътно се сетих, че чувам сърцето си.

Като през мъгла усетих, че някой ме вдига. После като че ли настъпи някакво движение около мен. Отворих очи. Пред мен като калейдоскоп се завъртяха различни цветове и форми. Отново започна да ми се повдига и ги затворих. Подтиснах желанието си да повърна, бях твърдо решен да не губя съзнание. Чух шум като от удар, след това почувствах хладния въздух, който обля лицето ми. Отворих очи и видях тъмното нощно небе да се издига над мен. Звездите и съзвездията блестяха като кристали, появяваха се и изчезваха зад разкъсаните облаци, които се движеха по небето, подгонени от невидимия вятър.

Поех дълбоко въздух, опитвах се да прочистя главата си. Пред мен беше ленд роувърът. Инвалидният стол подскачаше, докато се придвижваше към него. Колелата му хрущяха по чакълестия път. Сетивата ми бяха изострени и възприемаха всичко необичайно ясно. Чувах как клоните се движат от вятъра, усещах как мократа земя мирише на глина. Драскотините и калните петна по колата бяха големи като континенти.

Пътят беше стръмен и Хенри дишаше запъхтяно, докато се мъчеше да ме избута нагоре. Отиде до задната част на колата и спря. Едва си поемаше въздух. Знаех, че трябва да се опитам да се движа, но това някак си не достигаше до крайниците ми. Когато Хенри се съвзе, започна да заобикаля стола, като през цялото време се подпираше на него, докато стигна до колата и се хвана за нея. Движеше се непохватно, краката му тежаха и трудно му се подчиняваха. Отвори задната врата на джипа и приседна на ръба. Беше потънал в пот. Дори на лунната светлина си личеше, че е пребледнял от изтощение.

Погледна нагоре, гърдите му се надигаха, беше запъхтян. Когато погледът му се спря върху мен, на лицето му се появи слаба усмивка.

— Ти… дойде ли на себе си?

Остана седнал на ръба на отворената кола и се наведе към мен. Усетих как ръцете му ме хващат под мишниците.

— Последно усилие, Дейвид. Хайде, ставаме.

Години наред бе седял в инвалидния стол и го бе придвижвал с ръцете си, затова горната част на тялото му беше много силна. Сега използва тази сила, за да ме вдигне отново. Опитах се да се съпротивлявам немощно. Той изсумтя и ме стисна по-здраво. Докато ме измъкваше от стола, аз се хванах за вратата на колата. Държах се здраво за нея и тя се изви на една страна заедно с мен.

— Хайде, Дейвид, не ставай глупав — дишаше тежко, докато се опитваше да ме откъсне от вратата.

Стисках я с всички сили.

— Пусни я, по дяволите!

Дръпна ме силно, главата ми се удари в ръба й. Сблъсъкът ме разтърси. След това усетих, че ме слага да легна на твърдия метален под в задната част.

— Господи, Дейвид, не исках да направя това — каза Хенри.

Извади носна кърпа и започна да попива челото ми. Платът веднага се напои с кръвта ми. Като видя това, Хенри се облегна на вратата и закри очите си с ръка.

— Божичко, каква каша забърках!

Главата ужасно ме болеше, но това беше по-различна болка. Подейства ми почти ободряващо и мъглата, в която бях изпаднал вследствие на наркотика, започна да се разнася.

— Недей… Хенри, не прави това…

— Да не мислиш, че искам да го направя? Просто искам всичко да свърши. Не е много, нали? — Олюля се от умора. — Мислех да те закарам до езерото и там да сложа край на всичко. Да взема лодката и да се погрижа и за Мейсън. Но сега разбирам, че няма да ми стигнат силите.

Протегна се някъде зад мен, за да вземе нещо. Когато се изправи, в ръката си държеше гумен маркуч.

— Домъкнах това от градината, докато не беше на себе си. Мисля, че на Мейсън вече няма да му трябва.

Опитът му за черен хумор не беше сполучлив. Видимо беше отпаднал.

— Доста по-неприятно ще стане, като те намерят тук, но нищо не мога да направя. Ако имам малко повече късмет, ще решат, че е самоубийство. Не е идеално, но какво да се прави.

Хенри затръшна задната врата на ленд роувъра и лампичката в колата угасна. Чух, че заключи вратата и след това започна да прави нещо край колата. Опитах се да седна, но отново всичко около мен се завъртя. Подпрях се с ръка, за да не падна, и почувствах нещо грубо под пръстите си. Одеяло. Видях, че има нещо под него и ме обля студена пот, когато разбрах какво е.

Джени.

Беше се свила на пода зад седалката до тази на шофьора. В мрака се виждаше само част от русата й коса. Беше тъмна и сплъстена. Лежеше неподвижно.

— Джени! Джени!

Не ми отговори, затова дръпнах одеялото и открих главата й. Кожата й бе леденостудена. О, Господи, не, моля те, Господи!

Изведнъж вратата откъм страната на шофьора се отвори. Хенри изсумтя и седна на седалката.

— Хенри… Моля те, помогни ми.

Гласът ми бе заглушен от запалването на двигателя. След малко той заработи равномерно. Хенри свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора и се обърна към мен. В тъмнината ми беше трудно да прочета какво е изписано на лицето му.

— Съжалявам, Дейвид. Наистина. Но не виждам какво друго мога да направя.

— За Бога!

— Сбогом, Дейвид.

Измъкна се непохватно от колата и затръшна вратата. След това видях, че нещо се подава в процепа на отворения прозорец.

Беше гуменият маркуч. Сега вече разбрах защо е оставил мотора да работи.

— Хенри! — страхът придаде сила на гласа ми.

Зърнах как мина пред колата и се запъти към къщата. Завъртях се и се опитах да отворя задната врата, въпреки че беше заключена. Миризмата на изгорелите газове вече беше започнала да достига до мен. Хайде! Мисли! Започнах да се примъквам към предната част на колата, където гуменият маркуч стърчеше през прозореца. Стигнах до предните седалки, бариера, която в момента ми се струваше непреодолима. Опитах се да се хвана за тях и да се изправя, но почувствах, че мъглата започна пак да ме поглъща. Нямах сили. Стоварих се отново на пода. Не! Не припадай! Извърнах глава, видях Джени, която лежеше все така неподвижна, и се мъчех да се преборя с тъмнината, която бе започнала да ме обгръща.

Опитах отново. Имаше малко разстояние между двете седалки. Успях да промуша ръката си през него, да се заловя за една от седалките и да се изправя наполовина. Черни кръгове започнаха да плуват пред очите ми. Мракът отново искаше да ме погълне. Спрях за малко. Сърцето ми болезнено блъскаше в гърдите. Изчаках да се поуспокои. Изправих се още малко. Стиснах зъби, когато, както ми се стори, колата започна да се накланя и мята насам-натам. Хайде! Сега стоях заклещен между седалките, гърдите ми лежаха върху мястото, където обикновено поставях чашата си. Ключовете бяха на стартера, но все едно бяха на километри от мен. Мъчех се да напипам копчето за прозореца, но знаех, че и то е твърде далече. Главата ми се въртеше. Въпреки това погледнах към отвора на маркуча, който бълваше смърт. Нямах представа дали мога да достигна до него, преди да загубя съзнание от миризмата на изгорели газове. Дори и да успеех, какво от това? Хенри отново щеше да върне маркуча на място, и то в случай, че не загуби търпение и не ми инжектира остатъка от диаморфина.

Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Хванах се за ръчната спирачка и я използвах, за да се придвижа по-напред между двете седалки, и в този момент през предното стъкло, право пред себе си, видях Хенри. Беше се облегнал на инвалидния стол и бавно го буташе към къщата, очевидно беше безкрайно изморен.

Все още стисках ръчната спирачка. Пуснах я, без да се замисля.

Усетих как ленд роувърът леко се премести. Но въпреки, че пътят се спускаше надолу към къщата, колата не помръдна. Хвърлих се с цялата си тежест напред, опитвах се да наруша равновесието, което задържаше колата на място, но не успях. Погледът ми се спря върху лоста. В момента бе включен на паркиране и двигателят бавно изхвърляше изгорелите газове в кабината на колата.

Протегнах се напред и включих лоста на скорост.

Ленд роувъра плавно тръгна напред. Все още стоях заклещен между двете седалки и през предното стъкло видях как Хенри чу, че колата приближава. Погледна назад и отвори уста от изненада. Колата набираше скорост по склона, но въпреки това имаше достатъчно време да се отмести. Може би силите му вече бяха изчерпани или сакатите му крака не успяха да реагират достатъчно бързо. За миг погледите ни се срещнаха и тогава колата го удари.

Чу се тъп звук и той изчезна. Усетих как колата подскочи веднъж, после още веднъж. Загубих равновесие. Изведнъж се озовахме точно пред къщата, протегнах се към ръчната спирачка, но бях прекалено бавен. Чу се силен шум от удар, колата се разтресе и спря. Изхвърчах напред и паднах замаян върху една от седалките. Двигателят продължаваше да работи. Протегнах се и го изключих. След това извадих ключа и успях да отворя вратата.

Хладен, свеж въздух нахлу в колата. Вдишах жадно и се прекатурих на пътя. За момент останах да лежа на острия чакъл. Дишах тежко, опитвах се да събера силите си. После се завъртях, застанах на четири крака, опрях се на колата и се изправих. Подпирах се на нея, също както Хенри се беше подпирал преди малко, и се придвижих към задната врата.

Той лежеше на няколко метра от мен — черна неподвижна сянка до счупения инвалиден стол. Нямах време да мисля за него. Успях да поставя ключа в ключалката и да отключа. След това се качих при Джени.

Тя не бе помръднала. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да махна одеялото от нея. Моля те, Господи, нека да е жива! Кожата й беше бледа и студена, но тя все още дишаше. Усещаше се издайническата сладникава миризма на ацетон. Слава Богу! Исках да я прегърна, да й дам малко от топлината си, но в момента тя имаше спешна нужда от нещо много повече.

Приплъзнах се назад, излязох от колата и се изправих. Този път ми беше по-лесно. Адреналинът и отчаянието успешно се противопоставяха на отзвучаващия ефект на наркотика. Входната врата на къщата беше все още отворена, светлината минаваше през нея. Влязох във вестибюла с несигурна стъпка. Задържах се за стената и препъвайки се стигнах до масичката с телефона, на която Хенри се беше подпирал преди малко. Почти се строполих в стола до нея, но успях да се задържа изправен. Знаех, че ако седна, може би няма да успея да се изправя отново. Останах така и несръчно се пресегнах към телефона. Не можех да си спомня номера на Макензи, пръстите не ми се подчиняваха. Едва набрах 999.

Операторът отговори и в този момент отново получих пристъп на световъртеж. Затворих очи и започнах да говоря. Направих усилие да се концентрирам, докато съобщавах подробностите. Съзнавах, че животът на Джени зависи от това, дали ще успея да говоря разумно. Внимавах да произнеса ясно думите „спешен случай“ и „диабетна кома“, но след това се усетих, че говоря несвързано. Когато операторът започна да ми задава въпроси, просто пуснах слушалката. Възнамерявах да отида до хладилника и да взема инсулин, но докато се държах за масата и се мъчех да остана прав, отново започна да ми причернява пред очите. Разбрах, че няма да се справя. Дори и да успеех да стигна до него, в състоянието, в което се намирах, нямаше да посмея да инжектирам Джени.

Успях да изляза навън. Залитах, все едно бях пиян. Усетих, че ме наляга страшна умора, докато тътрех крака към колата. Джени лежеше така, както я бях оставил. Лицето й бе безизразно и ужасно бяло. Дори от мястото, където се намирах, чух, че дишането й се влошава. Беше неравномерно, хриптящо и много учестено.

— Дейвид.

Хенри едва шептеше. Обърнах се и го погледнах. Не беше мръднал от мястото си, но сега бе извърнал глава към мен. Дрехите му блестяха, беше потънал в кръв. Кървави петна имаше и по чакъла около него. В полумрака видях, че очите му са отворени.

— Казах ти, че си… скрита лимонка…

Обърнах се отново към Джени.

— Моля те…

Не исках да гледам назад. Мразех го не толкова заради това, което беше направил, нито дори заради истинската му същност, а заради това, което знаех, че не е. Въпреки това се поколебах. Дори сега, като се връщам назад, не съм сигурен какво щях да направя в онзи момент.

В този миг чух, че Джени спря да диша.

Просто звукът не се чуваше вече. За миг останах загледан в нея, не можех да помръдна. Очаквах да чуя как си поема дъх. Но това не стана. Покатерих се обратно в колата.

— Джени? Джени!

Обърнах я и главата й се отпусна назад. Очите й бяха притворени, приличаха на бели полумесеци, оградени от прекрасни мигли. Отчаяно се опитвах да напипам пулса й. Не успях.

— Не!

Това не можеше да се случва, не сега. Паниката почти ме парализира. Мисли. Мисли! Умът ми се избистри от нахлулия адреналин. Обърнах Джени по гръб, след това грабнах одеялото и го подпъхнах под врата й. Бях учил как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, но никога не ми се бе налагало да го правя на практика. Хайде! Проклинах несръчността си, наклоних главата й назад и непохватно бръкнах с пръсти в устата й, за да изтегля езика й. Зави ми се свят, когато се наведох над устните й. Издишах въздух в устата й веднъж, два пъти, след това поставих ръце върху гръдния й кош и започнах ритмично да притискам и да броя.

Хайде, хайде! Молех се мълчаливо. Издишах въздух в устата й още веднъж, след това отново притиснах гърдите й. Направих го отново. Тя лежеше отпусната и не даваше никакви признаци на живот. Заплаках, очите ми се замъглиха, но продължавах. Опитвах се да накарам сърцето й отново да проработи. Тялото й остана отпуснато и безжизнено.

Безсмислено е.

Отпъдих тази мисъл от главата си. Отново издишах въздух в устата й, след това бързо притиснах гръдния й кош и започнах да броя. Направих го отново. И отново.

Мъртва е.

Не! Отхвърлих тази мисъл, бях изпълнен с яд. Продължих с опитите си, сълзите се стичаха по бузите ми. Сега всичко се бе свело до машинално повторение. Дишай, притискай, брой. Дишай, притискай, брой.

Загубих представа за време. Дори не чух приближаващите се сирени и не видях фаровете, които осветиха колата. За мен не съществуваше нищо друго освен неподвижното студено тяло на Джени и отчаяният ритъм, в който бях влязъл. Дори когато усетих, че някой поставя ръка върху рамото ми, отказах да се дръпна.

— Не! Остави ме!

Опитах се да ги отблъсна, но някой ме дръпна назад, извади ме от колата и ме отдалечи от Джени. По пътя пред къщата беше пълно с коли и проблясващи светлини. Парамедиците ме поведоха към една линейка и силите напълно ме напуснаха. Свлякох се на чакъла. Лицето на Макензи се появи пред очите ми. Виждах, че ми задава някакви въпроси, но не му обърнах никакво внимание. Около ленд роувъра кипеше трескава дейност.

И тогава, сред цялата суматоха, чух думите, от които сърцето ми замря.

— Няма смисъл. Прекалено късно е.