Саймън Бекет
Убийства в Манхам (18)

18

През следващите двайсет и четири часа се случиха две неща. Първото събитие бе широко обсъждано и коментирано. По всяко друго време то щеше да предизвика клюки. За него хората щяха да разказват отново и отново, докато се превърне в част от фолклора на Манхам. В следващите десетилетия щеше да стане част от историята на селото, на която всички щяха да се подсмихват и да се чудят. Както се оказа, последиците щяха да бъдат много по-сериозни от нанесените физически рани.

Бен Андерс и Карл Бренер се сбиха. Повечето смятаха, че този сблъсък отдавна трябваше да се състои.

Това стана отчасти в резултат на изпития алкохол, а отчасти и поради съществуващата между тях ненавист. Напрежението от последните дни също оказа своето влияние.

Двамата никога не се бяха престрували, че се разбират, а обтегнатите отношения в селото бяха възпламенили вражди много по-незначителни от тяхната. Почти наближил часът, в който „Агнето“ затваряше. Бен току-що си бил поръчал уиски за завършек, след като, както сам си призна, бил изпил няколко бири в повече. Работният му ден в резервата преминал ужасно. Трябвали да окаже първа помощ на един любител орнитолог, който получил инфаркт от горещината. Освен това трябвало да се справи и с други критични ситуации, които винаги настъпваха по време на туристическия сезон.

Когато Карл Бренер влязъл в кръчмата „наперен и самонадеян“, както самият Бен го описа по-късно, той му обърнал гръб. Решил, че няма да се остави да бъде предизвикан и така да завърши този и без това отвратителен ден.

Но не се получило.

Бренер не беше дошъл само за да изпие едно питие. Запален от призива, който Скарсдейл беше отправил предишната вечер за организиране на местни отряди, той беше дошъл да заяви намеренията си публично и да започне да събира хора. С него беше братовчед му Дейл Бренер. Той беше мургав и двамата никак не си приличаха на външен вид. За сметка на това характерите и навиците им бяха еднакви. Бяха част от по-голяма група, която под влияние на думите на Скарсдейл вече обикаляше селото денем и нощем.

— Тъй като полицията прецака всичко, ние сами ще видим сметката на онова копеле — така говореше Бренер.

Повтаряше идеите на Скарсдейл, макар че речникът му бе по-различен.

В началото Бен стоял мълчаливо, докато Карл и братовчед му се опитвали да привлекат още доброволци. И окуражен от изпития алкохол и усещането за значимостта на мисията си, Бренер направил грешката да се обърне към Бен:

— А ти какво ще кажеш, Андерс?

— Какво да кажа?

— С нас ли си или не си?

Бен бавно допил уискито си, преди да отговори:

— Значи ще му видите сметката на онова копеле, така ли?

— Точно така. Ти имаш ли проблем с това?

— Само един. Откъде знаете, че не е някой от вас?

Бренер никога не е бил много умен и очевидно не се бил сетил за това.

— Всъщност откъде да знаем, че не си ти? — настоял Бен. — Копаене на дупки, залагане на капани… Това е точно по твоята част.

По-късно призна, че просто е дразнел другия и не се е замислил колко сериозно е обвинението. То накарало Бренер да реагира така, както не би реагирал в друга ситуация.

— Майната ти, Андерс! В полицията знаят, че нямам нищо общо с това!

— Това същата полиция ли е, за която каза преди малко, че е прецакала всичко? И ти искаш да се присъединя към вас? Господи! — Бен се засмял подигравателно. Презрението му било очевидно. — Я по-добре се занимавай с бракониерство. Само за това ставаш.

— Аз поне имам алиби! Ами ти?

— Внимавай, Бренер!

— Защо? Имаш или нямаш алиби?

— Предупреждавам те или…

Бренер усещал подкрепата на братовчед си и не се оттеглил, както обикновено би направил.

— Или какво? Писна ми да те гледам как се перчиш наоколо. Май миналата седмица много бързо се притече на помощ на докторчето, дето сте приятели. Той къде беше, когато Лин изчезна?

— Сега да не кажеш, че двамата с доктор Хънтър сме го направили?

— Докажи, че не сте.

— Нямам какво да ти доказвам на тебе, Бренер. — До този момент Бен трудно сдържал нервите си, сега вече съвсем загубил контрол. — Защо не вземеш заедно с останалите герои от нещастния ви отряд да вървите на майната си!

Изгледали се злобно един друг. Бренер пръв отместил поглед.

— Да вървим — обърнал се той към братовчед си и всичко щяло да приключи с това.

Но не можел да си тръгне, без да направи един последен опит да запази достойнството си. Не можал да се въздържи да не се опита да се подиграе още веднъж.

— Долен страхливец — казал, плюл и се обърнал да си ходи.

В този момент добрите намерения на Бен излетели през прозореца. Карл Бренер за малко да ги последва.

Боят, който последвал, не траял дълго. Имало достатъчно мъже в кръчмата и те скочили да ги разтърват, преди ситуацията съвсем да излезе извън контрол. Това всъщност се оказало добре за Бен. Сам по себе си Бренер не представлявал заплаха, но въпреки че е много едър, Бен надали е можел едновременно да се справи и с братовчед му. Една маса и няколко стола били счупени, докато най-накрая успеят да ги разтърват. Щяха да минат няколко седмици, преди Бренер да може да се погледне в огледалото, камо ли да се обръсне, без да трепне от болка. Бен също не се отърва невредим. Беше получил няколко синини и охлузвания и имаше разместване едно от кокалчетата на пръстите си. Твърдеше, че си е заслужавало.

Но истински сериозните поражения щяха да станат ясни след няколко дни.

Не бях там, когато боят започнал. Бях сготвил и Джени щеше да остане при мен през нощта. Проблемите на Манхам изобщо не ме занимаваха. Бях един от последните в селото, които чуха за случилото се, тъй като на следващата сутрин трябваше да изпълня неприятните задължения, които ме очакваха в моргата.

Откакто тялото на Лин беше открито, Хенри ме заместваше, когато трябваше да работя в лабораторията. Опитвах се да се върна навреме и да поема следобедните прегледи, но допълнителното натоварване видимо му се отразяваше. Изглеждаше изморен, въпреки че бе намалил приемните часове до възможния минимум. Когато ме нямаше, извършваше само най-основните процедури.

Чувствах се виновен, но вярвах, че това няма да продължи още дълго. Още половин ден в лабораторията и щях да съм направил всичко, което мога. Все още чаках да получа резултатите от някои изследвания. Поне засега останките на Лин Меткаф показваха, че е била сполетяна от същата участ като Сали Палмър. До този момент нямаше никакви изненади. Оставаше само въпросът защо лицето на първата жертва бе така жестоко премазано, докато лицето на втората беше недокоснато. Освен това тялото на Лин Меткаф не бе така силно разложено и някои от ноктите на пръстите й бяха все още на мястото си. Бяха изпоначупени и разранени, но в лабораторията откриха, че под тях има следи от конопени влакна. С други думи — въже. Нямах представа какво друго й бяха причинили. Знаех само, че е била връзвана.

Освен раната на мястото, където гърлото й е било прерязано, и ужасният разрез на корема, другите наранявания бяха повърхностни порезни рани. Само разрезът на гърлото беше оставил белег върху костта. Също както и при Сали Палмър тази рана е била нанесена с дълъг остър нож. Вероятно ловджийски и почти сигурно същият, който е бил използван в предишния случай, макар че в момента това не можеше да се докаже със сигурност. Ножът обаче не беше назъбен, което не даваше отговор на въпроса защо двете жени са убити с един и същи нож, а кучето с друг.

Все още разсъждавах по въпроса, когато погледнах в чакалнята и видях, че и последният пациент си е отишъл. Следобедният прием мина спокойно. Пациентите бяха почти наполовина от обичайното. Или хората не обръщаха внимание на дребните си оплаквания на фона на ужасната трагедия, или имаше друга, доста по-неприятна причина, поради която отбягваха посещението при лекар. Поне при единия от двамата. Никога през последните години не е имало толкова много желаещи да бъдат преглеждани от Хенри. Очевидно хората предпочитаха да чакат, вместо да дойдат при мен.

Аз обаче бях твърде зает с Джени и работата ми в лабораторията и не се тревожех от това.

Когато влязох, Джанис разтребваше чакалнята, връщаше столовете по местата им и подреждаше оръфаните списания.

— Днес е доста спокойно — отбелязах аз.

Тя вдигна от пода един пъзел и го постави обратно в дървената кутия при другите играчки.

— По-добре, отколкото да е пълно с подсмърчащи и хипохондрици.

— Права си.

Оценявах тактичността й. Знаеше не по зле от мен, че пациентите ми стават все по-малко.

— Къде е Хенри?

— Почива си. Мисля, че тазсутрешният прием го умори доста. Въобще не гледай така. За нищо не си виновен.

Джанис знаеше, че правя нещо за полицията, макар и не точно какво. Нямаше начин да го скрия от нея, а и нямаше защо. Вярно е, че обичаше да клюкарства, но знаеше къде да спре.

— Добре ли е? — попитах разтревожен.

— Просто е уморен — погледна ме многозначително. — Тази седмица щеше да е годишнината от сватбата им.

Бях забравил. Твърде много неща ставаха наоколо и бях забравил коя дата сме. Но обикновено по това време на годината Хенри винаги беше потиснат. Никога не говореше за това. Но нали и аз не споменавах годишнината от моята сватба.

— Щяха да станат трийсет години — продължи Джанис шепнешком. — Предполагам, че по тази причина се чувства още по-зле. Затова за него е по-добре да работи. Помага му да не мисли. — Лицето й доби по-сурово изражение. — Срамота е, че…

— Джанис — предупредих я аз.

— Така е. Не го заслужаваше. Той заслужаваше някоя по-добра.

Изрече думите наведнъж. Беше почти разплакана.

— Добре ли си? — попитах я.

Кимна и се усмихна боязливо.

— Извинявай. Но не мога да го гледам как се разстройва за… — прекъсна мисълта си. — А и всичко останало, което става наоколо… Всички се чувстваме съсипани.

Отново се засуети около списанията. Приближих я и ги взех от ръцете й.

— Виж какво, тази вечер се прибери по-рано вкъщи.

— Щях да пусна една прахосмукачка…

— Мисля, че ще оцелеем дори да не изчистиш тази вечер.

Тя се засмя. Отново си беше предишната Джанис.

— Ако наистина…

— Разбира се. Искаш ли да те закарам вкъщи?

— Не. Вечерта е толкова хубава, ще се поразходя.

Не настоявах. Живееше само на неколкостотин метра и през по-голямата част се движеше по главния път. В един момент стремежът към сигурност се превръщаше в параноя. Въпреки всичко я наблюдавах, докато вървеше по алеята за коли.

Върнах се при списанията, които беше оставила, и направих немного успешен опит да ги подредя. Между тях намерих някои стари броеве от бюлетина, който местната енория издаваше. Очевидно бяха оставени от пациенти и никой не ги беше изхвърлил. Пуснах ги в кошчето и тогава една от страниците привлече погледа ми.

Извадих я обратно от кошчето. От нея Сали Палмър ми се усмихваше широко. Под снимката й имаше кратък текст, посветен на „известната писателка“ от Манхам. Бюлетинът беше издаден няколко седмици преди убийството й. Не го бях виждал преди и сега, след смъртта й, това доста ме разстрои. Започнах да го чета и изведнъж усетих, че се задушавам. Седнах и го прочетох отново.

След това позвъних на Макензи.

 

 

Той прочете статията мълчаливо. Когато му позвъних, се оказа, че е бил в полицейската каравана. Казах му за бюлетина и дойде веднага. Ръцете и вратът му бяха силно изгорели от слънцето. Прочете историята, затвори страницата, а по лицето му не се четеше нищо.

— Е, какво мислиш? — попитах аз.

Потърка с пръст носа си, който се белеше.

— Може да е съвпадение.

В момента се държеше точно като полицай. Не беше никак словоохотлив. Може би беше прав, но аз лично се съмнявах. Вдигнах бюлетина и прочетох статията отново. Беше съвсем кратка, от тези, които запълват мястото, когато няма други новини. Заглавието беше „Животът на село дава крила на въображението на местна писателка“. Беше свързано с последния абзац:

„Сали Палмър казва, че животът в Манхам й помага да пише романите си. «Обичам да съм близо до природата. Това помага на въображението ми да полети. То е най-хубавото нещо, след това да имаш крилата на птиците», казва признатата от критиката писателка.“

Оставих бюлетина.

— И ти твърдиш, че е съвпадение фактът, че седмица след като е казала това, някой забива в гърба и лебедови крила?

Макензи видимо се подразни.

— Казах, че може да е съвпадение. Не мога нищо да твърдя със сигурност само заради няколко реда, надраскани в един бюлетин.

— А как по друг начин можеш да си обясниш лебедовите крила?

Очевидно се чувстваше неудобно, като човек, който е принуден да повтаря нещо, в което самият не е убеден.

— Психолозите мислят, че може да е потиснато желание за преобразяване. Поставя й крила на ангел, след като я е убил. Казват, че може да е някой религиозен фанатик, обзет от идеята за преминаване към по-висше състояние.

— А какво мислят за другите убити животни? Или за това, което е направил на Лин Меткаф?

— Все още нищо не могат да твърдят със сигурност. Но дори и да си прав, това — посочи той към бюлетина — не доказва нищо.

— Всъщност — опитвах се да подбера думите си внимателно — има още нещо, за което исках да поговорим.

— Казвай — погледна ме внимателно.

— След като ти се обадих, прегледах медицинския картон на Лин Меткаф. Както и на съпруга й. Знаеш ли, че са искали да имат дете? Обмисляли са дали да не започнат лечение за безплодие.

Макензи веднага схвана.

— Бебета зайчета — пое дълбоко въздух. — Господи!

— Но как е възможно убиецът да е знаел това?

Той ме погледна. Обмисляше нещо.

— Намерихме тест за бременност, скрит в едно чекмедже в спалнята им — започна той бавно. — В чантата й имаше касова бележка, издадена в деня преди да изчезне.

Спомних си, че се сблъсках с нея, когато излизаше от аптеката. Тогава изглеждаше щастлива.

— Използван ли беше?

— Не. Съпругът й твърди, че не знае нищо за него.

— Но никой няма да купи такова нещо, освен ако не възнамерява да го използва. Или си е мислела, че може да е бременна.

Макензи кимна, гледаше мрачно.

— А какво би казала една бременна жена на похитителя? „Моля те, не ме наранявай, очаквам дете“. — Прокара ръка през лицето си. — Господи, вероятно сега няма как да узнаем дали наистина е била бременна или не.

— Не, няма, при това състояние на трупа и при толкова ранна бременност.

Кимна отново. Думите ми не го учудиха.

— Ако е била бременна или ако само си е мислела, че е… Това означава, че няма да е толкова лесно да заловим негодника.

— Защо?

— Защото той не планира предварително какво ще прави с жертвите си. Решава в движение. — Макензи се изправи. Изглеждаше уморен. — Ако той самият не знае какво ще прави в следващия момент, как бихме могли да знаем ние?

 

 

След като си тръгна, излязох с колата да се поразходя сред природата. Не бях решил точно къде да отида, просто исках да се махна от Манхам за час-два. Нямаше да се срещаме с Джени тази вечер. И двамата бяхме изненадани колко бързо се развиват отношенията между нас. След последните два дни, в които бяхме непрекъснато заедно, всеки един от нас имаше нужда да остане сам. Мисля, че и двамата се нуждаехме от малко лично пространство. Искахме да се огледаме и да обмислим неочакваната промяна, настъпила в живота ни, както и докъде може да ни доведе тя. Между нас имаше мълчаливо разбирателство, че не искаме да провалим отношенията си, като прибързваме. В крайна сметка, ако нещата бяха такива, каквито смятахме, че са, защо бе това бързане?

Трябваше да бъда по-внимателен тогава и да не се опитвам да изкушавам съдбата.

Не след дълго се озовах на върха на един хълм, от който се откриваше чудесна гледка. Спрях колата и слязох. Седнах на една туфа трева и се загледах към слънцето, което се спускаше над мочурищата. Светлината оцветяваше в златисти отблясъци езерата и поточетата и те образуваха абстрактни шарки сред тръстиките. За известно време се опитах да съсредоточа мисълта си върху убийствата. Но сега всичко ми изглеждаше толкова далечно. Цветовете по небето и земята постепенно станаха по-плътни, нощта наближаваше, но не чувствах никакво желание да си тръгна.

За първи път след катастрофата ми се струваше, че пред мен има бъдеще. Най-после можех да погледна напред, а не непрекъснато да обръщам поглед към миналото. Мислех си за Джени, а също така и за Кара и Алис. Търсех в себе си чувство за вина, питах се дали не съм ги предал. Не открих нищо такова. Имаше само очакване. Все още усещах болката от загубата им и винаги щях да я усещам. Но вече можех да я приема. Съпругата и дъщеря ми бяха мъртви и не можех да ги върна. Дълго време аз също бях мъртъв. Сега неочаквано се бях върнал към живота.

Седях и наблюдавах залеза, докато слънцето се превърна в малка блестяща искра на хоризонта. Блатистият пейзаж потъна в мрак, който сякаш поглъщаше светлината. Когато най-после се изправих, схванат от дългото седене, осъзнах, че не ми е нужно повече време, за да осмисля нещата. И не исках да чакам до следващия ден, за да видя Джени отново. Посегнах към телефона си, за да й се обадя, но той не беше в джоба ми. Не беше и в ленд роувъра. Спомних си, че когато Макензи влезе, го оставих на бюрото си. Съзнанието ми беше заето с други неща и сигурно съм го забравил там.

Никак не ми се искаше да отида да си го взема. Но, от друга страна, не желаех да се появя в къщата на Джени, без да съм я предупредил. Само защото бях намерил отговорите на въпросите си, не значеше, че и тя е направила същото. Освен това все още бях лекарят на селото. В момента жителите на Манхам можеха да имат някои резерви към мен, но това съвсем не означаваше, че не трябваше да имат връзка. Така че, когато наближих селото, се отправих към кабинета, за да взема телефона си.

Уличните лампи светнаха, докато се движех надолу по главната улица. Малко преди да стигна до полицейската каравана на площада, видях група мъже, които стояха под светлината на една от лампите. Предположих, че това е един от отрядите на Скарсдейл. Впериха в мен подозрителни погледи и ме изгледаха на мъждукащата жълтеникава светлина, докато отминах.

Подминах ги, отклоних се от главната улица и поех по алеята, която водеше към къщата на Хенри. Чакълът хрущеше под гумите на колата. Изкачих се по възвишението, спуснах се надолу и фаровете осветиха фасадата на къщата. Прозорците бяха тъмни. Това не ме изненада, тъй като Хенри обикновено си лягаше рано. Не исках да го будя, затова вместо да вляза през главния вход, заобиколих и влязох през задната врата направо в кабинета. Бях извадил ключа си, за да отключа френския прозорец, когато забелязах, че вратата към кухнята е отворена. Нямаше да обърна никакво внимание, ако лампата беше запалена. Но в кухнята беше тъмно, а знаех, че Хенри никога няма да си легне, без да заключи.

Прекосих и надникнах в нея. Всичко си беше на мястото. Пресегнах се към ключа на лампата и се спрях. Някакъв инстинкт ми подсказа, че нещо не е наред. За момент си помислих дали да не се обадя на полицията. Но какво щях да им кажа? Може би въпреки всичко Хенри просто беше забравил да заключи вратата, след като е бил в градината. И без това мнението на селото за мен не беше много добро, оставаше само да се разчуе как глупаво съм постъпил. Вместо това влязох във вестибюла.

— Хенри? — извиках достатъчно високо, за да ме чуе, ако не спи, и все пак не толкова силно, че да го събудя, ако е заспал.

Никой не ми отговори. Кабинетът му беше в далечния край на вестибюла, зад ъгъла. Тръгнах към него, като все още си мислех, че реагирам пресилено. Вратата беше открехната, виждаше се, че лампата свети. Спрях се и се заслушах да доловя някакво движение. Сърцето ми биеше толкова силно, че не успях да чуя нищо друго. Сложих ръка върху вратата и я бутнах лекичко, за да я отворя.

Изведнъж някой я дръпна силно изпод ръката ми. Изблъска ме встрани и една огромна сянка излетя от стаята. Пресегнах се, да я хвана и усетих, че въздухът пред мен се раздвижи. Ръката ми стисна някаква груба, мазана материя и след това нещо ме блъсна в лицето. Залитнах назад, а човекът пред мен се спусна към кухнята. Когато стигнах до нея, видях, че задната врата се полюшва на пантите си. Спуснах се да го преследвам, и тогава се сетих за Хенри.

Спрях се само да затворя и да заключа вратата към градината. След това изтичах към кабинета му. Стигнах до вестибюла и лампите светнаха.

— Дейвид? Какво, по дяволите, става?

Хенри се придвижваше с количката си от спалнята си към вестибюла. Беше разрошен и стреснат.

— Имаше някой тук. Избяга, щом ме усети.

Сега, след като всичко беше отминало, приливът на адреналин ме накара да се разтреперя. Влязох в кабинета. С облекчение видях, че металният шкаф е заключен. Който и да бе влизал, поне не бе успял до стигне до лекарствата. Тогава забелязах шкафа със стъклени вратички, в който Хенри държеше медицинската си колекция. Вратичките бяха отворени, предметите вътре — разхвърлени.

Хенри изруга и се приближи към него.

— Не пипай нищо. Полицията ще провери за отпечатъци от пръсти — предупредих го. — Имаш ли някаква представа какво липсва?

Беше се загледал неуверено в бъркотията.

— Не съм сигурен…

Още докато говореше, забелязах какво липсва. Откакто работех тук, на най-горната полица събираше прах едно старо шише. То беше от зелено стъкло, набраздено вертикално, така както едно време са маркирали отровата. Сега шишето го нямаше.

До този момент смятах, че крадецът е търсил наркотици. Дори в Манхам имаше наркомани. Но се съмнявам, че дори най-изпадналият от тях би откраднал шише с хлороформ.

Възклицанието на Хенри ме върна към действителността:

— Господи, Дейвид, добре ли си?

Гледаше втренчено към гърдите ми. Тъкмо щях да го попитам какво иска да каже и тогава видях. Спомних си, че усетих как въздухът се раздвижи, когато се пресегнах да сграбча крадеца във вестибюла. Сега разбрах какво бе станало.

Предницата на ризата ми бе раздрана с нож.