Треванян
Шибуми (29) (Начин за игра на Шибуми)

Замъкът Етчбар

Позата на Хана беше възможно най-покорна; единствените й оръжия в играта бяха вагиналните контракции, в които беше много опитна. Хел имаше предимството на разсейването, издръжливостта му беше подпомогната и от задачата да внимава много точно с движенията, тъй като позата беше толкова сложна, че с най-малкото движение можеха да се наранят. Независимо от предимството, той беше първият, който промълви „Ах, ти дявол!“ през стиснатите си зъби.

Веднага след като се убеди, че се беше пречупил, тя се присъедини към кулминацията, а радостта й бе изразена гласно и ентусиазирано.

След известно време той се усмихна и каза:

— Изглежда, че пак загубих.

— Така изглежда. — Тя се засмя дяволито.

Хана седеше на прага на стаята с татамитата, лицето й беше обърнато към унищожената градина, а кимоното й — събрано около хълбоците. Беше гола от кръста нагоре, за да си получи наградата от играта. Хел беше коленичил зад нея и прекарваше пръсти по гърба й, по врата и в корените на косата й.

С разфокусиран поглед и с отпуснати мускули на лицето, той позволи на съзнанието си да се отдаде на меланхолична радост и спокойствие. Миналата нощ беше стигнал до окончателно решение и се чувстваше възнаграден за това.

Беше прекарал часове, коленичил в оръжейната стая, преразглеждайки отново и отново разположението на камъните върху дъската. Беше неизбежно. Рано или късно компанията-майка щеше да разкъса бронята му от паяжина. Или щяха да открият, че Де Ланде е мъртъв, или фактите, засягащи смъртта на Кенеди, щяха да излязат наяве. И тогава отново щяха да бъдат по следите му.

Той можеше да се бори, да отсече много от ръцете на безликата корпоративна хидра, но накрая щяха да стигнат до него. И най-вероятно щяха да го премахнат с нещо безлично — като бомба, или пък да го удушат. И къде беше достойнството в това? Къде беше шибуми?

Накрая жеравите бяха обкръжени в гнездото им. Щеше да живее в обич и спокойствие с Хана, докато стигнеха до него. След което щеше да се оттегли от играта. Доброволно. От собствената си ръка.

Почти веднага, когато достигна до това разбиране на положението на играта и на единствения достоен път, Хел усети как годините натрупвано отвращение и омраза изчезнаха. Отделено веднъж завинаги от бъдещето, миналото се превърна в парад от незначителни ежедневни събития, вече неорганични, неносещи болка.

Изпита желание да направи равносметка на живота си, да прегледа нещата, които беше носил през цялото време със себе си. Късно през нощта, докато топлият южен вятър стенеше, той коленичи пред лакираната маса, върху която имаше две неща: купите за Го, които Кишикава-сан му беше дал, и пожълтялото официално съболезнователно писмо, чиито краища се бяха разръфали от сгъване и разгъване. Беше го отнесъл от гара Шимбаши, защото това беше единственото останало от достойния стар мъж, който беше починал през нощта.

През всичките години, докато се беше носил по течението на Запада, той беше имал три неща като душевно пристанище; купите за Го, които символизираха обичта му към втория му баща, измачканото писмо, което символизираше японския дух, и своята градина — не градината, която бяха унищожили, а идеята за градина в съзнанието му. С тези три неща той се чувстваше богат и много щастлив.

Новоосвободеното му съзнание преминаваше от идея към спомен и много скоро — съвсем естествено — той се намери на триъгълната поляна, онази с жълтата слънчева светлина и тревата.

У дома… след толкова години на странстване.

— Нико?

— Хм-м?

Тя допря гърба си до голите му гърди. Той я притисна и целуна косата й.

— Нико, сигурен ли си, че не ме остави да спечеля?

— Защо да го правя?

— Защото си един много особен човек. И доста хубав.

— Не съм те оставял да спечелиш. И за да ти го докажа, следващия път ще измислим максимално наказание.

Тя нежно се засмя.

— Сетих се за една игрословица — една игрословица на английски.

— О-о?

— Трябваше да кажа: „ти гониш“.

— О, това е ужасно. — Той я прегърна изотзад и обхвана гърдите й.

— Единственото хубаво в цялата работа е твоята градина, Нико. Щастлива съм, че са я пощадили. След годините на любов и работа, които беше вложил в нея, щяха да наранят сърцето ми, ако я бяха унищожили.

— Знам.

Нямаше смисъл да й казва, че градината вече не съществува.

Идваше време за чая, който беше приготвил за двамата.