Треванян
Шибуми (18) (Начин за игра на Шибуми)

Етчбар

Минаваше десет часа сутринта, когато Хана чу плясък на хвърлен в потока камък и излезе от замъка. Намери Хел с навити крачоли и ръце, потопени в потока, да пренарежда пеещите камъни.

— Дали някога ще стане както трябва, Хана?

Тя поклати глава.

— Ти единствен можеш да кажеш, Нико. Ханна добре ли е горе в хижата?

— Да. Мисля, че момичетата са успели да затоплят водата. Искаш ли да вземеш една вана с мен?

— Разбира се.

Седяха един срещу друг, краката им бяха преплетени в обичайната ласка, очите им бяха затворени, а телата им — безтегловни.

— Надявам се, че си бил мил с нея — промълви сънено Хана.

— Бях.

— А ти? Как беше за тебе?

— За мене? — Той отвори очи. — Мадам, имате ли да правите нещо много належащо в момента?

— Ще трябва да проверя своето carnet de bal^[1], но мисля, че ще имам възможност да ви вместя в програмата си.

Малко след пладне, когато смяташе, че телефонните връзки са по-добри, Хел поиска международен разговор с номера, който му беше оставил Даймънд. Беше решил да съобщи на компанията-майка, че Ханна Щерн е решила да се върне вкъщи, оставяйки „септемврийците“ на спокойствие, Даймънд сигурно щеше да се зарадва, че е успял да уплаши Николай Хел, но това малко го засягаше.

Щеше да мине повече от час, докато грохналата френска телефонна система осъществеше телефонния разговор, и той реши да оползотвори това време, като направи инспекция на земите си. Чувстваше се с леко сърце, в добро разположение на духа, наслаждавайки се на еуфорията, която обикновено се появява след силни преживявания. Куп неясни причини го караха да се опасява от възможността да се набърка в работа, която щеше да бъде спъвана от личности и страсти.

Той се разхождаше из източните ливади, където се натъкна на Пиер. Той както винаги беше в обичайното си настроение — доволен от съдбата. Градинарят погледна нагоре към небето и посочи.

— Ах, мосю. Много скоро ще има буря. Всички знаци говорят за това.

— О-о?

— О, да. Няма съмнение. Сутринта малките облаци се бяха скупчили около склоновете на планината. Сагарата извърна листата си по вятъра. Това са сигурни знаци. Бурята е неизбежна.

— Много лошо. Имахме нужда от дъжд.

— Вярно е, мосю. Я вижте. Ето, идва мосю Льо Каго. Вижте колко хубаво е облечен.

Льо Каго идваше към тях през ливадата, все още облечен в измачкания театрален костюм от преди две вечери. Докато той се приближаваше, Пиер се отдалечи, обяснявайки, че има стотици хиляди неща, за които трябвало да се погрижи.

Хел поздрави Льо Каго.

— Не съм те виждал от известно време, Бено. Къде беше?

— Ох. Бях в Лару, при вдовицата. Помагах й да загаси огъня си. — Льо Каго беше неспокоен, шегата му прозвуча механично и плоско.

— Един ден, Бено, ще паднеш в капана на тази вдовица и ти ще бъдеш… Какво има? Какво не е наред?

Льо Каго постави ръцете си върху раменете на Хел.

— Имам лоши новини за тебе, приятелю. Случило се е нещо ужасно. Онова момиче с едрия бюст? Твоята гостенка…

Хел затвори очи и обърна главата си настрани. След известно време тихо каза:

— Мъртва?

— Страхувам се, че е така. Един контрабандист чул изстрелите. Докато стигнал до колибата ти, тя била мъртва. Били стреляли по нея… много, много пъти.

Хел пое бавно и дълбоко въздух, задържа го за момент, след което издиша напълно. По този начин не позволи на мозъка си да се замъгли от ярост. Опитвайки се да не мисли за нищо, той тръгна назад към замъка. Льо Каго го последва мълчаливо на известно разстояние, уважавайки чувствата му.

От десет минути Хел седеше на прага на стаята с татамитата, когато Льо Каго дойде и се отпусна тежко до него. Той разфокусира погледа си и попита с монотонен глас:

— Е, добре. Как са влезли в хижата?

— Не им се е наложило. Била е намерена на поляната под дефилето. В ръката й имало един голям букет.

— Глупаво момиче — каза Хел с тон, в който можеше да се усети обич. — Знаем ли кой я е застрелял?

— Да. Рано тази сутрин долу в селото Лескун са били видени двама чужденци. Описанието им съвпада с това на американеца от Тексас, когото срещнах тук, и на онзи арабски сопол.

— Но как са разбрали къде е? Само нашите хора знаеха това.

— Има само един начин. Някой ги е информирал.

— Един от нашите хора?

— Знам. Знам! — Льо Каго проговори през зъби. — Разпитах наоколо. Рано или късно ще разбера кой е бил. И когато го разбера, кълна се в пророческите топки на Йозеф от Египет, острието на моята макила ще продупчи черното му сърце! — Льо Каго беше засрамен, беше бесен, че един от неговите собствени баски от планината беше опозорил нацията по този начин. — Какво ще кажеш, Нико? Да ги хванем ли — американеца и арабина?

Хел поклати глава.

— Сигурно вече са на самолета за Съединените щати. Ще дойде и тяхното време.

Льо Каго удари един в друг юмруците си и разрани кожата върху кокалчетата си.

— Но защо, Нико? Защо ще убиват това парче? Какво можеше да им стори, бедната?

— О, искаха да ме спрат да не извърша нещо. Мислеха, че могат да заличат дълга ми към чичото, убивайки племенницата.

— Те, разбира се, са сбъркали.

— Разбира се. — Хел се изправи. Мозъкът му започна да функционира в друга посока. — Ще ми помогнеш ли, Бено?

— Дали ще ти помогна?!

— В цялата околност има сили на френското контраразузнаване, които имат нареждане да ме отстранят, ако направя опит да напусна района.

— Пфу! Единственият чар на френското разузнаване е пълната му некомпетентност.

— Въпреки това ще бъдат пречка. А може да имат и късмет. Ще трябва да ги неутрализираме. Спомняш ли си Морис де Ланде?

— Човекът, когото наричат Гнома? Да, разбира се.

— Трябва да се свържа с него. Ще ми е необходима неговата помощ, за да мога да стигна до Англия безпрепятствено. Тази нощ ще минем през планината в Испания, в Сан Себастиян. Ще ми трябва една рибарска лодка, за да ме отведе до брега на Сент Жан де Луз. Можеш ли да го уредиш?

— Естествено.

— Вдругиден ще летя от Биариц за Лондон. Те наблюдават летищата. Но са се разпръснали. И в това е нашето предимство. Започвайки от днес следобед, искам до властите да пристигат сведения, че са ме видели едновременно в Олорон, Пау, Байон, Билбао, Мулеон, Бордо, Сент Жан Пие де Порт. Искам кръстосаните им сведения да се объркат, така че съобщението от Биариц да бъде просто капка в потока информация. Може ли да се уреди?

— Дали може да се уреди? Дали… в момента не мога да измисля да кажа нещо подходящо. Да, може да се уреди. Също както в старите времена, ей?

— Страхувам се, че е така.

— Ти, разбира се, ще ме вземеш със себе си.

— Не. Не е от твоята специалност.

— Хола! Недей да позволяваш да те заблуждава посивялата ми брада. В това тяло живее едно момче! Едно много подло момче!

— Не е за това. Ако беше да влезем в затвор или да вдигнем някой пост във въздуха, не бих предпочел никой друг пред тебе. Но тук няма нужда от смелост. Тук ще бъде нужна хитрост и ловкост.

Льо Каго имаше навика, когато се намира на открито, да се облекчава и сега, правейки това, обърнат настрани, той продължи да говори:

— Нима смяташ, че не съм способен на хитрост? Аз съм изтъкан от проницателност. Като хамелеона сменям цвета си съобразно фона.

Хел не можа да се въздържи и се усмихна. Тази самосъздадена народна легенда, стояща пред него, блестяща в измачканите вечерни дрехи от fin de siecle, копчетата от изкуствени камъни, лъщящи върху брокатената жилетка, с нахлупена ниско над слънчевите очила барета, с разрошена посивяла брада, разпръсната върху копринената вратовръзка, очуканата стара макила под едната мишница, докато държеше пениса си с другата ръка, разпръсквайки урина напред-назад като ученик… И твърдеше, че бил хитър и незабележим.

— Не, не искам да идваш с мене, Бено. Много повече ще ми помогнеш, като организираш нещата, за които те помолих.

— А след това? Какво ще правя аз, докато ти се забавляваш? Да се моля и да въртя палци?

— Ще ти кажа какво. Докато ме няма, наблегни на подготовката за експедицията в твоята пещера. Занеси останалото оборудване, от което ще имаме нужда долу в дупката. Костюмите за гмуркане. Резервоари с въздух. Когато се върна, ще я изследваме от начало до край. Какво ще кажеш?

— По-добре е от нищо. Но не е много.

Една прислужница дойде от замъка и му каза, че го търсят.

Той намери Хана до телефона, сложила дланта си върху слушалката.

— Мистър Даймънд отговаря на твоето повикване. Хел погледна към телефона, след това към пода.

— Кажи му, че скоро ще се свържа с него.

Бяха привършили с вечерята си в стаята с татамитата и седяха и гледаха играта на вечерните сенки в градината. Беше й казал, че ще отсъства около седмица.

— Това свързано ли е с Ханна?

— Да. — Не смяташе за необходимо да й казва, че момичето е мъртво.

След известно време тя каза:

— Когато се върнеш, ще е наближил краят на моя престой с теб.

— Знам. Дотогава ще трябва да си решила дали си заинтересована да продължим нашия съвместен живот.

— Знам. — Тя сведе очи и за първи път, откакто я познаваше, бузите й се зачервиха. — Нико? Много смешна ли е мисълта да се оженим?

— Да се оженим?

— Няма значение. Една глупава мисъл, която ми мина през ума. Не мисля, че го искам. — Мисълта я беше привлякла, но веднага я отхвърли, като видя първата му реакция.

Той дълбоко се замисли.

— Не, не е толкова глупава. Ако решиш да ми отдадеш години от твоя живот, разбира се, ще трябва да направим нещо за твоето финансово осигуряване. Нека поговорим за това, когато се върна.

— Не бих го споменала пак.

— Разбирам това, Хана. Но аз сигурно ще го направя.