Треванян
Шибуми (17) (Начин за игра на Шибуми)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shibumi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

ШИБУМИ

Американска, I издание

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 27

ИК „БАРД“ ООД — София ул. „Княз Борис I“ 60 А

 

© 1979 by Trevanian

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „БАРД“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителна корекция от hammster

Ларун

Хел се събуди на разсъмване и отдели два часа за работа в градината преди да закуси с Хана в стаята с татамитата.

— След време, Хана, това ще бъде една приемлива градина. Надявам се да бъдеш тук, за да й се наслаждаваш заедно с мен.

— Размислям по този въпрос, Нико. Идеята не е съвсем непривлекателна. Беше много замислен миналата нощ.

— Бях напрегнат. Това беше едно преимущество.

— Ако бях егоистка, щях да искам по-често да си така напрегнат.

Той се усмихна.

— О-о, би ли телефонирала в селото, за да запазиш място на мис Щерн за следващия полет до Съединените щати? Нека бъде Пау-Париж, Париж-Ню Йорк, Ню Йорк-Чикаго.

— Тръгва ли си?

— Не точно сега. Не искам да е на открито. Но резервацията ще влезе в компютъра на летището и ще бъде на разположение на Дебелака. Ще ги отклони от следата.

— А кой е Дебелака?

— Един компютър. Крайният враг. Въоръжава глупави мъже с информация.

— Изглеждаш огорчен тази сутрин.

— Огорчен съм. Дори се самосъжалявам.

— Нарочно не употребих този израз, но мисля, че е по-подходящ. А не отива на човек като тебе.

— Знам. — Той се усмихна. — Никой на този свят не би посмял да ми каже това. Ти си съкровище, Хана.

— Ролята ми е такава — да бъда съкровище.

— Вярно е. Между другото, къде е Льо Каго? Не съм го чул да боботи тази сутрин.

— Излезе преди час с мис Щерн. Щеше да й покаже някои от изоставените села. Тя ми се стори в добро настроение.

— Повърхностните хора бързо се възстановяват. Не можеш да нараниш възглавница. Кога ще се върнат?

— Сигурно към обед. Обещах на Бено печен овнешки бут. Ти каза, че ще заведеш Ханна в хижата. Кога ще тръгнете?

— След като се мръкне. Следят ме.

— Смяташ да прекараш нощта там, с нея?

— Хм-м. Предполагам. Не бих искал да се връщам по тези пътища в тъмното.

— Знам, че Ханна не ти харесва, но…

— Не ми допада нейният тип — авантюристи, търсещи приключения в революции и терор. Съществуването й ми коства прекалено много.

— Имаш ли намерение да я накажеш, докато сте там?

— Не съм мислил за това.

— Недей да бързаш. Тя е добро дете.

— Тя е на двадесет и четири години. Няма право да бъде дете на тази възраст. И не е добра. По-скоро е сладка.

Той знаеше какво има предвид Хана. Използвайки умението и опита си, понякога си беше отмъщавал на млади жени, които му бяха досаждали с желанието си да правят любов с него, докарвайки ги до такова преживяване, което не биха могли да постигнат пак и което щяха напразно да търсят в следващите си връзки.

Хана не изпитваше ревност към Ханна; това би било смешно. През двете години откакто живееха заедно, двамата с Хел бяха свободни да извършват малки сексуални отклонения, упражнения, които поддържаха апетита им на ниво и правеха по-ценно това, което притежаваха. Веднъж тя му се скара на шега, оплаквайки се, че той има по-добрата страна от сделката, защото един добре трениран мъж би могъл да постигне задоволителни резултати със старателен партньор-аматьор, докато и най-надарената и опитна жена би имала трудности с недодялания инструмент на някой непохватен мъж. Въпреки това понякога тя се забавляваше с някой мускулест млад мъж от Париж или Лазурния бряг — най-вече като обект на мъжка красота.

Пътуваха в падналия здрач по изпъстрения със завои път. Планините, които се издигаха от лявата им страна, бяха започнали да губят очертанията си, докато тези от дясната им страна бяха оцветени в розово и кехлибарено от хоризонталните лъчи на залязващото слънце. Когато тръгнаха от Етчбар, Ханна не спираше да бърбори за изключително приятното време, което беше прекарала този следобед с Льо Каго, обикаляйки изоставените села, където беше забелязала, че преди да си тръгнат, селяните бяха махнали стрелките на църковните часовници. Льо Каго й беше обяснил, че това се прави, защото няма да има никой в селото, за да ги сверява, а човек не може да допусне часовникът на Господ да бъде неточен. Суровият тон на примитивния баски католицизъм можеше да се усети в надписа memento mori[1] върху кулата на една от изоставените църкви: „Всички часове нараняват, последният убива“.

Сега тя се беше умълчала, завладяна от странната красота на планините, които като че ли бяха надвиснали над тях. На два пъти Хел се намръщи и я погледна, забелязвайки на устните й спокойна, нежна усмивка. Беше привлечен и изненадан от алфа насищането на аурата й, нещо необичайно и неочаквано от страна на личност, която беше отхвърлил като незаслужаваща внимание. Показваше спокойствие и вътрешен мир. Тъкмо щеше да я попита за решението й относно „септемврийците“, когато вниманието му беше привлечено от приближаването на кола, караща само на ограничителни светлини. Мина му през ума, че Даймънд или неговите лакеи от френската полиция може да са разбрали, че я отвежда на безопасно място. Той стисна здраво волана и си припомни особеностите на пътя, решавайки къде ще принуди колата да го задмине, за да я бутне в дефилето, което се простираше успоредно на пътя отляво. Беше изкарал изтощителни курсове по нахално шофиране.

Пътят нямаше прави участъци, непрекъснато се извиваше, следвайки дефилето на реката. Нямаше място за спокойно изпреварване, но това не би разколебало един френски шофьор, чийто младежки импулс да изпреварва, е известен в цял свят. Колата отзад продължаваше да скъсява разстоянието, докато се озова на един метър от задната му броня. Тя примига с фарове и наду клаксона точно когато се намираха в един тесен сляп завой.

Хел се отпусна, намали и позволи на колата да ги задмине. Клаксонът и фаровете му показаха, че това не беше опит за убийство. Никой професионалист не би показал така явно намеренията си. Беше просто друг налудничав френски шофьор.

Той поклати бащински глава, докато маломощното пежо форсираше двигателя си, за да го задмине — младият му шофьор беше стиснал с побелели юмруци волана, а очите му бяха почти изскочили от напрежението да следи пътя.

От своя опит Хел беше установил, че само по-възрастните американци владееха колите си до съвършенство. Инфантилната безразсъдност на френските шофьори често го дразнеше, но не толкова, колкото типичният италиански шофьор, който използваше колата като продължение на пениса си, или английският шофьор, който пък я използваше като негов заместител.

Вече половин час, след като бяха напуснали пътя през долината, те се изкачваха в планината по един лош път, който се виеше като змия в предсмъртна агония. Пълзяха на първа скорост стръмно нагоре. Когато завиха на запад, залязващото слънце ту ги заслепяваше с блясъка си, ту се скриваше зад струпани скали и настъпваше тъмнина.

Накрая и този примитивен път свърши и продължиха да се изкачват по слаби бразди, оставени в обраслите със стърнища поляни. Залязващото слънце беше станало червено и огромно, долната му част беше като че ли приплескана от хоризонта. Снежните петна по върховете блестяха на фона на черното небе, първо в розово, после в лилаво, след това в яркочервено. На изток заблестяха първите звезди, докато на запад небето беше все още синьо около червения кръг на залязващото слънце.

Хел спря колата до едно струпване на гранитни скали и издърпа ръчната спирачка.

— Оттук ще трябва да вървим. Има около два километра и половина.

— Нагоре? — попита Ханна.

— Повечето е нагоре.

— Господи, тази ваша хижа наистина е отдалечена.

— Такава е целта.

Те слязоха и разтовариха багажа й от колата. Бяха изминали около двадесет метра, когато си спомни, че не беше извършил ритуала. Вместо да се върне назад, той вдигна един камък и го хвърли. Успешен удар, който уцели задното стъкло, по което се образуваха пукнатини, подобни на паяжина.

— За какво беше това? — попита Ханна.

— Просто един жест. Човекът срещу системата. Хайде да вървим. Стой близо до мене. Познавам добре пътя.

— Колко време ще прекарам там горе сама?

— Докато реша какво да правя с теб.

— Ще останете ли тази вечер?

— Да.

Повървяха известно време, преди тя да каже:

— Доволна съм.

Той ходеше бързо, тъй като беше започнало да се мръква. Тя беше силна и млада и можеше да го следва, вървейки мълчаливо, пленена от неуловимите промени на цветовете по планината. Отново, също както долу в долината, той прие изненадващ алфа-тон от нейната аура — един бърз сигнал със средна сила, който свързваше с медитация и покой на душата и който нямаше нищо общо с характерните сигнали, излъчвани от младите хора от Запад.

Когато прекосяваха последната алпийска ливада, преди да тръгнат по тясното дефиле, водещо към хижата, тя изведнъж спря.

— Какво има?

— Вижте. Тези цветя. Никога досега не съм виждала такива. — Тя се наведе ниско към златистите камбанки върху жилави стебла, които едва се виждаха в мрака.

Той кимна.

— Те са уникални и са характерни само за тази поляна и още една там, горе. — Той посочи на запад към Масата на тримата крале, която вече не се виждаше. — Тук сме малко над хиляда и двеста метра. Местните ги наричат Окото на есента и повечето хора никога не са ги виждали, защото цъфтят само три или четири дни.

— Прекрасни са. Вече е тъмно, а те все още са отворени.

— Никога не се затварят. Казват, че тъй като живеят толкова кратко време, не смеят да се затворят.

— Тъжно е.

Той повдигна рамене.

Седяха един срещу друг на малка маса, привършвайки вечерята си, и наблюдаваха стръмния, тесен процеп, който беше единственият достъп до хижата. При нормални условия Хел щеше да се чувства неудобно, седейки пред стъклена стена с осветени от газената лампа форми, докато навън беше съвсем тъмно. Но знаеше, че двойното стъкло беше устойчиво срещу куршуми.

Каменната хижа беше с елементарна конструкция. Голяма спалня. Когато пристигнаха, той запозна Ханна с особеностите й. Поток, който се поддържаше от топенето на снега, минаваше под хижата и човек можеше да вземе вода, без да излиза навън. Четиристотинлитров резервоар с нафта беше издълбан направо в скалата и беше недосегаем за стрелба отвън. От него се поддържаха печката и отоплението. Имаше и бойлер. Килерът за храна беше издълбан в гранитната стена, която заемаше едната страна на хижата. Той съдържаше храна за тридесет дни. В устойчивата срещу куршуми стъклена стена имаше малък квадрат, който позволяваше стрелба към процепа, по който щеше да мине всеки, тръгнал към хижата. Стените на дефилето бяха гладки и всички камъни бяха разчистени.

— Господи, тук можете да удържите цяла войска завинаги! — възкликна тя.

— Не цяла войска и не завинаги, но е позиция, за която ще трябват доста усилия, за да се превземе. — Той взе една полуавтоматична пушка с телескопичен мерник и й я подаде. — Можеш ли да използваш това оръжие?

— Е… мисля, че мога.

— Ясно. Важното е да стреляш по всеки, който се приближава и не носи xahako. Няма значение дали ще го уцелиш или не. Звукът от изстрела ще се разнесе в планината и след половин час тук ще дойде помощ.

— Какво е…

Xahako е кожен мех за вино като този тук. Овчарите и контрабандистите по тези места знаят, че си тук. Те са мои приятели. И всички носят такива мехове. А чужденците не носят.

— Наистина ли съм в такава голяма опасност?

— Не знам.

— Но защо искат да ме убият?

— Не съм сигурен, че искат. Но е възможно. Могат да смятат, че моето вмешателство ще се прекрати с твоята смърт и няма да има нужда да се отплащам на чичо ти. Това би било много глупаво, защото ако те убият, докато си под моя защита, ще бъда принуден да им отговоря. Но тук имаме работа с търговци и военен манталитет, а глупостта е тяхна интелектуална собственост. А сега да видим можеш ли да се справиш с всичко.

Той я накара да се упражни в паленето на печката и отоплението, във ваденето на вода от потока и в зареждане на пушката.

— Освен това, не забравяй да вземаш по едно от тези хапчета с минерали всеки ден. Водата под хижата е от разтопен сняг. Не съдържа никакви минерали.

— Господи, колко дълго ще бъда тук?

— Не съм сигурен. Една седмица. Може би две. След като тези „септемврийци“ отвлекат самолета, натискът ще отпадне.

Докато той приготвяше вечерята от консерви, извадени от килера, тя обикаляше из хижата, докосвайки предметите и мислейки си нещо свое.

А сега седяха около кръглата маса и светлината на свещите хвърляше сенки върху младото й лице, незасегнато още от бръчки. Мълчеше по време на вечерята и беше изпила повече вино, отколкото трябваше. Очите й бяха влажни и замъглени.

— Трябва да ви кажа, че няма защо да се безпокоите повече за мене. Знам какво да направя. Рано тази сутрин реших да се върна вкъщи и да се опитам да забравя гнева и… грозотата. Това не ме привлича. Освен това разбрах, че всичко това сега — не знам как да го кажа — просто не е важно. — Тя разсеяно си играеше с пламъка на свещта, прекарвайки пръста си през него достатъчно бързо, за да не се изгори. — Миналата нощ ми се случи нещо странно. Но беше прекрасно. През целия ден усещах въздействието му.

Хел си спомни за алфа тоновете, които беше приел.

— Не можах да спя. Станах и започнах да обикалям вашата къща в тъмното. След което излязох в градината. Въздухът беше студен и нямаше никакъв вятър. Докато седях при потока, можех да виждам как проблясва водата. Бях се втренчила в нея, но не мислех за нищо специално, когато изведнъж… се почувствах така, както когато бях дете. Изведнъж цялото напрежение, объркване и страхове, всичко беше изчезнало. Почувствах се лека. Като че ли бях пренесена на място, където никога не съм била, но което познавах добре. Беше слънчево и тихо и около мен имаше трева. Струваше ми се, че разбирам всичко. Почти като че ли бях… не знам. Почти като че ли бях — ох! — Тя бързо отдръпна ръката си и лапна изгорения си пръст.

Той се засмя и поклати глава. Тя също се засмя.

— Беше глупаво да го правя — каза тя.

— Вярно е. Мисля, че искаше да кажеш, че е било почти като че ли ти, слънцето и тревата сте било едно цяло.

Тя се втренчи в него, пръстът й все още бе в устата.

— Откъде знаете?

— Това се е случвало и на други. Каза, че си спомняш подобно нещо и в детството?

— Не, не точно, че си спомням. Не, изобщо не си спомням. Просто когато бях там имах чувството, че това не е нещо ново и непознато. Беше нещо което съм правила и преди — но не мога да си спомня в действителност дали съм го правила. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да. Може би си участвала в атавистични…

— Ще ви кажа какво! Извинете, не исках да ви прекъсвам. Но ще ви кажа на какво приличаше. Същото е, когато си пушил трева и си на върха, и си в прекрасно настроение, и всичко изглежда чудесно. Познато ли ви е?

— Не.

— Никога ли не сте използвали трева или нещо подобно?

— Не. Никога не съм имал нужда. Вътрешните ми източници са незасегнати.

— Е, беше нещо подобно.

— Ясно. Как е пръстът ти?

— О, добре е. Въпросът е, че след това преживяване миналата нощ, аз се намерих седнала във вашата градина, отпочинала и със спокоен ум. И вече не бях объркана. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да наказвам „септемврийците“. Жестокостта не води до никъде. Неуместна е. Мисля, че вече само искам да си отида вкъщи. Да прекарам малко време сама със себе си. След това, може би… не знам. Да се огледам какво става около мен, може би. Да се оправя. — Тя си наля още една чаша вино и я изпи, след което постави ръката си върху неговата. — Сигурна съм, че ви създадох големи неприятности.

— Мисля, че американският израз е „трън в задника“.

— Искам да ви се отплатя по някакъв начин.

Той й се усмихна накриво.

Тя си наля още една чаша вино и попита:

— Мислите ли, че Хана има нещо против, че сте тук?

— Защо би трябвало?

— Е, искам да кажа… мислите ли, че ще има нещо против да прекараме заедно нощта?

— Какъв смисъл влагате в тази фраза?

— Какво? Е… че ще спим заедно.

— Ще спим заедно?

— Имам предвид на едно и също място. Знаете какво искам да кажа.

Хел я погледна, без да отговори. Нейното преживяване в мистичното прехвърляне, въпреки че беше предизвикано по-скоро от напрежение и отчаяние, а не от душевен мир, я беше издигнало в очите му. Той дори изпитваше малко завист, че това отнесено създание бе успяло да достигне състоянието, което той беше загубил преди години може би завинаги. Съзнаваше, че на неговата възраст завистта не му подхождаше, но не можеше да потисне това чувство.

Тя гледаше намръщено пламъка на свещта, опитвайки се да подреди чувствата си.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Трябва ли?

— Искам да съм честна с вас.

— Не се притеснявайте.

— Не, искам. Дори и преди да ви срещна, често мислех за вас. Мечтаех си или нещо подобно. Всички тези истории, които чичо ми беше разказал за вас. Бях наистина изненадана, когато ви видях — колко сте млад и колко добре изглеждате. И ето ви вас, голямата легенда на живо. Бях уплашена и смутена и вие ме защитихте.

Мога да разбера всички психологични импулси, които ме карат да се чувствам привлечена от вас. А вие?

— Помисляла ли си, че си една здрава, буйна, млада жена с неприкрито желание за секс? Или това не се връзва психологично?

Тя го погледна и кимна.

— Със сигурност умеете да поставите всеки на място, нали? Не оставяте човек да се прикрие.

— Вярно е. И може би не е много любезно от моя страна. Мисля, че с теб става следното. Иска ти се да бъдеш прегръщана и утешавана. Не знаеш как да помолиш за това, защото си продукт на западната култура. Затова започваш преговори, предлагайки секс срещу гушкане. Това не е нещо необичайно за западната жена. Тя е свикнала да взаимодейства със западния мъж, който иска срещу парите си честен секс. Мис Щерн, ако искате, можете да спите с мене тази нощ. Аз ще ви прегърна и ще ви утеша, ако искате това.

Очите й се изпълниха с влага.

— Бих искала, да.

Но невинаги добрите намерения се изпълняват. Когато започна да обръща внимание на милувките й и усети излъчваните от нея вълни, характерни за сексуална възбуда, неговият отговор не беше изцяло продиктуван от желанието му да я защити.

Тя беше изключително опитна и лесна, всичките й нерви бяха близо до повърхността и отчайващо чувствителни. Тъй като беше млада, се оказа малко трудно да я държи овлажняла, но като се изключеше тази механична подробност, той я доведе до кулминация без много усилия.

Очите й се извъртяха и тя се помоли.

— Не… моля… Не мога пак! Ще умра, ако го направя пак! — Но неконтролируемите й спазми следваха една след друга и тя се задъхваше при четвъртия си оргазъм, който той продължи така, че ноктите й се забиваха безпомощно в постелката.

Той си спомни предупреждението на Хана да не разваля бъдещите преживявания на Ханна със сравнения и тъй като нямаше желание сам да достигне до края, бавно я охлади, галейки стомаха и бедрата й, които потреперваха от умора след повтарящите се оргазми. Тя остана да лежи тихо на възглавниците, усещайки как плътта й се разтапя.

Той се изми в студената вода и легна на балкона.

След известно време я усети, че се приближава тихо. Той й направи място до себе си и я приюти между ръцете си. Преди да се унесе, тя каза сънливо:

— Николай?

— Моля те, не ме наричай с малкото ми име — промърмори той.

Тя замълча.

— Мистър Хел? Не се плашете. Това е нещо преходно. Но в този момент мисля, че съм влюбена във вас.

— Не бъди глупава.

— Знаеш ли какво ми се иска?

Той не отговори.

— Иска ми се да е сутрин и да мога да ти набера един букет цветя — от онези Очи на есента, които видяхме.

Той се засмя и я прегърна.

— Лека нощ, мис Щерн.

Бележки

[1] „Помни, че ще умреш.“ (лат.) — Б.пр.