Треванян
Шибуми (8) (Начин за игра на Шибуми)

Япония

Окупацията се развиваше с пълна сила; евангелистите на демокрацията диктуваха своето вероучение от сградата Дай Ичи от другата странна на канала срещу Императорския дворец. Япония беше физическа, икономическа и емоционална развалина.

Както милиони други, и Николай Хел попадна в хаоса на следвоенната борба за съществуване. Премазващата инфлация превърна много скоро неговия малък капитал в хартия без стойност. Беше потърсил работа при екипите, които разчистваха развалините от бомбардировките, но ръководителят им, имайки предвид расата му, не му се довери. Не можеше също да разчита на помощ от която и да е окупационна сила, защото не беше гражданин на нито една от техните страни. Той се присъедини към потока бездомни, безработни и гладни, които обикаляха из града, спяха по парковете, под мостовете и на гарите. Имаше излишък от работна ръка, а нямаше работа.

Когато парите му се свършиха, той изкара два дни без храна, връщайки се всяка нощ след безполезното търсене на работа на гара Шимбаши, където спеше заедно със стотици други, също като него гладни и понесени от съдбата. Те се нареждаха в тесни редици, запълвайки всяко място, унасяйки се в сън, прекъсван от кошмари и глад. Всяка сутрин полицията ги разчистваше за да се движат колите нормално. Глад, болест, старост, липса на желание за живот, всичко това ги посещаваше през нощта, за да ги отърве от теглото на живота.

Николай обикаляше дъждовните улици заедно с хиляди други като него, търсейки каквато и да е работа, търсейки дори нещо да открадне. Но нямаше никаква работа, нищо за крадене. Ученическата му униформа с висока яка беше потъмняла от петна и беше непрекъснато влажна, а обувките му течаха. Беше откъснал едната от подметките, защото се беше отлепила, а пошляпването при ходене му се беше сторило недостойно. Но по-късно съжаляваше, че не я беше привързал с канап.

През нощта на втория ден, изкаран без храна, той се върна късно на гара Шимбаши. Скупчените един до друг възрастни мъже и отчаяни жени с деца, с оскъден багаж, увит в парче плат, си правеха място един на друг с такова мълчаливо достойнство, че изпълниха Николай с гордост. Никога преди това не беше възприемал така красотата на японския дух. Наблъскани заедно, изплашени, гладни, премръзнали, те се държаха въпреки обстоятелствата един към друг с подкупваща любезност. Веднъж, през нощта, един мъж се опита да открадне нещо от млада жена и след едно кратко и почти мълчаливо боричкане в тъмния ъгъл на чакалнята справедливостта възтържествува бързо и завинаги.

Николай беше имал късмет да си намери място под една пейка, където нямаше опасност да го тъпчат тези, които отиваха да се облекчат през нощта. На пейката над него имаше една жена с две деца, едното от които — бебе. Тя нежно им говореше, за да ги приспи, а те й напомняха без особена настойчивост, че са гладни. Тя им каза, че дядо им не е умрял и скоро ще дойде да ги вземе. След като заспаха, тя тихо заплака.

Възрастният мъж на пода до Николай положи огромни грижи за скъпоценностите си, завити в парче плат, и накрая ги постави под главата си. Те се състояха от чаша, снимка и писмо, което беше прегъвано многократно и се беше разръфало по краищата. Беше официално писмо със съболезнования от армията. Преди да затвори очи, възрастният мъж пожела лека нощ на чужденеца до себе си. Николай му се усмихна и каза „лека нощ“.

Преди да се унесе в сън, той успокои съзнанието си, като избяга от тормоза на глада в мистично прехвърляне. Когато се завърна от своята малка поляна с люлееща се трева и жълта слънчева светлина, той се чувстваше заситен, макар и гладен, успокоен, макар и отчаян. Но той знаеше, че на другия ден трябва да си намери работа или пари, защото в противен случай щеше да умре.

Когато полицаите ги разблъскаха малко преди зазоряване, старият човек беше мъртъв. Николай прибра чашата, снимката и писмото в своя вързоп, защото му се стори ужасно да остави нещата, които бяха толкова ценни за стария човек да бъдат изметени с боклука.

Търсейки храна и нещо да открадне, Николай се озова близо до парка Хибия. Гладът беше спазъм и всеобхващаща слабост, която правеше краката му тежки, а главата му лека. Както се носеше сред потока от отчаяни хора, започнаха да го заливат вълни от нереалност. Гладът като че ли доближаваше действителността до мистичните преживявания. Той изведнъж се озоваваше загледан в стена или в човешко лице и усещаше, че това е изключително събитие. Никой досега не се бе заглеждал в тази тухла с такова внимание. Той беше първият! Това трябва да означава нещо. Трябва ли?

Гладът, който го замайваше, разкъсващата действителност, безцелното вървене по улиците, всичко това беше съблазнително и привлекателно, но нещо в него го предупреждаваше, че беше опасно. Трябваше да го прекъсне, иначе щеше да умре. Да умре? Да умре? Дали това означава нещо?

Един гъст поток от хора го понесе извън парка през изхода, където се пресичаха две широки улици, които в този момент бяха задръстени от военни коли, автомобили с дървени въглища, дрънчащи трамваи, клатушкащи се велосипедисти, колички с две колела, пълни с невероятно тежки и обемисти багажи. Беше се случил някакъв дребен инцидент и движението беше спряно във всички посоки. Безпомощен японски полицай с огромни бели ръкавици се опитваше да изясни нещата между един руснак, каращ американски джип, и един австралиец.

Против волята си Николай беше избутан напред от любопитната тълпа, която се беше промъкнала между колите и правеше объркването още по-голямо. Руснакът говореше само руски, австралиецът само английски, а японецът само японски; и тримата бяха ангажирани в един енергичен спор от обвинения и отговорности. Николай беше притиснат отстрани до австралийския джип, чийто пътник беше офицер, вперил стоически поглед напред, докато шофьорът предлагаше на руския шофьор да уредят работата по мъжки, двамата заедно или, ако искат, с цялата проклета Червена армия!

— Бързате ли, сър?

— Какво? — Австралийският офицер се изненада, че това дрипаво момче в потъмняла японска ученическа униформа го заговори на английски. Трябваха му няколко секунди, за да разбере по зелените очи и изпитото лице, че момчето не е азиатец. — Разбира се, че бързам! Имам среща — той погледна ръчния си часовник, — преди дванадесет минути!

Аз ще ви помогна — каза Николай. — За пари.

— Не ви разбрах? — Акцентът му беше като от комична английска опера, както в повечето случаи, когато жителите от колониите — се престараваха да се правят на англичани.

— Дайте ми някакви пари и аз ще ви помогна. Офицерът хвърли още един недоволен поглед към часовника си.

— Е, добре. Започвай.

Австралиецът не разбра какво каза Николай първо на японски на полицая, а след това на руски на руския офицер, но ефектът беше мигновен. За пет минути беше образуван един процеп между колите и австралийският джип беше преведен през тревата на парка, минавайки през един посипан с дребен чакъл път, като озадачи няколко минувачи и накрая се озова на една странична улица, която беше извън задръстването и шума от сърдити клаксони и звънци. Николай беше скочил в джипа до шофьора. След като се измъкнаха, офицерът нареди на шофьора да спре.

— Много добре. Какво ти дължа?

Николай нямаше представа за стойността на чуждите пари. Той се хвана за едно число.

— Сто долара.

— Сто долара! Ти луд ли си?

— Десет долара — поправи се бързо Николай.

— Опитваш да видиш колко ще получиш — подсмихна се офицерът, но въпреки това измъкна портфейла си. — О, Господи! Нямам стотинка. Шофьор?

— Съжалявам, сър. Аз също.

— Хъм. Виж какво ще ти кажа. Това отсреща е моето учреждение. — Той посочи към сградата Сан Шин, център на комуникациите на съюзническите окупационни сили. — Ела с мене и аз ще се погрижа за тебе.

След като влязоха в сградата офицерът заведе Николай до финансово-счетоводния отдел с инструкция да му издадат разписка за десет долара, след което си тръгна, за да види какво може да направи с провалените си срещи. Но преди това хвърли един бърз поглед на Николай.

— Виж. Ти не си англичанин, нали? — В действителност акцента си Николай беше придобил от британските си наставници, но офицерът явно не беше доловил това, повлиян от външния му вид.

— Не — отговори Николай.

— А-а! — каза офицерът с явно облекчение. — Така си и мислех. — И се запъти към асансьорите.

Следващия половин час Николай преседя на дървената пейка извън офиса, чакайки реда си. Хората около него в коридора говореха на английски, руски, френски и китайски. Сградата Сан Шин беше място, където се събираха различните окупационни сили и човек можеше да усети резервираността и недоверието, прикрити под повърхностни приятелски отношения. Повечето от работещите бяха цивилни, като американците преобладаваха. Николай чу за първи път ръмжащото „р“ и металическите гласни, характерни за американския изговор.

Точно беше започнало да му става лошо и му се доспа, когато една американска секретарка отвори вратата и извика името му. Дадоха му да попълни един формуляр, а секретарката се върна към пишещата си машина, като хвърляше от време на време поглед крадешком към тази личност в мръсни дрехи. В действителност той не я интересуваше толкова; цялото й внимание беше насочено към срещата й тази вечер с един майор, който, както знаеше от другите момичета, беше наистина приятен и винаги ги водеше в хубави ресторанти. Когато попълни формуляра той го подаде на секретарката. Тя го погледна, повдигна вежди и изсумтя, но въпреки това го занесе на жената, която отговаряше за финансово-счетоводните работи. След няколко минути повикаха Николай във вътрешната стая.

Завеждащата отдела беше около четиридесетгодишна жена, малко пълна и приятна. Тя се представи като мис Гудбоди. Николай не се усмихна.^[1]

Тя посочи на Николай формуляра. — Наистина трябва да попълните това.

— Не мога. Искам да кажа, че не мога да попълня всички графи.

— Не можете? — Годините, прекарани на служба, й попречиха да възприеме тази мисъл. — Какво искате да кажете… — Тя погледна в началото на формуляра. — … Николай?

— Не мога да посоча адрес. Нямам такъв. И нямам номер на карта за самоличност. Или — какво беше там — осигурителна служба.

— Осигурителна служба, да. Тази организация, в която работите или в която работят родителите ви.

— Нямам осигурителна служба. Това има ли някакво значение?

— Е, ние просто не можем да ви платим, ако формулираната разписка не е попълнена както трябва. Разбирате това, нали?

— Аз съм гладен.

За момент мис Гудбоди се обърка. Тя се облегна напред.

— Родителите ти в окупационните сили ли са, Николай? — Тя реши, че той е войнишко дете, избягало от армията.

— Не.

— Сам ли си тук? — попита тя невярващо.

— Да.

— Е… — Тя се намръщи и направи един жест на безсилие. — Николай на колко години си?

— На двадесет и една.

— О, Боже. Извини ме. Аз предполагах — искам да кажа изглеждаш на не повече от четиринадесет или петнадесет. Е, добре, това вече е друго. Чакай сега да видим. Какво можем да направим? — Мис Гудбоди имаше силен майчински инстинкт, заместващ един сексуално незадоволен живот. Беше някак странно привлечена към този млад мъж, който имаше вид на бездомно дете, но на възрастта на потенциален мъжкар. Тя реши в себе си, че тези противоречиви чувства са нейната християнска загриженост за ближния.

— Не можете ли просто да ми дадете моите десет долара? Или поне пет?

— Нещата не стават така, Николай. Дори и да предположим, че намерим начин да попълним този формуляр, ще минат десет дни, преди да можеш да си вземеш парите.

Николай усети как всякаква надежда изчезва. Той не можеше да предположи, че тънката мрежа на организационната нефункционалност може да бъде така солидна като паважа, по който тъпчеше всеки ден.

— В такъв случай няма да получа никакви пари? — попита той безизразно.

Мис Гудбоди повдигна леко рамене и стана.

— Съжалявам, но… Слушай, вече мина времето ми за обед. Ела с мен до служебната лавка. Ще хапнем нещо и ще видим дали не можем да измислим нещо. — Тя се усмихна на Николай и постави ръка на рамото му. — Така добре ли е?

Николай кимна.

Следващите три месеца, преди мис Гудбоди да бъде прехвърлена обратно в Съединените щати, останаха в паметта й завинаги като най-вълнуващите и трепетните. Николай беше като детето, което би могла да има, и същевременно най-продължителната й любовна връзка. През тези месеци тя не смееше да анализира сложните чувства, които изпитваше. Със сигурност й доставяше удоволствие това, че някой има нужда от нея — закрилата на зависимостта. Също така тя беше искрен и добър човек, който обичаше да помага на другите. А сексуалната им връзка имаше особен оттенък от срам и удоволствие, който я караше да се чувства едновременно майка и любовница.

Николай така и не получи своите десет долара. Задачата да прекара един ордер за плащане без карта за самоличност, се оказа непосилна дори и за мис Гудбоди с нейния двадесетгодишен опит с бюрокрацията. Но тя успя да представи Николай на ръководителя на службата за преводи и само след седмица той вече работеше по осем часа на ден, превеждайки документи или седейки на безкрайни конференции, повтаряйки на два или три езика претрупани и предпазливи изявления, които съответните упълномощени си позволяваха да кажат. Той научи, че в дипломацията основната функция на комуникацията беше да говориш нищо незначещи неща.

Отношенията му с мис Гудбоди бяха приятелски и любезни. Веднага след като бе имал възможност, въпреки нейните протести, той й върна парите, които му беше заела за дрехи и тоалетни принадлежности, и настоя да внася своя дял в домакинството. Той не я харесваше достатъчно, за да се чувства задължен към нея. Това не означаваше, че изобщо не я харесваше — тя не беше от тези хора, които човек не можеше да харесва. Но не възбуждаше у него никакви силни чувства. Понякога прекалената й загриженост ставаше досадна, но тя така се стараеше, макар и несръчно, да бъде внимателна и беше така трогателна в сексуалната им връзка, че Николай изпитваше някаква привързаност към нея, като към някой тромав галеник.

По време на съжителството им Николай страдаше само от един значителен проблем. Поради голямата консумация на местни продукти почти всички западни хора имаха лош дъх. Докато преодолее това, Николай трудно успяваше да достигне до кулминационна точка. Тъй като нямаше опит в секса, мис Гудбоди приемаше, че това е нещо нормално. Поощрена от връзката си с него, тя се впусна в няколко краткотрайни флирта, след като се завърна в Съединените щати, но всичките се оказаха разочарования. Накрая стана „голяма дама“ в Женското движение.

Не можеше да се каже, че Николай не изпита известно облекчение, след като изпрати мис Гудбоди до кораба, който щеше да я отведе вкъщи. Веднага след това той се премести от служебния й апартамент в една къща в северозападно Токио, в района Асакуса, където, в този твърде старомоден квартал, можеше да живее с ненатрапчива елегантност — почти шибуми — и да има работа със западните си колеги само за около четиридесет часа на седмица. През тези четиридесет часа той изкарваше прехраната си и си осигуряваше едно сравнително високо ниво по японските стандарти поради сравнително високата си заплата и най-вече, поради достъпа си до американски стоки от магазините за военно снабдяване. Защото сега Николай беше притежател на най-важната човешка придобивка: документи за самоличност. Това беше постигнато с малко намигвания и тайни споразумения между мис Гудбоди и нейни приятели от паспортната служба. Николай имаше една карта, която го представяше като американски цивилен служител, и друга — с руска самоличност. В случай че американската военна полиция решеше да го провери, той щеше да представи картата с руска самоличност, а на всички други любопитни щеше да представи американските си документи. Взаимоотношенията между руснаците и американците се основаваха на недоверие и взаимен страх и те избягваха намеса в проблеми касаещи двете националности, така както човек, решил да обере банка, би избягвал неправилно пресичане на улицата.

През следващата година животът и работата на Николай претърпяха развитие. Понякога, когато работата го налагаше, го викаха в криптографския отдел на Сфинкс/ ФЕ, преди още тази разузнавателна организация да бъде погълната от ненаситното ЦРУ. При един случай се оказа невъзможно да се преведе едно разшифровано съобщение на английски, тъй като при шифроването на руски се бяха получили някакви безсмислици. Николай поиска да види оригиналната шифрограма. Използвайки детската си склонност към чистата математика, способността си да измисля абстрактни пермутации, развила се още повече след обучението му на Го, както и познанията си на шест езика, Николай успя да открие грешките и я дешифрира относително лесно. Той откри, че оригиналното съобщение е било кодирано грешно от някой, използващ надут, старомоден руски, с подреждане на думите както в китайския, поради което съобщението беше объркало сложните разшифровъчни машини на Сфинкс/ ФЕ. Николай познаваше китайци, които говореха зле научения руски по този начин, така че като намери веднъж ключа, той лесно разшифрова съдържанието. Но това беше достатъчно, за да порази чиновническия манталитет в криптографската служба, и той беше обявен за „момче чудо“ — а повечето от тях го смятаха наистина все още за момче.

След този случай Николай беше прехвърлен за постоянно към Сфинкс/ФЕ, получи повишение на класа и на заплатата. Работеше в един малък, усамотен кабинет, където се забавляваше, разплитайки и превеждайки съобщения, които изобщо не го интересуваха.

За негова изненада след известно време той постигна едно емоционално помирение с американците, с които работеше. Това не означаваше, че беше започнал да ги харесва или да им се доверява, но беше стигнал до извода, че те не са онези аморални и покварени хора, за каквито ги смяташе. Наистина, те бяха недорасли в културно отношение, бяха стремителни и недодялани, материалистични и исторически късогледи, шумни и безкрайно отегчителни в забавленията си; но в дъното на душата си бяха добросърдечни и гостоприемни, желаещи да споделят — дори настояваха да споделят — богатството и идеологията си с целия свят.

Освен това той разбра, че преди всичко те са търговци, че коренът на американския гений, на духа на янките, се криеше в купуването и продаването. Те предлагаха идеологията си като амбулантни търговци, подкрепени от огромни сделки с оръжия и икономически натиск. Техните войни бяха монументални упражнения в производство и доставка. Правителството им беше една последователност от социални договаряния. Обучението им се продаваше на час. Женитбите им бяха като сделки, договорът се разваляше лесно, щом някой престанеше да изпълнява задълженията си. Честта за тях беше да търгуваш честно. И те не бяха, както сами смятаха, безкласово общество. Тяхното общество имаше една класа, класата на търговците. Елитът им се състоеше от богатите, на работниците и на селяните се гледаше като на изпаднали от стълбата на обществото. Ценностите на селянина и на пролетариата бяха същите като тези на застрахователния агент и на бизнесмена, с тази разлика, че се изразяваха с по-скромни от финансова гледна точка понятия: моторна лодка вместо яхта; лигата по боулинг вместо местния клуб; Атлантик Сити вместо Монако.

Вследствие на наклонностите и образованието си Николай изпитваше уважение към членовете на истинските класи: селяни, занаятчии, артисти, воини, учени, свещеници. Но не можеше да изпитва нищо друго, освен презрение към изкуствената класа на търговеца, който преживяваше от покупката и продажбата на неща, които не беше създал, който трупаше могъщество и богатство обратнопропорционално на дискриминацията си, който беше отговорен за съществуването на кича, за всичко, което се променя без прогрес, за всичко, което се консумира без полза.

Следвайки съвета на наставниците си, Николай си беше изработил една стеснителна фасада и много внимаваше да не покаже с нещо становището си към колегите си. Той се предпазваше от завистта им, като искаше от време на време съвет за някой елементарен проблем или така съставяше въпросите си, че да ги насочи към верните отговори. От своя страна те го възприемаха като чудак, един интелектуален феномен, дете чудо, паднало от друга планета. В известна степен те съзнаваха огромната бездна, която ги разделяше от неговата култура и произход, но го приемаха в своя полза.

Това чудесно го устройваше, тъй като истинският му живот беше в къщата, на една тясна улица в района Асакуса. Американизацията все още не беше успяла да навлезе съвсем в този старомоден квартал в северозападно Токио. Имаше малки магазинчета, които произвеждаха имитации на запалките „Зипо“ и на табакери, носещи образа на еднодоларова банкнота. От време на време човек можеше да види някой младеж, облечен като гангстер от филмите, мислейки се за много модерен, а по радиото имаше реклами на английски език, които обещаваха, че виното „Акадама“ ще ви направи „ного, ного“ щастливи. Но влиянието беше все още слабо и в края на май в квартала се празнуваше празника на Саня Матсури. Улиците бяха пълни с потящи се млади мъже, които се олюляваха под тежестта на лакирани в черно паланки. С очи, блестящи от изпитото саке, те танцуваха под ръководството на пищно татуирани мъже, голи до кръста, с татуировки, покриващи раменете, ръцете, гърбовете и бедрата им.

Един дъждовен ден Николай се прибираше вкъщи с леко замаяна глава от изпитото по случай празника саке, когато срещна мистър Ватанабе, пенсиониран печатар, който продаваше кибрит на улицата, тъй като гордостта му не му позволяваше да проси. Беше седемдесет и две годишен, останал без семейство. Николай заяви, че има ужасна нужда от кибрит и му предложи да купи цялото количество. Мистър Ватанабе беше очарован да му услужи, продажбата щеше да му помогне да избегне глада на другия ден. Но когато откри, че дъждът беше направил кибрита безполезен, чувството му за чест не му позволи да го продаде въпреки уверенията на Николай, че се нуждае точно от прогизнал кибрит за някакви опити, които имал предвид.

На следващата сутрин Николай се събуди с тежък махмурлук и не си спомняше много ясно разговора с мистър Ватанабе от предната вечер, докато бяха вечеряли прави до една будка, но много скоро разбра, че си има вече постоянен гост в къщата. Само след една седмица мистър Ватанабе реши, че е от изключителна необходимост за Николай и за къщата в Асакуса и че ще е нелюбезно от негова страна да изостави любезния млад мъж.

Месец по-късно сестрите Танака станаха част от домакинството. Николай ги срещна през една обедна почивка, когато се разхождаше в парка Хибия. Те бяха яки провинциални момичета на осемнадесет и двадесет и една години, които бяха избягали от глада, последвал наводненията на север, и които бяха принудени да се предлагат, за да преживяват. Николай се оказа техният пръв перспективен клиент и те се приближиха толкова неловко и срамежливо, че съжалението му беше примесено със смях. След като се настаниха в къщата в Асакуса, те отново се превърнаха във веселите, кискащи се селянки и заприличаха на себе си. Бяха постоянна грижа на мистър Ватанабе, който имаше много строги разбирания за правилното държание на млади момичета. По най-естествен начин сестрите започнаха да споделят леглото на Николай. Те задоволяваха сексуалните нужди на младия мъж без емоционални задължения, само с привързаност и нежност.

Николай така и не разбра кога за първи път се появи последната добавка към семейството, мисис Шимура. Когато една вечер се прибра, тя просто беше там и остана. Имаше кратка борба за териториално надмощие между нея и мистър Ватанабе, тъй като последният беше отговорен за снабдяването, а тя за менюто. Накрая беше постигнато съгласие, като пазаруваха заедно храната — тя отговаряше за качеството, а той за цената; и тежко и горко на бедния продавач, който попаднеше под техния кръстосан огън.

Николай никога не мислеше за гостите си като за прислужници, тъй като и те самите не се смятаха за такива. Дори изглеждаше, че само той няма точна роля в това съжителство, освен че осигуряваше парите за тяхното съществуване.

През тези месеци на свобода и нови преживявания, Николай упражняваше ума и сетивата си в различни насоки. Поддържаше тялото с изучаване на един таен клон на бойното изкуство, в който акцентираше на използване на ежедневни предмети като оръжия за убийство. Беше се почувствал привлечен от математическата точност на тази рядко срещана система, чието име по традиция никога не се произнасяше на глас, но се състоеше от символите хода (гол) и корузо (убивам). В бъдещия си живот, въпреки че рядко беше въоръжен, той в действителност никога не беше без оръжие. В неговите ръце гребен, кибритена кутия, навито списание, монета, дори и нагънато парче хартия можеха да влязат в смъртоносна употреба.

За ума му съществуваше обаянието и интелектуалните упражнения на Го. Вече не играеше. За него играта беше свързана с живота му при Отаке-сан, с всички богати и нежни неща, които си бяха отишли. Беше по-сигурно да затвори вратите пред съжалението. Но продължаваше да чете коментари и сам решаваше задачи на дъската. Работата му в службата беше механична и не изискваше повече интелектуални усилия, отколкото за решаването на една кръстословица. За да изразходва част от умствената си енергия, той започна да работи над една книга, наречена „Цветя и тръни по пътя към Го“, която публикува под псевдоним. Книгата бе посрещната с интерес от най-запалените почитатели на играта. Тя беше изпипана шега под формата на доклад и коментар на една професионална среща на майстори, играна в края на века. За средния играч играта на майсторите изглеждаше класическа и дори изключителна, но бяха поставени малки клопки и неуместни ходове, които караха по-опитните от читателите да смръщват чела. Удоволствието от четенето на книгата се състоеше също и от предговора, написан от един красноречив глупак, който беше представил всички вмъкнати глупави грешки като смели приумици, и така беше развихрил въображението си, че разглеждаше ходовете на играта като метафори от живота, красотата и изкуството, всичко представено с голяма изисканост, но без съдържание. В действителност книгата беше една фина и убедителна пародия на интелектуалния паразитизъм на критиката. До голяма степен удовлетворението му беше в знанието, че грешките в играта и очевидните глупости на предговора се оказаха такова средство, че повечето от читателите кимаха с умно разбиране.

В началото на всеки месец Николай пишеше на вдовицата на Отаке-сан и в отговор получаваше новини за семейството и бившите ученици на Отаке. По този начин Николай разбра за смъртта на Марико в Хирошима.

Когато чу за първи път за атомната бомба, той се опасяваше да не би и Марико да е сред жертвите. Той няколко пъти писа на адреса, който му беше дала. Първите писма просто изчезваха във вихъра на безредието, но последното беше върнато с бележка, че адресът вече не съществува. За известно време той се опитваше да се самозаблуди, надявайки се, че Марико е била при роднини, когато е паднала бомбата, или пък е била в избата в същия момент, или… той измисляше десетки невероятни ситуации за нейното оцеляване. Но тя беше обещала да му пише чрез мисис Отаке, а нито едно писмо не беше дошло.

Той емоционално се беше приготвил за новините, които накрая дойдоха от вдовицата на Отаке-сан. Въпреки това за известно време се чувстваше изпразнен и изпитваше остра омраза към американците, сред които работеше. Но се опита да се освободи от омразата, защото такива мрачни мисли блокираха пътя му към мистичните пътувания, където беше неговото спасение от отчаянието и тъгата. И така, той вървя един цял ден безцелно по улиците, спомняйки си Марико, припомняйки си удоволствието, страха и срама от сексуалната им връзка, усмихвайки се при спомена за малките им шеги и глупости. Най-накрая, вечерта, той се сбогува с нея, като остави само нежните чувства. Остана една попреминала празнота, но без разкъсваща болка и омраза и той отново успя да премине на поляната, да стане едно със слънчевата светлина и полюляващата се трева и да намери сила и отдих там.

Той се примири също и със загубата на генерал Кишикава. След последния им дълъг разговор под падащите вишневи цветове в Киякава, Николай не беше получил нито ред. Знаеше, че генералът е прехвърлен в Манджурия; беше научил също, че руснаците бяха атакували границата през последните дни на войната, когато действията не изискваха голям военен риск, но носеха политически победи. Той беше говорил с някои от спасилите се и знаеше, че част от офицерите бяха избегнали плена чрез сепуко и никой от пленените не беше оцелял в условията на „превъзпитателните“ лагери.

Николай се утешаваше с мисълта, че Кишикава-сан поне е успял да избегне безчестието на бруталния механизъм на Комисията за японски военнопрестъпници, където справедливостта беше извратена от един дълбоко вкоренен расизъм, който изпращаше японците в концентрационни лагери, докато в същото време германците и италианците можеха да печелят от отбранителната индустрия. Същият този расизъм беше оправдал нечовешката постъпка да хвърлиш една уранова бомба над вече предал се народ и след това да се пусне една по-голяма плутониева от научно любопитство.

Това което безпокоеше Николай, беше, че повечето от японците оправдаваха наказанията на техните военни ръководители не поради японската причина че са поставили собствените си интереси за власт над интересите на нацията и хората, но поради западната причина че някои от тези хора бяха прегрешили, действайки обратно на едно нормално човешко държание. Много от японците не можеха да разберат, че пропагандата на победителя се превръщаше в история на победения.

Млад и емоционално самотен, оцелявайки несигурно в сянката на окупационните сили, чиито ценности и методи не желаеше да усвои, Николай имаше нужда от отдушник за енергията и отчаянието си. Той го откри по време на втората си година в Токио — един спорт, който щеше да го изведе извън пренаселения, мръсен град в неокупираните от американците планини: пещернячеството.

Имаше навика да обядва с младите японци, които работеха в гаража на Сан Шин. Чувстваше се по-удобно с тях, отколкото с гръмогласните американци. Тъй като и за най-нищожната работа се изискваха познания на английски език, повечето от мъжете в гаража бяха посещавали университет, а някои от тези, които миеха джиповете, бяха дипломирани машинни инженери.

В началото младите японци се държаха сковано и притеснено в компанията на Николай, но постепенно с откритостта на младостта го възприеха като зеленоок японец. Той беше приет в компанията им и дори се присъединяваше към дрезгавия им неприличен смях, когато обсъждаха сексуалните неуспехи на американските офицери, чиито шофьори бяха.

За пещернячество стана дума един ден, когато всички се бяха събрали под нагънатия метален покрив на един навес, ядейки от метални кутии ориза и рибата, които бяха дажбата на японските работници. Трима от бившите студенти бяха запалени пещерняци или, по-скоро, са били преди последната година на война и хаос. Те говореха за удоволствието и трудността на експедициите в планината и се оплакваха от липсата на пари, за да могат отново да започнат. Николай вече беше от дълго време в града и усещаше как шумът и претовареността го разяждаха. Той се намеси в разговора и попита какво оборудване е необходимо. Оказа се, че изискванията им са минимални, но въпреки това недостижими с оскъдните заплати, които получаваха. Николай им предложи да осигури всичко необходимо, ако го вземат със себе си и го научат. Предложението беше прието с ентусиазъм и две седмици по-късно четиримата прекараха края на седмицата в планината, обикаляйки пещерите през деня и нощувайки в евтини планински хижи, където изпиха прекалено много саке и говориха до късно през нощта по всички житейски въпроси, както само млади мъже могат да правят.

След първия час, прекаран под земята, Николай разбра, че това беше спортът за него. Тялото му, гъвкаво и жилаво, изглеждаше създадено да се промъква през тесни места. Бързото и точно изчисление на начина и риска съответстваше на умствената му тренировка, която беше постигнал с Го. Привличаше го опиянението от опасността. Той никога не би се катерил по планините, защото публичното перчене противоречеше на чувството му за шибуми. Но моментите на риск и смелост в пещерите бяха нещо лично, мълчаливо и незабележимо, и даваха едно усещане на примитивен животински страх. При вертикалното катерене съществуваше възбудата и страхът от падане и знанието, че падането ще бъде в черната празнота отдолу. В пещерите беше непрекъснато студено и влажно, една реална опасност за пещерняка, тъй като повечето от инцидентите и смъртните случаи се дължаха на измръзване. Съществуваше още ужасът от тъмнината, от безкрайната чернота, постоянната мисъл, че можеш да се загубиш. Внезапни наводнения можеха да напълнят тесните пещери само за минути. Освен това непрекъснато съзнаваш, че над тебе има хиляди тонове скали, които могат един ден да послушат гравитацията и да се сринат.

Това беше идеалният спорт за Николай.

Той намираше опасностите особено привлекателни и вълнуващи. Доставяше му удоволствие да обуздава с ума и физическата си сръчност най-примитивните страхове на животното в него: страхът от тъмнината, от падането, от удавяне, от самотата, от това, че може завинаги да се загуби, от тоновете скална маса над него. Най-сигурният съюзник на пещерняка е логиката и точното планиране. Най-големият враг са въображението и паниката. За пещерняка е по-лесно да е страхливец, отколкото да бъде смел, тъй като работи сам, без да го виждат, да го критикуват или хвалят. Николай се радваше на враговете, които срещаше, и на собствената арена, на която ги посрещаше. Беше очарован от идеята, че повечето от враговете бяха вътре в него, а победите никой не можеше да забележи.

Освен това съществуваше невероятното преживяване, когато излизаше от пещерата. Ежедневните неща придобиваха стойност след часовете, прекарани под земята, особено ако бе имало опасност и победа. Сладкият въздух се поемаше на дълбоки вдишвания. Чаша горчив чай беше нещо, с което си стопляш ръцете, нещо, което доставяше удоволствие на очите със своя богат цвят, нещо, което миришеше прекрасно. Небето беше забележително синьо, тревата необичайно зелена. Прекрасно беше приятелят да те потупа по гърба. Прекрасно беше да чуеш човешки гласове. Всичко беше като ново и трябваше да се опита.

За Николай първият час след излизане от пещерата беше почти равностоен на живота, който познаваше по време на мистичните прехвърляния. За този кратък час, през който предметите и преживяванията идваха на мястото си, той се чувстваше като едно цяло с жълтата слънчева светлина и нежната трева.

Четиримата отиваха в планината всеки свободен уикенд и въпреки че екипировката им и аматьорският им клас ги ограничаваха в средни по трудност според международния клас пещери, преживяването всеки път беше едно изпитание на тяхната воля и умение, последвано от нощи на приятелство, разговори, саке, и мръсни вицове. По-късно в живота си Николай спечели известност с участието си в значими подземни експедиции, но въпреки това тези излети останаха ненадминати с удоволствието, което му бяха доставяли.

На двадесет и три години Николай имаше начин на живот, който задоволяваше повечето от нуждите му и компенсираше повечето от загубите му. За да замести семейството на Отаке-сан, беше напълнил къщата си с хора, които изпълняваха ролята на семейство. Беше загубил момчешката си любов, но задоволяваше нуждите на тялото си с находчивите и неудържими сестри Танака. Удоволствието и дисциплината на ума, които му доставяше Го, беше заменил с емоционалното и физическо удоволствие на пещернячеството. По странен и не съвсем здравословен начин тренировките му в борбата „гол/убивам“ станаха отдушник на най-разяждащите страни на омразата му към хората, които бяха унищожили нацията и младостта му. По време на тренировките той си измисляше кръглооки противници и се чувстваше добре.

Повечето от това, което беше загубил, беше лично и органично, повечето от заместителите бяха механични и външни, но празнотата в качеството се запълваше до голяма степен от мистичните му преживявания.

Най-досадната част от живота му бяха четиридесетте часа, които прекарваше в мазето на сградата Сан Шин в робски, но доходен труд. Не изпитваше нужда да изразходва цялата си енергия в една доходоносна служба. Удоволствието, учението и удобството бяха равностойни за него. За нещастие обстоятелствата го бяха принудили да работи, за да преживява и още по-иронично — да работи сред американци. Въпреки че колегите на Николай бяха смесица от американци, англичани и австралийци, американските методи и ценности доминираха, така че много скоро той започна да си мисли за англичаните като за некомпетентни американци, а за австралийците като за специализанти при американците.

Официалният език в криптографския отдел беше английският. Николай усвои един собствен акцент, нещо средно между американски и английски. В резултат на това през целия му живот английско говорещите го възприемаха като англичанин, но от „някъде другаде“.

От време на време колегите му го търсеха, за да го включат в плановете си за партита и излети. Те и за секунда не можеха да си представят, че това, което за тях беше проява на благосклонност към един чужденец, се възприемаше от Николай като арогантност.

Това, което най-много дразнеше Николай, не беше тяхното разбиране за равенство, а тяхното погрешно възприемане на културните ценности. Американците като че ли бъркаха стандарт на живот с качество на живот, равни възможности с посредственост, смелост с кураж, волност със свобода, празнодумство с ясно изговаряне, забавление с удоволствие — накратко, всички погрешни становища, които приемат, че справедливостта важи за всички, а равенството е за равните.

В най-доброжелателните си настроения той мислеше за американците като за деца — енергични, любопитни, наивни, добросърдечни, лошо възпитани деца — като в тази връзка не можеше да намери голяма разлика между руснаците и американците. И двете нации бяха яки, енергични, хора на физическите действия, превъзнасяха материалните неща, прекланяха се пред красотата, бяха надменно убедени, че тяхната идеология беше вярната, бяха инфантилни и неимоверно опасни. Опасни, защото техните играчки бяха космически оръжия, които застрашаваха съществуването на цивилизацията. Опасността се криеше по-скоро в тяхната злонамереност, отколкото в грубите грешки. Беше една ирония да съзнаваш, че унищожаването на света щеше да дойде не от един Макиавели, а от един Санчо Панса.

Никога не се чувстваше сигурен от факта, че източниците му на прехрана зависеха от тези хора, но тъй като нямаше друга алтернатива беше приел това неудобство. Чак през влажния и ветровит месец март на втората година от неговата служба беше принуден да разбере, че живееш ли сред вълци, сам ставаш такъв.

Независимо от меланхоличното време, вътрешната устойчивост на японския дух можеше да се усети в леката, оптимистична песен „Ринго но Ута“, която можеше да се чуе да се пее или тананика от хиляди хора, които възстановяваха физическите и емоционалните развалини от войната. Жестоките гладни зими бяха минало; пролетните наводнения и лошата реколта бяха останали назад; и в чужбина се усещаше, че светът е започнал да се поправя. Дори и във влажния март дърветата бяха започнали да се раззеленяват.

Когато пристигна сутринта в офиса си беше така благосклонно настроен, че дори намери някакво комично очарование в безсмислицата на надписа на вратата: SCAP/ CONCEN/SPHINX-FE/(N-CODE/D-CODE).

Умът му блуждаеше, когато започна да подрежда приетите съобщения от съветските окупационни сили в Манджурия, рутинна комуникация с елементарен код. Обикновено обработваше съобщенията, без да обръща внимание на съдържанието им, тъй като нямаше интерес към военните и политически игри на руснаците и американците. По тази причина чак след като беше започнал да се занимава с друг проблем изведнъж в съзнанието му проблесна важността на това, което беше прочел. Той дръпна листа от кутията и го прочете отново.

Генерал Кишикава беше изпратен в Токио от руснаците, за да бъде съден като военнопрестъпник от клас А.