Треванян
Шибуми (9) (Начин за игра на Шибуми)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shibumi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

ШИБУМИ

Американска, I издание

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 27

ИК „БАРД“ ООД — София ул. „Княз Борис I“ 60 А

 

© 1979 by Trevanian

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „БАРД“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителна корекция от hammster

Вашингтон

Водени от мис Суивън, четиримата мъже влязоха в асансьора и мълчаливо я наблюдаваха, докато поставяше магнитно кодираната карта в процепа, означен като „Етаж 16“. Арабският специализант по терористични акции с кодово име Хаман загуби равновесие, когато противно на очакванията асансьорът се спусна бързо в недрата на сградата. Той се блъсна в мис Суивън, която леко изписка.

— Извинете, мадам. Аз предполагах, че посоката от първия към шестнадесетия етаж ще е нагоре. Би трябвало да е така, математически погледнато, но…

Едно смръщване от страна на по-висшестоящия представител на ОПЕК го накара да млъкне и той насочи вниманието си към опънатия врат на мис Суивън.

Представителят на ОПЕК (с кодово име мистър Ейбъл) се чувстваше неудобно от глупостите, които дърдореше сънародникът му. Трето поколение възпитаник на Оксфорд, със семейство, което от дълги години се ползваше от културните привилегии на общуване с англичаните, мистър Ейбъл изпитваше презрение към това парвеню, син на козар, който сигурно се бе натъкнал на нефт, когато прекалено усърдно бе забивал колчето за палатката си.

Още повече го беше раздразнило това повикване, защото беше прекъснало една интимна среща и сега трябваше да се занимава с някакъв неясен проблем, забъркан без съмнение поради некомпетентността на сънародника му и на тези обесници от ЦРУ. И наистина, ако повикването не беше дошло от шефа на компанията-майка, той нямаше да му обърне внимание, тъй като в момента на прекъсване се наслаждаваше на най-очарователен и възбуждащ разговор с един прекрасен млад мъж, син на американски сенатор.

Отговаряйки на студеното презрение на представителя на ОПЕК, заместник-пълномощникът беше застанал по-назад в асансьора, опитвайки се да изглежда заангажиран с по-важни неща от тази дреболия.

От своя страна и Дарил Стар се опитваше да изглежда незаинтересован, като подрънкваше монетите в джоба си и си подсвиркваше.

Асансьорът спря и мис Суивън постави втора магнитна карта, за да отвори вратата. Козарят използва възможността да я потупа по задника. Тя трепна и се отдръпна.

Ах, помисли си той. Една скромна жена. Сигурно е девствена. Още по-добре. Девствеността беше нещо важно за арабите, които се опасяваха от сравнение — и то съвсем основателно.

Дарил Стар съвсем открито, а заместник-пълномощникът прикрито, се огледаха наоколо, тъй като никой от тях не беше посещавал „Шестнадесетия етаж“ на тяхната сграда. Мистър Ейбъл се ръкува кратко с Даймънд и веднага запита:

— За какво е всичко това? Не ми е приятно да ме викате по този начин, особено във вечер, когато съм имал запланувано нещо друго.

— Ще ви стане още по-неприятно, когато ви обясня — каза Даймънд. Той се обърна към Стар. — Седнете. Искам да узнаете степента на провала ви в Рим.

Стар повдигна рамене, показвайки безразличие, и се плъзна на един пластмасов стол до масата за конференции с нейната стъклена повърхност за прожектиране на компютърни данни. Козарят се възхищаваше на гледката през панорамния прозорец.

— Мистър Хаман? — каза Даймънд.

Носът на арабина докосна стъклото, докато наблюдаваше светлините на колите, придвижващи се бавно покрай паметника на Вашингтон — същите коли, които винаги пълзят долу по авенюто точно по това време на нощта.

— Мистър Хаман? — повтори Даймънд.

— Какво? А, да! Винаги забравям това кодово име, което са ми дали. Колко глупаво от моя страна!

— Сядайте — каза унило Даймънд.

— Извинете?

— Сядайте!

Усмихвайки се притеснено, арабинът се присъедини към Стар, а Даймънд посочи на представителя на ОПЕК мястото начело на масата. Самият той седна на ортопедичния, въртящ се стол на подиума.

— Кажете ми, мистър Ейбъл, какво ви е известно за проведеното тази сутрин нападение на Външни линии в Рим?

— Почти нищо. Не се обременявам с тактически подробности. Моята задача е икономическата стратегия. — Той издуха една въображаема прашинка от острия ръб на панталона си.

Даймънд кимна рязко.

— Никой от нас не би трябвало да се занимава с такъв вид работа, но глупостта на вашите хора и некомпетентността на моите налага…

— Почакайте за минута — започна заместник-пълномощникът.

— … Налага да вземем в свои ръце тази работа. Ще ви запозная набързо, така че да знаете с какво разполагаме дотук. Мис Суивън, моля, водете си бележки. — Даймънд погледна остро към заместник-пълномощника. — Защо стърчите още?

С присвити устни и разширени ноздри пълномощникът каза:

— Може би чакам да ми наредите да седна, така както наредихте на останалите.

— Много добре. — Даймънд погледна уморено. — Седнете.

С вид на победител, пълномощникът седна до Стар.

Фалшивият и обвинителен тон на Даймънд никак не допадаше на мистър Ейбъл. Те бяха работили заедно по много проекти и проблеми и изпитваха известно взаимно уважение, базиращо се не на приятелство, а на реална оценка на качествата на другия. Тяхна задача беше да представят силите, стоящи зад тях във всички полулегални и дипломатически взаимоотношения между арабските производители на петрол и компанията-майка, чиито интереси бяха взаимно свързани, въпреки че доверието между тях беше само в границите на взаимната печалба. Нациите, представяни от мистър Ейбъл, бяха могъщи, независимо от ограничените възможности на техните хора. Индустриалният свят много необмислено си беше позволил да стане зависим от арабския петрол, въпреки че знаеше, че източникът е ограничен. Това беше и целта на примитивните нации, които съзнаваха, че са галеници на технологичния свят само защото тъй необходимият нефт се беше оказал под техните скали и пясък. Преди да се види дъното на кладенеца, те се опитваха да превърнат този нефт и съпътстващата го политическа мощ в по-трайни източници на богатство. Затова купуваха земя по целия свят, изкупуваха фирми, проникваха в банковите системи и упражняваха финансов контрол над политически фигури в целия западен свят. Те имаха известни предимства за осъществяването на всичко това. Първо, можеха да маневрират бързо, тъй като не бяха обременени от силни демократични системи. Второ, западните политици бяха корумпирани и на тяхно разположение. Трето, по-голямата част от западните хора бяха алчни, мързеливи, не се тревожеха за историята, принудени да живеят под угрозата от атомна война, в навечерието на деня на Страшния съд, което ги караше да се интересуват само за удобството и просперитета си.

Групата от енергийни компании, съставляващи компанията-майка, би могла да разкъса изнудваческата хватка на арабите по всяко време. Суровият нефт не струваше нищо, преди да се преработи, и те самите контролираха всички съоръжения за съхранение и разпространение. Но тяхната дългосрочна цел беше да вземат под свой контрол всички източници на енергия: атомна, слънчева, геотермична, твърди горива. Една от страните на тяхната симбиоза беше, че ОПЕК се използваше от компанията-майка да създава недостиг на гориво, когато тя искаше да прекара газопровод през тундрата или да блокира по-голямата част от правителствените инвестиции за изследване на слънчевата енергия. От своя страна и компанията-майка служеше по много начини на страните от ОПЕК. Едно от важните неща беше да упражни политически натиск по време на петролното ембарго и да попречи на западните страни да предприемат необходимите мерки за окупиране на земята и освобождаване на нефта за благото на целия свят. За да се направи това, се изискваше много по-голяма риторична гъвкавост, отколкото можеха да предположат арабите, защото в същото време компанията-майка провеждаше една огромна пропаганда, за да накара масите да повярват, че тя иска да направи Америка независима от вноса на чуждестранен нефт. Тя се опитваше да хвърля прах в очите на обществото, за да не забелязва експлоатацията на остарели горива, застрашаващите човечеството атомни отпадъци, замърсяването на моретата със сондажи по бреговете, небрежното поддържане на танкерите, пренасящи нефт.

Компанията-майка и силите от ОПЕК преминаваха през един деликатен период; тя се опитваше да превърне своя монопол над нефта в хегемония над всички други енергийни източници, така че мощта и печалбата й да не изчезнат с изчерпването на световните залежи от нефт; другите водеха усилена борба да превърнат своето нефтено богатство в промишлена и териториална собственост в целия свят. За да облекчат пътя си през този труден и уязвим период, те дадоха неограничена власт на Даймънд и Ейбъл да се справят с трите най-опасни пречки за техния успех: погрешните усилия на Организацията за освобождение на Палестина да участва в арабските домогвания; безмозъчната намеса на ЦРУ и неговия орган НСС; борбата на Израел за оцеляване.

Накратко, мистър Даймънд трябваше да контролира ЦРУ и чрез международната сила на компанията-майка — действията на западните страни; а мистър Ейбъл имаше за задача да държи на линия отделните арабски страни. Последното беше доста трудно, тъй като тези сили сами по себе си представляваха една смесица от средновековна диктатура и хаотичен военен социализъм.

Най-трудната им задача беше да удържат Организацията за освобождение на Палестина. И ОПЕК, и компанията-майка бяха на мнение, че палестинците бяха едно нищо, но по прищявка на историята се бяха превърнали в напаст, като се бяха оказали пресечна точка на различните арабски народи. Всеки един би се отървал с удоволствие от тяхната глупост и порочност. Мистър Ейбъл правеше всичко възможно да ги държи обезвредени и понякога това му се отдаваше добре.

Но не беше успял да предотврати огромната глупост, която извършиха палестинските терористи на олимпиадата в Мюнхен. Това унищожи години на антиеврейска пропаганда, която беше процъфтявала върху един прикрит антисемитизъм в целия западен свят. Мистър Ейбъл се беше опитал да направи каквото може; беше алармирал Даймънд за предстоящото събитие. Даймънд беше предал тази информация на германското правителство, предполагайки, че то ще вземе мерки. Вместо това те се спотаиха и оставиха това да се случи — не че защитата на евреите някога е била доминираща тема за германците.

Въпреки че Даймънд и Ейбъл взаимодействаха от дълго време и между тях съществуваше взаимно възхищение, те не бяха успели да се сприятелят. Даймънд се чувстваше неудобно от сексуалната неопределеност на мистър Ейбъл. Освен това се отвращаваше от културните предимства на арабите и лекотата, с която общуваха. Даймънд беше израснал на улиците на нюйоркската западна част и като много други издигнали се плебеи се ръководеше от снобското разбиране, че произходът на човека е негова лична грешка.

От своя страна мистър Ейбъл гледаше на Даймънд с презрение, което не се стараеше да прикрива. Той виждаше своята роля като патриотична и благородна — да създаде една силна база за своите хора, когато техният нефт свърши. Но Даймънд за него беше една проститутка, която иска да продаде интересите на своите хора в замяна на богатство и възможност да участва в играта за власт. Той възприемаше Даймънд като типичен американец, човек, чийто възгледи за чест и достойнство се определяха от силното желание за победа. Той възприемаше американците като упадъчни хора, чиято идея за облагородяване беше пухкавата тоалетна хартия. Охолни деца, които препускат по техните магистрали, играейки си с радиопредавателите, правейки се на пилоти от Втората световна война.

Всички тези мисли минаваха през главата на мистър Ейбъл, докато седеше начело на масата с безизразно лице и лека усмивка на любезна дистанцираност на устните. Той никога не допускаше да покаже отвращението си, съзнавайки, че неговите хора трябва да продължат да работят заедно с американците.

Мистър Даймънд се беше облегнал на стола си, гледайки в тавана и чудейки се как да представи нещата, така че да не изглеждат изцяло негова грешка.

— Добре — каза той. — Ще ви въведа накратко. След мюнхенската история ние получихме вашите уверения, че такова нещо повече няма да се повтори в бъдеще.

Мистър Ейбъл въздъхна. Все пак трябваше да е доволен, че Даймънд не започна историята с избавлението на евреите през Червено море.

— Но независимо от вашите уверения — продължи Даймънд — ние разбрахме наскоро, че една група от „Черния Септември“ — в която влизат и двама от участниците в нападението в Мюнхен — са получили вашето разрешение да извършат отвличане на самолет от летище Хийтроу.

Мистър Ейбъл повдига рамене.

— Обстоятелствата променят намеренията. Не ви дължа обяснение за всичко, което правим. Достатъчно е да се каже, че тази последна проява на желание за кръв е била за убиване на времето, докато чакат натиска на американците да изсмуче жизнените сили на Израел.

— И ние се съгласихме за това с вас. Като пасивен помощник аз наредих на ЦРУ да не предприемат контра действия срещу „Черния Септември“. Тези нареждания най-вероятно бяха излишни, тъй като по традиция некомпетентността в самата организация щеше да неутрализира действията им.

Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си за да възрази, но с едно махване на ръка Даймънд го накара да замълчи и продължи:

— В действителност, ние направихме една стъпка извън пасивната помощ. Когато разбрахме, че една малка неофициална група евреи е по следите на отговорните за мюнхенското кръвопролитие, решихме да ги премахнем. Ръководител на групата беше Аса Щерн, бивш политик, чийто син е бил сред убитите атлети в Мюнхен. Тъй като знаехме, че Щерн е неизлечимо болен от рак — умря преди две седмици — и групата му се състои само от шепа идеалисти аматьори, предположихме, че съвместните действия на силите на вашето арабско разузнаване и на нашето ЦРУ ще се справят.

— А това не стана?

— Не, не стана. Тези двама мъже тук на масата бяха отговорни за операцията, въпреки че арабинът е по-скоро на специализация. С една много мокра и публична акция те успяха да унищожат двама от членовете на групата на Щерн — заедно със седем от присъстващите наоколо. Но един член на групата, момиче на име Ханна Щерн, племенница на починалия водач, им се е измъкнало.

Мистър Ейбъл въздъхна и затвори очи. Никога ли нищо не вървеше както трябва в тази страна с тромаво правителство? Кога ще разберат, че светът вече е в следдемокрационен период?

— Искате да кажете, че една млада жена е успяла да се измъкне? Това сигурно не е чак толкова сериозно. Не мога да си представя, че една жена ще отиде сама в Лондон и с голи ръце ще убие шестима професионалисти терористи, които имат не само вашата и моята защита, но също и тази на МИ-5 и МИ-6[1]! Това направо е абсурдно.

Би могло да бъде абсурдно. Но мис Щерн не е отишла в Лондон. Ние сме съвсем сигурни, че тя е отишла във Франция. Ние също така сме сигурни, че тя сега е, или ще бъде скоро, във връзка с Николай Хел — един мъж с бледоморава карта, който е напълно способен да се измъкне от вашите хора, и от моите, и от англичаните, за да унищожи черните септемврийци и да се върне за обедния си ангажимент.

Мистър Ейбъл погледна въпросително Даймънд.

— Това, което забелязвам в гласа ви, възхищение ли е?

— Не! Не бих го нарекъл възхищение. Но Хел е човек, който не трябва да се пренебрегва. Ще ви запозная с миналото му, така че сами ще можете да прецените какви мерки ще трябва да вземем, за да предотвратим това. — Даймънд се обърна към първия помощник, който седеше незабележим до пулта. — Пусни разпечатката на Хел.

Когато Дебелака започна да подава своите прозаични данни, Даймънд бързо ги запозна с биографичните подробности за Николай Хел до момента, в който научил, че генерал Кишикава ще бъде изправен пред съд като военнопрестъпник.

Бележки

[1] Британски разузнавателни управления. — Б.пр.