Треванян
Шибуми (3) (Начин за игра на Шибуми)

Етчбар

Ханна Щерн седеше на една маса в кафенето под аркадата над централния площад на Тардет. Гледаше вцепенено в остатъка от кафето си. Слънцето ослепително блестеше по белите сгради на площада. Сенките под аркадата бяха тъмни и хладни. От вътрешността на кафенето зад нея долитаха гласовете на четирима възрастни баски, играещи mousse^[1], чиито интонации преминаваха през всевъзможни промени в зависимост от това дали играчите блъфираха, сигнализираха, лъжеха или призоваваха Господ за свидетел за този боклук, който им се е паднал, или пък за да улучи този глупак партньор, с когото ги е наказал да играят.

През последните седем часа Ханна Щерн беше преминала от кошмарната действителност към фантазиите на човек, бягащ от действителността. От объркване към замайване. Беше зашеметена от емоционален шок и душевно изтощена. А сега, люшкаща се на ръба на нервна криза, тя се чувстваше съвсем спокойна, дори малко сънлива.

Реалното, нереалното; същественото, несъщественото; Сега, Тогава; хладината под аркадата, горещината на празния площад; тези гласове, бъбрещи на най-древния европейски език… всичко беше безпристрастно объркано. Като че ли всичко се беше случило на някой друг, някой, към когото изпитваше голямо съчувствие и симпатия, но на когото не можеше да помогне. На когото никой не можеше да помогне.

След кръвопролитието на летището в Рим тя беше успяла по някакъв начин да измине целия път от Италия до това кафене в този малък град на баските. Замаяна и умствено зашеметена, тя беше пропътувала петстотин километра за девет часа. Но сега, когато й оставаха само още четири или пет километра, се чувстваше абсолютно изтощена. Източникът й на адреналин беше празен и както изглеждаше, щеше да се провали в последния момент поради каприза на един собственик на кафене.

В началото бяха ужасът и объркването — виждайки застреляни другарите си — една истерична невъзможност да повярва на случилото се. През това време беше останала неподвижна, докато хората наоколо тичаха и се блъскаха в нея. Още изстрели. Високо вайкане от италианското семейство, което очакваше роднината си. След което я беше обхванала паника; тя слепешката тръгна напред, към главния изход на терминала, към слънчевата светлина. Дишаше през уста на големи глътки. Покрай нея притичваха полицаи. Тя си казваше, че трябва да продължава да върви. Мускулите на гърба й се бяха напрегнали болезнено в очакване на куршума, който така и не дойде. Тя мина покрай възрастния мъж с бялата козя брадичка, който седеше с опънати крака на пода, като дете, което си играе. Тя не видя рана, но локвата кръв, в която той седеше растеше. Не изглеждаше, че го боли. Той я погледна питащо. Очите им се срещнаха. Тя промълви глупаво:

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Една дебела жена от чакащите роднини беше изпаднала в истерия. Обръщаха й повече внимание, отколкото на ранените членове на семейството. Все пак, тя беше майката.

Над цялото това объркване, тичане и крещене един мелодичен глас обявяваше първото повикване за пътниците на „Ер Франс“, полет 470 за Тулуза, Тардет и Пау. Записът звучеше, без да се влияе от хаоса под високоговорителите. Когато съобщението беше повторено на френски, последната му част достигна до съзнанието на Ханна. Изход единадесет. Изход единадесет.

Стюардесата напомни на Ханна да изправи седалката си.

— Да, да, съжалявам.

Минута по-късно, когато се връщаше по пътеката, тя й напомни да закопчае предпазния си колан.

— Какво? О, да. Съжалявам.

Самолетът се издигна в един облак, след това полетя под ясно синьо небе. Ханна трепереше от уязвимост и самота. На мястото до нея седеше един мъж на средна възраст, четящ вестник. От време на време очите му се плъзгаха над вестника и бързо поглеждаха към почернелите й от слънцето крака, които се подаваха от шортите. Почувства погледа му и закопча едното горно копче на блузата си. Мъжът се усмихна и изчисти гърлото си. Щеше да я заговори! Глупавият кучи син щеше да се опита да я сваля! Господи!

Изведнъж й се повдигна.

Тя едва стигна до тоалетната където се наведе и повърна в чинията. Когато излезе оттам беше пребледняла, на коленете й имаше отпечатък от плочките на пода. Стюардесата прояви загриженост, но и леко високомерие, като не можеше да си представи, че от един толкова кратък полет може да й стане лошо.

Самолетът се наклони, когато наближи Пау, и Ханна погледна през прозореца към панорамата на Пиринеите, покрити със сняг и извисяващи се в кристалния въздух. Прекрасно и ужасно!

Някъде там долу живееше Николай Хел. Ако само можеше да стигне до мистър Хел…

Чак когато беше извън терминала, си спомни, че няма пари. Всичките им пари бяха в Аврим. Трябваше да пътува на стоп, а не знаеше пътя. Можеше да пита шофьорите. Знаеше, че нямаше да има проблеми да намери желаещи да я качат. Когато си млада и хубава… и с голям бюст…

С първата кола, на която се качи, стигна до Пау и шофьорът й предложи да й намери място за през нощта. Вместо това тя го убеди да я закара извън града и да й покаже пътя за Тардет. На два пъти ръката му се плъзваше от лоста за скоростите и погалваше крака й.

Намери следващата кола почти веднага. Не, той не отиваше до Тардет. Само до Олерон. Но можеше да й намери място за през нощта…

Още една кола, още един отзивчив шофьор и Ханна стигна градчето Тардет, където реши да попита за посоката в кафенето. Първата пречка, която срещна, беше местният диалект, langue d’oc^[2], с тежко наслагване на Soultine Basque, при който une petite cuillere^[3] имаше осем срички.

— Какво търсите? — попита собственикът на кафенето, като очите му се преместиха от гърдите й само за да погледнат краката.

— Искам да намеря Шато Етчбар. Домът на мистър Хел.

Собственикът се намръщи, погледна към арката над главата си и се почеса с един пръст под баретата, която мъжете баски свалят само в леглото и в ковчега. Не, не вярва да е чувал такова име. Хел ли казахте? (Той можеше да произнесе х-то, защото това беше звук, който го имаше в езика им.) Може би жена му знаеше. Щеше да я попита. Ще си поръча ли нещо госпожицата, докато чака? Тя си поръча кафе, то пристигна гъсто, горчиво и претопляно неколкократно в метално джезве, което беше калайдисано, но въпреки това течеше. Собственикът изказа съжаления за това. Надявал се кафето, което капнало на крака й да не я е изгорило. Нали не е толкова горещо, че да я изгори? Добре, добре. Той изчезна в задната част на кафенето, за да разпита за мистър Хел.

Очите на Ханна болезнено се разшириха, когато погледна към блесналия на слънцето площад, който беше пуст, с изключение на няколко коли, паркирани под случайни ъгли — там където техните шофьори бяха успели да ги спрат.

С оглушителен рев на мотор, хъркане на скорости и облаци изгорели газове един немски камион управляван с трудност, се размина на десет сантиметра от сградата на ъгъла. Запотен и стиснал волана, немският шофьор успя да изведе чудовището на древния площад, където се сблъска с непреодолима бариера. Поклащайки се една до друга по средата на улицата, две жени обменяха клюки с края на устните си. На средна възраст, огромни, те пристъпваха тежко на дебелите си крака, без да обръщат внимание на яростта на шофьора на камиона, който се влачеше след тях и удряше с юмрук по волана.

Нямаше начин Ханна Щерн да не оцени тази сцена, отразяваща френско-германските отношения в Общия пазар. В този момент отново се появи собственикът на кафенето, а триъгълното му баско лице бе изпълнено с неочаквано разбиране.

— Вие търсите мистър Хел! — каза й той.

— Така ви казах.

— Ах, ако знаех, че търсите точно мистър Хел… — Той повдигна ръце с дланите нагоре, като искаше да й покаже, че ако е била малко по-ясна, е щяла да спести и на двамата много неприятности.

Той й обясни как да стигне до Шато Етчбар: първо излиза от Тардет („р“-търкалящо се, „с“ и „т“ произнесени заедно); след това минава през селото Абенс-де-Хаут (пет срички, „х“ и „т“ произнесени заедно) и нагоре през Лишанс (без носовки), след което тръгва по дясното отклонение през хълмовете на Етчбар; но не и по лявото отклонение, което ще я доведе до Лик.

— Далече ли е?

— Не, не е далече, но нали не искате да отидете в Лик?

— Искам да кажа до Етчбар. Далече ли е до Етчбар? — В нейното изморено и напрегнато състояние усилието да получи една малка информация от един баск й се стори огромно.

Той помръдна с рамене.

— О, сигурно е два километра след Абенс-де-Хаут. Не можете да го пропуснете. Освен ако завиете наляво на разклонението. Тогава вече ще го пропуснете! Ще го пропуснете, защото ще бъдете в Лик, нали разбирате…

Възрастните играчи на mousse бяха изоставили играта си и се бяха събрали зад собственика, любопитни да разберат какво беше това объркване, което причиняваше тази чужденка. Те проведоха кратка консултация на баски и накрая се съгласиха, че ако момичето тръгне по лявото отклонение, наистина ще отиде в Лик. Но Лик не беше толкова лошо място. Нямаше ли една прочута история за моста на Лик, построен с помощта на малките хора от планината, които тогава…

— Слушайте! — помоли се Ханна. — Има ли някой, който може да ме закара до Шато Етчбар?

Проведе се кратък дебат между собственика на кафенето и играчите. Имаше известен спор и голямо количество обяснения и изясняване на позиции. След което най-старшият поднесе общото мнение:

— Не.

Бяха решили, че тази чужденка с къси шорти и раница беше от онези млади атлетични туристи, които се държаха много приятелски, но даваха малко бакшиши. Следователно, нямаше кой да я закара до Етчбар, с изключение на най-възрастния от играчите, който искаше да рискува с щедростта й, но за съжаление нямаше кола. И освен това не можеше да кара.

С въздишка Ханна взе раницата си. Но когато собственикът на кафенето й припомни за чашката кафе, тя се сети, че нямаше никакви френски пари. Тя обясни, опитвайки се да представи нещата откъм смешната им страна. Но той впери поглед в чашата неплатено кафе и запази печално мълчание. Играчите започнаха да обсъждат тази нова ситуация с оживление. Какво? Туристката е пила кафе, без да има пари да го плати? Това направо беше въпрос за съда.

Накрая собственикът изпусна една разкъсваща въздишка и я погледна трагично с влажни очи. Наистина ли искаше да му каже, че няма два франка за кафето — да забравим бакшиша — само два франка? Това беше просто въпрос на принцип. Все пак той е платил за това кафе; платил е за газта, с която е стоплил водата; и на всеки две години плаща на калайджия да поправи джезвето. Той беше човек, който плаща дълговете си. За разлика от някои други, които би могъл да спомене.

Ханна се чудеше да се смее ли или да се ядосва. Не можеше да повярва, че целият театър се разиграваше само заради два франка. (Тя не знаеше, че истинската цена на кафето в действителност беше един франк.) Никога преди не се беше сблъсквала с тази френска версия на скъперничество, в която парите — самата монета — беше центърът на всяко съображение, по-важно от стоката, комфорта, достойнството. В действителност беше по-важно и от самото богатство. Нямаше начин да знае, че тези хора, въпреки че носеха баски имена, бяха станали французи под влиянието на радиото, телевизията и контролираното от правителството образование.

В тяхното съзнание преобладаваше дребният търговец. Те напълно споделяха галския възглед за печалба, при който удоволствието да спечелиш сто франка беше нищо пред силното страдание, причинено от загубата на един сантим.

Разбирайки, че неговата болка и разочарование няма да доведат до получаването на тези два франка от младото момиче, собственикът се извини с подигравателна любезност, като й каза, че веднага се връща.

Когато след двадесет минути се появи отново след дълъг и напрегнат разговор с жена си, той попита:

— Вие приятелка ли сте на мистър Хел?

— Да — излъга Ханна, без да иска да навлиза в подробности.

— Разбирам. Добре тогава. Ще приема, че мистър Хел ще плати вместо вас. — Той откъсна лист от един бележник и написа нещо на него, след което го сгъна два пъти и с нокти заостри ръбовете.

— Моля, дайте това на мистър Хел — каза той студено. Очите му вече не пробягваха по гърдите и краката й.

Някои неща бяха по-важни от романтиката.

Ханна вървеше вече повече от час, мина по моста на Абенс, през блестящата Врата на сезоните, след което бавно се изкачи по хълмовете, през които минаваше асфалтовият път, омекнал от слънцето, заобиколен от старинни каменни стени, върху които се препичаха гущери, започнали да цвърчат при нейното приближаване. В полетата пасяха овце, агнета се въртяха около майките си, червеникавокафяви пиринейски крави пристъпваха в сянката на безредно пръснатите ябълкови дървета, наблюдавайки я; очите им бяха безкрайно нежни и безкрайно глупави. Заоблени хълмове с избуяла папрат ограждаха тясната долина, а зад седловините на хълмовете се издигаха покрити със сняг планини, чиито назъбени върхове рязко се очертаваха в ясното синьо небе. Високо горе един ястреб балансираше по ръба на въздушното течение, перата на крилете му бяха разперени като пръсти, които усещат вятъра, докато лети и търси плячка по земята.

От горещината наоколо се носеше една тежка смесица от аромати: леката миризма на диви цветя, по-силната миризма на окосена трева и пресни овчи изпражнения, и накрая миризмата на омекналия асфалт.

Обхваната от умора от гледките и миризмите наоколо, Ханна пристъпваше тежко, навела надолу глава, концентрирала погледа си във върховете на туристическите си обувки. Мозъкът й, ужасен от сетивното претоварване през последните десет часа, беше намерил убежище в нещо като въображаем тунел, създаден от подсъзнанието й. Тя не смееше да мисли, да си представя, да си спомня; не трябваше да допусне виденията да я обхванат, нямаше да издържи. Не мисли! Само върви и гледай върховете на обувките си. Просто трябва да стигнеш до Шато Етчбар. Просто трябва да намериш Николай Хел. Няма нищо по-важно от това.

Тя стигна до едно разклонение на пътя и спря. Надясно пътят продължаваше стръмно към селото Етчбар, разположено на хълм, а зад купчината камъни и къщи с груби мазилки между боровете надничаше една фасада, заобиколена с висока каменна ограда, принадлежаща очевидно на Шато Етчбар.

Тя дълбоко въздъхна и продължи да пристъпва тежко, умората й граничеше с нервна криза. Ако само успееше да стигне до замъка… само да намереше Николай Хел…

Две селянки прекъснаха размяната на клюки над ниската каменна стена и се загледаха в чужденката с открито любопитство и недоверие. Къде ли отиваше, така безсрамно показвайки краката си? Към замъка ли? Е, тогава всичко беше ясно. Най-различни странни хора отиваха в замъка, откакто този чужденец го купи. Не че мистър Хел беше лош човек. Знаеха дори от мъжете си, че членовете на баското движение за свобода му се възхищават. Но все пак… той си оставаше новодошъл. Нямаше защо да се отрича това. Беше живял в замъка само четиринадесет години, докато всеки друг от селото (деветдесет и трима души) можеше да намери името си на десетки надгробни плочи в двора на църквата, понякога току-що гравирано върху пиринейски гранит, друг път едва виждащо се върху древен камък, загладен от пет века дъжд и вятър. Я виж! Тази безсрамница дори не си е сложила сутиен! Иска мъжете да я гледат, това е! Ако не е внимателна, ще има незаконно дете! Кой тогава ще се омъжи за нея? Ще свърши като домашна помощничка в дома на сестра си. И мъжът на сестра й ще я преследва, когато е пиян! И един ден, когато сестра й е бременна, тя ще му се отдаде! Най-вероятно в хамбара. Винаги така става. И сестра й ще разбере и ще я изгони от къщата! Къде ще отиде тогава? Ще стане проститутка в Байон, ето какво ще стане!

Трета жена се присъедини към тях. Кое е това момиче, което така си показва краката? Ние не знаем нищо за нея — освен че е проститутка от Байон. И дори не е баска! Мислиш ли, че може да е протестантка? О, не, не бих предположила такова нещо. Проста една бедна курва, която е спала с мъжа на сестра си. Винаги така става, когато ходиш със свободни гърди.

Вярно, вярно.

Минавайки, Ханна вдигна поглед и видя трите жени.

— Добър ден, госпожи — каза тя.

— Добър ден, госпожице — отвърнаха в хор те, усмихвайки се по баски открито.

— Разхождате ли се? — попита едната.

— Да, госпожо.

— Това е хубаво. Щастливка сте щом като имате свободно време.

Едно смушкване с лакът. Беше направо смело и умно да каже това.

— Замъка ли търсите, госпожице?

— Да.

— Продължавайте така, както сте тръгнали, и ще намерите това, което търсите.

Смушкване. Още едно. Беше опасно, но прекрасно да кажеш нещо толкова близо до истината.

Ханна стоеше пред тежката желязна врата. Наоколо не се виждаше никой и изглеждаше, че няма начин да се позвъни или почука. Замъкът беше разположен на стотина метра навътре, до него водеше една дълга алея с дървета. Тя се колебаеше дали да не опита една от по-малките врати надолу по пътя, когато чу мелодичен глас зад себе си.

— Госпожице?

Тя се обърна към вратата, където възрастен градинар в синя работна престилка надничаше от другата страна.

— Търся мистър Хел — обясни тя.

— Да — каза градинарят с това преглътнато „oui“, което можеше да значи всичко друго, но не и „да“. Той й каза да изчака и изчезна между виещата се редица дървета. Една минута по-късно тя чу пантите на една от страничните врати да скърцат, и той я повика с ръка и дълбок поклон, който почти го извади от равновесие. Когато мина покрай него, разбра, че той е полупиян. В действителност Пиер никога не беше пиян, но и никога не беше и трезвен. Редовното поемане на дванадесет чаши червено вино на ден го предпазваха от едното и от другото състояние.

Пиер й показа пътя, но не я придружи до къщата. Той продължи да подрязва храстите, които образуваха лабиринт. Той никога не работеше бързо, но и никога не бягаше от работа. Денят му беше точно разпределен, като на всеки половин час се освежаваше с чаша червено.

Ханна можеше да чуе отслабващия звук от потракването на ножицата, колкото повече напредваше по алеята между дърветата. Във върховете на дърветата шепнеше тих вятър, а под плътната сянка беше хладно. Тя потрепери. Беше замаяна от дългата разходка в горещината. През целия ден не беше слагала нищо в стомаха си само кафе. Чувствата й бяха замръзнали от страх, след това се бяха размразили от отчаяние. Започваше да губи връзка с реалността.

Когато стигна в подножието на двойната редица от мраморни стълби, тя се спря поколебана накъде да тръгне.

— Мога ли да ви помогна? — попита над нея един женски глас.

Ханна заслони очи и погледна към обляна в слънце тераса.

— Здравейте, аз съм Ханна Щерн.

— Е добре, влезте, Ханна Щерн.

Слънчевата светлина зад жената пречеше на Ханна да види чертите й, но от дрехите и държанието й можеше да се предположи, че е азиатка, въпреки че мекият и обработен глас не приличаше на чуруликането, характерно за азиатските жени.

— Имаме едно от тези съвпадения, за които се предполага, че носят щастие. Моето име е Хана — почти същото като вашето. На японски Хана означава цвете. Какво означава вашето Ханна? Може би като повечето западни имена не означава нищо. Колко мило, че дойдохте точно навреме за чая.

Те се ръкуваха по френски маниер и Ханна остана поразена от спокойната красота на тази жена, чиито очи като че ли я наблюдаваха със смесица от любезност и хумор, и чието държание правеше Ханна да се чувства странно спокойна и защитена. Докато вървяха по широката, покрита с плоски камъни тераса към къщата с класическа фасада от четири стъклени врати-прозорци, представляващи главния вход, жената избра най-красивия стрък от цветята, които беше отрязала и го подаде на Ханна с жест — колкото естествен, толкова и приятен.

— Ще трябва да го сложа във вода — каза тя. — След това ще пием чай. Вие приятелка ли сте на Николай?

— В действителност, не. Чичо ми му беше приятел.

— И вие сте решили да го видите, минавайки оттук? Колко мило от ваша страна.

Тя отвори стъклените врати към слънчевата приемна стая, в средата на която бяха поставени съдове за чай върху ниска маса пред мраморна камина с медна решетка Една врата в другия край на стаята се захлопна леко като влязоха. През следващите дни, които прекара в Шато Етчбар, всичко което Ханна успя да види и чуе от прислугата, бяха врати, които се затваряха, когато тя влизаше, или тихи стъпки в края на коридора, или кафени цветя, поставени на нощното шкафче. Храната беше приготвена по такъв начин, че стопанката на къщата можеше да я сервира сама. Това й даваше възможност да покаже любезността и загрижеността си.

— Оставете раницата си тук, в ъгъла, Ханна — каза жената. — И бихте ли били така добра да налеете, докато подредя цветята?

Със слънчевата светлина, влизаща през френските прозорци, стените в бледосиньо на златни листа, мебелите — смесица от Луи XV и ориенталски стил, с парата, извиваща се в слънчевите лъчи над чайника, с огледалата, отразяващи светлината, удвояващи и утрояващи всичко — тази стая като че ли не беше от същия свят, в който млади мъже бяха застрелвани по летищата. Докато наливаше чая от сребърния чайник, Ханна беше наистина замаяна. Прекалено много се беше случило през последните часове. Струваше й се, че ще припадне.

Без някаква причина тя си припомни едно подобно чувство на объркване, когато беше дете в училище… беше лято и тя беше отегчена, около нея се разнасяше бръмченето на класната стая. Беше се вторачила, докато предметите около нея ставаха ту малки, ту големи. И тя се питаше: „Аз тук ли съм? Това аз ли съм? Наистина ли аз си мисля тези неща? Аз? Аз?“

Сега, когато наблюдаваше грациозните, икономични движения на слабата азиатка, която отстъпваше назад, за да огледа критично наредбата на цветята, след което нанасяше леки корекции, Ханна отчаяно се мъчеше да намери опора срещу прилива от объркване и умора, който се опитваше да я отнесе.

Това е странно, мислеше си тя. От всичко, което се беше случило през този ден: ужасните неща на летището, пътуването до Пау, което беше като сън, намеците на шофьорите, които я бяха вземали на стоп, този глупак — собственикът на кафенето в Тардет, дългото ходене по пътя до Етчбар… от всичко това най-дълбока следа беше оставил пътят през алеята с кедрови дървета… потреперването под дебелата сянка, докато вятърът шумолеше в листата. Беше друг свят. И беше странен.

Беше ли истина, че тя седеше тук, наливайки чай, вероятно изглеждаща като клоун с тесните шорти и спортните обувки?

Нима само преди няколко часа тя беше минала покрай възрастния мъж, седнал на пода на Външни линии в Рим. „Съжалявам“, беше промълвила тя глупаво.

— Съжалявам — каза сега тя високо. Красивата жена беше казала нещо, което не беше успяла да чуе.

Жената й се усмихна, докато сядаше до нея.

— Точно казвах, че е жалко, че Николай отсъства. Той е в планината от няколко дни, обикаляйки тези негови пещери. Опасно хоби. Но го очаквам тази вечер или утре сутрин. Това ще ви даде възможност да се изкъпете и може би малко да поспите. Така е добре, нали?

Мисълта за гореща баня и студени чаршафи беше толкова привлекателна, че на Ханна й прималя.

Жената се усмихна и придърпа стола си по-близо до мраморната маса.

— Как пиете чая си?

Очите й бяха спокойни и откровени. По форма бяха азиатски, но цветът им беше като лешник, със златни петънца. Ханна не можеше да отгатне националността й. Със сигурност движенията й бяха източни, нежни и контролирани; но цветът на кожата й беше като мляко с какао, а тялото, облечено в китайска дреха с висока яка, имаше отчетлива африканска стойка. Устата и носът й обаче бяха европейски. Гласът й беше културен, нисък и обработен, също както и смехът й, когато каза:

— Да, знам. Малко съм смущаваща.

— Извинете ме? — каза Ханна смутена, че така явно беше издала мислите си.

— Аз съм това, което обикновено любезно наричат „космополит“, или с други думи — „мелез“. Майка ми беше японка, а изглежда, че баща ми е бил американски войник — мулат. Никога не съм имала щастието да го познавам. Искате ли мляко?

— Какво?

— В чая — усмихна се Хана. — Предпочитате ли да говорим на английски? — попита тя на този език.

— Да, в действителност предпочитам — призна Ханна също на английски, но с американско произношение.

— Предположих това по вашия акцент. Добре тогава. Ще говорим на английски. Николай рядко говори английски в къщата и се опасявам, че малко съм го позабравила. — Тя имаше едва доловим акцент; не грешно поставяне на ударението, а твърде ясно изговаряне. Може би и френският й имаше следи от акцент, но Ханна не можеше да прецени.

В този момент се сети нещо друго.

— Сервирани са два комплекта за чай. Очаквахте ли ме, мисис Хел?

— Наричайте ме Хана. Да, очаквах ви. Мъжът от кафенето в Тардет се обади, за да иска разрешение да ви посочи пътя. Отново ми се обадиха, когато минахте през Абенс-де-Хаут, и пак, когато стигнахте до Личан. — Хана леко се засмя. — Николай е добре защитен тук. Виждате ли, той не обича изненадите.

— О, сега се сещам. Имам бележка за вас. — Ханна извади от джоба си бележката, която й беше дал собственикът на кафенето.

Хана я отвори, погледна я и се засмя с ниския си глас.

— Това е сметка. И много добре написана. Ах, тези французи. Един франк за телефонното обаждане. Един франк за вашето кафе. И допълнително още франк и половина за бакшиша, който сте щели да му оставите. Господи, направили сме добра сделка! Ще имаме удоволствието от вашата компания само за три франка и половина. — Тя се засмя и остави настрани сметката. След което посегна и постави топлата си длан върху ръката на Ханна. — Младо момиче? Не мисля, че съзнавате, но плачете.

— Какво? — каза Ханна и постави ръка на бузата си. Беше мокра от сълзи. Господи, от колко ли време плачеше? — Съжалявам. Просто… Тази сутрин приятелите ми бяха… Трябва да видя мистър Хел!

— Знам, мила. Знам. Изпийте сега чая си. В него има нещо, което ще ви помогне да починете. След това ще ви заведа до вашата стая, където можете да се изкъпете и поспите. Така ще бъдете свежа и хубава, когато се срещнете с Николай. Оставете раницата си тук. Някое от момичетата ще се погрижи за нея.

— Трябва да ви обясня…

Но Хана вдигна ръка.

— Ще обясните нещата на Николай, когато се върне. И той ще ми каже това, което сметне за необходимо.

Ханна все още подсмърчаше и се чувстваше като дете, докато следваше Хана по широкото мраморно стълбище. Но усещаше как в нея започва да цари прекрасно спокойствие. Каквото и да е имало в чая, то беше успяло да отдалечи спомените.

— Вие сте много мила с мене, мисис Хел — каза искрено тя.

Хана меко се засмя.

— Наричай ме Хана. Все пак аз не съм съпруга на Николай. Аз съм негова любовница.