Треванян
Шибуми (10) (Начин за игра на Шибуми)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shibumi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

ШИБУМИ

Американска, I издание

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 27

ИК „БАРД“ ООД — София ул. „Княз Борис I“ 60 А

 

© 1979 by Trevanian

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „БАРД“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителна корекция от hammster

Япония

Николай поиска отпуска, за да посвети изцяло времето и енергията си на откриването на генерала. Последвалата седмица се оказа кошмарна. Една отчаяна борба със слабо придвижване срещу гъбестата, но непроницаема бариера от бюрократична инертност, недоверие между отделните националности, мерки за сигурност, субективна незаинтересованост. Усилията, които положи чрез японското правителство се оказаха безплодни. Системата беше статична и некоректна — елементи на чуждестранната демокрация, присадени върху японската склонност към презастраховане и споделяне на ръководството, създадена така, че да намали до минимум отговорността на отделния човек.

След това Николай се обърна към Военното министерство и с упоритост успя да възстанови парче по парче част от мозайката, която беше довела до ареста на генерала. Правейки обаче това, той изцяло се разкри, а за човек, живеещ с подправени документи за самоличност и без защитата на една официална националност, това беше особено опасно.

Резултатите от седмицата, прекарана в допитване и настояване пред най-различни инстанции, бяха доста нищожни. Николай научи, че Кишикава-сан е бил доведен пред Комисията за военни престъпления от руснаците, които щяха да заведат делото срещу него, и че в момента генералът е задържан в затвора Сугамо. Той разбра, че защитата ще бъде поета от един американски офицер адвокат. Той обсипа този човек с писма и телефонни обаждания и най-после успя да получи разрешение за една половинчасова среща в ранната сутрин.

Николай стана преди зазоряване и тръгна с един претъпкан трамвай към района Иотсуя. Влажно и сиво небе беше надвиснало над него, когато мина по моста Акебо-нобаши, Мостът на зората, под който се беше свило заплашителното туловище на казармите Ичигая, станали символ на нечовешката машина на западното правосъдие.

Четвърт час преседя на една дървена пейка пред кабинета на адвоката. Най-накрая една преуморена и в лошо настроение секретарка го въведе в кабинета на капитан Томас. Без да вдига поглед от документа, който преглеждаше, капитанът му посочи един стол. Чак когато приключи с преглеждането и написа някаква забележка отстрани на полето, капитанът вдигна поглед.

— Да? — Тонът му беше по-скоро уморен, отколкото рязък. Той беше лично отговорен за защитата на шест обвинени във военни престъпления, а трябваше да работи с ограничен персонал и източници, за разлика от огромната машина и организациите, които бяха на разположение на обвинението. За свое собствено нещастие капитан Томас имаше едно идеалистично разбиране за справедливостта на англосаксонските закони и така се вживяваше, че умора, отчаяние и горчив фатализъм прозираха във всяка негова дума и жест. Той не желаеше нищо повече, освен да види края на тази бъркотия и да се върне към цивилния си живот и към своята малка адвокатска практика във Върмонт.

Николай обясни, че търси информация за генерал Кишикава.

— Защо?

— Той ми е приятел.

— Приятел? — в гласа на капитана прозвуча съмнение.

— Да, сър. Той… той ми помогна когато бях в Шанхай.

Капитан Томас измъкна папката на Кишикава от една купчина с други подобни папки.

— Но вие сте били дете тогава.

— Аз съм на двадесет и три, сър.

Веждите на капитана се повдигнаха. Както всички останали, и той се беше заблудил от младежкия вид на Николай.

— Извинете. Предположих, че сте много по-млад. Какво искахте да кажете с това, че Кишикава ви е помогнал?

— Той се грижеше за мене, след като почина майка ми.

— Разбирам. Вие сте англичанин, така ли?

— Не.

— Ирландец? — отново акцентът беше виновен да го смятат за „от някъде другаде“.

— Не, капитане. Работя като преводач в криптография отдел на окупационните сили. — Реши, че е по-сигурно да отклони разговора от своята националност — или по-скоро липса на такава.

— Й вие искате да се явите като свидетел, така ли да разбирам?

— Искам да помогна по какъвто и да е начин.

Капитан Томас кимна и затършува за цигара.

— Ако трябва да бъда напълно искрен, не мисля, че бихте могли да помогнете по какъвто и да е начин. Ние тук страдаме от недостиг на персонал и сме затрупани с работа. Принуден съм да се концентрирам върху случаи, където има някакъв шанс за успех. А не бих могъл да причисля към тях случая на Кишикава. Това сигурно ви звучи безчувствено, но по-добре да бъда искрен.

— Но… аз не мога да повярвам, че генерал Кишикава може да е виновен за нещо! В какво е обвинен?

— Попаднал е в групата на клас А: престъпления срещу човечеството — каквото и да значи това, по дяволите.

— Но кой ще свидетелства срещу него? Какво казват, че е направил?

— Не знам. Руснаците се занимават със завеждането на делото, а те няма да ми позволят да се запозная с техните документи и източници преди деня на гледането му. Предполагам, че обвиненията ще се концентрират около дейността му като военен губернатор на Шанхай. Техните хора в пресата му лепнаха вече етикета: „Тигърът на Шанхай“.

— „Тигърът на…“! Но това е безумие! Той беше администратор. Благодарение на него заработи водоснабдяването, болниците. Как могат те…?

— По време на неговата служба са били осъдени и екзекутирани четирима мъже. Знаехте ли това?

— Не, но…

— От всичко, което знам, съществува голяма вероятност тези мъже да са били убийци или крадци, или изнасилвачи. Аз знам, че средният брой на екзекуциите за основни престъпления по време на десетте години британско господство е бил четиринадесет точка шест. Вие сигурно си мислите, че това сравнение може да е в полза на генерала. Но мъжете, екзекутирани по негово време, са описани като „герои на народа“. Не можеш да си позволиш да екзекутираш народни герои безнаказано. Особено ако си известен като „Тигърът на Шанхай“.

— Никога не са го наричали така!

— Да, но сега го наричат така. — Капитан Томас се облегна назад и притисна с пръсти клепачите на хлътналите си очи. След това подръпна косата си с цвят на пясък, явно правейки опит да се ободри. — Ако искате, можем да се хванем на бас, че тази титла ще бъде използвана стотици пъти по време на делото. Съжалявам, ако звуча песимистично, но случайно знам, че това дело е от особена важност за Съветите. Както вероятно знаете, те получиха доста укори за това, че не репатрираха своите военнопленници. Продължават да ги държат в „превъзпитателните“ лагери в Сибир и да ги обработват. И не са успели да осигурят нито един военнопрестъпник, освен Кишикава. Така че това за тях е един чудесен случай, една възможност да покажат на хората, че си вършат работата, прочиствайки света от японските капиталисти империалисти, проправяйки път на социализма. Вие сигурно смятате, че този Кишикава е невинен. Добре, може и наистина да е така. Но аз мога да ви уверя, че той отговаря на квалификацията за военен престъпник. Виждате ли, първото условие, за да влезе в тази квалификация е да е на страната на губещите — и той е. — Капитан Томас запали нова цигара от предишната и смачка угарката в един препълнен пепелник. Той издиша дима и се засмя безрадостно. — Можете ли да си представите какво щеше да се случи с генерал Патън, ако другите бяха победили? Да предположим, че те решаха да заведат дела за военни престъпления. Господи, единствените, които щяха да избегнат надписа „военно чудовище“ сигурно щяха да са онези провинциални изолационисти, които попречиха да влезем в Обединените нации. Нещата стоят така, синко. А сега ще трябва да се захвана отново с работата си. Утре имам дело, представям един възрастен човек, умиращ от рак, който твърди, че не е вършил нищо друго, освен да служи на Императора. Но предполагам, че ще бъде наречен „Леопардът от Лузон“ или „Пумата от Паго-Паго“. И знаеш ли какво, дете? От всичко, което знам, той може и наистина да е бил Леопардът от Лузон. Но това едва ли има вече някакво значение.

— Мога ли поне да го видя? Да го посетя? Капитан Томас беше привел глава; беше започнал да преглежда папката с документите за предстоящото дело.

— Какво?

— Искам да посетя генерал Кишикава. Мога ли?

— Аз не мога да направя нищо за това. Той е руски затворник. Ще трябва да поискаш разрешение от тях.

— Добре, а вие как успявате да го видите?

— Не съм го виждал още.

— Вие дори не сте говорили с него? Капитан Томас погледна изненадано.

— Имам шест седмици преди да се гледа неговото дело. „Леопардът от Лузон“ е на дневен ред. Отиди при руснаците. Може би те ще могат да ти помогнат.

— При кого да отида?

— По дяволите, момче, наистина не знам. Николай се надигна.

— Разбирам. Благодаря ви.

Беше стигнал вече до вратата, когато капитан Томас каза:

— Съжалявам, синко. Наистина съжалявам.

Николай кимна и излезе.

През следващите месеци Николай често щеше да си спомня за разликата между капитан Томас и еквивалентния му по длъжност полковник Горбатов. Те бяха олицетворение на различния начин на мислене и справяне с хората и проблемите на двете суперсили. Американецът беше искрено загрижен, съчувстващ, обезпокоен, зле организиран… и накрая безполезен. Руснакът беше недоверчив, безразличен, добре подготвен и информиран и в края на краищата се оказа от известна полза за Николай, който седеше на неудобния стол, докато полковникът разбъркваше замислено чая си, където две големи бучки захар се разтваряха и потъваха към дъното.

— Все още ли сте сигурен, че не искате чай? — попита полковникът.

— Благодаря, не. — Николай нямаше желания да губи време за размяна на светски любезности.

— Аз самият съм пристрастен към чая. Когато умра, човекът, който ще ми направи аутопсия, ще намери, че вътрешностите ми са потъмнели като кожа на ботуш. — Горбатов се усмихна автоматично на старата шега, след което постави чашата в металната й поставка. Той свали кръглите си очила с метални рамки от ушите си и започна да ги почиства, или по-скоро да разпределя равномерно мръсотията, използвайки палеца и показалеца си. Докато правеше това, той погледна с присвити очи младия човек, седящ срещу него. Горбатов беше далекоглед и без очила можеше да види по-добре момчешкото лице на Николай и необикновените зелени очи. — Така, значи сте приятел на генерал Кишикава? Приятел, който се е разтревожил за него?

— Да, полковник. Искам да му помогна, ако мога.

— Това е разбираемо. В края на краищата нали приятелите са за това?

— Или най-малкото бих искал да получа разрешение да го посетя в затвора.

— Да, разбира се, че ще искате. Това също е разбираемо. — Полковникът постави отново очилата си и сръбна от чая. — Вие говорите руски много добре, мистър Хел. С доста чист акцент. Били сте обучаван много внимателно.

— Не е въпрос на обучение. Майка ми беше рускиня.

— Да, разбира се.

— Никога не съм изучавал официално руски. Това беше един език, който научих още в люлката.

— Разбирам, разбирам. — В стила на Горбатов беше да остави другия да води разговора, да го накара да се разкрие, показвайки се винаги малко неубеден. Николай допусна тази прозрачна тактика да сработи, защото се беше уморил от преградите, от пътищата, които не водеха доникъде, и най-вече беше нетърпелив да научи нещо за Кишикава-сан. Той предложи повече информация от необходимото, но дори и когато обясняваше усещаше, че историята, която разказва не приличаше на истинска. Това го караше да обяснява още по-внимателно, но добросъвестните му обяснения я караха да звучи още по-неправдоподобно.

— В моя дом, полковник, руският, френският, немският и китайският, всички те бяха моите езици още от люлката.

— Сигурно ви е било неудобно да спите в такава претъпкана люлка.

Николай се опита да се засмее, но усети, че звукът е тънък и неубедителен.

— Но, разбира се — продължи полковникът, — вие говорите също и английски? — Въпросът беше зададен на английски със слаб акцент.

— Да — отговори Николай на руски. — Също и японски. Но тях съм ги учил.

— Искате да кажете: не са от люлката.

— Точно това искам да кажа. — Николай веднага съжали за крехкото звучене на гласа си.

— Виждам. — Полковникът се облегна назад на стола и погледна Николай с искрица хумор в дръпнатите монголоидни очи. — Да, много добре образован. И предразполагащо млад. Но независимо от вашите люлчени и следлюлчени езици вие сте американец, нали, мистър Хел?

— Аз работя за американците. Като преводач.

— Но сте показали американска карта за самоличност долу на пропуска.

— Разполагам с тази карта заради работата си.

— Да, разбира се. Виждам. Но доколкото си спомням, моят въпрос беше не за кого работите — ние вече знаем това — а каква е вашата националност. Вие сте американец, нали така?

— Не, полковник. Не съм.

— Тогава какъв сте?

— Е, предполагам, че съм повече японец, отколкото всичко друго.

— О-о? Бихте ли ме извинили, ако забележа, че приличате на всичко друго, но не и на японец.

— Майка ми беше рускиня, както ви казах. Баща ми беше германец.

— Ах! Това изяснява всичко. Типични японски прародители.

— Не виждам какво значение има от каква националност съм!

— Не е важно това, че вие не виждате смисъла. Моля, отговорете ми.

Студенината на тона накара Николай да охлади малко нарастващия си гняв и раздразнение. Той пое дълбоко въздух. — Роден съм в Шанхай. Дойдох тук по време на войната — под покровителството на генерал Кишикава — който беше приятел на семейството.

— Тогава на коя страна сте гражданин?

— На никоя.

— Предполагам, че това е доста неудобно за вас.

— Да, така е. Беше ми много трудно да си намеря работа, за да се изхранвам.

— Сигурен съм, че е било така, мистър Хел. И разбирам, че сигурно сте готов да направите почти всичко, за да запазите службата и парите.

— Полковник Горбатов, аз не съм агент на американците. Аз работя за тях, но не съм техен агент.

— Вие правите някакво разграничаване, което, трябва да призная, не мога да разбера.

— Но защо ще им е на американците да разпитват генерал Кишикава? Каква причина могат да имат, за да си създадат такъв труд да се свържат с един офицер, известен само с административната си кариера?

— Точно това се надявам да ми изясните, мистър Хел. — Полковникът се усмихна.

Николай се надигна.

— Разбирам, че на вас този разговор ви доставя по-голямо удоволствие, отколкото на мене. Не би трябвало да губя повече от ценното ви време. Предполагам, че ви очакват купища документи, нетърпящи отлагане.

Горбатов високо се засмя.

— Не съм чувал подобен тон от години! Не само култивираното звучене на дворцовия руски, но и тази имитация на презрение! Това направо е чудесно! Седнете, млади човече. Седнете. И ми кажете защо искате да видите генерал Кишикава.

Николай се отпусна на неудобния стол, чувствайки се изпразнен.

— Много по-просто е от това, което ви се иска да бъде. Кишикава-сан е приятел. Почти баща. Сега той е сам, без семейство, и в затвора. Трябва да му помогна, ако мога. Най-малкото, трябва да го видя… да говоря с него.

— Един елементарен жест на синовна почит. Напълно разбираемо. Сигурен ли сте, че не искате чаша чай?

— Съвсем сигурен, благодаря ви. След като напълни отново чашата си, полковникът отвори един плик и погледна вътре. Николай предположи, че подготовката на този документ беше причината за тричасовото му чакане в помещенията на съветските окупационни сили. — Разбрах, че притежавате също документи за самоличност, които ви представят като гражданин на СССР. Все пак това е доста необичайно и бих ли могъл да получа обяснение?

— Вашите източници на информация са доста добри.

Полковникът повдигна рамене.

— Средно добри.

— Имах приятел — една жена — която ми помогна да си намеря работа при американците. Тя беше тази, която ми осигури американската карта за самоличност…

— Извинете ме, мистър Хел. Изглежда, че този следобед не се изразявам достатъчно ясно. Не ви питах за американските ви документи. Вашата руска карта за самоличност е тази, която ме интересува. Ще ме извините ли, ако съм бил неясен?

— Опитвах се да ви обясня точно това.

— О-о, извинете ме тогава.

— Бях започнал да ви казвам, че тази жена реши, че мога да си навлека неприятности, ако американците разберат, че не съм техен гражданин. За да се избегне това, тя успя да извади документи и за руска националност, така че да мога да ги покажа на някой любопитен американски военен полицай.

— И колко често ви се е налагало да вършите това?

— Нито веднъж.

— Не може да се каже, че тази честота си е заслужавала усилията. И защо непременно руснак? Защо не сте се спрели на някаква друга националност, избрана от вашата препълнена люлка?

— Както сам забелязахте, не приличам много на азиатец. А отношението на американците към германците едва ли може да се нарече приятелско.

— Докато, от друга страна, отношението им към руснаците е покровителствено и съжалително. Така ли?

— Разбира се, че не. Но те не ви вярват и се страхуват от вас и по тези причини не обичат да се замесват със съветски граждани.

— Тази ваша приятелка е била много проницателна. Кажете ми защо е употребила толкова много усилия във ваша полза? Защо е поела такъв риск?

Николай не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор.

— Ах, да, — каза полковник Горбатов. — Мис Гудбоди беше попреминала малко младостта си.

Николай пламна от гняв.

— Вие сте знаели всичко за това!

Горбатов намести очилата си и възобнови подигравателната си усмивка.

— Знам някои неща. За мис Гудбоди, например. И за вашето домакинство в района Асакуса. Боже, боже. Две млади дами да споделят леглото ви? Разточителна младост! И знам, че майка ви е била графиня Александра Ивановна. Да, наистина знам някои неща за вас.

— И ми повярвахте още от самото начало, нали?

Горбатов повдигна рамене.

— По-точно ще бъде да се каже, че повярвах на подробностите, с които разкрасихте историята си. Знам, че сте посетили капитан Томас от военно криминалното съдилище миналия… — той погледна в папката, — … миналия четвъртък сутринта в седем и тридесет. Предполагам, че той ви е казал, че не може да направи нищо за случая на генерал Кишикава, който, освен че се е провинил срещу човечеството, е също единственият офицер с висш ранг от Японската императорска армия, оцелял в строгостта на превъзпитателните лагери и следователно е една фигура, която има стойност за нас от гледна точка на престиж и на пропаганда. Опасявам се, че не можете да направите нищо за генерала, млади човече. И ако продължавате да настоявате, опасявам се, че ще предизвикате американското разузнаване — едно название, показателно по-скоро за това, което търсят, а не за това, което притежават. И след като моят съюзник и брат по оръжие, капитан Томас, не е могъл да направи нищо за вас, тогава със сигурност и аз не мога да направя нищо. Той, в края на краищата, представлява защитата. Аз представлявам обвинението. Наистина ли сте сигурен, че не искате чаша чай?

Николай се хвана за сламка.

— Капитан Томас ми каза, че ми трябва вашето разрешение, за да посетя генерала.

— Вярно е.

— Е?

Полковникът извъртя стола си към прозореца и почука предните си зъби с показалеца, докато наблюдаваше виелицата навън.

— Сигурен ли сте, че той би искал да го посетите, мистър Хел? Говорил съм с генерала. Той е много горд мъж. Може би няма да му е приятно да го видите в сегашния му вид. Той се е опитал два пъти да се самоубие и сега е под много строго наблюдение. Сегашното му състояние е деградиращо.

— Трябва да се опитам да го видя. Аз му дължа… много.

Полковникът кимна, без да се обръща. Изглеждаше унесен в свои мисли.

— Е? — попита Николай след известно време. Горбатов не отговори.

— Мога ли да посетя генерала?

С отдалечен и беззвучен глас полковникът каза:

— Да, разбира се. — Той се усмихна. — Веднага ще го уредя.

Въпреки че беше притиснат от всички страни в претъпкания вагон, Николай се чувстваше самотен потънал в своите съмнения и объркване. През пролуките между хората можеше да види как преминава градът, мрачен и безцветен под оловносивото небе.

Имаше една неуловима заплаха в беззвучния тон на Горбатов, когато му даде разрешение да посети Кишикава-сан и през цялата сутрин Николай се беше чувствал унижен и безсилен срещу лошото си предчувствие. Може би полковник Горбатов щеше да излезе прав, като каза, че посещението все пак нямаше да е проява на любезност. Но как щеше да остави генерала сам да посрещне предстоящото дело и унижение? Това щеше да е една проява на безразличие, която не би си простил никога. За свое собствено успокоение ли отиваше в затвора Сугамо? Нима мотивите му бяха напълно егоистични?

На спирка Комагоне, една спирка преди затвора, Николай изпита изведнъж желание да слезе от влака — да се върне вкъщи или поне да се поразходи малко, за да реши какво да прави. Но това предупреждение за оцеляване дойде твърде късно. Преди да успее да си пробие път до вратата, тя шумно се затвори и влакът тръгна. Беше сигурен, че трябваше да слезе. Но още по-сигурен беше, че трябваше да свърши това, което бе започнал.

Полковник Горбатов беше проявил щедрост; беше уредил на Николай един час свиждане с Кишикава-сан. Не сега, когато Николай седеше в студената стая за посещения, вперил поглед в олющената зелена боя на стените, той се чудеше с какво щеше да запълни цял един час. До вратата стояха един японски пазач и един американски военен полицай, които не си обръщаха внимание. Японецът беше втренчил поглед в пода пред себе си, а американецът изцяло беше зает със задачата да скубе косми от носа си. Преди да бъде допуснат до стаята за посещение, Николай беше претърсен много щателно в преддверието. Оризовите кексове, които беше донесъл увити в хартия, му бяха взети от американския военен полицай, който сметна Николай за американец, по силата на неговата карта за самоличност, и му обясни:

— Съжалявам, приятел. Но не можеш да внасяш кльопачка със себе си. Този — как му беше името — а бе, японският генерал — той се опита два пъти да се самоубие. Не можем да поемем риска за отрова или нещо такова. Схващаш ли?

Николай каза, че схваща. Той се пошегува с американеца, разбирайки, че ако иска да помогне на генерал Кишикава трябва да е в добри отношения с властите.

— Да, знам какво искаш да кажеш, сержант. Понякога се чудя как изобщо оцеляха някои японски офицери, като знаем наклонността им към самоубийства.

— Прав си. И ако нещо се случи с този тип, ще ми разпорят задника. Хей! Какво по дяволите е това? — Сержантът беше хванал една малка магнитна дъска за Го, която Николай реши да вземе в последната минута, в случай че няма какво да си кажат и смущението продължи прекалено дълго.

Николай повдигна небрежно рамене.

— О, една игра. Нещо като японски шах.

— О, да?

Японският пазач, който беше наясно със своята незначителност в случая, беше доволен, че може да каже на своя американски противник, че това наистина е една японска игра.

— Е, не знам, приятел. Не знам дали можеш да вземеш това с тебе.

Николай отново повдигна рамене.

— От теб зависи, сержант. Мислех, че ще мога да го използвам, за да убия времето, ако генералът не е склонен да разговаря.

— О-о? Ти говориш японски?

Войникът употреби една дума, взета от корейския език, която Николай така и не разбра защо беше влязла във военния речник на американците като унизително наименование за всички азиатци.

— Да, говоря японски. — Николай нарочно наблегна на последната дума. — Сигурно си забелязал от картата ми за самоличност, че работя за Сфинкс. — Той погледна настоятелно към сержанта и леко помръдна глава в посока на японския пазач, показвайки, че не би искал да навлиза в подробности при тези противникови уши наоколо.

Войникът се намръщи в усилията си да мисли, след което конспиративно кимна.

— Аха, разбирам. И аз се чудех за какво ли един американец ще посещава този човек.

— Работата си е работа.

— Правилно. Е, предполагам, че всичко е наред. Какво лошо може да има в една игра? — Той върна миниатюрната дъска за Го и поведе Николай към стаята за посещение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и генерал Кишикава влезе, последван от двама пазачи, още един японец и един руснак с неподвижно, месесто лице на славянски селянин. Николай се надигна, за да поздрави, а двамата нови пазачи заеха мястото си до стената.

Когато Кишикава-сан се приближи, Николай автоматично направи един лек поклон с глава в израз на синовна почит, който не остана незабелязан от японските пазачи, които си размениха бързи погледи, но не казаха нищо.

Генералът се приближи, влачейки крака и седна на един стол срещу Николай от другата страна на грубата маса. Когато повдигна очи, младият мъж беше потресен от вида на генерала. Беше очаквал, че ще има промени, но не чак толкова много.

Мъжът, седящ срещу него, беше стар, немощен и смален. Имаше нещо свещеническо в прозрачната кожа и в бавните, несигурни движения. Когато накрая заговори, гласът му беше мек и монотонен, като че ли това беше едно неимоверно усилие за него.

— Защо дойде, Нико?

— За да бъда с вас, сър.

— Разбирам.

Последва тишина, през която Николай не можеше да измисли какво да каже, а генералът нямаше какво. Накрая, с една дълга, треперлива въздишка, Кишикава-сан пое отговорността за разговора, защото не искаше Николай да се чувства неудобно от мълчанието.

— Изглеждаш добре, Нико. Добре ли си?

— Да, сър.

— Добре. Добре. С всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си. Мога да видя очите й в твоите. — Той слабо се усмихна. — Някой е трябвало да каже на вашата фамилия, че този особен зелен цвят е по-подходящ за древно стъкло, отколкото за човешки очи. Действа разсейващо.

Николай се насили да се усмихне.

— Ще трябва да говоря с някой офталмолог, сър, да види дали не може да поправи тази глупава грешка.

— Да. Направи това.

— Ще го направя.

— Направи го. — Генералът погледна настрани и като че ли за момент забрави за Николай. След това: — Така. И как я караш?

— Достатъчно добре. Работя за американците. Като преводач.

— Така ли? А те приеха ли те?

— Не ме забелязват, което е също толкова добре.

— Дори е по-добре.

Отново настъпи кратка тишина, която Николай беше готов да прекъсне с лек разговор, когато генералът повдигна ръка.

— Разбира се, че имаш въпроси. Ще ти разкажа нещата бързо и ясно, след което повече няма да ги обсъждаме.

Николай сведе глава в знак на съгласие.

— Както знаеш, бях в Манджурия. Разболях се — пневмония. Бях трескав и в кома, когато руснаците атакуваха болницата, в която лежах. Когато се съвзех, бях в превъзпитателен лагер, под постоянно наблюдение, без да мога да се възползвам от изхода, през който много от моите събратя офицери бяха успели да избегнат унижението на оцелелия и на превъзпитаването. Само няколко офицери бяхме пленени. Другите ги отведоха някъде и повече не чух за тях. Нашите завоеватели явно смятаха, че офицерите или не заслужават или не са способни на превъзпитаване. Предполагах, че и моята съдба ще е същата, и я очаквах с цялото спокойствие, на което бях способен. Но не. Изглежда, че руснаците решиха, че един превъзпитан генерал ще е нещо, заслужаващо да се покаже в Япония, предвид техните планове за бъдещето на нашата страна. Много… много… методи за превъзпитаване използваха. Но аз съм един упорит стар човек, който не се поддава лесно на превъзпитаване. Физическите се понасяха по-лесно — глад, безсъние, бой. Тъй като нямах живи роднини в Япония, те не можеха да използват емоционалния тормоз, с който превъзпитаваха другите. Мина много време. Може би година и половина. Трудно можеш да различиш сезоните, когато не виждаш светлината на деня и когато издръжливостта се измерва с още пет минути… още пет минути… Мога да издържа това още пет минути. — Генералът като че ли се изгуби в мислите си. След това някак стреснато продължи. — Понякога те загубваха търпение към мене и ми даваха почивка, като изпадах в безсъзнание. Така мина доста време. Месеците се измерваха с минути. След това, изведнъж, всички усилия за моето превъзпитаване се прекратиха. Естествено предположих, че ще ме убият. Но явно са имали нещо много по-унизително на ум. Бях почистен и дезинфекциран. Едно пътуване със самолет. Едно дълго пътуване с влак. Друго пътуване със самолет. И ето ме тук. Един месец бях държан, без да имам представа за техните намерения. След това преди две седмици, ме посети полковник Горбатов. Беше съвсем честен с мене. Всички окупатори бяха предложили някакви престъпници. Съветите нямаха какво да предложат, не можеха да участват пряко в международната машина на правосъдието. Не и преди да се появя аз.

— Но, сър…

Кишикава-сан вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Реших, че няма да понеса това последно унижение. Но нямах възможност да се освободя. Нямах колан. Дрехите ми, както виждаш, са от здрав брезент, който нямам сила да разкъсам. Ям с дървена лъжица и купа. Разрешено ми е да се бръсна само с електрическа самобръсначка и само при строго наблюдение. — Генералът се усмихна мрачно. — Явно бях ценен за руснаците. Бяха загрижени да не ме изгубят. Преди десет дни спрях да ям. Беше по-лесно, отколкото можеш да си представиш. Заплашваха ме, но щом човек е решил да не живее повече, всички заплахи са напразни. И така… те ме занесоха на една маса и вкараха една гумена тръба в гърлото ми. И започнаха да ме хранят с течности. Беше отвратително… унизително… да ядеш и да повръщаш едновременно. Беше без достойнство. Така че обещах да ям. И ето ме тук.

През цялото време на това кратко обяснение погледът на генерала беше останал впит в грубата повърхност на масата.

Очите не Николай се изпълниха с парещи сълзи. Той се беше втренчил пред себе си, без да смее да мигне, за да не потекат надолу по бузите му, с което щеше да притесни своя баща — своя приятел.

Кишикава-сан си пое дълбоко въздух и вдигна поглед.

— Не, не. Няма смисъл в това, Нико. Пазачите гледат. Не им доставяй това удоволствие. — Той протегна ръка и потупа бузата на Николай с такава сила, че заприлича на поучителна плесница.

В този момент американският сержант се надигна, готов да защити своя сънародник, работещ за Сфинкс.

Но Николай разтърка лицето си с ръце, като че ли искаше да се отърве от умора, и с този жест се освободи от сълзите.

— Така! — каза Кишикава-сан с нова енергия. — Почти е дошло времето за цъфтежа на вишните при Киякава. Имаш ли намерение да ги посетиш?

Николай преглътна.

— Да.

— Това е хубаво. Надявам се, че окупационните сили не са ги отсекли, нали?

— Не физически.

Генералът кимна.

— Имаш ли приятели, Нико?

— Аз… аз имам хора, които живеят с мене.

— Доколкото си спомням от едно писмо на Отаке-сан малко преди да умре, там при него е имало едно момиче, ученичка — съжалявам, но не мога да си спомня името й. Изглежда не си бил съвсем безразличен към красотата й. Виждаш ли я все още?

Николай се замисли преди да отговори.

— Не, сър, не я виждам.

— Надявам се, че не сте се скарали.

— Не. Не сме се скарали.

— Е, на твоята възраст чувствата идват и си отиват. Когато остарееш, ще разбереш, че се вкопчваш за някои от тях с отчаяние. — Усилието да води този лек разговор, за да накара Николай да се чувства удобно, като че ли изтощи Кишикава-сан. В действителност нямаше какво да каже, а след опита му през тези две години не желаеше и нищо да научи. Той сведе глава и се втренчи в масата, изпадайки в един цикъл, съставен от кратки мисли и спомени, подбрани от детството му, с които се беше научил да приспива въображението си.

В началото и Николай намери утеха в мълчанието. Но след това разбра, че те не са заедно в него, а сами и отдалечени. Той измъкна миниатюрната дъска за Го и пакета с метални камъни, и ги постави на масата.

— Имаме на разположение един час, сър. Кишикава-сан върна мислите си към действителността.

— Какво? Ах, да. О, една игра. Това наистина можем да го направим заедно безболезнено. Но аз не съм играл от дълго време и няма да съм интересен противник за тебе, Нико.

— Аз също не съм играл след смъртта на Отаке-сан, сър.

— О? Така ли?

— Да. Опасявам се, че всички години, прекарани в обучение са загубени.

— Не, това е нещо, което човек не може да загуби. Научил си се да се концентрираш силно, да улавяш неуловимото, да имаш усещане за абстрактното, да се разграничаваш от ежедневните неща. Това не е загуба. Нека да поиграем.

По инерция, припомняйки си техните първи дни заедно и забравяйки, че сега Николай е значително по-добър играч, генерал Кишикава предложи два камъка предимство, което Николай, разбира се, прие. За известно време играта им беше объркана и посредствена. Те използваха играта само за да изразходват умствената енергия, която в противен случай щеше да ги измъчва със спомени и с мисли за предстоящите неща. Накрая генералът вдигна поглед и се усмихна, въздъхвайки.

— Това не е добре. Играх лошо и съм извадил всички аджи от играта.

— Същото съм направил и аз.

Кишикава-сан кимна.

— Да. Същото си направил и ти.

— Можем да играем отново, ако искате, сър. По време на следващото ми посещение. Може би ще играем по-добре.

— О? Нима имаш разрешение да ме посетиш отново?

— Да. Полковник Горбатов е уредил да мога да дойда и утре. След това… ще му се помоля отново и ще видим.

Генералът поклати глава.

— Той е много хитър човек, този Горбатов.

— Защо смятате така, сър?

— Успя да премахне моя „камък убежище“ от дъската.

— Сър?

— Защо мислиш, че ти е разрешил да дойдеш, Нико? От съчувствие? Разбираш ли, след като ме лишиха от всички начини да се освободя с една достойна смърт, аз реших, че ще посрещна делото с мълчание, едно по възможност най-достойно мълчание. Нямах никакво намерение, опитвайки се да спася себе си, да злепоставя приятели и началници, както постъпиха някои други. Смятах да откажа да говоря изобщо и да приема присъдата им. Това не би доставило никакво удоволствие на Горбатов и сътрудниците му. Щяха да останат измамени и пропагандната стойност на техния единствен военнопрестъпник щеше да стане нищожна. Аз бях прекрачил границите на техните възможности за наказание или за снизхождение. Липсваха им някакви емоционални заложници, защото, доколкото им беше известно, семейството ми беше загинало по време на масираната бомбардировка над Токио. Тогава… тогава съдбата им изпрати тебе.

— Мене, сър?

— Горбатов е бил достатъчно схватлив, за да разбере, че ти няма да изложиш на опасност деликатното си положение в окупационните сили с опитите си да ме посетиш, освен ако не държиш на мене и не ме обичаш. И той е предположил — съвсем вярно — че и аз храня същите чувства към тебе. Така че сега той вече има на разположение един емоционален заложник. Той ти е позволил да дойдеш тук да ме видиш, за да разбера аз, че сега ти си му в ръцете. И той наистина те държи в ръцете си, Нико. Ти си необикновено уязвим. Нямаш националност, няма консулство, което да те защити, нямаш приятели, които да се погрижат за тебе, и живееш с подправени документи. Той ми каза всичко това. Опасявам се, че той е „обкръжил жеравите в техните гнезда“, сине мой.

Казаното от Кишикава-сан започна да придобива смисъл за Николай. Цялото време и усилие, което беше употребил, за да се свърже с генерала, цялата отчаяна борба срещу чиновническата незаинтересованост, беше довело до това, че бе свалил защитната броня на генерала. Той не беше утеха за Кишикава-сан, той беше оръжие срещу него. Николай почувства една смесица от гняв, срам, ярост, самосъжаление и мъка за Кишикава-сан.

Очите на генерала се присвиха в една равнодушна усмивка.

— Това не е твоя грешка, Нико. Нито пък моя. Само съдба. Няма да говорим повече за това. Ще играем пак, когато дойдеш, и ти обещавам, че ще ти предложа една по-добра игра.

Генералът стана и се отправи към вратата, където изчака японските и руските пазачи да го придружат. Те го оставиха да стои там, докато Николай не кимна на американския полицай, който в отговор кимна на другите.

Известно време Николай остана неподвижен, събирайки с върха на пръстите си металните камъни от дъската.

Американският сержант се приближи и попита с тих, конспиративен глас:

— Е? Разбра ли това, което искаше?

— Не — каза отнесено Николай. След което малко по-твърдо: — Не, но ще си поговорим пак.

— Ще опиташ да го размекнеш с тази тъпа японска игра отново, така ли?

Зелените очи на Николай станаха ледени. Чувствайки се неудобно под този поглед, военният полицай започна да обяснява:

— Искам да кажа… е, нали това е като шаха или нещо подобно?

Искайки да покаже презрението си към всички западни неща, Николай отговори:

— За западния шах Го е това, което е философията за двойното счетоводство.

Но тъпотата сама по себе си е една защита както срещу наказанието, така и срещу напредъка. Отговорът на сержанта беше честен и наивен:

— Без майтап?

Остър като иглички дъжд падаше върху лицето на Николай, докато стоеше на Моста на зората, загледан в сивото, размазано от мъглата туловище на казармите Ичигая. По фасадата му светеха редици прозорци, показвайки, че делата срещу японските военнопрестъпници са в ход. Той се облегна на парапета. Погледът му беше разфокусиран, ледена вода се стичаше надолу по косата и лицето му. Първата му мисъл, след като напусна затвора Сугамо, беше да отиде при капитан Томас и да го помоли за помощ срещу изнудването от страна на Горбатов. Но още докато беше възникнала идеята, той разбра безсмислието й, тъй като отношението на американците към японските лидери беше същото като това на руснаците.

След като слезе от трамвая, той се полута без посока под дъжда след което спря на моста, за да се опита да събере мислите си. Това беше преди половин час, а той все още не можеше да намери сили да действа, зашеметен от чувствата, които изпитваше, една комбинация от бурна ярост и омаломощаваща безпомощност.

Яростта му беше породена от обич към приятеля и от синовна почит, но беше примесена и с малко самосъжаление. Мъчителна беше мисълта, че той се явяваше средството, с което Горбатов щеше да отнеме достойнството на мълчанието на Кишикава-сан. Ироничната несправедливост на това го зашеметяваше. Николай беше млад и все още смяташе, че Съдбата действа по някакви справедливи принципи; че кармата е система, а не средство.

Докато стоеше на моста под дъжда, го нападна самосъжаление и естествено му хрумна идеята за самоубийство. Мисълта как щеше да отнеме на Горбатов основното му оръжие, беше много успокоителна, докато не разбра, че жестът му нямаше да има смисъл. Те нямаше да кажат на Кишикава-сан за неговата смърт; щяха да му кажат, че Николай е задържан като заложник в замяна на неговото съдействие. И най-вероятно, след като Кишикава-сан се опозореше, като направеше признания и издадеше съучастниците си, те щяха да му нанесат последния удар, като му кажат, че през цялото време Николай е бил мъртъв и той напразно е паднал толкова ниско.

Един порив на вятъра запрати ледения дъжд в лицето му. Усети как го заливат вълни на безпомощност. Олюля се и сграбчи парапета. След това с потръпване си спомни една ужасна мисъл, която беше преминала през главата му по време на разговора с генерала. Кишикава-сан беше разказал за опита му да умре от глад и отвратителното унижение да бъде хранен насила през тръба, напъхана в съпротивляващото се гърло. В този момент една мисъл премина в съзнанието на Николай, че ако е бил с генерала по време на това унижение, то той е щял да му помогне да намери смъртта. Пластмасовата карта за самоличност би била едно достатъчно средство, ако се използват методите на „гол/убивам“. Всичко щеше да свърши за секунда.[1]

Представата как освобождава Кишикава-сан от капана на живота, беше преминала бързо през съзнанието на Николай и той я беше отхвърлил като ужасяваща. Не сега, в дъжда, пред вида на тази машина за расово отмъщение — съдилището за военни престъпници, идеята се появи отново и този път се задържа. Беше несправедливо, че съдбата искаше от него да убие единствения си близък човек. Но една достойна смърт беше единственият подарък, който можеше да предложи. И той си припомни една старинна пословица: „Кой трябва да направи невъзможното? Този, който може.“

Това естествено щеше да бъде неговото последно действие. Той щеше да си навлече цялата им ярост и разочарование и те щяха да го накажат. Очевидно, самоубийството би било по-лесният изход за Николай, отколкото да помогне на Кишикава-сан да умре. Но това щеше да бъде безсмислено… и егоистично.

Докато вървеше към спирката на метрото, Николай усещаше една студена топка в стомаха си, но се беше успокоил. Най-накрая беше намерил пътя.

Нямаше сън тази нощ. Николай се отказа и от компанията на жизнените сестри Танака, чиято селска енергия изглеждаше като част от някакъв друг свят на светлина и надежда, който по тази причина му се струваше банален и дразнещ.

Останал сам в тъмнината на стаята, която водеше към една малка градинка, той коленичи до мангала с въглища, облечен в подплатено кимоно. Плъзгащите се врати бяха отворени, за да може да чува шума на дъжда по листата на растенията. На два пъти се опита да осъществи едно мистично прехвърляне, но съзнанието му беше прекалено силно изпълнено със страх и омраза, за да му позволи да прекрачи прага. Въпреки че не би могъл да го знае в този момент, Николай вече никога нямаше да може да намери пътя към малката планинска поляна, където можеше да бъде едно цяло с тревата и слънчевата светлина. Събитията, които щяха да последват, щяха да поставят една непреодолима бариера от омраза, която щеше да му препречи пътя към екстаза.

Рано сутринта мистър Ватанабе намери Николай все още коленичил в градинската стая, без да забележи, че дъждът беше спрял и беше последван от силен студ.

Мистър Ватанабе затвори плъзгащите се врати и запали мангала, като мърмореше непрекъснато за небрежните млади хора, които щяха да заплатят за глупостта си със здравето си.

— Бих искал да поговоря с вас и мисис Шимура — каза Николай с тон, който прекъсна потока от доброжелателно недоволство на мистър Ватанабе.

Един час по-късно, след лека закуска, те тримата коленичиха около една кръгла маса, върху която беше поставен нотариалният акт за къщата и един свободно написан документ, с който Николай разделяше по равно между тях двамата цялата си собственост. Той ги информира, че ще ги напусне късно следобед и вероятно няма да се върне повече. Може да имат трудности; може непознати хора да им задават въпроси и да им усложнят живота за известно време; но след това най-вероятно никой повече няма да се интересува от малкото им домакинство. Николай нямаше много пари, защото почти всичко, което печелеше, се похарчваше. Малкото, което му беше останало, беше поставил на масата. Ако двамата не успееха да спечелят достатъчно, за да преживяват, той им разрешаваше да продадат къщата и да използват парите както решат. Мисис Шимура беше тази, която настоя да заделят нещо като зестра за сестрите Танака.

Когато всичко беше уточнено, те седнаха да пият чай и да уточнят подробностите. Николай се беше надявал, че няма да изпаднат в неловко мълчание, но много скоро изчерпаха ежедневните проблеми и нямаше какво повече да си кажат.

Един основен недостатък на японците е тяхната невъзможност да изразяват искрено емоциите си. Някои се опитват да прикрият чувствата си със стоическо мълчание или зад преграда от любезност. Други ги прикриват, изпадайки в крайности.

Мисис Шимура беше тази, която се скри зад мълчание, а мистър Ватанабе се разплака неудържимо.

Със същите извънредни мерки за сигурност както вчера, четиримата пазачи бяха застанали около вратата на малката стая за посещения. Двамата японци изглеждаха напрегнати и притеснени; американският сержант се прозяваше отегчен; а масивният руснак изглеждаше замечтан, какъвто най-вероятно не беше. Още в началото на разговора си с Кишикава-сан, Николай беше проверил дали пазачите разбират японски. Беше ясно, че американецът не знаеше, но не беше сигурен за руснака, затова направи едно глупаво изявление и видя как челото му леко се намръщи. Когато премина на френски, беше ясно, че японците не разбират, но не и руснакът. Изглежда не беше обикновен войник, въпреки лъжещата славянска леност. Трябваше да намери друг код, с който да разговарят, и той избра криптографията на Го, като припомни на генерала, изваждайки малката магнитна дъска, как Отаке-сан винаги използваше идиомите от своята любима игра, когато трябваше да обсъжда нещо важно.

— Искате ли да продължим играта, сър? — попита Николай. — Ароматът се развали. Аджи га варуи.

Кишикава-сан погледна озадачено. Имаше само четири или пет разигравания в играта. Това беше странно.

Три разигравания минаха, преди генералът да започне да се досеща какво искаше да му каже Николай. Той реши да провери. — Струва ми се, че играта е достигнала коригатачи, аз съм в неподвижна позиция, без да имам свобода за развитие.

— Не съвсем, сър. Виждам една възможност за сабаки[2], но, разбира се, вие можете да изберете хама.

— Това не е ли опасно за тебе? Това не е ли ситуация ко?

— По-скоро утегае. Но аз не виждам друга възможност за вашата чест и за моята.

— Не, Нико. Ти си много мил. Не мога да приема жеста. Една подобна игра може да бъде много опасна за тебе.

— Аз не ви искам разрешение. Не бих могъл да ви поставя в такова невъзможно положение. Решил съм как ще играя и ви обяснявам разположението. Те вярват, че имат тсуро не сугомори. В действителност, разполагат със секи. Те възнамеряват да ви притиснат до стената със шичо, но аз имам предимството да бъда вашия шичо атари.

С края на окото си Николай забеляза как единият от японските пазачи се намръщи. Изглежда, че познаваше малко играта и беше забелязал, че разговорът е безсмислен.

Николай протегна ръка над дървената маса и я постави върху ръката на генерала.

— Втори татко, играта ще свърши след две минути. Позволи ми да те водя.

Сълзи на благодарност се появиха в очите на генерала. Той изглеждаше още по-слаб, едновременно много стар и като малко дете.

— Но аз не мога да позволя…

— Ще действам без разрешение, сър. Реших да бъда непослушен от обич. Дори не търся и вашата прошка.

След известен размисъл Кишикава-сан кимна. Една лека усмивка присви очите му и по една сълза се търкулна от двете страни на носа му.

— Води ме тогава.

— Обърнете главата си и погледнете през прозореца, сър. Навсякъде е мрачно и влажно, но много скоро сезонът на вишните ще бъде отново тук.

Кишикава-сан извърна глава и се загледа спокойно през правоъгълния прозорец във влажното сиво небе. Николай извади един графитен молив от джоба си и леко го стисна между пръстите си. Докато говореше, той беше съсредоточил вниманието си във врата на генерала, където една вена пулсираше под прозрачната кожа.

— Спомняте ли си как се разхождахме под цветовете в Киякава, сър? Мислете за това. Спомнете си как години преди това сте се разхождали със своята дъщеря, мъничката й ръка във вашата. Спомнете си как сте се разхождали покрай същите брегове с вашия баща, малката ви ръка в неговата. Концентрирайте се върху тези неща.

Генералът сведе глава и настрои съзнанието си, докато Николай продължаваше да говори, успокоителният тон на гласа му беше по-важен от съдържанието на думите. След няколко мига генералът повдигна глава и погледна към Николай. Една лека усмивка се беше появила в ъглите на устните му. След което отново се обърна и се загледа в сивата сцена зад прозореца.

Докато Николай продължаваше да говори тихо, американският сержант беше зает да измъква нещо между зъбите си, но Николай усещаше известно напрежение у по-схватливия от двамата японски пазачи, който явно беше объркан и смутен от тона на разговора. Изведнъж руският „пазач“ скочи напред с вик. Беше закъснял.

От шест часа Николай беше в стаята за разпит, след като се беше предал без борба и обяснения на смаяните и смутени и по тази причина — доста груби пазачи. В беса си американският сержант го беше ударил два пъти с палката си — веднъж по рамото и втори път по лицето, при което му беше разцепил веждата. Болката не беше силна, но кръвта течеше обилно и Николай страдаше от цялата недостойна бъркотия.

Изплашени от последствията за тях, че бяха позволили да убият затворника пред очите им, пазачите засипаха Николай със закани, след което извикаха лекаря на затвора. Когато нервният и притеснен японски лекар се появи, той установи, че с нищо не може да помогне вече на генерала, чиито нерви бяха мъртви секунди след удара на Николай, а тялото му — минута след това. Клатейки глава и смучейки въздух между зъбите си, като че ли поучаваше непослушно дете, лекарят се погрижи за разцепената вежда на Николай, чувствайки се облекчен, че може да свърши нещо в рамките на своята компетентност.

Двама нови пазачи дойдоха да пазят Николай, докато останалите отидоха да докладват на началниците си, опитвайки се да представят случая така, че те да изглеждат невинни, а другите — некомпетентни и коварни.

Когато сержантът от военната полиция се върна, го придружаваха трима други от същата националност. Нямаше японци, нямаше руснаци. С Николай щяха да се заемат американците.

В мрачна тишина Николай беше претърсен и съблечен, след което го облякоха в същата груба усмирителна риза, която носеше генералът. Отведоха го бос и с оковани на гърба ръце в една гола стая за разпит от другата страна на коридора, където го настаниха на метален стол, занитен за пода.

За да укроти въображението си, Николай се съсредоточи върху една партия, играна на състезание между майстори на Го, игра, която беше запаметил като част от обучението му при Отаке-сан. Той си припомни разположението на камъните и започна да играе ту едната, ту другата страна, като преценяваше заплетените места. Значителното усилие, което наложи на паметта и на концентрацията си, му помогна да се разграничи от чуждия, хаотичен свят около себе си.

Зад вратата се чуха гласове, след това звук от отключване и трима мъже влязоха в стаята. Единият беше сержантът от военната полиция, който методично бе почиствал зъбите си, когато Кишикава-сан умря. Вторият беше един плещест мъж в цивилни дрехи, чиито свински очички имаха нервния поглед на повърхностна интелигентност, примесена с материалистична безчувственост, който често можеше да се види у политици, филмови продуценти и търговци на коли. Третият, с пагони на майор на раменете, беше изправен, силен мъж, с безцветни широки устни и провиснали долни клепачи. Точно той седна на стола срещу Николай, цивилният широкоплещест мъж застана зад него, а сержантът се изправи близо до вратата.

— Аз съм майор Реймънд. — Офицерът се усмихна. Гласът му звучеше някак плоско, един метален, челюстен звук, характерен за определени области, но с придобито облагородяване. Глас, който човек свързва с говорителките по радиото.

В момента, в който те се появиха, Николай точно беше стигнал до един ход, в който имаше елемент на неуки, ловка реакция на предишния ход на противника. Преди да вдигне поглед, той се концентрира върху дъската, за да запомни разположението и да може да се върне по-късно отново към играта. Чак след това погледна с безизразните си зелени очи към лицето на майора.

— Какво казахте?

— Аз съм майор Даймънд, от службата за разузнаване.

— О-о? — Незаинтересоваността на Николай не беше престорена.

Майорът отвори дипломатическото си куфарче и извади три напечатани листа, закрепени заедно.

— Ако само подпишете това признание, ще приключим бързо с всичко.

Николай погледна към документите.

— Не съм сигурен, че искам да подпиша каквото и да е.

— Даймънд присви раздразнено устни.

— Отричате, че сте убили генерал Кишикава?

— Нищо не отричам. Помогнах на своя приятел да се освободи от… — Николай се прекъсна. Какъв смисъл имаше да обяснява на този човек нещо, което неговата меркантилна култура не би могла да възприеме? — Майоре, не виждам никакъв смисъл да продължаваме този разговор.

Майор Даймънд погледна към едрия мъж зад стола на Николай, който се наведе напред и каза:

— Слушай, ще направиш по-добре, ако подпишеш признанието. Знаем всичко за твоята дейност в полза на червените.

Николай не си направи труда да погледне към него.

— Нима искаш да ни кажеш, че не си бил във връзка с полковник Горбатов? — настоя цивилният.

Николай пое дълбоко въздух и не отговори. Беше прекалено сложно да обяснява, а и нямаше никакво значение дали ще разберат или не.

Цивилният хвана Николай за рамото.

— Загазил си здравата, момче! По-добре подпиши тези документи или…

Майор Даймънд се намръщи и поклати рязко глава. Цивилният отпусна хватката си. Майорът постави ръце на коленете си и с безпокойство и съжаление се наведе към Николай.

— Нека се опитам да ти обясня всичко. Предполагам, че точно сега си объркан и това е напълно естествено. На нас ни е известно, че зад убийството на генерал Кишикава стоят руснаците. Ще ти призная, че не знаем защо. Това е едно от нещата, за което искаме да ни помогнеш. Ще ми разрешиш да бъда напълно откровен с тебе. Знаем, че от известно време работиш за руснаците. Знаем, че са те внедрили с подправени документи в най-чувствителното място на Сфинкс/ФЕ. У тебе беше намерена, освен американската, и руска карта за самоличност. Знаем също, че майка ти е била комунистка, а бащата ти нацист; че по време на войната си бил в Япония; и че контактите ти включват военни от японското правителство. Един от тях е бил Кишикава. — Майор Даймънд поклати глава и се облегна. — Както виждаш знаем доста работи за тебе. И се опасявам, че всичко е твърде изобличаващо. Това имаше предвид колегата ми, като ти каза, че здравата си загазил. Може би ще мога да ти помогна… ако се съгласиш да ни съдействаш. Какво ще кажеш?

Николай беше зашеметен от липсата на смисъл във всичко това. Кишикава-сан беше мъртъв. Беше постъпил както един син трябваше да постъпи. Беше готов да понесе наказанието. Останалото нямаше значение.

— Отричаш ли това, което казах? — попита майорът.

— Имате на разположение доста факти, майоре, и от тях сте направили невъзможни изводи.

Устните на Даймънд се присвиха.

— Информацията ни идва от самия полковник Горбатов.

— Разбирам. — Значи Горбатов искаше да го накаже за това, че измъкна плячката изпод носа му, предоставяйки на американците известни полуистини и оставяйки ги да свършат мръсната работа. Каква типична славянска двуличност и поквара.

— Разбира се — продължи Даймънд, — ние не вземаме всичко казано от руснаците за чиста монета. Затова искаме да ти дадем възможност да ни разкажеш твоята история.

— Няма никаква история.

Цивилният докосна отново рамото му.

— Отричаш, че си познавал генерал Кишикава по време на войната?

— Не.

— Отричаш ли, че той беше част от японската военно индустриална машина?

— Той беше войник. — По-точният отговор щеше да бъде, че той беше воин, но това различие едва ли щеше да означава нещо за американците с техния меркантилен манталитет.

— Отричаш ли, че си бил близък с него?

— Не.

Майор Даймънд се зае отново с разпита, като се стараеше тонът му да показва, че той наистина не е сигурен и се опитва да разбере.

— Документите ти бяха подправени, нали, Николай?

— Да.

— Кой ти помогна да получиш тези документи?

Николай не отговори. Майорът кимна и се усмихна.

— Разбирам те. Не искаш да издадеш приятел. Разбирам това. Майка ти беше рускиня, нали?

— Нейната националност беше руска. Във вените й не течеше славянска кръв.

Цивилният го пресече.

— Значи признаваш, че майка ти беше комунистка? Николай намери горчив хумор в мисълта за Александра Ивановна като комунистка.

— Майоре, степента на интерес към политиката у майка ми — една съвсем скромна степен — беше стигнала до политическите права на Атила.

— Ясно — каза цивилният. — Предполагам, че ще отречеш, че баща ти е бил нацист?

— Може и да е бил. От това, което знам, бил е достатъчно глупав. Никога не съм го виждал.

Даймънд кимна.

— Така, това, което казваш, Николай, показва, че по-голяма част от нашите обвинения са истина.

Николай въздъхна и поклати глава. Познаваше американския военен манталитет от две години, но не можеше да се преструва, че приема склонността им да преиначават фактите, за да паснат на някое удобно предположение.

— Ако правилно съм ви разбрал, майоре — честно казано това не ме вълнува много — вие ме обвинявате едновременно, че съм комунист и нацист, че едновременно съм близък приятел на генерал Кишикава и негов наемен убиец, че едновременно съм японски милитарист и съветски шпионин. И вие, изглежда, вярвате, че руснаците са организирали убийството на човека, когото възнамеряваха да подложат на унижение пред военния трибунал, за да получат и те част от пропагандната слава. Всичко това не противоречи ли на рационалното ви мислене?

— Не можем да претендираме, че са ни ясни всички подбуди и мотиви — призна майор Даймънд.

— Наистина ли? Какво подобаващо смирение. Цивилният го стисна болезнено за рамото.

— Не ни трябват умните ти приказки! Не ти ли е ясно, че много си загазил? Тази страна е под военна окупация, а ти си без поданство. Можем да направим каквото си искаме с теб, без нито едно консулство или посолство да се намеси.

Майорът поклати глава и цивилният отпусна рамото му и се отдръпна.

— Не мисля, че този тон ще ни доведе донякъде. Ясно е, че Николай не е от тези, които се плашат лесно. — Той се усмихна малко срамежливо. — Но все пак, това, което каза колегата ми е вярно. Ти си извършил едно углавно престъпление, наказанието за което е смърт. Но има начини, с които можеш да ни помогнеш в борбата срещу интернационалния комунизъм. Само малко съдействие от твоя страна и нещо може да се уреди.

Николай разпозна тона за пазарене. Както всички останали американци и този майор дълбоко в себе си беше търговец. Всичко си имаше цена и по-добрият успяваше да се спазари най-добре.

— Слушаш ли ме? — попита Даймънд.

— Да, чувам ви — отговори Николай, променяйки смисъла.

— Е? Ще сътрудничиш ли?

— Което означава да подпиша вашето признание?

— Това и още нещо. Признанието ти ще обвини руснаците в убийството. Ние също искаме да знаем за хората, които са те внедрили в Сфинкс ФЕ. И за обществото на руските интелектуалци тук и за връзките им с неразкрити японски военни.

— Майоре. Руснаците нямат нищо общо с моите действия. Повярвайте ми, тяхната политика изобщо не ме интересува, така както и вашата. Вие и руснаците сте две леко различаващи се форми на едно и също нещо: господството на посредствеността. Нямам никакви причини да прикривам руснаците.

— Тогава ще подпишеш ли признанието?

— Не.

— Но ти току-що каза…

— Казах само, че няма да прикривам или съдействам на руснаците. Нямам също така никакви намерения да съдействам на вашите хора. Ако искате да ме екзекутирате — със или без подигравката на един военен съд — тогава моля, направете го.

— Николай, ние ще получим твоя подпис върху тези документи, моля те, повярвай ми.

Зелените очи на Николай погледнаха спокойно майора.

— Повече не участвам в този разговор. — Той сведе поглед и се концентрира върху разположението на камъните в играта, което беше запазил в паметта си. Замисли се отново върху най-подходящия ход в отговор на този много сполучлив тенуки.

Майорът и едрият цивилен си кимнаха, след което последният извади един черен кожен калъф от джоба си. Николай не прекъсна концентрацията си, когато сержантът нави ръкава му и цивилният изкара въздуха от спринцовката.

Когато много по-късно се опитваше да си припомни събитията от последвалите седемдесет и два часа, Николай можеше да възстанови само части от преживяното и то без никакъв хронологичен ред по причина на наркотиците, с които го тъпчеха. Единствената аналогия, която можеше да измисли, беше, че случилото се приличаше на игрален филм, в който той беше едновременно актьор и зрител — един филм с ускоряване и забавяне на кадъра, със замразяване на образа и наслагване отгоре, със звука от една сцена, записана върху образа на друга, с отделни подсъзнателни проблясъци, които по-скоро се усещаха, отколкото се възприемаха, с разтегляни, преекспонирани и разфокусирани картини и диалог, пуснат на по-висока скорост.

По това време американските разузнавателни отдели бяха съвсем в началото на опитите с използване на наркотици по време на разпит. Те често правеха грешки, някои от които с трагични последици за човешкия мозък. Едрият цивилен „доктор“ опита най-различни химикали и комбинации върху Николай. Понякога успяваше да докара жертвата си до истерия, друг път до сънлива апатия. Понякога създаваше взаимно изключващи се ефекти, в резултат на които Николай ставаше съвсем спокоен и прозрачен, но така изместен във времето, че когато отговаряше с желание на въпросите, отговорите му нямаха никаква връзка с тях.

През тези три дни, в моментите, когато Николай успяваше да дойде на себе си, той изпадаше в силна паника. Те атакуваха и най-вероятно унищожаваха съзнанието му. Генетичното превъзходство на Николай беше колкото интелектуално, толкова и чувствено. Той се опасяваше, че щяха да пречупят съзнанието му и резултатите от стотици години на селективно размножаване щяха да бъдат сведени до нивото на една човешка развалина.

Често той като че ли беше извън себе си, и Николай зрителят изпитваше съжаление към Николай актьора. По време на тези кратки периоди той се опитваше да не се противопоставя на тези кошмари, да приема безумието на тези усещания. Разбираше интуитивно, че ако се опитва да се бори с пулсиращите приливи на нереалност, нещо в него може да се пречупи от усилията и той никога повече да не бъде в състояние да го възстанови.

На три пъти по време на тези разпити търпението на разпитващите се изчерпваше и те разрешаваха на сержанта да прилага по-старомодни методи. Той го правеше с помощта на една девет инчова тръба от платно, пълна с желязо. Резултатът от допира с това оръдие за мъчение беше ужасяващ. То рядко разкъсваше кожата отгоре, но счупваше костите и разрушаваше тъканта под нея.

Майор Даймънд, който беше цивилизован мъж, невинаги намираше оправдание за подобни действия и напускаше залата за разпит по време на тези побои, за да не бъде свидетел на мъченията, които сам беше наредил. „Докторът“ обаче оставаше, любопитен да види ефекта от болката под влиянието на силни наркотици.

Трите побоя бяха възприети по различен начин от Николай. За първия не си спомняше нищо. Ако не беше затвореното му дясно око и соленият вкус в устата от загубените зъби, той нямаше да знае за него. Второто биене беше особено болезнено. В резултат на остатъчното действие на наркотиците, сетивата му бяха силно изострени. Допирът на дрехите до кожата беше болезнен, болезнено беше и поемането на въздух през ноздрите. В това изключително състояние мъчението беше неописуемо. Той се молеше за безсъзнание, но сержантът беше достатъчно талантлив, за да не го допусне до тази благословена празнота.

Последният побой не беше изобщо болезнен, но много го изплаши. С изключителна яснота Николай получаваше и наблюдаваше наказанието. Той отново беше едновременно зрител и участник и наблюдаваше това, което ставаше, със слаб интерес. Нищо не усещаше; наркотиците бяха притъпили сетивата му. Ужасът произлизаше от факта, че можеше да чува биенето, като че ли звукът беше усилен от мощни микрофони в плътта му. Чуваше как се смачква тъканта, чуваше как се разкъсва кожата, чуваше стърженето на начупени кости, чуваше буйното пулсиране на кръвта във вените. В огледалото на своето съзнание той беше просто ужасен. Съзнаваше, че да може да възприема всичко това, без да усеща нищо, беше безумие, а това, че го посрещаше с безразличие, граничеше с лудост.

В един момент, когато съзнанието му беше близо до реалността, той каза на майора, че е син на генерал Кишикава и че ако не го убият, ще направят огромна грешка, защото няма да му се изплъзнат. Той говореше отпуснато, езикът му беше надебелял от наркотиците, а устата му беше сцепена от побоя, но мъчителите му така или иначе не го разбраха. Беше заговорил несъзнателно на френски.

На няколко пъти по време на тези тридневни разпити се налагаше да му свалят белезниците за по няколко минути. „Докторът“ беше забелязал, че пръстите му бяха бели и студени от липса на кръвообращение, затова му масажираха китките, преди отново да поставят белезниците. Следите от белезниците останаха за цял живот върху китките на Николай.

През седемдесет и третия час, без да знае какво прави и без да се интересува, Николай подписа признанието, с което обвиняваше руснаците. Той се намираше така далече от реалността, че подписа на японски в средата на напечатаната страница, колкото и да се опитваха да насочат треперещата му ръка към края на страницата. Това признание се оказа толкова безполезно, че на американците се наложи да подправят подписа му, което, разбира се, можеха да направят още в самото начало.

Съдбата на това „признание“ беше една метафора за нескопосаната работа на разузнаването. Няколко месеца по-късно, когато американците решиха, че е дошъл моментът да направят един заплашителен ход към руснаците, документът беше донесен на полковник Горбатов от майор Даймънд. Майорът седеше мълчаливо на насрещния стол и чакаше реакцията от това обвинение в активен шпионаж.

Полковникът прегледа документа с безразличие, след което свали очилата си, почисти ги много усърдно с пръстите си и отново ги постави на носа си. С дъното на лъжицата той смачка неразтворените бучки захар в чашата за чай, пое една голяма глътка чай и постави чашата точно в центъра на подноса.

— Е и? — каза той мързеливо.

И това беше всичко. Заплашителният жест беше направен и не му обърнаха внимание. Освен това той не оказа ни най-малък ефект върху прикритата дейност на двете сили в Япония.

За Николай последните часове от разпита се бяха разтопили в смущаващи, но и неприятни сънища. Нервната му система беше така разбита от различните наркотици, че функционираше минимално, а съзнанието му се беше отдръпнало в себе си. Той преминаваше от една степен на нереалност в друга и накрая се озова на бреговете на Киякава, под разцъфналите вишневи дръвчета. До него, но на разстояние, така че генерал Кишикава да можеше да върви между тях, имаше едно младо момиче. Въпреки че никога не я беше срещал, той знаеше, че е дъщерята на генерала. Момичето му разказваше как ще се омъжи един ден и ще има син. И съвсем бегло спомена, че тя и синът й ще загинат по време на бомбардировката над Токио. След като каза това, тя съвсем естествено се оказа Марико, която беше загинала в Хирошима. Николай беше много радостен да я види отново и те изиграха една партия Го за упражнение, като тя използваше вместо камъни черни вишневи цветове, а той бели. Николай беше станал един от камъните на дъската и от микроскопичната си позиция на дъската се оглеждаше за противниковия камък. Опита се да изгради отбранителни „очи“, но всичките се оказаха фалшиви и той хукна по жълтата повърхност на дъската, черните линии се размазваха покрай него, докато стигна края и скочи в дълбоката тъмнина, която се разтвори в неговата килия…

… Където отвори очите си.

Беше прясно боядисана в сиво и нямаше прозорци.

Светлината отгоре беше болезнено ярка. Той отклони погледа си, за да може да вижда.

В тази килия Николай прекара в строг тъмничен затвор три години.

Преминаването от кошмара на разпитите към самотата и тежестта на мълчанието не беше рязко. В началото всеки ден, а после по-рядко, той беше посещаван от същия нервен лекар, който беше констатирал смъртта на генерала. Той само сменяше профилактично превръзките, без да прави някакви усилия да затвори срязаните места или да отстрани счупените кости и хрущяли. При всяко свое посещение лекарят клатеше глава и цъкаше през зъби, мърморейки на себе си, като че ли се възмущаваше, че е допуснал да участва в такава безсмислена жестокост.

Японските пазачи бяха инструктирани да не говорят със затворника, но през първите дни трябваше да му обяснят правилата за ежедневието и за държанието му. Когато се обръщаха към него, те използваха безцеремонната форма на глагола и един повишен тон, в който нямаше лична антипатия, а просто показваше разликата в положението между затворник и пазачи. След като всичко беше установено, те спряха да разговарят с него и през по-голямата част от трите години той не чуваше друг глас, освен собствения си, с изключение на половин час на всеки три месеца, когато беше посещаван от един дребен затворнически служител, който отговаряше за общественото и психологично благополучие на затворниците.

Трябваше да мине почти един месец, преди да изчезнат последните ефекти от наркотиците. Чак тогава той си позволи да се отпусне от страха, който изпитваше от внезапните кошмарни пропадания във време и пространство. Те го връхлитаха и го оставяха запъхтян и плувнал в пот в някой ъгъл на килията, останал без сили и ужасен от мисълта, че мозъкът му е увреден завинаги.

Нямаше никакви запитвания относно изчезването на Хел, Николай Александрович (ТА/737804). Никой не направи усилия да го освободи или да ускори гледането на делото му. Той беше ничий гражданин; нямаше документи; никакъв консул не се появи да защити гражданските му права.

Единственото раздвижване на нещата след изчезването на Николай Хел беше посещението на мисис Шимура и мистър Ватанабе в сградата Сан Шин. Те бяха прекарали няколко нощи, шепнейки и опитвайки се да съберат кураж, за да направят този безнадежден жест към своя благодетел. Набутани в една малка канцелария, те с тихи и бързи думи и с израз на пълно смирение се опитаха да получат някаква информация. През цялото време говореше мисис Шимура, а мистър Ватанабе само се кланяше и беше свел поглед пред лицето на неизчислимата мощ на окупационните сили и техните загадъчни действия. Те съзнаваха, че идването им в бърлогата на американците ги излагаше на опасност да загубят дома си и малкото, което им беше оставил Николай, но чувството им за чест и честност не им позволяваше да постъпят по друг начин.

Единственият резултат от тяхното колебливо и изплашено допитване беше посещение на екип от американската военна полиция, търсещ доказателства срещу Николай. В процеса на обиска, офицерът, който отговаряше за него, конфискува като веществено доказателство колекцията на Николай от репродукции на Кийонобу и Шараку[3], които си беше позволил да купи, когато имаше възможност, чувствайки се разстроен от факта, че притежателите им бяха принудени по икономически причини да продават това национално богатство.

Както се оказа по-нататък, тези репродукции имаха едно второстепенно влияние върху егалитарното американско изкуство. Офицерът, който ги конфискува, ги изпрати в дома си, където синът му се зае да попълни с боички празните места, и така успешно беше спазвал контурите, че майка му отново се убеди в способностите на детето си и го насочи към изкуството. Този надарен младеж най-вероятно е станал родоначалник на движението за поп арт, благодарение на механичната прецизност, с която е прерисувал консерви.

През трите години, които прекара в строг тъмничен затвор, Николай чакаше да заведат дело срещу него за шпионаж и убийство, но никакви официални процедури не бяха предприети. Той не беше съден и осъден и по тази причина беше лишен от най-елементарните привилегии, от които се ползваха обикновените затворници. Японската администрация на затвора Сугамо беше под робството на окупацията. Държаха Николай в строг тъмничен затвор, защото така им беше наредено, въпреки че той беше едно досадно изключение в тяхната строга организация. Той беше единственият затворник не японец; беше единственият неосъден и единственият, който беше държан в строг тъмничен затвор, без да има досие за неподчинение. Той щеше да бъде една обезпокоителна административна аномалия, ако не беше обстоятелството, че хората, от които зависеше съдбата му, просто не се интересуваха от него.

След като неочакваното възвръщане на паниката, причинена от наркотиците, престана да го безпокои, Николай започна да привиква към ежедневната рутина на затворническия живот. Килията му представляваше куб от сив цимент, с размери шест фута, без прозорци, с вградена в тавана лампа, покрита с нечупливо стъкло. Осветлението оставаше включено през цялото денонощие. Отначало Николай мразеше тази ярка светлина, която не му позволяваше да се оттегли в усамотението на тъмнината и правеше съня му неспокоен и лек. Но когато три пъти по време на затворническия му живот осветлението загасна и той остана в пълна тъмнина, докато пазачът забележеше, установи, че така е привикнал с постоянната светлина, че тежестта на обгръщащата го пълна тъмнина го изплаши. Тези три посещения на един доверен затворник, който дойде да смени крушката под зоркото наблюдение на пазача, бяха единствените събития извън установената рутина на живота на Николай, с изключение още на едно прекъсване на електрозахранването през втората му година в затвора. Беше се случило посред нощ, неочакваната тъмнина го беше събудила и той преседя на края на металното легло, докато отново не светна, и чак тогава се върна към съня си.

Освен светлината килията му имаше още три характерни особености: леглото, вратата и тоалетната. Леглото представляваше тясна метална поставка, закрепена за стената, а двата й предни крака бяха зациментирани в пода. По хигиенни причини, то беше на известна височина над пода, но само на осем инча. С цел да бъде безопасно, леглото нямаше странични плоскости или пружина, а само плот, върху който имаше две завивки за удобство и топлина. Леглото заемаше срещуположната страна на вратата, която беше най-интригуващото нещо в килията. Беше изработена от тежка стомана и се отваряше безшумно на добре смазаните панти. От лявата й страна имаше прозорец от дебело армирано стъкло, през който пазачите периодично проверяваха затворниците. В долната част имаше един облицован стоманен панел, закачен на панти, който се повдигаше, за да подадат храната. Третата особеност беше тоалетната — клекало. За да спазят чувството за достойнство, японците я бяха разположили така, че затворникът да не бъде в обсега на наблюдение, докато върши интимните си физиологични нужди. Точно над тази придобивка имаше вентилационен отвор с три инча диаметър.

Затворническият живот на Николай беше препълнен със събития, които точно отмерваха неговото време. Два пъти дневно, сутрин и вечер, той получаваше храна през закачената на панти долна вратичка. Сутрин получаваше съд с вода и малко парче сапун, което правеше слаба, мазна пяна. Всеки ден се къпеше от глава до пети, плискайки с шепи вода, след което се подсушаваше с грубата риза и използваше остатъка от водата, за да измие тоалетната.

Диетата му беше оскъдна, но здравословна. Необработен ориз, яхния от зеленчуци и риба, и слаб, хладък чай. Видът на зеленчуците зависеше от сезона и винаги бяха недоварени и следователно по-полезни. Храната му биваше сервирана на поднос с отделни прегради и две пръчици за еднократна употреба, прикрепени към дъното. Когато долната врата се отваряше, изчакваха затворникът да подаде мръсния поднос заедно с употребените пръчици и хартиената салфетка, преди да му дадат новата храна.

Два пъти седмично, по средата на деня, вратата на килията се отваряше и един пазач го извеждаше навън. Тъй като им беше забранено да разговарят с него, цялата комуникация се осъществяваше с мимики, понякога смешни. Той следваше пазача по коридора до една стоманена врата, която винаги скърцаше, и му разрешаваха да излезе на мястото, определено за упражнения. Беше тясна алея между две безлични сгради, в двата края преградена с тухлени стени. Той можеше да се разхожда там двадесет минути под открито небе и да диша свеж въздух. Знаеше, че е под постоянното наблюдение на пазачите в кулата на края на алеята. В техните прозорци винаги се отразяваше небето и той не можеше да ги види, така че илюзията, че е сам и свободен, беше почти пълна. С изключение на двата случая, когато имаше треска, той никога не се отказваше от тези двадесет минути на открито, независимо дали валеше дъжд или сняг. След като мина първият месец, той започна да използва това време да тича, колкото може по-бързо, нагоре-надолу по тясната алея, опъвайки мускулите си и изгаряйки натрупаната енергия.

В края на първия месец, след като влиянието на наркотиците окончателно изчезна, Николай взе решение за оцеляване, отчасти породено от вродената му упоритост, отчасти от мисълта за отмъщение. Изяждаше храната до трохичка и два пъти на ден, след храна, се упражняваше активно, като си беше измислил програма, която поддържаше всичките му мускули. След упражненията той сядаше в ъгъла на килията в поза лотос и се концентрираше в пулса си, докато изпаднеше в медитация, която, въпреки че беше един блед заместител на мистичните му прехвърляния, беше достатъчна да запази съзнанието му спокойно, необезпокоявано от отчаяние и самосъжаление. Той си налагаше никога да не мисли за бъдещето, но приемаше, че такова ще има, защото противното би го довело до отчаяние, което щеше да го унищожи.

След няколко седмици в затвора, той реши да води някаква сметка за дните като белег на увереност, че някой ден ще се върне към живота. Реши компромисно да нарече следващия ден понеделник и да приеме, че това е първият ден на април. Беше сбъркал с осем дни, но разбра това едва след три години.

Затворническият му живот беше доста натоварен. Два пъти хранене, едно къпане, два сеанса за медитация всеки ден. Два пъти седмично удоволствието да тича нагоре-надолу по алеята. Освен това имаше още два точни ориентира за времето. Веднъж месечно го посещаваше един затворник бръснар, който го бръснеше и остригваше главата му. Възрастният затворник спазваше забраната да не разговаря, но през цялото време намигаше и се хилеше, за да покаже братска солидарност. Също така, веднъж месечно, почти винаги два дни след посещението на бръснаря, след като се връщаше от упражненията си навън, той намираше постелките на леглото сменени, а стените на килията мокри от вода и дезинфектор, чиято миризма продължаваше да се усеща три-четири дни след това.

Една сутрин, след шест месеца в килията, медитацията му беше прекъсната от звука на отварящата се врата. Първата му реакция беше раздразнение и малко страх от това неочаквано прекъсване на установената рутина. По-късно разбра, че това посещение не беше прекъсване на рутината, а още един елемент, чрез който можеше да измерва времето. Веднъж на шест месеца щеше да го посещава един възрастен, преуморен обществен служител, чиито задължения бяха да се грижи за социалните и психологическите нужди на затворниците. Възрастният мъж се представи като мистър Хирата и каза на Николай, че имат разрешение да разговарят. Той седна в края на леглото, постави препълненото си куфарче до себе си, отвори го, порови вътре за празна анкетна карта и я защипа на поставката за документи. С беззвучен и отегчен глас той задаваше въпроси за здравето на Николай, и след всяко кимване правеше отметка за съответния въпрос.

След като проследи с върха на писалката дали е задал всички необходими въпроси, мистър Хирата погледна с влажни, изморени очи и попита дали мистър Хел има да направи някакви официални молби или оплаквания.

Николай поклати автоматично глава, след което промени намеренията си.

— Да — опита се да каже той. Но гърлото му беше набъбнало и се чу само един прегракнал звук. Той изведнъж осъзна, че е загубил навика да говори. Прочисти гърлото си и се опита пак. — Да, сър. Бих искал да получа книги, листа хартия, четки, мастило.

Дебелите извити вежди на мистър Хирата се повдигнаха, той отвърна очи и пое дълбоко въздух. Молбата беше екстравагантна. Щеше да бъде много трудно. Можеше да причини неприятности. Но записа старателно молбата на мястото, предвидено за това.

Николай беше изненадан да установи как отчаяно се нуждаеше от книги, макар и да съзнаваше, че прави грешка, като се надява на нещо, рискувайки да изпита разочарование. Това можеше да наруши финия баланс на неговото мрачно съществуване, в което желанието беше потиснато, а надеждата беше приела вида на очакване Той продължи още по-разумно:

— Това е единственият ми шанс, сър.

— Така ли? Единствен шанс?

— Да, сър. Аз нямам нищо — измърмори Николай и прочисти отново гърлото си. Да говори беше толкова трудно! — Нямам нищо, с което да занимавам мислите си. И ми се струва, че започвам да полудявам.

— Така ли?

— Започвам често да си мисля за самоубийство.

— А-а, — намръщи се силно мистър Хирата. Защо трябваше винаги да има такива проблеми? Проблеми, за които няма точни инструкции в ръководството с наредбите. — Ще докладвам за молбата ви, мистър Хел.

По тона на гласа му Николай заключи, че молбата няма да бъде направена много енергично и най-вероятно щеше да потъне в бездната на бюрокрацията. Беше забелязал, че погледът на мистър Хирата попадаше често върху пребитото му лице, където белезите и подутините личаха ясно, и всеки път той отместваше очи с неудобство и притеснение.

Николай докосна с пръст сцепената си вежда.

— Не бяха вашите пазачи, сър. Повечето от раните ми са вследствие на разпита, проведен от американците.

— Повечето от тях? А останалите?

Николай погледна към пода и се прокашля. Гласът му беше стържещ и слаб, а точно сега трябваше да бъде разговорлив и убедителен. Той си обеща, че повече няма да допусне да отвиква да използва гласа си поради липса на събеседник.

— Да, повечето. Останалите… Трябва да призная, че аз самият си причиних някои сам. В отчаянието си блъсках главата си в стената. Беше глупаво и ме е срам, че го направих, но нищо друго не занимаваше съзнанието ми… — Той позволи на гласа си да прекъсне, като продължаваше да гледа пода.

Мистър Хирата се почувства обезпокоен от мисълта да се занимава със самоубийства, още повече че до пенсиониране не му оставаше много. Той обеща, че ще направи каквото може и си тръгна много разтревожен от голямото за всеки общински служител притеснение: необходимостта да вземе самостоятелно решение.

Два дни по-късно, когато се върна от двадесетте минути, прекарани на чист въздух, Николай намери на леглото си един пакет, обвит с хартия. Той съдържаше три стари книги, които миришеха на плесен, един пакет с петдесет листа и бутилка западно мастило, както и една евтина, но нова писалка.

След като разгледа книгите, Николай изпадна в униние. Те бяха безполезни. Мистър Хирата беше отишъл в една книжарница за книги от втора ръка и беше купил (със свои собствени пари, за да избегне административните усложнения и официални запитвания, които най-вероятно щяха да доведат до забрана) трите най-евтини книги, които беше намерил. Без да разбира никакъв друг език, освен японски, но знаейки от досието на Николай, че говори френски, мистър Хирата купи това, което предполагаше, че са френски книги, от купчина, която беше част от библиотеката на един мисионер, конфискувана по време на войната. Свещеникът беше баск и такива бяха и книгите. Всичките бяха отпечатани преди 1920 г., едната беше описание на живота на баските, написано за деца, изпъстрено с оферти от провинциалния живот. Въпреки че книгата беше на френски, тя нямаше някаква стойност за Николай. Втората книга беше малко томче с баски поговорки, притчи и народни приказки, написани на баски върху лявата страна на страницата и на френски върху дясната страна. Третата беше един френско-баски речник, съставен през 1898 година от един свещеник, който с надут и дълъг предговор се опитваше да идентифицира изучаването на баския език с проява на благочестие и смирение.

Николай захвърли книгите и клекна в ъгъла, който си беше определил за медитация. Беше допуснал грешката да се надява и сега плащаше с разочарование. Започна да плаче горчиво, силни ридания излизаха неконтролируемо от гърлото му. Той се премести към ъгъла с тоалетната, така че пазачът да не може да види това пречупване. Беше изненадан и изплашен, като разбра колко близо до повърхността беше ужасното отчаяние, независимо от факта, че си беше наложил да живее с действителността, и да избягва всички мисли за миналото и бъдещето. Чувствайки се изхабен и изпразнен от сълзите, той изпадна в медитация и след като се успокои реши да обмисли всичко отново.

Въпрос: защо така отчаяно се беше надявал на тези книги, че беше допуснал да стане толкова уязвим към болката от разочарованието? Отговор: без да го признава пред себе си, беше забелязал, че интелектът му, обогатен от тренировките на Го, имаше нещо общо с един постояннотоков двигател, който, оставен да работи без товар, щеше да започне да работи все по-бързо и по-бързо, докато изгори. Затова беше свел живота си до рутина и затова прекарваше повече от необходимото в приятна медитация. Нямаше с кого да поговори и избягваше да мисли. Съзнателно се налагаше да не използва мозъка си от страх, че ще се отдаде на паника и отчаяние в тази самотна килия. Затова така здраво се беше вкопчил в идеята да има книги и хартия, защото страхотно се нуждаеше от компанията и заниманието, което те щяха да му донесат.

И това бяха тези книги? Детски приказки за пътешествия; едно тънко томче с народни мъдрости; и един речник, съставен от един превзет благочестив свещеник!

И повечето от тях на баски, един език, за който Николай почти нищо не знаеше — най-древният език в Европа, без да има нещо общо с другите езици по света, употребяван единствено от баското население, с тяхното по-особено кръвообращение и черепно оформление… Николай продължаваше да клечи неподвижно, опитвайки се да се справи с проблема. Имаше само един отговор: трябваше да използва тези книги. С тях би могъл да научи баски. Все пак имаше доста повече отколкото е имало на Розетския камък[4]; той имаше превод на два езика и речник. Мозъкът му беше трениран от абстрактната геометрия на Го. Беше работил като шифровчик. Щеше да конструира баската граматика. И щеше да опресни познанията си и по другите езици.

Щеше да преведе баските народни мъдрости на руски, английски, японски, немски. Наум би могъл да опита да ги преведе и на своя уличен китайски.

Той свали завивките от леглото, коленичи до него и нареди книгите, хартията, мастилото и писалката. В началото се опитваше да обуздае ентусиазма си в случай че решат да му отнемат съкровището, изпращайки го отново към това, което Сент Екзюпери нарича „мъчението на надеждата“. И наистина, следващото упражнение на алеята беше мъчение за него. Той се върна, подготвен да не намери книгите. Но те бяха все още там и той се отдаде на удоволствието от умствения труд.

След като откри, че почти е загубил гласа си от липса на употреба, реши да започне да говори на себе си по няколко часа на ден, измисляйки си ситуации или разказвайки на глас политическите и интелектуалните истории на народите, чиито езици говореше. В началото се чувстваше малко неудобно, като говореше сам на себе си. Притесняваше се да не би пазачите да помислят, че е загубил разсъдъка си. Скоро обаче му стана навик да мисли на глас и през целия ден си мърмореше сам. От годините, прекарани в затвора, Хел придоби един характерен начин на говорене с много тих, почти шепнещ глас, който можеше да бъде разбран само благодарение на изключително точното му произношение.

В по-късните години този определен, полушепот оказваше обезкуражаващо и смразяващо въздействие върху хората, с които му се налагаше да се среща, практикувайки своята особена професия. А за тези, които бяха допуснали фаталната грешка да извършат предателство спрямо него, този мек и точен глас беше част от нощните им кошмари.

Първата поговорка в книгата беше „Zahar hitzak, zuhur hitzak“, която беше преведена като „Старите пословици са мъдри пословици“. В неговия непълен речник за думата zahar имаше дадено само едно значение — „стар“. Първите бележки на неговата аматьорска граматика гласяха:

Zuhar = мъдър.

Множественото число на баски е или „ак“ или „zak“.

Коренът за старинна поговорка (пословица) е или „hit“,

или „hitz“.

Забележка: глаголът „казвам/говоря“ вероятно се образува от този корен.

Забележка: възможно е паралелни структури да не изискват глагол в просто време.

С това оскъдно начало, дума по дума, понятие по понятие, структура по структура, Николай създаде граматика на баския език. В началото се опитваше да произнася езика, който учеше, за да го запази жив в паметта си. Без да има кой да го насочва, той допусна грешки, които щяха да преследват говоримия му баски завинаги, за най-голямо удоволствие на баските му приятели. Например, той реши, че h трябва да е нямо, както във френския език. Освен това му се наложи да реши как да произнася баското „х“. Съществуваха няколко възможности. Можеше да бъде „з“ или „ш“, или „ч“, или гърленото германско „х“. Той се спря на последното. Което се оказа грешно, за негово постоянно притеснение.

Животът му беше запълнен, дори прекалено, със събития от които все още не се беше уморил. Денят му започваше със закуска и баня със студена вода. След като успееше да изразходва част от физическата си енергия с упражнения, той си позволяваше половин час медитация. След това започваха заниманията му по баски език, които му заемаха времето до вечеря. След това отново се упражняваше, докато изтощеше тялото си. Следваше още половин час медитация. След това сън.

Бягането два пъти седмично по пътеката беше за сметка на ученето на баски език. Всеки ден, докато се хранеше или упражняваше, той си говореше на един от езиците, които знаеше, за да ги поддържа свежи в паметта си. Тъй като знаеше седем езика, той реши всеки отделен ден на седмицата да бъде за един конкретен език, така че неговият седмичен календар имаше следния вид: Monday, вторник, lai-bai-sam, jeudi, Freitag, Larunbat и Nitiyoo-bi.

Най-важното събитие, което се случи през тези години на строг тъмничен затвор, беше появата на нещо като шесто чувство. Това стана почти без негово желание. В началния стадий той дори не осъзна какво точно се е случило. Обикновено тези, които изучават феномена на паравъзприемчивостта, приемат, че така нареченото шесто чувство или усещането за близост, е било нещо обикновено за първобитния човек, така както и останалите сетива. Но постепенно е закърняло с промяната на живот на древния човек и най-вече с прекратяване на ловуването. Освен това изключителното естество на „шестото чувство“ произлиза от енергия на централната мозъчна кора, диагонално противоположна на рационалното мислене, което разграничава изцяло човека от животното. У някои примитивни племена все още се срещат подобни рудиментарни възможности. Дори и най-слабо развитите от тях понякога получават импулси от атрофираните остатъци на тази система, които ги карат да изтръпват от усещането, че някои ги наблюдава отзад или че някой мисли за тях, или изпитват това особено чувство за обреченост или щастие; но това са преминаващи и мимолетни усещания, на които почти не се обръща внимание, защото не могат да се вместят в схващанията на прозаичната логика и защото приемането им ще подкопае удобното схващане, че всички феномени са в рамките на рационалния спектър.

Много рядко и то при обстоятелства, които е трудно да се обяснят, шестото чувство може да се появи с пълна сила и у съвременния човек. Николай Хел беше един характерен пример за това. Целият му живот беше подвластен изключително на умствена дейност и вътрешно преживяване. За един дълъг период той беше мистик и беше изпитал екстаза на преминаването и затова не му беше чуждо всичко алогично. Го беше приучила мозъка му да си представя нещата във вид на течни пермутации, а не с елементарната структура проблем — решение, така характерна за западните култури. След това в резултат на едно шокиращо събитие беше останал за дълго време сам със себе си. Всички тези фактори съответстват на това, което кара човек в наше време да притежава такава допълнителна дарба (или тегоба).

Тази система за възприемане се развиваше така бавно и неусетно, че Николай близо една година не беше осъзнал съществуването й. Животът му в затвора беше подчинен на толкова кратки и излишни периоди, че той нямаше представа за реалното време извън стените му. Никога не се самосъжаляваше и никога не се отегчаваше. В противоречие с физическите закони, времето тежи само когато е незапълнено.

Едно посещение на мистър Хирата стана причина за съзнателното разпознаване на тази дарба. Николай работеше над книгите си, когато надигна глава и каза на глас на немски, защото беше петък:

— Странно. Защо мистър Хирата идва да ме посети? — След това погледна към импровизирания си календар и видя, че наистина бяха минали шест месеца от последното посещение на мистър Хирата.

Няколко минути по-късно той отново прекъсна ученето си, чудейки се кой е този непознат с мистър Хирата, защото усещаше, че човекът който се приближава, не е някой от обичайните пазачи. Всеки от тях имаше характерно присъствие, което Николай разпознаваше.

Скоро след това вратата на килията беше отключена и мистър Хирата влезе, придружен от един млад мъж, който се обучаваше на социална работа в затворническата система. Той остана нерешително настрана през цялото време, докато по-възрастният мъж задаваше рутинните въпроси и методично проверяваше отговорите в своята папка. В отговор на допълнителните въпроси Николай поиска още хартия и мастило, което накара мистър Хирата да проточи врат и да засмуче въздух между зъбите, искайки да покаже колко невъобразимо трудно е изпълнението на това искане. Но нещо в неговото държание говореше на Николай, че молбата му ще бъде удовлетворена.

Когато мистър Хирата започна да се приготвя за тръгване Николай го попита:

— Извинете, сър. Минахте ли покрай килията ми преди десет минути?

— Преди десет минути? Не. Защо питате?

— Не сте минали покрай килията ми? Тогава да сте си мислили за мене?

Двамата служители се спогледаха. Мистър Хирата беше информирал ученика си за опасните намерения на затворника да се самоубие.

— Не — започна по-старшият — не мисля, че аз — ах, един момент! Да, наистина! Точно преди да влезем в това крило аз говорих на този млад човек тук за вас.

— Ах — каза Николай. — Тогава това обяснява всичко.

Двамата се погледнаха притеснено.

— Обяснява какво?

Николай осъзна, че щеше да бъде едновременно трудно и нелюбезно да обясни нещо, толкова абстрактно и неосезаемо на един обществен служител, затова поклати глава и каза:

— Нищо. Не е нещо важно.

Мистър Хирата повдигна рамене и си тръгна.

За остатъка от деня и през по-голямата част от следващия ден Николай осмисляше новата възможност, която беше открил в себе си — да приема парасензорно физическото присъствие и насочената мисъл на друг човек. По време на двадесетте минути упражнения в тесния двор, под мрачното небе, той затвори очи, докато вървеше, и провери дали може да се концентрира върху някоя особеност на стените и да я разпознае когато я приближи. Той установи, че може; дори можеше да се завърти със затворени очи и да изгуби ориентация и пак да открие пукнатина в стената или по-особен камък; да отиде направо до тях, да посегне и да ги докосне. Следователно това усещане за присъствие действаше до известна степен и за неживи предмети. Докато правеше това той усети един поток от човешка концентрация, насочен към него, и разбра, въпреки че не можеше да види нищо през отражателните стъкла на кулата на пазачите, че лудориите му са били забелязани и обсъдени от мъжете горе. Той можеше да различи по качество концентрациите и да каже, че принадлежат на двама мъже, единият със силна воля, другият с по-слаба воля или може би по-малко заинтересован от проявите на един луд затворник.

Когато се върна обратно в килията той продължи да размишлява върху тази дарба. Откъде беше дошла? За какво можеше да се употреби? Доколкото можеше да си спомни, тя очевидно се беше развила през последната година в затвора. И така бавно се беше оформяла, че той не можеше да си спомни кога се е появила. От известно време насам той знаеше без да се замисля върху това кога пазачите приближаваха и дали е ниският с очи като стена, или е другият, който прилича на полинезиец. И още щом се събудеше, знаеше кой от доверените затворници щеше да му донесе закуската.

Но дали бе имало такива случаи и преди затвора? Да. Да, спомни си той. Винаги бяха съществували скромни, атрофирани сигнали от сетивата му. Още като дете той знаеше веднага след като влезеше в къщата, дали е празна или има някой. Дори и в тишината той разбираше, когато майка му си спомняше или забравяше за някое негово задължение. Във всяка стая, в която влизаше, той усещаше останалия от скорошен спор или любене заряд във въздуха. Но беше приемал всичко това като нещо обичайно. В известна степен беше прав. Много деца и някои възрастни усещат понякога такива вибриращи, недоловими сигнали с остатъците от тяхната система за присъствие, но обикновено го обясняват с понятия като „настроение“, „напрегнатост“, „интуиция“. Единственото необичайно нещо при Николай беше, че той винаги беше обръщал внимание на тези съобщения.

Тази паравъзприемчивост се беше проявила силно по време на заниманията му с пещернячество, но тогава той не й беше обърнал внимание. При особени условия, като абсолютна тъмнина, нарастващ страх, изключителни физически усилия, примитивната мощ на централната мозъчна кора на Николай се включваше в сетивната му верига. Дълбоко под земята, с тонове скали над него, в заплетен лабиринт, с пулсиращи от усилието слепоочия, той трябваше само да затвори очи (за да прекъсне системата за зрително възприятие) и да използва това шесто чувство, за да каже, с непоклатима точност в коя посока има проход и в коя скали. Неговите приятели отначало се шегуваха с „догадките“ му. Една нощ, докато седяха пред входа на една пещера, която бяха обходили през деня, разговорът се завъртя около необичайната възможност на Николай да се ориентира. Един млад мъж изказа предположение, че без да го съзнава Николай разчита едно неуловимо ехо от своето дишане и от триенето на краката си и най-вероятно различната миризма на подземния въздух, и от тези леки, но не и тайнствени сигнали, той успява да изгради своите „догадки“. Николай нямаше нищо против да възприеме това обяснение. В действителност това не го засягаше силно.

Един от групата, който изучаваше английски за да получи по-добра работа в окупационните сили, удари Николай по рамото и изръмжа:

— Добри са тези западняци в ориентирането.[5]

А друг, едно жилаво момче с маймунско лице, който беше смешникът на групата каза, че изобщо не е странно това, че Николай вижда в тъмното. Та той самият е човек на мрака.

Тонът на това изказване показваше, шегата, но след него около огъня настана за няколко секунди тишина, докато се опитваха да разгадаят смисъла на тази засукана игрословица, която беше нещо типично за хумора на маймунското лице. Когато разбраха смисъла им, се разнесоха викове за пощада, а едно от момчетата замери с шапката си нахалния смешник.[6]

Николай посвети ден и половина на новото усещане и откри някои неща за естеството му. На първо място, това не беше просто сетиво като чуването и виждането. По-добро сравнение можеше да се направи с усещането за допир, тази сложна група от реакции, които включват чувствителност към горещина и натиск, главоболие и гадене, усещането в асансьора за издигане и падане, управлението на равновесието чрез течността в средното ухо — всичко, което малко неточно се слага под общ знаменател „допир“. При шестото чувство съществуват две точни класификации на реакции — качествена и количествена — и две големи подразделения за контрол, пасивен и активен. Количествената страна се занимава с по-простите неща като разстояние и посока на одушевения или неодушевения обект. Николай скоро разбра, че обхватът на приемане при случай на неодушевен обект — книга, камък, замечтан човек, беше доста ограничен. Присъствието на такъв обект може да се регистрира на не повече от четири — пет метра. След това сигналите ставаха твърде слаби, за да се доловят. Обаче, ако Николай се концентрираше върху обекта и изградеше един силов мост, разстоянието можеше да се увеличи приблизително два пъти. Ако обектът беше човек (или в някои случаи животно), който мислеше за Николай и изпращаше свои сигнали, разстоянието можеше да се увеличи още два пъти. Втората страна беше качествената, но тя ставаше осезаема само когато се отнасяше за човешки същества.

Николай не само можеше да отчете разстоянието до даден излъчващ източник, но можеше със съответните вибрации на собствените си чувства да долови качеството на излъчването: приятелско, неприятелско, заплашително, любвеобилно, озадачено, ядосано, страстно. Тъй като цялата система се възбуждаше от централната мозъчна кора, най-добре се възприемаха примитивните емоции: страх, омраза, страст.

След като откри тези малки особености на своята дарба, Николай се върна към ученето си и към упражненията, които поддържаха знанията на езици. Той съзнаваше, че докато беше в затвора, от тази му дарба едва ли щеше да има голяма полза, освен да отгатва кой го посещава. Нямаше как да предположи, че през следващите години тази негова способност щеше да му помогне не само да стане един от най-добрите изследователи на пещери, но щеше да му служи едновременно като оръжие и като защита в призванието му на професионален унищожител на международни терористи.

Бележки

[1] В развитието на тази книга Николай Хел използва прийомите и тактиките на „гол/убивам“, но това няма да бъде описвано с подробности. В една своя по-ранна книга авторът беше описал опасен инцидент в планината. По време на снимките на филм по тази книга, беше убит един млад и надежден алпинист. В една по-късна книга авторът разказа за кражба на картини от добре охраняван музей. Много скоро след появата на същата книга в италиански превод, в Милано бяха откраднати три картини по описания в романа начин.

Елементарната отговорност пред обществото не позволява на автора сега да описва тактика и прийоми, които биха могли да причинят вреда някому, въпреки че биха били интересни за определен кръг читатели. По подобна причина авторът ще се въздържа от подробни описания на някои сексуални техники, защото биха могли да се окажат опасни и болезнени за някой неопитен. — Б.а.

[2] Виж обясненията за хода на играта в началото на книгата. — Б.пр.

[3] Японски художници от миналия век. — Б.пр.

[4] Древен камък, открит край село Розета, Франция, на който е имало надпис на три различни езика, единият от които неизвестен дотогава. Френският учен Шамполион, излизайки от предположението, че надписът е един и същ и на трите езика, успя да разчете непознатите йероглифи и да състави езика, използувайки надписите на другите два, единият от които е бил старогръцки. — Б.пр.

[5] Игра на думи. На английски начинът на изписване на ориентиране и ориенталец е подобен. — Б.пр.

[6] Игрословицата е почти като пример на второкурсник изучаващ Шекспир. Японците произнасят името на Николай Хел като Нико Херу. Но на английски името се произнася като думата hell, означаваща ад, пъкъл. — Б.а.