Треванян
Шибуми (28) (Начин за игра на Шибуми)

Полето с пещерите. Връх Пиер Сент Мартин

Освен че беше раздразнен и физически изтощен, Даймънд имаше чувството, че изглежда глупав, гледан отстрани как се препъва в мъглата, хванат послушно за въжето, закачено за кръста на този водач, чиято размазана фигура виждаше от време на време на десетина фута пред себе си. Въжето около кръста на Даймънд продължаваше назад през блестящата мъгла, където на другия му край го беше стиснал Стар; от своя страна тексасецът беше завързан за палестинския специализант Хаман, който се оплакваше всеки път, като спираха да почиват, сядайки върху влажните камъни на този висок проход. Арабинът не беше свикнал с такива продължителни упражнения; новите му туристически обувки притискаха глезените му, а ръката го болеше от напрежението да стиска здраво въжето, което го свързваше с другите, ужасен да не остане сам на този непознат терен. Нямаше нищо общо с това, което си беше мислил, позирайки пред огледалото в стаята си в хотела в Онат преди два дена. В огледалото се беше оглеждала една романтична фигура с туристически дрехи и обувки, с тежък магнум в кобура отстрани. Беше се упражнявал да вади пистолета колкото можеше по-бързо, и се беше възхищавал на професионалиста, който го гледаше отсреща. Спомни си колко беше развълнуван преди един месец в същите планински поляни, когато беше изпразнил пистолета си в треперещото тяло на онази еврейка, след като Стар я беше убил.

Даймънд се дразнеше и от непрекъснатото тананикане и пеене на възрастния водач, който ги водеше бавно нагоре, заобикаляйки ръбовете на безбройните дълбоки дупки, запълнени с гъста пара. Водачът се обръщаше и ги предупреждаваше за опасността с екстравагантни мимики, разтваряйки широко уста и очи и въртейки ръце, показвайки как човек пада и се пребива. Не само носовият вой на баските песни подронваше търпението на Даймънд, а фактът, че гласът като че ли идваше отвсякъде. Ефект, който се дължеше на бялата мъгла.

Даймънд се беше опитал да попита водача още колко щяха да вървят пипнешком през тази супа, колко още оставаше до скривалището на Гнома. Но единственият отговор беше хилене и кимане. Когато испанският баск, който ги беше посрещнал в селото, ги свърза с водача, Даймънд го попита говори ли английски. Дребният възрастен човек се ухили и каза: „Много малко“. Когато малко по-късно го попита колко още им остава, получи същия отговор. Това беше достатъчно странен отговор, който накара Даймънд да го попита за името му. „Много малко“.

О, чудесно, просто прекрасно!

Даймънд разбираше защо Председателят го беше изпратил лично да се справи с проблема. Да му поверят такава леснозапалима информация, беше израз на специално доверие, което беше добре дошло след известната студенина, която настъпи в отношенията им след смъртта на онези „септемврийци“. Но вече от два дни бяха в планината, завързани с въже като деца, играещи на сляпа баба. Бяха прекарали една студена и неприятна нощ върху каменистата земя, вечеряйки сух хляб, мазна наденица, от която устата пламваше, и прясно вино от някакъв мех, с който Даймънд така и не успя да се справи. Колко ли още им оставаше, докато стигнат до скривалището на Гнома? Ако само този глупав селянин спреше с това монотонно пеене…

В този момент той го направи. Даймънд почти се блъсна в ухиления водач, който беше спрял в средата на едно осеяно със скали плато.

Когато Стар и Хаман се присъединиха към тях, водачът им обясни с мимики, че трябва да останат тук, докато той отиде по някаква работа.

— Колко време няма да ви има? — попита Даймънд, произнасяйки бавно всяка дума, като че ли това можеше да помогне.

— Много малко — отговори водачът и изчезна в гъстата мъгла. Един момент по-късно чуха гласа му едновременно от всички посоки:

— Настанете се удобно, приятели.

— Тази лайняна глава все пак говорела американски — каза Стар. — Какво, по дяволите, става?

Даймънд разтърси глава, тишината наоколо го потискаше.

Минаха минути и чувството за изоставеност и опасност беше толкова силно, че накара дори и оплакващият се арабин да замълчи. Стар извади пистолета си и освободи спусъка.

Идвайки като че ли отблизо и далече гласът на Николай Хел прозвуча с характерната си мекота:

— Измисли ли го вече, Даймънд?

Те се напрегнаха, взирайки се през процеждащата се светлина. Нищо.

— Господи Исусе Христе! — прошепна Стар.

Хаман започна да стене.

На не повече от десет метра от тях беше застанал Хел, невидим в бялата мъгла. Беше навел настрани главата си, съсредоточавайки се да различи трите съвсем различни вълни, които се излъчваха от тях. И в трите имаше паника, но от различно качество. Арабинът се разпадаше. Стар беше на ръба да започне да стреля слепешката в заслепяващата пара. Даймънд се опитваше да се съвземе.

— Разпръснете се! — прошепна Стар. Той все пак беше професионалист.

Хел усети, че Стар се премести наляво от него, а арабинът запълзя на четири крака, опипвайки пред себе си за отвори на дупки, които не можеше да види. Даймънд стоеше, приковал вниманието си.

Хел освободи двойния спусък на всеки от пистолетите, които беше получил преди години от датския фабрикант. Аурата на Стар се приближаваше отляво. Хел стисна дръжката толкова здраво, колкото можеше, прицели се в средата на аурата на тексасеца и натисна спусъка.

Трясъкът от двойните дула, стрелящи едновременно, беше оглушителен. За момент Хел видя Стар да полита назад, разперил широко ръце, лицето и гърдите му бяха размазани. След това мъглата се сключи отново.

Хел остави пистолета да падне. От отскока усещаше ръката си като изкълчена.

Арабинът започна да скимти. Всяка негова частичка го караше да бяга, но в коя посока? Той клекна и замръзна, а отпред на панталона му се появи тъмно петно. Опитвайки се да пълзи възможно най-близо до земята, той напредваше, напрягайки се да види нещо в мъглата. Формата на една морена се появи пред него. Той прегърна скалата за успокоение, ридаейки тихо.

Гласът на Хел беше много близък и мек:

— Бягай, козарю.

Арабинът ахна и отскочи настрани. Последният му вик продължи дълго, докато падаше в отвора на една от дълбоките пещери. Приземи се с плясък на дъното й.

Докато ехото от падащите камъни заглъхваше, Хел се облегна на морената и пое дълбоко въздух. Вторият пистолет се поклащаше в ръката му. Той насочи концентрацията си към Даймънд, който стоеше все още без да мърда в мъглата пред него и малко наляво.

След неочаквания писък на арабина, тишината звънеше в ушите на Даймънд. Той дишаше плитко през устата си, за да не издава шум, очите му обхождаха пелената от мъгла, кожата му беше станала болезнено чувствителна.

Мина цяла вечност от десет секунди и той чу приглушения затворнически глас на Хел:

— Е? Не искаше ли и ти същото? Каубоят лице в лице с врага?

Даймънд въртеше главата си, опитвайки се отчаяно да разбере посоката, от която идваше гласът. Нищо не се получаваше! Всички посоки изглеждаха верни!

— Нека да ти помогна, Даймънд. Сега се намираш приблизително на осем метра от мене.

В коя посока? В коя посока?

— Не е зле да стреляш, Даймънд. Може да си късметлия.

Не трябва да говори! Той ще стреля по посока на гласа му!

Даймънд хвана с двете си ръце тежкия магнум и стреля в мъглата. Отново наляво, след това надясно, след това още по-наляво.

— Ти, кучи сине! — извика той, все още стреляйки. — Ти, кучи сине!

Пистолетът му изщрака напразно.

— Кучи син. — Даймънд свали пистолета с усилие. Цялата горна част на тялото му трепереше от отчаяние.

Хел докосна ухото си с върха на пръстите. Беше лепкаво и щипеше. Едно парче от близката скала го беше одраскало. Той вдигна втория пистолет и го насочи към мястото в мъглата, откъдето идваха бързите импулси на паникьосаната аура.

След което спря и свали пистолета.

Неочакваната бяла мъгла беше превърнала отмъщението му в механично клане на препънати животни. В това нямаше задоволство, нито пък умение и смелост. Знаейки, че ще са трима добре въоръжени, Хел беше донесъл със себе си само двата пистолета, ограничавайки се с два изстрела. Беше се надявал да има някаква борба.

Но това? И този емоционално разтреперан търговец в мъглата? Беше прекалено презрян, за да заслужава отмъщение.

Хел започна да се отдръпва безшумно от скалата, оставяйки Даймънд да трепери, сам и изплашен в мъглата, очаквайки внезапна смърт.

След това спря. Спомни си, че Даймънд беше слуга на компанията-майка и корпоративен лакей. Замисли се за нефтените кладенци, които замърсяваха морето, за мините в девствените земи, за газопроводите през тундрата, за атомните електроцентрали, построени независимо от протестите. Спомни си старинната поговорка. Кой трябва да свърши трудните неща? Този, който може. С дълбока въздишка и с отвращение той се обърна и вдигна ръка.

Маниакалният писък на Даймънд се преплете с рева на пистолета и неговото ехо. През разпръсналата се за момент мъгла Хел видя разпереното тяло да се завърта във въздуха.