Треванян
Шибуми (21) (Начин за игра на Шибуми)

Среден Бимли

Безукорният ролс, модел 1931-ва, на сър Уилфред захрущя по едрия пясък на частната алея и спря пред двойната врата на една къща, чийто най-голям чар се криеше в естетичното безредие, получено от безплановото й строене в резултат на много архитектурни импулси.

Пресичайки ливадата, за да ги поздрави, към тях вървеше жилеста жена на неопределена възраст заедно с две момичета в средата на двадесетте.

— Мисля, че ще се забавляваш тук, Николай — каза сър Уилфред. — Нашият домакин е магаре, но него го няма. Жена му е малко смахната, но дъщерите са изключително услужливи. В действителност, дори са си спечелили известна слава с тази репутация. Какво мислиш за къщата?

— Като взема предвид английската ви склонност към самохвалство чрез очерняне на нещата — нещо от сорта на това, което те кара да наричаш твоя ролс таратайка — изненадан съм, че не описа къщата като някоя от тридесет и седма година.

— Ах, лейди Джесика! — обърна се сър Уилфред към по-възрастната жена, която се приближи, облечена в лятна рокля с неопределен цвят. Ето гостенинът, за когото ви телефонирах. Николай Хел.

Тя притисна влажната си ръка в неговата.

— Толкова се радвам, че ще бъдете тук. Тоест да се запозная с вас. Това е дъщеря ми Бродерик.

Хел се здрависа с едно свръх слабо момиче, чиито очи изглеждаха огромни на измършавялото й лице.

— Знам, че името е необичайно за момиче — продължи лейди Джесика, — но мъжът ми беше така убеден, че ще имаме момче — искам да кажа, че той искаше да има момче, в смисъл на баща да се грижи за син. Но вместо това получи Бродерик — тоест ние я получихме.

Хел се опита да се освободи от здрависването на момичето.

— Бродерик е модел — обясни майка й.

Беше се досетил. Имаше някаква пустота в израза й и позите, които заемаше — бяха типични за моделите, лансирани в момента.

— Нищо особено — каза Бродерик, опитвайки се да се изчерви под щедро положения грим. — Случайна работа за някои списания.

Майката потупа ръката на дъщеря си.

— Недей да казваш, че вършиш случайна работа. Какво ще си помисли мистър Хел.

Едно прокашляне от страна на втората дъщеря принуди лейди Джесика да каже:

— Ах, да. А това тук е Мелпомена. Възможно е някой ден да стане артистка.

Мелпомена беше по-нормална, с едър кокал, плътен задник, розови бузи и чисти очи. Хокейният стик би й отивал. Ръкостискането й беше твърдо и кратко.

— Наричайте ме просто Пом. Всички ме наричат така.

— А-а… дали ще можем да се освежим? — предложи сър Уилфред.

— О, разбира се! Момичетата ще ви покажат всичко — искам да кажа, къде се намират стаите ви и всичко. Какво ли ще си помислите?

Докато Хел вадеше нещата от торбата си, сър Уилфред почука и влезе.

— Е, какво ще кажеш за мястото? Ще ни бъде уютно тук за няколко дни, докато господарите обмислят неизбежното, нали? Свързах се с тях и казаха, че до утре сутринта ще стигнат до решение.

— Кажи ми, Фред, вашите момчета държат ли под око „септемврийците“?

— Твоята цел? Разбира се.

— Ако предположим, че правителството се съгласи с моето предложение, бих искал да получа всички материали, които имате.

— Не съм и очаквал друго. Всъщност, убедих господарите, че ти така можеш да изработиш нещата — ако решението им е в тази посока — че да няма и следа от намеса или каквато и да е отговорност от наша страна. Ще стане ли така?

— Не съвсем. Но мога да го направя така, че каквото и да подозира компанията-майка да не докаже вашата намеса.

— Не е чак толкова зле, предполагам.

— За щастие, хванахте ме, преди да мина паспортната проверка, така че пристигането ми не е отразено във вашите компютри, а следователно — и в техните.

— Не бих разчитал много на това. Компанията-майка има хиляди очи и уши.

— Вярно е. Абсолютно ли си сигурен, че къщата е благонадеждна?

— О, да! Дамите не могат да се нарекат много проницателни, но притежават едно много съществено качество — невежи са. Нямат и най-малка представа какво правим тук. Дори не знаят аз с какво се занимавам. А мъжът на къщата, ако изобщо може да се нарече така, не би могъл да нанесе вреда. Рядко го допускаме в страната.

Сър Уилфред продължи да обяснява, че лорд Бифен живее в Дордон и е водач на ято старци, избягали от данъците, които опустошават тази част на Франция за неудоволствие на местните селяни. Семейство Бифен бяха нещо типично: ирландски перове, които всяко поколение заздравяваха своите западащи финанси с малко американска кръв. Джентълменът беше надминал себе си в желанието си да избегне данъците и се беше забъркал в съмнителни афери в няколко пристанища на Бахамите. Те го бяха предали на правителството, както и неговите английски фондове, и той беше станал много сговорчив, оставайки във Франция, както му бяха наредили, където се правеше на умен бизнесмен, мамейки местните жени с антични мебели и автомобили. Винаги пресрещаше пощата от жена си, за да се предпази от разкрития на прегрешенията си.

— Стар, глупав фукльо! Познат ти е този тип. Чуждестранни вратовръзки, шорти, обувки и чорапи до глезените. Но жена му и дъщерите му заедно с имението са ни полезни понякога. Какво мислиш за старата дама?

— Малко е странна.

— Хм-м. Знам какво имаш предвид. Но ако си прекарал двадесет и пет години само с това, което ти е предлагал старият господин, предполагам, че и ти щеше да си малко луд. Е какво, да се присъединим ли към тях?

На следващата сутрин, след закуска, сър Уилфред отпрати дамите и се настани с последната си чаша кафе.

— Свързах се с господарите тази сутрин. Решили са да изпълнят исканията ти — с някои условия, разбира се.

— Добре би било да не са много.

— Първо, искат уверения, че тази информация никога няма да бъде използвана отново срещу тях.

— Ти би трябвало да можеш да ги убедиш в това. Знаеш, че човекът, когото наричате Гномът, винаги унищожава оригиналите, след като сделката е сключена. На това дължи репутацията си.

— Да, така е. И се наемам да ги убедя в това. Второто условие е да им докладвам, след като обмисля внимателно твоя план, за който вярвам, че е непроницаем и за който съм абсолютно сигурен, че няма да намеси директно правителството.

— Нищо в този бизнес не е непроницаемо.

— Добре. Непроницаемото тогава отпада. Но се опасявам, че ще трябва да ми се довериш — да ме запознаеш в подробности с подлите машинации и с всичко друго.

— Някои подробности не мога да ти ги кажа, докато не прегледам докладите ви от наблюденията над „септемврийците“. Но мога да ти нахвърлям идеята.

След около час се бяха разбрали за предложението на Хел, въпреки че сър Уилфред имаше някои резерви относно загубата на самолета, тъй като беше „Конкорд“.

— А ние и бездруго имаме трудности, опитвайки се да накараме хората да преглътнат това проклето искане.

— Не е моя вината, че въпросният самолет е такова неикономично, замърсяващо въздуха чудовище.

— Прав си, прав си.

— Та това е, Фред. Ако твоите хора изпълнят своята част добре, номерът ще мине, без компанията-майка да има каквото и да е доказателство за вашето участие. Това е най-добрият план, който можах да измисля, като се има предвид, че имах само няколко дни на разположение. Какво ще кажеш?

— Не смея да запознавам господарите с подробностите. Те са политици — на тях изобщо не може да се разчита. Но ще им докладвам, че планът заслужава нашето съдействие.

— Добре. Кога ще получа докладите от наблюденията над „септемврийците“?

— Ще бъдат донесени от куриер този следобед. Знаеш ли, сетих се нещо, Николай. Като се има предвид твоят план, дори самият ти можеш да не участваш. В състояние сме да отстраним арабите сами, а ти да се върнеш веднага във Франция.

Хел гледа сър Уилфред неподвижно десет секунди. След което и двамата се разсмяха едновременно.

— Е, добре — каза сър Уилфред, махайки с ръка, — не можеш да ме обвиниш, че не съм се опитал. Хайде да похапнем. А сигурно ще имаме време и за кратка дрямка, преди да пристигнат докладите.

— Не смея да отида в стаята си.

— О-о? И тебе ли те посетиха миналата нощ?

— О, да, и аз ги изгоних.

— Не губиш, когато не искаш.

Сър Уилфред дремеше на един стол на терасата, затоплен от залязващото слънце. От другата страна на бялата метална маса Хел преглеждаше докладите за заниманията на палестинците.

— Ето го — каза той накрая.

— Какво? Хм-м. Какво ето го?

— Търсих нещо в списъка на контактите и познанствата, които са установили от пристигането си насам.

— И?

— В два от случаите са прекарали известно време с човека, когото сте идентифицирали като „Пилигрим Y“. Той работи на мястото където приготвят храната за самолетите.

— Така ли? Не съм запознат с докладите. Бях въвлечен и трябва да спомена — против желанието ми — когато ти се намеси. Та какво казваш за храната?

— Очевидно, „септемврийците“ няма да се опитат да промъкнат оръжията си през устройствата за проверка. Те не знаят, че имат пасивното сътрудничество на вашето правителство. Трябваше да разбера откъде ще вземат оръжията си на борда на самолета. Решили са да използват добре разработен метод. Оръжията ще се появят на борда заедно с приготвената храна. Контейнерите за храна обикновено се проверяват съвсем през пръсти. Можеш да пренесеш с тях каквото си искаш.

— Така, сега знаеш къде ще бъдат оръжията им. И какво?

— Знам откъде ще минат, за да ги вземат. И точно там ще бъда.

— А ти? Как ще качиш твоите оръжия на борда, без да оставиш следи за нашето участие в това?

— Ще пренеса оръжията си директно през проверката.

— О, да. Забравих за този момент. „Гол/Убивам“ и всичко това. Да заколиш човек със сламка. Колко проблеми ни създаде с това нещо преди години.

Хел затвори доклада.

— Имаме два дни преди излитането на самолета. Как ще запълним времето?

— Ще висим тук, предполагам. Ще те пазим на скришно място.

— Ще се обличаш ли официално за вечеря?

— Не, мисля да не вечерям днес. Трябваше да последвам твоя пример и да пропусна следобедната си дрямка. Наложи се да се справям и с двете девойки. Сигурно цял живот ще куцам.