Треванян
Шибуми (6) (Начин за игра на Шибуми)

Япония

Близо пет години Николай живя в къщата на Отаке-сан като ученик и член на семейството. Отаке беше човек с две абсолютно противоположни индивидуалности; по време на състезание той беше хитър, с хладен ум, готов да се възползва от всяко слабо място на противника. Но вкъщи, сред своето разширено и малко дезорганизирано семейство, което включваше жена, баща, три деца и няколко ученика, дадени да чиракуват при него, той беше бащински настроен, щедър, дори можеше да се прави на клоун за забавление на децата и учениците. Парите никога не бяха в изобилие, но те живееха в малко планинско село, което не предлагаше големи изкушения. Когато имаха по-малко, живееха с по-малко, когато имаха повече, харчеха свободно.

Никое от децата на Отаке-сан не притежаваше изключителен талант за Го. А от учениците му само Николай съчетаваше това неизразимо множество от таланти, които правят истинския играч; една дарба за представяне на абстрактни, схематични възможности; чувство за математическа поезия, в светлината на която началният хаос от възможности и пермутации е изкристализирал под натиска на силната концентрация в геометрични цветове; безжалостно съсредоточаване върху незабележимите слабости на противника.

След време Отаке-сан откри едно допълнително качество у Николай, което правеше играта му изключителна: по средата на играта Николай можеше да отпочива в дълбоко спокойствие за кратко, след което се връщаше с освежен ум.

Отаке-сан пръв откри, че Николай е мистик.

Както повечето мистици той не съзнаваше тази своя дарба и в началото не можеше да повярва, че другите нямат подобни преживявания. Не можеше да си представи живота без мистично пренасяне и не толкова съжаляваше тези, които живееха без подобни моменти, колкото гледаше на тях като на създания от съвсем различен вид.

Мистицизмът на Николай се прояви един следобед, когато с Отаке-сан играеха игра за упражнение, съвсем близка до едно класическо разиграване, но със слаби нюанси, които я разграничаваха от моделите в книгите. Някъде през третия час Николай почувства, че вратата се отваря за него за почивка и единство и той си позволи да се разтвори в него. След известно време чувството изчезна и Николай, седнал неподвижно, отпочинал, започна да се чуди защо учителят се бавеше да направи очевидния ход. Когато вдигна поглед, се изненада, като видя, че очите на Отаке-сан гледаха не дъската, а неговото лице.

— Какво не е наред, Учителю? Грешка ли съм допуснал?

Отаке-сан изучаваше внимателно лицето на Николай.

— Не, Нико. Нямаше изключителни ходове, но нямаше и грешка. В действителност ти изобщо не гледаше дъската докато играеше. Ти местеше камъните, а гледаше навън в градината.

Николай се усмихна и кимна. Сега разбра.

— О, да. В действителност аз точно се завърнах от отпочиване. Така че, разбира се, нямаше защо да гледам дъската.

— Обясни ми, моля те, защо нямаш нужда да гледаш дъската, Нико?

— Аз… е, добре, аз почивах. — Николай не можеше да реши защо Отаке-сан не разбира, и това го смути, тъй като смяташе това мистично преживяване за нещо нормално.

Отаке-сан се облегна назад и взе още от ментовия дропс, който смучеше обикновено, за да облекчи болките в стомаха, получени от години напрежение в професионални състезания.

— Кажи ми какво имаш предвид когато казваш, че си почиваш.

— Предполагам, че „почивка“ не е точната дума за това, учителю. Не знам как точно се нарича. Никога не съм чувал някой да го назовава. Но вие би трябвало да знаете усещането което имам предвид. Заминаване без напускане. Нали знаете… потапяне във всичко и разбиране на всичко. — Николай беше затруднен. Преживяването беше толкова просто и основно за обясняване. Все едно че Учителят го беше накарал да обясни дишането или аромата на цветята. Николай беше сигурен, че Отаке-сан ясно разбира какво има предвид и трябва само да си припомни времето, през което самият той почива. Защо му задава тези въпроси?

Отаке-сан посегна и докосна ръката на Николай.

— Знам, Нико, че това е трудно за обяснение. Смятам, че разбирам малко от това, което преживяваш — не защото съм го изпитал, а защото съм чел за него, тъй като винаги е привличало любопитството ми. Нарича се мистицизъм.

Николай се засмя.

— Мистицизъм! Но наистина, Учителю…

— Говорил ли си с някого за това… как го нарече?… „Отпътуване без напускане“?

— Е… не. Защо трябва да се говори за това?

— Дори и с нашия добър приятел Кишикава-сан?

— Не, Учителю. Никога не е ставало дума. Не разбирам защо ми задавате тези въпроси. Смущавате ме. И започвам да се срамувам.

Отаке-сан притисна ръката му.

— Не, не. Не се срамувай. Недей да се плашиш. Виждаш ли, Нико, това, което изпитваш… това, което наричаш „почиване“… не е нещо много обикновено. Само някои хора преживяват такива неща и то когато са много млади. Това е преживяване, което светите хора се стремят да постигнат чрез дисциплина и медитация, а глупавите хора — с наркотици. През всички векове и култури малко щастливци са били способни да постигнат това състояние на спокойствие и единение с природата — използвам тези думи за описване, защото така съм го прочел — без години на строга дисциплина. Явно то идва при тях съвсем естествено, съвсем просто. Подобни хора се наричат мистици. Това не е съвсем подходящата дума, тъй като от нея се подразбира, че това е нещо свързано с религия или магия. В действителност всички думи, които се използват за описване на това преживяване, са малко театрални. Това, което ти наричаш „почивка“, други наричат екстаз.

Николай се усмихна с неудобство при тази дума. Как може най-простото нещо на този свят да бъде наричано мистицизъм? Как може най-спокойното чувство, което човек може да си представи, да бъде наричано екстаз?

— Ти се усмихваш на думата, Нико. Но със сигурност преживяването е удоволствие, нали?

— Удоволствие? Никога не съм си мислил за него по този начин. То е… необходимост.

— Необходимост?

— Добре, а как би могъл някой да живее ден и нощ без време за почивка?

Отаке-сан се усмихна.

— Някои от нас са обречени да живеят без подобна почивка.

— Извинете ме, Учителю. Но не мога да си представя такъв живот. Какъв е смисълът от такъв живот?

Отаке-сан кимна. Беше чел, че обикновено мистиците рядко успяват да разберат хората, на които тази дарба липсва. Той почувства лека тревога, когато си спомни, че мистиците рано или късно загубват своята дарба и тогава изпадат в паника и дълбока депресия. Някои се обръщат към религията с надеждата, че ще открият отново това преживяване чрез медитация. Някои дори се самоубиват, толкова безсмислен им се струва животът без мистичното пренасяне.

— Нико? Винаги съм се интересувал силно от мистицизма, така че позволи ми, моля те, да ти задам няколко въпроса за тези твои „почивки“. В това, което съм чел, обикновено мистиците, които разказват за тези прехвърляния, използват такива завоалирани термини, толкова много явни противоречия, толкова много поетични парадокси, като че ли се опитват да опишат нещо много сложно, което не може да се изрази с думи.

— Или много просто, сър.

— Да. Може би е така. Много просто. — Отаке-сан притисна ръката си към диафрагмата, за да облекчи натиска, и взе друго ментово бонбонче. — Кажи ми от колко време имаш такива преживявания?

— Винаги.

— От бебе?

— Винаги.

— Разбирам. И колко време продължат тези преживявания?

— Това няма значение, Учителю. Там времето не съществува.

— Безкрайни ли са?

— Не. Нито има време, нито безкрайност.

Отаке-сан се усмихна и поклати глава.

— И от тебе ли ще получа същите мъгляви понятия и поетични парадокси?

Николай разбра, че с тези обобщаващи изрази това, което беше най-простото нещо, започва да изглежда хаотично, но той не знаеше как да се изрази с помощта на тромавите думи.

Отаке-сан му дойде на помощ.

— Искаш да кажеш, че нямаш чувство за време, докато преживяваш това. Не знаеш колко време продължава?

— Знам съвсем точно колко продължава, сър. Когато се оттеглям, аз не напускам. Аз съм там, където е тялото ми, където е всичко останало. Понякога почивката продължава минута или две. Понякога часове. Продължава толкова, колкото ми е необходимо.

— А често ли идват тези… почивки?

— Зависи. Най-много два-три пъти на ден. Понякога изкарвам месец без почивка. Когато това се случва, много ми липсват. Започвам да се страхувам, че никога няма да се върнат.

— Можеш ли да предизвикаш една от тези почивки по свое желание?

— Не. Но мога да ги спра. Но трябва да съм внимателен да не ги спра, когато имам нужда.

— Как можеш да ги спреш?

— Като се ядосам. Или като мразя.

— Не можеш да имаш такова преживяване, когато мразиш?

— Как бих могъл? Почивката е съвсем противоположно нещо на омразата.

— Това обич ли е тогава?

— Би могло да е обич, ако се отнася за хора, но то не се отнася за хора.

— Тогава за какво се отнася?

— За всичко. За мене. Това е едно и също. Когато почивам, всичко и аз сме… не знам как да го обясня.

— Ставате едно и също.

— Да. Не, не съвсем. Аз не ставам едно цяло с всичко. Аз се връщам за да бъда едно цяло с всичко. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се. Моля те, вземи за пример почивката, която преживя преди малко, докато играехме. Опиши ми какво се случи.

Николай повдигна безпомощно ръце.

— Как мога да направя това?

— Опитай. Ние играехме и ти постави камък петдесет и шест… и… Продължавай.

— Беше камък петдесет и осем, Учителю.

— Добре, петдесет и осем. И какво се случи?

— Добре… Играта протичаше съвсем правилно и това ме доведе на ливадата. Винаги започва с някакво течащо движение… поток или река, вятърът, който прави вълни в поле с узрял ориз, проблясването на листата, раздвижени от лекия вятър, облаци, плуващи по небето. А за мене, ако разположението на камъните протича класически, това също може да ме доведе до поляната.

— Поляната?

— Да. Това е мястото, в което се разтварям. По това познавам, че почивам.

— Това истинска поляна ли е?

— Да, разбира се.

— Поляна, която някога си посетил? Едно място в паметта ти?

— То не е в моята памет. Никога не съм бил там, когато съм изчезвал.

— Изчезвал?

— Нали знаете… когато съм в моето тяло и не почивам…

— Означава ли това, че смяташ нормалния живот за състояние на изчезване?

— Приемам времето, прекарано в почивка, за нормално. Време като това… за временно, и… да, изчезване.

— Разкажи ми за поляната, Нико.

— Тя е триъгълна. И продължава нагоре по хълма далеч от мене. Тревата е висока. Няма животни. Нищо никога не е минавало по тревата. Има цветя, лек ветрец… топъл. Небето е бледосиньо. Винаги съм щастлив да бъда отново трева.

— Ти си тревата?

— Ние сме едно и също. Както вятърът и слънчевата светлина. Ние всички сме… смесени заедно.

— Разбирам. Разбирам. Твоето описание на мистичното преживяване прилича на други, за които съм чел. А тази поляна е това, което писателите наричат „врата“ или „път“. Мислил ли си някога с тези понятия?

— Не.

— Така. Какво се случи тогава?

— Нищо. Почивам. Аз съм едновременно навсякъде. И всичко е прекрасно и несъществено. И тогава… започвам да изчезвам. Отделям се от слънчевата светлина и поляната и се връщам отново в собственото си тяло. И почивката свършва. — Николай се усмихна несигурно. — Предполагам, Учителю, че не го описвам много добре. Това не е нещо… което човек може да опише.

— Не, описваш го много добре, Нико. Ти събуждаш у мене спомени, които почти бях забравил. Веднъж или два пъти, когато бях дете… през лятото, доколкото си спомням… преживях такива кратки прехвърляния, каквито ти описа. Чел съм някъде, че повечето хора имат случайни мистични преживявания като деца. Но скоро порастват и ги забравят. Би ли ми казал още нещо? Как можеш да играеш Го, докато си се прехвърлил… докато си на твоята поляна?

— Аз съм тук, както и там. Аз се оттеглям, но не напускам. Аз съм част от тази стая и от градината.

— А аз, Нико? Ти част ли си и от мене също?

— Няма живи същества в моето място за почивка. Аз съм единственото нещо, което вижда. Аз гледам за всички, за светлината, за тревата.

— Разбирам. А как можеш да местиш своите камъни, без да гледаш на дъската? Как знаеш къде се пресичат линиите? Как знаеш къде съм поставил последния си камък?

Николай помръдна рамене. Беше толкова очевидно за обяснение.

— Аз съм част от всичко, Учителю. Аз деля… не… аз тека във всичко. Дъската за Го, камъните. Дъската и аз сме проникнали един в друг. Как мога да не знам развитието на играта?

— Виждаш вътре в дъската?

— Вътре и вън е едно и също нещо. Но „виждам“ не е съвсем правилно. Ако човек е навсякъде, той няма нужда да „вижда“. — Николай поклати глава. — Не мога да обясня.

Отаке-сан притисна леко ръката на Нико, след което отдръпна своята.

— Няма да те питам повече. Признавам, че ти завиждам за този тайнствен мир, който си намерил. Най-вече завиждам на дарбата ти да го постигаш толкова естествено — без концентрация и упражнения. Но както ти завиждам, също така и се страхувам за тебе. Ако мистичният екстаз е станал — а аз подозирам, че е така — естествена и необходима част от твоя вътрешен живот, какво ще се случи, ако тази дарба изчезне?

— Не мога да си представя, че това може да се случи, Учителю.

— Знам. Но от прочетеното съм разбрал, че тези дарби могат да изчезнат; пътят към вътрешния мир може да бъде изгубен. Нещо може да те изпълни с постоянна и непримирима омраза или страх, и тогава то ще изчезне.

Мисълта да загуби най-важната и най-естествената дейност на своя живот, разтревожи Николай. Изпадайки за момент в паника той разбра, че страхът да не го загуби може да бъде страхът, който ще причини загубата. Искаше му се да се махне от този разговор, от тези нови и невероятни съмнения. Той сведе очи към дъската за Го, за да прецени реакцията си при такава загуба.

— Какво ще направиш, Нико? — попита отново Отаке-сан след известно мълчание.

Николай вдигна поглед от дъската, зелените му очи бяха спокойни и безизразни.

— Ако някой ми отнеме времето за почивка, ще го убия. — Беше казано с фаталистическо спокойствие, от което Отаке-сан разбра, че това не беше изблик на гняв, а простата истина. Това, което го обезпокои най-много, беше спокойната сигурност на изявлението.

— Но, Нико… Да предположим, че не човек отнеме дарбата ти. Нека предположим, че това е ситуация или събитие, или просто животът. Какво ще направиш тогава?

— Ще го търся и ще го унищожа — каквото и да е. Ще го накажа.

— Това ще върне ли пътя към почивката обратно?

— Не знам, Учителю. Но това ще бъде най-малкото отмъщение, което ще искам за една такава голяма загуба.

Отаке-сан въздъхна, отчасти от съжаление към Нико, отчасти поради съчувствие към този, който можеше да предизвика загубата на тази дарба. Той не се съмняваше, че младият мъж би направил това, което каза. Индивидуалността на един човек не се изявява никъде по-ясно, отколкото в игра на Го, особено ако някой с достатъчно опит и интелигентност може да я разбере. А играта на Николай, блестяща и смела, носеше в себе си следи от естетична студенина и почти нечовешка концентрация в преследване на целта. Разчитайки играта на Николай, Отаке-сан знаеше, че неговият най-добър ученик може да постигне величие, може да стане първият неяпонец, който да достигне най-високите класове; но освен това той съзнаваше, че момчето никога нямаше да познае щастие и спокойствие в малката игра на живота. Една благословена компенсация беше това, че Нико притежаваше дарбата да се пренася в мистичния свят. Дарба, в която се криеше отрова.

Отаке-сан въздъхна отново и огледа разположението на камъните. Една трета от играта беше изиграна.

— Имаш ли нещо против, Нико, ако не довършим? Моят глупав стар стомах ме безпокои. А развитието е съвсем класическо. Не смятам, че някой от нас би допуснал сериозна грешка, как мислиш?

— Не, сър. — Николай беше щастлив да напусне дъската и тази малка стая, където за първи път беше научил, че неговите мистични оттегляния могат да бъдат така уязвими… че може да се случи нещо, което да му отнеме една значителна част от живота. — Във всеки случай, Учителю, мисля че щяхте да победите със седем или осем камъка.

Отаке-сан погледна отново към дъската.

— Толкова много? Аз мислех само пет или шест. — Той се усмихна на Нико. Това беше една тяхна стара шега.

В действителност, Отаке-сан щеше да победи поне с десетина камъка и двамата го знаеха.

Годините минаваха и сезоните се редуваха в къщата на Отаке-сан, където традиционните задължения, верността, усърдната работа и учене се балансираха с игра, дяволии и привързаност, като последната се изразяваше безмълвно, което обаче не означаваше, че е неискрена.

Дори и в това малко планинско селище, където основните акорди на живота вибрираха с вълненията около реколтата, постоянният тон идваше от войната. Млади мъже, които всички познаваха, отиваха да се присъединят към армията и някои не се завръщаха никога. Голямо вълнение предизвикаха новините след атаката на Пърл Харбър на осми декември 1941; добре осведомени мъже се съгласиха, че войната няма да продължи повече от година. Ентусиазирани гласове обявяваха по радиото победа след победа, докато армията помиташе европейския империализъм от Тихия океан.

Но все още някои селяни тайно роптаеха заради невъзможните производствени норми, които им бяха определили, и усещаха натиска от напрежението, когато продуктите за консумация намаляваха. Отаке-сан започна отново да пише своите коментари, тъй като броят на състезанията по Го беше ограничен като патриотичен жест сред общите военни ограничения. От време на време войната докосваше по-осезателно дома на Отаке-сан. Една зимна вечер средният син на семейството се върна от училище сломен и засрамен, защото съучениците му се бяха подиграли и го бяха нарекли „йовамуши“, слаб червей, поради факта че носи ръкавици с един пръст на чувствителните си ръце през часовете по бойна подготовка, когато всички други, съблечени до кръста, демонстрират физическа годност и „самурайски дух“ на покрития със сняг двор.

И Николай дочуваше от време на време как го наричаха „чужденец“, „гайджин“, „червенокос“, с тон на недоверие, отразяващо ксенофобията, проповядвана от учители-шовинисти. В действителност, той не страдаше истински от положението си на чужд човек. Генерал Кишикава беше проявил съобразителност и в документите му за самоличност беше записано: майка рускиня (неутрална) и баща германец (съюзник). Освен това Николай беше защитен и от огромното уважение, което предизвикваше Отаке-сан, известният играч на Го, донесъл слава на селището, като избрал да живее в него.

Когато играта на Николай се подобри значително и му беше позволено да участва в подготвителни мачове и да придружава Отаке-сан като чирак на големите шампионати, провеждани в отдалечени курорти, където играчите бяха далеч от шума на света, той имаше възможност сам да види духа, с който Япония водеше войната. На железопътните гари имаше пунктове за събиране на новобранци и висяха големи плакати с надписи:

ПОЗДРАВЯВАМЕ ВИ, ЧЕ СТЕ ПОВИКАНИ ПОД ЗНАМЕНАТА И СЕ МОЛИМ

ЗА ВАШИЯ НЕПРЕКЪСНАТ ВОЕНЕН УСПЕХ

Той чу за едно момче от съседно село, което беше пропаднало на изпитите по физкултура и се беше молило да го вземат като какъвто и да е, но го бяха отпратили обратно с влака. Два дни по-късно тялото му беше намерено на железопътните релси. То беше избрало смъртта пред позора да се върне при близките и приятелите си, които го бяха изпратили с такава радост и празненства.

За хората от Япония, както и за хората от другите страни — нейни врагове, това беше една война, в която бяха въвлечени насила. Съществуваше известна отчаяна гордост от факта, че малка Япония, без почти никакви естествени източници, освен духа на хората, се беше изправила сама срещу китайските орди, огромната индустриална мощ на Америка, Англия и Австралия и всичките европейски нации, с изключение на четири. И всеки здравомислещ човек беше наясно, че след като Япония се огъне пред това огромно превъзходство, смазващите маси на Съветския съюз ще се стоварят върху нея.

Но в началото имаше само победи. Когато в селото научиха, че Токио е бомбардиран от Дулитъл, новините бяха посрещнати с объркване и ярост. Объркване, защото ги бяха уверявали, че Япония е неуязвима. Ярост, защото въпреки че ефектът от бомбардирането беше слаб, американските самолети бяха хвърляли запалителните си бомби произволно, унищожавайки домове и училища, без да докоснат — по някаква ирония на съдбата — нито една фабрика или военно съоръжение.

Въпреки че войната променяше всяка страна на живота, тя не изигра доминираща роля през годините, когато Николай се оформяше. Три неща бяха по-важни за него: постоянното усъвършенстване на играта му; неговите богати и освежителни връщания към мистичното спокойствие, когато физическото му състояние позволяваше; и когато стана на седемнадесет години — неговата първа любов.

Марико беше една от ученичките на Отаке-сан, свенливо и нежно момиче, само една година по-голямо от Николай, на което липсваше тази умствена жилавост, за да стане голям играч, но чиято игра беше сложна и облагородена. Тя и Николай се упражняваха много пъти заедно, най-вече за отваряне на играта и мителшпила. Нейната срамежливост и неговото равнодушие си подхождаха чудесно и те често седяха вечер в малката градина, говорейки малко, мълчейки дълго. Понякога, когато отиваха заедно до селището, за да изпълнят някаква поръчка, ръцете им случайно се докосваха, от което разговорът преминаваше в смущаващо мълчание. Накрая, един ден, със смелост, постигната след половин часова борба със себе си, Николай протегна ръка над дъската за упражнения и хвана нейната. Преглъщайки и съсредоточавайки се отчаяно върху дъската, Марико отвърна на натиска на пръстите му, без да го поглежда, и през останалата част на сутринта те изиграха една доста разхвърляна и неорганизирана игра, докато държаха ръцете си, нейната — овлажняла от уплаха, че ще ги открият, неговата — трепереща от умора от неудобната поза, но без да изпуска нейната от страх да не я обиди.

И двамата се почувстваха облекчени, когато чуха повикването за обед, но усещането за грях и любов възбуждаше кръвта им през целия ден. На другия ден си размениха лека целувка.

Една пролетна нощ, когато Николай беше почти на осемнадесет, той се осмели и посети Марико в малката й спалня. В едно домакинство с толкова много хора и толкова малко пространство, една среща през нощта беше приключение, съпроводено с крадливи движения, нежен шепот, сдържано дихание, докато сърцата бият едно срещу друго в гърдите.

Тяхната любов беше неопитна, нерешителна и изключително нежна.

Николай разменяше веднъж месечно писма с генерал Кишикава. Но през петте години генералът успя да се освободи от задълженията си само за две кратки посещения в Япония.

Първото продължи само един ден, тъй като генералът прекара по-голямата част от отпуската си с дъщеря си в Токио, наскоро останала вдовица; мъжът й, морски офицер, беше потънал заедно с кораба си по време на победата в Коралово море, оставяйки я сама, бременна с първото им дете. След като сподели сполетялата я тежка загуба и й помогна да се устрои, генералът мина през селото, за да посети Отаке-сан и да донесе подарък на Николай, състоящ се от две кутии с книги от конфискувани библиотеки и дадени на момчето с нареждането да не занемарява дарбата си за езици. Книгите бяха на руски, английски, немски, френски и китайски. Последните не бяха от полза за Николай, защото въпреки че имаше добри познания по говорим китайски, той никога не се научи да чете на този език. Липсата на познания по френски генералът беше демонстрирал с факта, че и в двете кутии имаше копия на „Клетниците“ на четири различни езика, може би дори и на пет — и на китайски, доколкото Николай разбра.

Същата вечер генералът вечеря с Отаке, като и двамата избягваха да говорят за войната. Когато Отаке-сан похвали работата и напредъка на Николай, генералът възприе ролята на японски баща, пренебрегвайки надареността на своя повереник и уверявайки Отаке-сан, че от негова страна е много любезно да се нагърби с обучението на такъв мързелив и несхватлив ученик. Но въпреки това не можа да прикрие гордостта, която звучеше в гласа му.

Посещението на генерала съвпадна с юсаня, празника на есенната луна. Цветя и треви бяха поставени на един олтар в градината, където щяха да попаднат лунните лъчи. В нормални времена щеше да има също плодове и храна за жертвоприношение, но здравият разум надделя над традиционализма на Отаке-сан. Той би могъл, както правеха другите съседи, да остави храна, след което да я прибере на другия ден, но подобно нещо беше немислимо за него.

След вечерята Николай и генералът седнаха в градината, наблюдавайки как луната се измъква иззад клоните на дърветата.

— И така, Нико? Кажи ми, успя ли да постигнеш целта на шибуми, както ми каза веднъж, че ще направиш?

Николай погледна надолу.

— Бях прибързан. И млад.

— По-млад, да, вярно е. Предполагам, че смяташ младостта за спънка при своето търсене. Може би, след време ще придобиеш похвално облагородяване на държанието, което може да се нарече шибуса. Дали някога ще успееш да достигнеш дълбоката простота на духа, което е шибуми, това е въпрос. За да си сигурен, продължавай да търсиш. Но бъди готов да приемеш неуспеха с чест. На повечето от нас това се налага.

— Благодаря ви за напътствията, сър. Но по-скоро бих се провалил, опитвайки се да стана човек с шибуми, отколкото да успея в нещо друго.

Генералът кимна и се усмихна на себе си.

— Да, разбира се. Бях забравил някои твои характерни черти. Бяхме разделени твърде дълго. — Те замълчаха за известно време. — Кажи ми, Нико, поддържаш ли езиците, които знаеш?

Николай трябваше да си признае, че след като беше хвърлил поглед на някои от книгите, които му донесе генералът, беше установил, че е позабравил немския и английския.

— Не трябва да допускаш това да се случи. Особено с английския. Няма да съм ти от голяма помощ, когато тази война свърши, и ще можеш да разчиташ само на дарбата си за езици.

— Говорите така, като че ли войната ще бъде загубена, сър.

Кишикава-сан остана дълго време мълчалив и Николай можа да види умората и тъгата на лицето му, белеещо се на лунната светлина.

— Всички войни се губят най-накрая. И от двете страни, Нико. Дните за битки между професионални воини са отминали. Сега има войни между противоположни индустриални възможности, между нации. Руснаците с тяхното море от безлични хора ще победят германците. Американците с техните анонимни фабрики ще победят нас.

— Какво ще правите вие, когато това се случи?

Генералът поклати бавно глава.

— Това няма значение. Ще изпълня дълга си. Ще продължа да работя по шестнадесет часа на ден върху дребни административни проблеми. Ще продължа да се държа като патриот.

Николай го погледна въпросително. Никога не беше чувал Кишикава-сан да споменава патриотизъм. Генералът се усмихна леко.

— О, да, Нико. Аз все пак съм патриот. Не патриот за политика и идеология или за военни команди. Но все пак патриот. Патриот за градини като тази, за лунни фестивали или за изтънчеността на Го, или за монотонното пеене на жените, садящи ориз, за краткия цъфтеж на вишните — за всичко японско. Фактът, че знам, че няма да спечелим тази война, няма нищо общо с факта, че ще продължа да изпълнявам дълга си. Разбираш ли това, Нико?

— Само думите, сър. Генералът меко се засмя.

— Може би в това е всичко. Иди си легни сега, Нико. Остави ме да поседя сам за малко. Утре ще тръгна, преди да си станал, но това кратко време, прекарано с тебе, ми достави удоволствие.

Николай наведе глава и стана. Дълго след като той си отиде, генералът продължи да седи, наблюдавайки спокойно лунната градина.

Много по-късно Николай научи, че генералът се беше опитал да предложи пари за обучението на своя повереник, но Отаке-сан беше отказал, казвайки, че Николай е толкова неспособен ученик, че не би било етично от негова страна да взема пари за обучението му. Генералът се усмихна на своя стар приятел и поклати глава. Беше принуден да приеме любезността.

Ходът на войната се обърна срещу японците, които бяха заложили на карта всичките си производствени възможности, разчитайки на една кратка битка, последвана от мир. Доказателства за започващото поражение се виждаха навсякъде: в истеричния фанатизъм на правителствените обращения по радиото, в разказите на бегълци за масирано бомбардиране от американски самолети на населени места, в острия недостиг на храни от първа необходимост.

Дори и в тяхното село храната не достигаше, след като изпълнеха военните си задължения. Много често семейството на Отаке живееше със зосуи, овесена каша с нарязани моркови и ряпа, сварени с ориз, която успяваха да преглътнат само благодарение на хумора на Отаке-сан. Той се хранеше с много жестове и звуци на удоволствие, въртейки очи и потупвайки стомаха си по такъв начин, че караше децата си и учениците да се смеят и да забравят глинестия вкус на храната в устата си. В началото се отнасяха със съчувствие към бегълците от градовете, но след известно време техните допълнителни гърла станаха в тежест; започнаха да наричат бегълците „сокайдж-ин“ и селяните недоволно мърмореха срещу тези градски търтеи, които са били достатъчно важни и богати, за да избягат от ужасите на града, но неспособни да се грижат за себе си.

Отаке-сан си беше позволил само един разкош — своята малка официална градина. В разгара на войната той я прекопа и посади зеленчуци. Но типично за него, той така аранжира ряпата, морковите и радиката в смесени лехи, че те отново бяха приятни за окото.

— Признавам, че така изискват повече грижи и по-трудно се плевят. Но ако изоставим красотата в отчаяната си борба за живот, това ще означава, че варварите вече са победили.

В края на краищата, официалните съобщения по радиото бяха принудени да признаят за някоя загубена битка или остров, за да съществува някаква правдоподобност на фона на завръщащите се ранени войници. Всеки път, когато се съобщаваше за такова поражение (винаги с обяснения за тактическо отстъпление или реорганизация на отбранителните линии), радиопредаването завършваше с една любима стара песен „Уми Юкаба“, чиито нежни тонове винаги бяха свързвани с това време на тъмнина и загуба.

Отаке-сан пътуваше вече много рядко на състезания по Го, тъй като транспортът беше ориентиран само за военни и промишлени нужди.

Благодарение на това че придружаваше своя учител на тези редки състезания, Николай имаше възможност да види ефекта от войната. Изравнени със земята градове, бездомни хора. Но бомбардировачите не бяха сломили духа им. Едно иронично разбиране на стратегията е, че бомбардирането може да пречупи волята на една нация за борба. В Германия, Англия и Япония ефектът от стратегическите бомбардировки беше да даде на хората обща кауза да се борят за оцеляването си.

Веднъж, когато влакът беше спрял на една гара поради повреда по релсите, Николай се разхождаше напред-назад по перона. Покрай сградата на гарата бяха наредени носилки с ранени войници на път за болницата. Някои бяха посивели от болка и лежаха неподвижно, за да я потиснат, но никой не викаше; не се чуваше дори пъшкане. Възрастни хора и деца минаваха от носилка на носилка със сълзи на съчувствие в очите, покланяха се ниско на всеки ранен войник и мълвяха: — Благодарим ви. Благодарим ви. Гокуро сама. Гокуро сама.

Една приведена възрастна жена се приближи до Николай и се втренчи в неговото европейско лице с необичайно зелени очи. В изражението й нямаше омраза, само една смесица от объркване и разочарование. Тя тъжно поклати глава и продължи нататък.

Николай намери един тих край на перона, където седна и се загледа в надвисналия облак. Той се отпусна и се концентрира в слабото движение вътре в облака и след няколко минути успя да намери избавление в едно кратко мистично прехвърляне, където беше неуязвим срещу заобикалящата го действителност и расовата си вина.

Второто посещение на генерала беше късно през войната. Без да предупреди, той пристигна един пролетен следобед и след разговор на четири очи с Отаке-сан покани Николай да го придружи в пътуване до бреговете на река Каякава, близо до Нийгата, за да наблюдават цъфтежа на вишните. Преди да навлезе навътре в страната, влакът им премина през индустриалната част между Йокохама и Токио, където започна да пълзи несигурно по повредените от бомбардировките и изхабени релси. Миля след миля минаваха през купчини камъни и развалини, причинени от безразборните масирани бомбардировки, които бяха изравнили със земята домове, заводи, училища и храмове, магазини, театри, болници. Не беше останало нищо по-високо от човешки ръст, обикновено някоя останка от отсечен комин.

Влакът маневрираше около Токио през покрайнините му. Всичко наоколо беше доказателство за голямото въздушно нападение на 9 март, по време на което триста Б-29 пръснаха едновременно запалителни бомби над населено Токио. Шестнадесет квадратни мили от града се превърнаха в ад, където температурата, надвишаваща 1800 градуса по Фаренхайт, топеше покриви и изкривяваше паважа. Огънят се прехвърляше от къща на къща, минаваше над реки и канали и обграждаше тълпи от обезумели хора, които тичаха без посока, напразно търсейки избавление от огнения пръстен. Дърветата в парковете пушеха и съскаха, преди да достигнат точката на горене, когато пламваха изведнъж от дънера до върха. Хората се хвърляха в каналите, за да избегнат ужасната топлина, но напиращите от брега тълпи ги натикваха все по-навътре.

Вихрушката на пламъците засмукваше въздух в основата си и създаваше огнена буря, която като ураган преминаваше над града, за да засили огромния пожар. Толкова силни бяха тези ветрове, че отблъснаха самолетите с фотографи, които кръжаха над града, на мили напред.

Много умряха тази нощ от задушаване. Ненаситните пламъци буквално изтръгваха дъха от дробовете им.

Останали без ефективна отбрана, японците нямаше с какво да се противопоставят на вълните от бомбардировачи, които разпръскваха огъня над града. Пожарникари плачеха от отчаяние и срам, когато дърпаха безполезните маркучи към пламтящите стени.

Когато зората настъпи, градът все още тлееше. Над всяка купчина камъни си играеха малки пламъчета, търсещи нещо да подпалят. Мъртвите бяха навсякъде. Сто и тридесет хиляди. Сварените тела на децата лежаха в дворовете на училищата. Двойки възрастни хора бяха умрели прегърнати, съединени завинаги.

Мълчаливи групи от оцелели минаваха от купчина на купчина разчистени тела, за да търсят близките си. На една млада жена, останала без тяло, кимоното изглеждаше като недокоснато от огъня, но когато го пипнаха, то се разпадна на пепел.

По-късно, след години, западните хора щяха да изпитат угризения за това, което се беше случило в Хамбург и Дрезден, където жертвите бяха европейци. Но след бомбардировката на 9 март над Токио, списание „Таим“ описа събитието като „сбъдната мечта“, един експеримент, който доказа, че „запалени, както трябва, японските градове горят като есенна шума“. А Хирошима все още беше далече. По време на пътуването генерал Кишикава седеше неподвижен и мълчалив, дишането му беше толкова леко, че човек не можеше да види движението на гърдите му под измачкания цивилен костюм, който носеше. Дори и когато ужасът на Токио остана далеч зад тях и влакът се заизкачва сред несравнимата красота на планините, той не заговори. За да наруши мълчанието, Николай попита любезно за дъщерята и внука на генерала. В момента, когато изговори последната дума, той разбра какво се е случило. Как иначе генералът щеше да получи отпуска през последните месеци на войната?

Когато заговори, очите на генерала бяха любезни, но наранени и празни.

— Потърсих ги, Нико. Но района, в който живееха… вече не съществува. Реших да се сбогувам с тях сред цветовете на Каякава, където доведох веднъж дъщеря си, когато беше малко момиче, и където смятах да доведа… моя внук. Ще ми помогнеш ли да се сбогувам с тях, Нико?

Николай прочисти гърлото си.

— Как бих могъл да сторя това, сър?

— Като се разхождаш заедно с мене сред вишневите дръвчета. Като ми позволиш да ти говоря, когато няма да мога да издържам тишината. Ти си ми почти син, и ти… — Генералът преглътна няколко пъти и наведе очи.

Половин час по-късно той притисна с пръсти очите си и подсмръкна. След това погледна към Николай.

— Е, добре. Разкажи ми за живота си, Нико. Напредваш ли в играта? Все още ли шибуми ти е цел? Как успява да се справи Отаке-сан?

Николай атакува тишината с порой от баналности, които защитиха генерала срещу студената празнота в сърцето му.

Те останаха три дни в един старомоден хотел в Нийгата и всяка сутрин отиваха на бреговете на Каякава, където се разхождаха бавно сред вишневите дръвчета, които бяха напълно разцъфтели. Погледнати отдалече, дръвчетата изглеждаха като облаци от розова пара. Пътеката и пътят бяха покрити с цветове, които падаха навсякъде, умирайки в момента на най-голямата си красота. Кишикава-сан намираше утешение в този символизъм.

Докато се разхождаха, те говореха рядко и тихо. Комуникацията им се състоеше от фрагменти от мисли, изразени с няколко думи или прекъснати фрази, но се разбираха чудесно. Понякога седяха на високите брегове на реката и наблюдаваха как тече водата, докато започваше да им се струва, че тя е неподвижна, а те плуват по течението. Генералът носеше кимоно в кафяво и оранжево, а Николай беше облечен в тъмносинята си ученическа униформа, с твърда яка около врата и шапка с козирка на главата. Те така приличаха на баща и син, че минувачите се изненадваха, като забелязваха необичайния цвят на очите на младия човек.

През последния си ден останаха сред вишневите дръвчета до по-късно от обичайното, като бавно се разхождаха по широката алея. Генералът заговори спокойно, по-скоро на себе си, отколкото на Николай.

— Имахме късмет. Изпитахме удоволствието на трите най-добри дни от цъфтежа на вишните. Денят на обещанието, когато все още не са идеални. Чудесният ден на очарованието. И днес, когато вече са прецъфтели. Това е денят, който се помни. Най-тъжният от трите… но най-богатият, Има нещо като утеха… не… може би удобство — във всичко това. И още веднъж съм изненадан какъв евтин магьосник може да е Времето. Аз съм на шестдесет и шест години, Нико. Погледнато от твоя гледна точка — гледащ към бъдещето — това е доста дълъг период от време. Това е почти три пъти твоят живот. Но погледнато от моя гледна точка — гледащ към миналото — тези шестдесет и шест години са като падащо листенце от цвят на вишна. Струва ми се, че животът ми е като картина, скицирана набързо, но останала недовършена — поради липса на време. Времето. Като че ли беше вчера — но преди петдесет години — когато аз вървях покрай тази река с баща си. Тогава нямаше такива съоръжения по брега; нямаше вишневи дръвчета. Беше едва вчера, но в друг век. Победата ни над руската флота беше все още десет години напред. Борбата ни на страната на съюзниците във Великата война беше двадесет и повече години напред. Мога да видя лицето на баща си. И в спомените си винаги го гледам. Спомням си колко голяма и силна усещах ръката му до малките ми пръсти. Все още мога да усетя в гърдите си — като че ли самите нерви имат свои, независими спомени — меланхолията, която чувствах от невъзможността да кажа на баща си, че го обичам. Ние нямахме навика да си говорим по такъв смел и земен начин. Мога да видя всяка черта на строгия му, но деликатен профил. Петдесет години. Случваше се да си мисля, че съжалявам баща си, защото не мога никога да му кажа, че го обичам. В действителност съм изпитвал съжаление към себе си. Аз имах повече нужда да го кажа, отколкото той да го чуе.

Светлината започваше да помръква, а небето беше станало пурпурно.

— Спомням си и едно друго вчера, когато дъщеря ми беше малко момиче. Ние се разхождахме тук. Точно в този момент нервите на ръката ми си спомнят усещането за нейните малки пухкави пръсти, притиснати в моите. Тези вече възрастни дървета бяха току-що посадени фиданки — малки крехки неща привързани към укрепващи пръти с парчета бял плат. Кой би могъл да помисли, че такива крехки вейки могат да остареят и да поумнеят толкова, че да дадат утеха, без да предлагат съвети. Чудя се… Чудя се дали американците ще изсекат всичко, защото не могат да понасят такива очевидни плодове. Вероятно. И вероятно с най-добри намерения.

Николай се чувстваше малко неудобно. Никога досега Кишикава-сан не беше говорил толкова откровено. Техните взаимоотношения винаги се бяха характеризирали с подразбираща се сдържаност.

— Когато те посетих миналия път, Нико, те попитах упражняваш ли езиците, които знаеш. Правиш ли го?

— Да, сър. Нямам възможност да говоря друг език, освен японски, но прочетох всички книги, които ми донесохте, и понякога си говоря сам на различни езици.

— Надявам се най-вече на английски.

Николай се загледа във водата.

— Най-малко на английски.

Кишикава-сан кимна разбиращо.

— Защото това е езикът на американците, нали?

— Да.

— Срещал ли си се някога с американец?

— Не, сър.

— Но въпреки това ги мразиш?

— Не е толкова трудно да мразиш варварски мелези. Няма нужда да ги познавам като индивиди, за да ги мразя като нация.

— Е, да, Нико, но американците не са нация. Това в действителност е техният основен недостатък. Както ти самият каза, те са мелези.

Николай погледна изненадано. Защитаваше ли генералът американците? Само преди три дни те бяха минали през Токио и бяха видели ефекта от запалителната бомбардировка, насочена най-вече срещу мирните граждани. Собствената дъщеря на Кишикава-сан… неговият внук…

— Аз съм се срещал с американци, Нико. За кратко време служих при военното аташе във Вашингтон. Никога ли не съм ти разказвал за това?

— Не, сър.

— Е, добре, не може да се каже, че се проявих много добре като дипломат. Човек трябва да може да прави известни компромиси със съвестта си и да възприема истината като разтегливо понятие за да успее в дипломацията. На мене това ми липсваше. Но опознах американците и оцених техните добродетели и недостатъци. Те са много способни търговци и изпитват голямо уважение към финансовите постижения. Това могат да ти се сторят незначителни качества, но те са в съответствие със съвременния индустриален свят. Ти наричаш американците варвари и си прав, разбира се. Знам го по-добре и от тебе. Знам, че са измъчвали и осакатявали пленници. Знам, че са палили хора с техните огнехвъргачки, за да видят колко дълго могат да бягат преди да паднат. Да, варвари. Но, Нико, нашите собствени войници са правили подобни неща, ужасни и жестоки неща, които дори не могат да се опишат. Войната, омразата и страхът са превърнали и нашите сънародници в зверове. А ние не сме варвари; нашата етика се е създавала през хиляди години на цивилизация и култура. Би могло да се каже, че самото варварство на американците е тяхното извинение — не, такива неща не могат да се простят. Тяхното обяснение. Как може да осъждаме бруталността на американците, чиято култура съществува от десетилетия, когато ние самите, независимо от произхода и традициите си, сме станали ръмжащи животни без човечност и съчувствие? Америка беше заселена с изхвърлени от обществото европейци. Имайки предвид това, би трябвало да ни се струват невинни. Така невинни, както е пепелянката или чакалът. Опасни и коварни, но и грешни. Говориш за тях като за презряна нация. Те не са нация. Те дори не са култура. Те са една културна яхния, приготвена от остатъците на европейски банкет. В най-добрия случай те са една изкуствена технология. Но когато става дума за етика, те имат правила. Размерите за тях са това, което е качеството за нас. Това, което за нас е чест и безчестие, за тях са победи и загуби. В действителност не би трябвало да мислиш с понятия за нация; нацията е нищо, културата е всичко. Всяка култура има своите силни и слаби места; те не могат да се оценяват една спрямо друга. Единствената критика, която може да се отправи, е, че в една смесица от култури винаги ще съществува и доброто и лошото. Това, което е лошо в един човек или култура, е силното, порочното в тях. Това, което е добро в един човек или култура, е деликатното, изкуственото срастване на една пречистена цивилизация. Когато културите се кръстосат, доминиращите елементи неизбежно вземат превес. Така че, когато обвиняваш американците, че са варвари, ти всъщност оправдаваш тяхната безчувственост и повърхностност. Прав си, че техен недостатък е, че са мелези, смесица от най-различни раси. Но дали недостатък е най-правилната дума? Западният човек е бъдещето, Нико. Едно мрачно бъдеще на технология и автоматизация, вярно е — но все пак бъдеще. Ти ще трябва да живееш в това бъдеще, сине мой. Нищо добро няма да ти донесе да пренебрегваш американеца с отвращение. Трябва да се опиташ да го разбереш, дори и само за да се предпазиш от него.

Кишикава-сан беше говорил много меко, почти като на себе си, докато вървяха бавно в падащия здрач. Монологът имаше качеството на урок от любещ учител към своенравен ученик; и Николай беше слушал много внимателно, с наведена глава. След минута-две мълчание Кишикава-сан се засмя леко и плесна с ръце.

— Достатъчно с това! Съветите помагат само на този, който ги дава, и то до такава степен, че да облекчи съвестта си. В края на краищата ти ще постъпиш така, както съдбата и произходът ти продиктуват, и моят съвет ще повлияе на бъдещето ти толкова, колкото би повлиял на течението падналият в реката вишнев цвят. В действителност, има нещо друго, за което бих искал да говоря с тебе, и аз го избягвах, като говорех безразборно за култури, цивилизации и бъдеще — неща дълбоки и мъгляви, зад които можех да се скрия.

Те продължиха да се разхождат в нощта, а от вечерния бриз цветовете се сипеха като гъст розов сняг и покриваха раменете и главите им. В края на пътя те достигнаха до един мост и се спряха върху него, за да погледат слабо фосфоресциращата пяна, там където водата се завихреше около камъните. Генералът пое дълбоко въздух и го изпусна продължително през стиснатите си устни, като постигна психическо съсредоточаване.

— Това е нашият последен разговор, Нико. Прехвърлен съм в Манчукуо^[1]. Очакваме руснаците да ни атакуват, когато станем толкова слаби, че за тях да няма риск. Малко вероятно е щабни офицери да оцелеят в плен при комунистите. Много от тях възнамеряват да извършат сепуко, вместо да изживеят позора на победения. Аз възнамерявам да сторя същото, но не за да избегна безчестието. Участието в тази война ме омърси така, че дори и със сепуко не бих могъл да се пречистя — както и всеки друг войник. Но дори и да няма очистване от греховете, в това действие има поне… достойнство. Взех това решение през последните три дни, докато се разхождахме под вишневите дървета. Седмица преди това не се чувствах свободен да се спася от унижението заради дъщеря ми и внука ми. Но сега самите обстоятелства ме освободиха. Мъчно ми е, че трябва да те оставя на произвола на съдбата, Нико, защото ти си ми като син. Но… — Кишикава-сан въздъхна дълбоко. — Но… аз не мога да измисля начин как да те защитя. Един дискредитиран, предал се стар войник не би ти бил от полза. Ти не си нито японец, нито европеец. Съмнявам се някой изобщо да може да те защити. И тъй като не мога да ти помогна оставайки, аз се чувствам свободен да напусна. Можеш ли да ме разбереш, Нико? Ще ми разрешиш ли да те напусна?

Николай се загледа за известно време в бързея, преди да намери отговор.

— Вашите напътствия и вашата обич ще бъдат винаги с мене. По този начин вие никога няма да ме напуснете.

Облегнал лакти на парапета, загледан в проблясването на пяната, генералът бавно кимна с глава.

През последните няколко седмици в дома на Отаке цареше тъга. Причината не беше в слуховете за неуспехи и предателства от всички страни. Не защото запасите от храна и лошото време се съюзиха и направиха глада постоянен спътник. А защото Отаке-сан умираше.

От години напрежението от професионалните състезания беше довело до постоянни стомашни спазми, които той потискаше с навика си да яде ментов дропс. Но болката беше станала много по-силна и диагнозата беше рак.

Когато разбраха, че Отаке-сан умира, Николай и Марико прекъснаха романтичната си връзка съвсем естествено и без обсъждане. Беше нещо характерно за японските младежи да изпитват срам от действие, толкова близко до живота, като правенето на любов, докато в същото време техният учител и приятел умира.

По ирония на съдбата всички останали започнаха да подозират връзката им от момента, когато те я прекратиха. Докато бяха заети с опасния и вълнуващ романс, страхът от разкриване ги беше направил много предпазливи в държанието си един към друг пред останалите. Когато прекратиха тези взаимоотношения, които ги караха да се чувстват виновни и засрамени, те започнаха да прекарват повече време заедно, разхождайки се открито или седейки в градината. Тогава за тях тръгнаха закачливи, но изпълнени с обич слухове и семейството започна да си сигнализира със скришни погледи и повдигане на вежди.

Често след играта за упражнение те си говореха какво ще им донесе бъдещето, след като войната бъде изгубена и учителят им няма да го има. Какъв ще бъде животът им, когато няма да са вече членове на семейството на Отаке и когато американците окупират страната? Беше ли вярно това, че императорът ще призове всички да умрат като последна съпротива срещу неприятеля? И няма ли такава смърт да е за предпочитане пред живота сред варварите?

Те си говореха подобни неща, когато Николай беше повикан от най-малкия син на Отаке-сан, който му каза, че учителят иска да говори с него. Отаке-сан го чакаше в личния си кабинет с шест татамита, чиито плъзгащи се врати водеха към малката градина с декоративно аранжирани зеленчуци. Тази вечер зелените и кафявите й тонове бяха погълнати от нездрава мъгла, която се беше спуснала от планината. Въздухът в стаята беше студен и влажен и сладникавият мирис на гниещи листа се смесваше с приятния парлив аромат на горящо дърво. Усещаше се също и лека миризма на мента, тъй като Отаке-сан продължаваше да смуче ментовия дропс, който не успя да му помогне срещу рака, отнемащ живота му.

— Много мило от твоя страна, че ме прие, Учителю — каза Николай след известно мълчание. Не му хареса официалният тон на това, което каза, но не можеше да намери равновесие между обичта и съчувствието, които изпитваше, и известната тържественост на момента. През последните три дни Отаке-сан беше провел дълги разговори с всяко от децата и учениците си и Николай, най-обещаващият възпитаник, беше останал за накрая.

Отаке-сан посочи татамито до него, където Николай коленичи под подходящ ъгъл спрямо учителя си — поза, която позволяваше неговото лице да остане открито, а лицето на по-възрастния мъж — скрито. Чувствайки се неудобно от тишината, която продължи няколко минути, Николай се видя принуден да я запълни с баналности.

— Мъглата, идваща от планината, е нещо необичайно за това време, нали, Учителю? Някои казват, че е нездрава. Но придава нова красота на градината и на…

Отаке-сан повдигна ръката си и поклати леко глава. Нямаше време за това.

— Ще говоря с понятията за една широкомащабна игра, Нико.

Николай кимна и запази мълчание. Когато имаше да обсъжда нещо важно, учителят му винаги използваше понятията на Го. Както беше забелязал веднъж генерал Кишикава, за Отаке-сан животът беше една опростена метафора на Го.

— Това урок ли е, Учителю?

— Не точно.

— Тогава наказание?

— Може и така да ти се стори. По-скоро е критика. Но не само срещу тебе. Критика… един анализ… на това, което смятам, че е една непостоянна и опасна смесица — ти и твоят бъдещ живот. Нека започнем с това, че ти си един изключително интелигентен играч. — Отаке-сан вдигна ръка. — Не. Недей да си губиш времето с разни учтиви отричания. Виждал съм подобни на твоите способности, но никога у човек на твоята възраст и у никой жив играч в момента. Но в една успяваща личност, освен интелигентността, съществуват и други качества, така че няма да ти дотягам повече с комплименти. Има нещо потискащо в твоята игра, Нико. Нещо абстрактно и жестоко. Ти играеш някак неорганично… без да живееш. Има красотата на кристал, но му липсва красотата на разцъфнал цвят.

Ушите на Николай бяха пламнали, но той с нищо не показа неудобство или гняв. Право на учителя беше да наказва и критикува.

— С това не искам да кажа, че играта ти е механична и предсказуема. Това, което я предпазва да бъде такава, е твоята изключителна…

Отаке-сан си пое изведнъж въздух и го задържа, очите му останаха втренчени в градината, без да виждат. Николай беше свел поглед, не искаше да притеснява учителя, наблюдавайки борбата му с болката. Изминаха няколко дълги секунди, а Отаке-сан продължаваше да не диша. След това той бавно изпусна въздуха, проверявайки дали болката няма отново да се появи. Кризата премина и той с благодарност си пое дълбоко въздух.

— … Това, което предпазва играта ти да бъде механична и предсказуема, е твоята изключителна смелост, но дори и тази способност е някак нечовешка. Ти играеш само срещу ситуацията на дъската; отричаш важността — дори съществуването — на твоя опонент. Нали ти самият ми беше казал, че когато си в едно от твоите мистични състояния, ти играеш, без да се съобразяваш с противника. Има нещо дяволско в това. Някакво жестоко превъзходство. Дори арогантност. И това противоречи с твоята цел за постигане на шибуми. Аз не ти казвам всичко това за да се поправиш, Нико. Тези качества са в кръвта ти и не могат да се променят. И не съм съвсем сигурен, че бих искал, дори и да можеш, да се промениш, защото това, което е твой недостатък, е също и твоя сила.

— Говорим само за Го ли, Учителю?

— Говорим с понятията на Го. — Отаке-сан плъзна ръка под кимоното си и притисна стомаха си, след което взе друго ментово бонбонче. — Независимо от цялата ти интелигентност, скъпи ученико, ти си и уязвим. Например, липсата ти на опит. Ти губиш време за концентриране върху проблеми, за които един по-опитен играч ще реагира по навик или по памет. Но това не е съществена слабост. Ти можеш да натрупаш опит, стига да си достатъчно внимателен и да избягваш излишна претрупаност. И никога не подценявай предимството на опита, който притежават по-възрастните. Помни, че те са заплатили за този опит и портмонето им вече се е изпразнило. — Отаке-сан се усмихна леко. — Помни също, че това е единственото, което им е останало.

За известно време Отаке-сан потъна в собствените си мисли. С усилие се откъсна от тях, за да продължи последния си урок.

— В действителност, не липсата на опит е основната ти грешка, а твоето презрение. Пораженията ти няма да дойдат от тези, които са по-интелигентни от тебе. Те ще дойдат от упоритите, скучните, посредствените.

Николай се намръщи. Това приличаше много на нещата, които му беше казал Кишикава-сан, докато се разхождаха под вишневите дръвчета в Каякава.

— Твоето презрение към посредствеността ти пречи да видиш нейната огромна сила. Заслепен от блясъка на твоята интелигентност, ти не можеш да видиш в тъмните ъгли на стаята, не можеш да отвориш очи и да видиш потенциалната опасност, която крие тълпата. Дори и когато ти казвам това, скъпи ученико, ти едва ли вярваш, че някой по-нищожен от тебе човек може наистина да те победи. Но ние сме във века на посредствения човек. Той е тъп, безцветен, отегчителен — но неизбежно побеждава. Амебата надживява тигъра, защото се дели и продължава своята безсмъртна монотонност. Тълпите са последните тирани. Виж как сега изкуството на Кабуки изчезва и Но изправя рамене, докато популярни романи пълни с жестокост и безсмислени действия, заливат съзнанието на масовия читател. Но дори и в този жанр нито един от авторите не смее да създаде един истински герой супермен, защото в яростта си, предизвикана от срама, масовият читател ще го подложи на йоимбо, критика, която ще го унищожи. Крясъкът на съвестните е нечленоразделен, но оглушителен. Те може да нямат ум, но имат хиляди ръце, които ще те сграбчат и ще те свалят долу.

— За Го ли говорим, Учителю?

— Да. И за неговата сянка — живота.

— Какво ще ме посъветваш да направя тогава?

— Да избягваш контакта с тях. Прикрий се зад любезност. Прави се на скучен и дистанциран. Живей отделно и изучавай шибуми. И най-вече, не им позволявай да те въвлекат в гняв и агресивност. Крий се, Нико.

— Генерал Кишикава ми каза почти същото.

— Не се и съмнявам. Ние надълго те обсъдихме през неговата последна нощ тук. Никой от нас не би могъл да предположи какво ще е отношението на западните хора към тебе. А още повече се страхуваме от твоето отношение към тях. Ти си рожба на нашата култура и като такъв си изпълнен с фанатизъм. Това е грешка на характера ти. А трагичните грешки водят до… — Отаке-сан повдигна рамене.

Николай кимна и сведе очи, чакайки търпеливо учителят му да го освободи.

След известно мълчание Отаке-сан взе едно ментово бонбонче и каза:

— Искаш ли да споделя една голяма тайна с тебе, Нико? През всичките тези години казвах на хората, че вземам ментов дропс, за да облекча стомаха си. Истината е, че ми харесва. Но какво достойнство би имало в един възрастен човек, който смуче бонбончета на публично място.

— Не е шибуми, сър.

— Точно така. — Отаке-сан като че ли се замечта. — Да. Може би си прав. Може би планинската мъгла наистина е нездрава. Но тя придава една меланхолична красота на градината, така че би трябвало да сме благодарни.

След кремацията изпълниха това, което бяха решили. Семейството събра всичко и щеше да отида да живее при брата на Отаке. Учениците щяха да се завърнат по домовете си. На Николай, който беше навършил двадесет години, но изглеждаше на не повече от петнадесет, бяха дадени парите, оставени от генерал Кишикава, и му беше позволено да отиде, където сам реши. Той изпитваше едно пронизващо замайване от тази пълна свобода.

На третия ден от август 1945 г. всички членове на семейството на Отаке се бяха събрали на гарата, заобиколени от куфари и пакети. Николай не беше имал нито време, нито възможност, за да каже на Марико това, което изпитваше. Но се постара да вложи много нежност в обещанието си да я посети веднага щом се установи в Токио. Очакваше с нетърпение тази визита. Марико винаги говореше с голямо въодушевление за семейството и приятелите си в своя роден град — Хирошима.