Треванян
Шибуми (4) (Начин за игра на Шибуми)

Шанхай: 193

Както винаги през този сезон, от морето към града полъхва хладен вечерен бриз, преминава над топлата земя на Китай и издува дантелените пердета на стъклената врата на верандата на голямата къща на авеню Жофре във френската концесия.

Генерал Кишикава Такаши оттегля един камък от своята лакирана дъска за Го и го държи леко между върховете на средния пръст и показалеца. Няколко минути преминават в тишина, но неговите мисли не са насочени към играта, която е на своя 176 ход и вече наближава неизбежния си край. Очите на генерала се спират върху противника му, който от своя страна е погълнат напълно от комбинацията от бели и черни камъни върху бледожълтата дъска. Кишикава-сан беше решил, че момчето трябва да замине за Япония и тази вечер трябваше да му каже. Не точно сега. Това щеше да развали удоволствието от играта; и нямаше да е хубаво, защото за първи път младият човек печелеше.

Слънцето над френската концесия е залязло. Уличните фенери в стария град, са запалени и над тесните, криволичещи улички се разнася миризмата на хиляди ястия, готвени за вечеря. По продължението на Уангпу до Сучоу Крик домовете на плаващия град, разположени върху китайски лодки, са оживели от множеството светлини на готварските огньове, запалени по палубите от възрастни китайки с панталони, завързани над глезените. Приливът е нисък и се виждат жълтите дървени кореми на лодките, затънали в тинята. Закъснели за вечеря хора бързат по Моста на Крадящата кокошка. Един професионален писач на писма натапя невнимателно четката си, нетърпелив да приключи с работата за деня и сигурен, че калиграфската му небрежност няма да бъде забелязана от младото момиче, за което съставя писмо по модела на една от своите Шестнадесет никога негубещи формули.

Бунд, улицата на величествените търговски къщи и хотели, крещящо доказателство за имперското могъщество и увереност, е тиха и тъмна; английските господари са отпътували; вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ не отпечатва вече своите клюки, благочестивите критики, услужливите си изявления за световното положение. Дори и домът Сасон, най-елегантната къща на Бунд, построена с печалбите от търговия на опиум, е понижена до по-земната си задача да приюти Щаба на окупационните сили. Всички са си отишли: алчните французи, наперените англичани, надутите германци, оптимистите американци. Шанхай е под контрола на японците.

Генерал Кишикава разсъждаваше за необичайната прилика между младия мъж от другата страна на дъската и неговата майка: почти сякаш самата Александра Ивановна се беше възпроизвела — тези, които бяха изпитали нейното присъствие в обществото бяха склонни да повярват в нейните възможности да извърши и този подвиг. Младият мъж имаше същата правоъгълна форма на челюстта, същото широко чело и високи скули, същия правилен нос. Най-интересно за Кишикава-сан беше сравнението между очите на момчето и тези на майка му. Физически техните очи бяха еднакви: големи, дълбоки и с онзи изненадващ бутилково зелен цвят, характерен за семейството на графинята. Но огромната разлика в личностите на майката и сина беше изразена в яснотата и силата на погледа, в начина по който се премрежваха и проясняваха тези очи. Погледът на майката беше омайващ, на сина — студен. Там, където майката използваше своите очи да очарова, момчето ги използваше да отблъсква. Това, което в нейния поглед беше кокетство, в неговия беше арогантност. От нейните очи струеше светлина, неговите бяха вглъбени. Нейните очи изразяваха хумор, неговите — ум. Тя очароваше, той безпокоеше.

Александра Ивановна беше влюбена в себе си; Николай беше егоист.

Според западните разбирания Николай изглеждаше твърде млад за годините си. Само студенината на яркозелените очи и някаква твърдост на устните му предпазваше лицето му от опасността да изглежда прекалено нежно, прекалено правилно за един мъж. Известно неудобство от физическата му красота беше принудило Николай още от най-ранни години да се занимава с бойни и енергични спортове. Беше тренирал класическо джиу-джицу и беше играл ръгби в международен отбор срещу синовете на английските господари с такава резултатност, която граничеше с грубост. Въпреки че му беше ясна идеята за честна борба и спортсменство, с което англичаните се оправдаваха при една истинска загуба, той предпочиташе отговорността на победата или утехата да загуби с чест. В действителност той не обичаше играта в отбори, предпочиташе да печели или губи, разчитайки само на собствените си способности. А емоционалната му нагласа беше такава, че той почти винаги печелеше; беше въпрос на силно желание.

Александра Ивановна също печелеше почти винаги, при нея това не беше въпрос на силно желание, а на право. Когато се появи в Шанхай през есента на 1922 с огромно количество багаж и без някакъв видим източник на доход, тя разчиташе най-вече на предишното си социално положение в Санкт Петербург, за да спечели водачеството на нарастващата група „бели руснаци“ — както ги наричаха управляващите англичани — не защото идваха от Белорусия, а просто защото не бяха „червени“. Тя успя веднага да събере около себе си една възхищаваща й се група, включваща най-интересните мъже в колонията. За да спечели интереса на Александра Ивановна, един мъж трябваше да бъде богат, хубав или духовит; за нейно голямо разочарование, през целия си живот тя рядко беше срещала две от тези качества, съчетани в един мъж, и никога и трите.

В нейното общество нямаше място за друга жена; графинята намираше жените глупави и по нейно мнение излишни, след като сама успяваше да задържи вниманието на десетина мъже едновременно, поддържайки атмосферата на соарето духовита, оживена и съвсем малко непристойна.

За отплата нежеланите дами от интернационалната колония заявиха, че нищо на този свят не може да ги изкуши да бъдат видени на публично място заедно с графинята, и ревностно желаеха съпрузите и годениците им да споделят това тяхно чувство за благоприличие. С помръдване на рамене и присвиване на устни тези дами, останали в периферията, дадоха да се разбере, че подозират някаква връзка между два социални парадокса: първият беше, че графинята успяваше да поддържа едно пищно домакинство, въпреки че бе пристигнала без пукната стотинка; и вторият — че непрекъснато беше заобиколена от най-желаните мъже на това общество, въпреки че й липсваха всичките строги добродетели, за които знаеха от майките си, че бяха по-важни и желани от една гола красота и чар. Тези жени биха се почувствали щастливи, ако видеха графинята в групата на руските жени, които се промъкваха в Китай през Манджурия, продаваха жалките си стоки и бижута, с които бяха успели да избягат, и накрая биваха принудени да предлагат себе си. Но фактът, че Александра Ивановна беше една от обичайните аномалии в царския двор, руска благородничка без капка славянска кръв в нейното твърде показвано (и най-вероятно достъпно) тяло, ги опровергаваше. Александра Ивановна (собственото име на баща й беше Йохан) беше от рода Хабсбург, роднина с малка германска кралска фамилия, която беше емигрирала в Англия без да носи със себе си нищо друго, освен протестантската си религия. И въпреки това добродетелните дами от колонията твърдяха, че дори и такъв произход не е доказателство за висока нравственост в днешните развратни времена, нито пък, както явно смяташе графинята, равностоен заместител.

По време на третия сезон от своето царуване, Александра Ивановна като че ли спря вниманието си на един млад празноглав прусак, който притежаваше една повърхностна интелигентност, освободена от чувствителността, присъща на неговата раса. Граф Хелмут фон Кайтел от Хел стана нейният явен придружител — неин галеник и играчка. Десет години по-млад от нея, графът притежаваше физическа красота и атлетична мъжественост. Той беше отличен ездач и известен фехтовач. Тя го възприемаше като декоративна добавка към себе си и единственото публично изявление, което си позволи да направи за тяхната връзка, беше, да говори за него като „подходящ за разплод“.

Беше й станало навик да прекарва тежките влажни летни дни в една вила в планината. Една есен тя се завърна в Шанхай по-късно от обикновено и тогава в домакинството се появи едно бебе, момче. В знак на приличие младият фон Кайтел от Хел направи предложение за женитба. Тя леко се засмя и му каза, че въпреки предишното й намерение да създаде едно дете, няма ни най-малко желание да има две деца в къщата. Той се поклони със сурова раздразнителност, която служеше на прусаците вместо достойнство, и започна да подготвя завръщането си в Германия.

Без изобщо да се опитва да скрие момчето или обстоятелствата на неговото раждане, тя го направи украса за нейния салон. Когато някои официални изисквания наложиха да го кръстят, тя го нарече Николай Хел, вземайки последното име от една малка река, граничеща с имението на Кайтел. Виждането на собствената й роля за създаването на момчето бе изразено с факта, че пълното му име беше Николай Александрович Хел.

Английски бавачки следваха една след друга, така че английският, френският, руският и немският станаха негови езици още от люлката, без предпочитание към някой от тях, дължащо се на убеждението на Александра Ивановна, че определени езици са най-добри за изказване на определени мисли. Човек говори за любов и други баналности на френски; обсъжда трагедии и нещастия на руски; върши работа на немски; и се обръща към слугите на английски.

Тъй като единствените му приятели бяха децата на прислугата, китайският също стана люлчин език за Николай. Той придоби навика да мисли на този език, защото най-големият ужас, който изпитваше като дете, беше, че майка му може да чете мислите му — а тя изобщо не знаеше китайски.

Александра Ивановна смяташе училищата за подходящи само за деца на търговци, така че образованието на Николай беше поверено на една редица преподаватели — всичките красиви и млади, и всичките предани на майката. Тя не остана много очарована, когато се разбра, че Николай има интерес и заложби за чиста математика. Но след като преподавателят му я увери, че чистата математика е учение без практическо и търговско приложение, тя реши, че е подходяща за неговото възпитание. По-голямата част от практичната страна на светското възпитание на Николай — и най-голямото му удоволствие — дойде от навика да се измъква от къщата и да скита с уличните хлапаци по тесните улици и потайните дворове на кипящия зловонен и шумен град. Облечен в свободна синя дреха, с ниско остригана коса под кръглата шапка, той бродеше сам или със случайни приятели и се прибираше вкъщи за поучаване или наказание, като и двете приемаше с огромно спокойствие и разгневен поглед в яснозелените си очи.

По улиците Николай научи „мелодията“ на този град, който западните хора бяха приспособили за себе си. Той видя как високомерни английски младоци се возеха в рикши, карани от момчета с мъртвешки вид разяждани от туберкулоза, потящи се от усилие и недохранване, носещи маски, за да не осквернят европейските господари. Той видя компрадорите, дебели и мазни мъже, които печелеха от експлоатирането на собствените им хора от европейците, и които бяха възприели западните обичаи. След като получеха печалбата и се натъпчеха с екзотична храна, тяхното най-голямо удоволствие беше да дефлорират дванадесет-тринадесет годишни момичета. Начинът, по който дефлорираха момичета, беше… неестествен. Единственото отмъщение, което можеше да си позволи момичето, ако беше добра артистка, беше да се преструва, че й е за първи път и да позволи да я дефлорират многократно, което й носеше повече пари. Николай научи, че всички просяци, които заплашваха минувачите да ги допрат с разложените си крайници, или забиваха карфици в бебетата, за да ги накарат да плачат жално, или обираха и плашеха туристите — всички те, от старите хора, които ви благославят или ви ругаят, до полугладните деца, които предлагат да изпълнят противоестествени действия едно с друго за ваше забавление, бяха под контрола на Негово Отвратително Височество, Краля на просяците, който ръководеше някаква странна комбинация от братство и гангстерска защита. Всяко нещо, загубено в града, всеки един, който се криеше в града, всяка услуга, извършвана в града, можеше да се намери срещу едно скромно възнаграждение за Негово Величество.

Николай видя как полицаите съвсем открито вземаха пари от сводници на малолетни проститутки. Той се научи да разпознава знаците на „Зелените“ и „Червените“, които представляваха най-големите в света тайни общества и чиито гангстерски похвати на протекции или покушения се разпростираха над просяци и политици. Самият Чан Кай Ши беше „Зелен“, заклет да служи на бандата. „Зелените“ бяха тези, които убиха и осакатиха студентите от университета, опитали се да организират китайския пролетариат. Николай можеше да различи „Зелен“ от „Червен“ по начина, по който държеше цигарата си, по начина, по който плюеше.

През деня Николай учеше математика, класическа литература и философия. Вечерта той учеше от улицата — търговия, политика, нагледен империализъм и хуманност.

А през нощта седеше до майка си, докато тя забавляваше най-умните мъже, които управляваха Шанхай и го изстискваха чрез клубовете и търговските си къщи на Бунд. Това, което повечето от тези мъже приемаха за срамежливост у Николай, а по-умните — за равнодушие, беше в действителност една омраза към търговците и към техния начин на мислене.

Времето минаваше; добре управляваните инвестиции на Александра Ивановна нарастваха, докато светският им живот намаляваше. Тя стана малко по-закръглена, по-отпусната, по-сочна, но нейната живост и красота като че ли узряха, тъй като беше наследила тази характерна фамилна черта, която беше позволила на майка й и на лелите й да изглеждат на по тридесет години, когато вече бяха прехвърлили петдесетте. Предишните любовници бяха станали приятели и животът на авеню Жофре улягаше.

Александра Ивановна беше започнала да получава леки припадъци, на които обръщаше само толкова внимание, колкото да ги използва в подходящо време като любовен арсенал. Когато един лекар от нейния кръг, който от години имаше желание да я прегледа, установи, че замайванията се дължат на слабо сърце, тя взе мерки за това, което наричаше „лекарски глупости“, като намали приемите си на един седмично, но не промени начина си на живот в друго отношение.

„… А те казват, млади господине, че имам слабо сърце. Това са просто незначителни романтични припадъци и вие трябва да ми обещаете да не се възползвате от тях прекалено често. Освен това, трябва да ми обещаете, че ще намерите един добър шивач. Този костюм, мое момче!“

На седми юли 1937 г. вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ писа, че са разменени изстрели между японци и китайци на моста Марко Поло близо до Пекин. На номер три на улица Бунд английските тайпани, разположили се в клуб „Шанхай“, решиха, че развитието на тази безсмислена борба между азиатците може да излезе извън контрол и трябва да се вземат бързи мерки. Те уведомиха генералисимус Чанг Кай Ши, че предпочитат той да се изтегли на север и да организира фронт, който да прикрие търговските им къщи от неприятностите на тази война.

Генералисимусът обаче реши да изчака японците в Шанхай, като се надяваше, че поставяйки в опасност международното селище, ще привлече чуждестранна намеса в своя полза.

Когато това не показа ефект, той започна систематично да заплашва японските фирми и цивилните граждани в интернационалната група. Това положение достигна своята кулминация в шест и тридесет на 9 август, когато младши лейтенант Исао Ояма и неговият шофьор, моряк първи клас Йозо Сайто, които бяха тръгнали да инспектират японската фабрика за памук извън града, бяха спрени от китайски войници.

Те бяха намерени близо до пътя, разкъсани от куршуми и малтретирани сексуално.

В отговор японските бойни кораби се изместиха към Уангпу. Хиляда японски войници бяха свалени на сушата, за да защитят търговската си колония в Чапей, от другата страна на тясното заливче Сучоу. Те бяха посрещнати от 10000 елитни китайски войници, скрити зад барикади. Протестът на английските тайпани беше подсилен от изложенията, изпратени от европейските и американските посланици до Нанкинг и Токио, изискващи Шанхай да бъде изключен от зоната на военните действия. Японците се съгласиха на тази молба, очаквайки, че китайските войски ще се изтеглят от демилитаризираната зона.

Но на 12 август китайците прекъснаха всички телефонни линии на японското консулство и на японските търговски фирми. На следващия ден, петък 13, 88-ма китайска дивизия се установи на Северната гара и блокира всички пътища, излизащи от града. Тя имаше намерение да използва цивилните като буфер между себе си и далеч превъзхождащите я по численост японци.

На 14 август китайски пилоти прелетяха над Шанхай на американски самолети. Една експлозивна бомба мина през покрива на хотел „Палас“; друга избухна на улицата пред хотел „Кафене“. Седемстотин двадесет и девет човека загинаха; осемстотин шестдесет и един бяха ранени. Тридесет и една минути по-късно друг китайски самолет бомбардира Световния увеселителен парк, който беше превърнат в лагер за бежанци — жени и деца. Хиляда и дванадесет бяха убити; хиляда и седем бяха ранени.

За обсадените китайци нямаше възможност за бягство от Шанхай; войските на генералисимуса бяха затворили всички пътища. За чуждестранните тайпани както винаги имаше изход. Запотени кулита, сумтейки и надпявайки монотонно „хай-йо, хай-йо“, се напъваха по малките мостчета, пренасяйки заграбеното от Китай под надзора на облечени в бели костюми младоци, държащи списъци, и гурки с палки в ръце. Англичаните от „Рай Путана“, германците от „Олденбург“, американците от „Президент Мак Кинли“, холандците от „Тасма“ се сбогуваха едни с други; жените — с размазани очи и малки кърпички в ръце, докато мъжете обсъждаха колко неблагодарни са азиатците, а на фона на всичко това корабни оркестри свиреха смесица от национални химни.

Тази нощ иззад барикадите от торби с пясък и обсадени китайски жители, артилерията на Чанг Кай Ши откри огън към японските кораби на котва в реката. Японците отвърнаха на огъня, унищожавайки барикадите и от двата вида.

През цялото това време Александра Ивановна отказваше да напусне дома си на авеню Жофре, което сега представляваше една изоставена улица, чиито сгради със счупените си прозорци бяха обитавани от вечерния бриз и крадците. Тъй като беше без националност — нито съветска гражданка, нито китайка, нито англичанка — тя не подлежеше официално на защита. Във всеки случай нямаше никакво намерение да напусне дома си и на нейната възраст така грижливо подбраната мебелировка, за да се установи бог знае къде. Все пак, смяташе тя, японците, които познаваше, не бяха по-глупави от останалите и едва ли щяха да бъдат по-малко ефективни като администратори от англичаните.

Китайците дадоха най-твърд отпор при Шанхай; изминаха три месеца преди превъзхождащите ги японци да успеят да ги отблъснат. В желанието си да привлекат чужда намеса, китайците си позволиха няколко бомбени „грешки“, за да увеличат броя на човешките жертви и на осакатените от обстрела на японците.

Те правеха барикадите си по пътищата, като между тях оставяха защитния буфер от десетки хиляди граждани, техни сънародници.

През всичките тези ужасни месеци пъргавите жители на Шанхай продължаваха да изпълняват ежедневните си задължения по най-добрия начин, по който можеха, независимо от оръдейния обстрел на японците и бомбардирането от китайски самолети, произведени в Америка. В началото лекарствата, след това храната, после подслонът и накрая водата започнаха да привършват, но животът в гъмжащия от хора изплашен град продължаваше; и бандите момчета с които Николай скиташе из улиците, намериха нови, макар и сурови игри сред руините на срутените постройки, в отчаяното катерене при внезапни нападения или в гейзерите от разрушените водоизточници.

Само веднъж Николай изпита допир със смъртта. Беше заедно с други хлапаци в района на големите супермаркети „Синсиър“ и „Уинг Он“, когато една „грешка“ доведе китайските бомбардировачи над натъпкания с народ Нанкинг Роад. Беше обедно време, когато в най-голямата тълпа, директно попадение улучи „Синсиър“, а едната страна на „Уинг Он“ беше направо отнесена. Покривите се продъниха над лицата на ужасените хора. Возещите се в натъпкания асансьор извикаха в един глас, когато въжетата се скъсаха и той падна в шахтата. Възрастна жена, която се обърна към един експлодирал прозорец, беше останала без плът отпред, докато отзад изглеждаше незасегната. Момчето, което стоеше до Николай, изохка и седна тежко по средата на улицата. Беше мъртво; едно парче камък беше минало през гърдите му. Когато гърмът от бомбите и от срутващите се сгради затихна, се разнесе един силен писък от хиляди гласове. Една зашеметена купувачка, скимтейки, търсеше нещо сред парчетата стъкло, които до скоро бяха витрина. Беше изискана млада жена, облечена по западна „шанхайска“ мода, с дълга до глезените рокля от зелена коприна, разцепена до коленете, и малка твърда яка около изваяния й порцеланов врат. Нейната изключителна бледност може би се дължеше на оризовата пудра, така модерна сред дъщерите на богатите китайски търговци, но не беше така. Тя търсеше статуетката от слонова кост, която беше разглеждала в момента на бомбардировката, и ръката, с която я беше държала.

Николай избяга.

Четвърт час по-късно той стоеше върху купчина чакъл в един тих район, където седмици бомбардиране бяха обезлюдили постройките, които всеки момент щяха да се срутят. Сухи ридания разтърсиха тялото му, но той не заплака; нито една сълза не се плъзна по мръсотията, напластена по лицето му. В главата му непрекъснато се повтаряше една и съща мисъл: „Бомбардировачи Нортроп. Американски бомбардировачи“.

Когато накрая китайските войници бяха изгонени и барикадите им съборени, хиляди хора побягнаха от кошмарния град и разрушените от бомбите сгради.

По жестока ирония на съдбата, Бунд, улицата, която представляваше паметник на чуждестранния империализъм, беше останала почти незасегната. Празните прозорци гледаха към напуснатия град, който тайпаните бяха създали, изсмукали и накрая изоставили.

Николай беше сред малката група от облечени в синьо китайски деца, които бяха подредени по улиците, за да наблюдават първия парад на окупационните войски. Фотографи от военни вестници бяха раздали лепнещи сладкиши и малки химомару — знаменца с изгряващо слънце, които децата трябваше да размахват, докато подвижните камери записваха техния смутен ентусиазъм. Един млад офицер ръководеше събитието, като увеличаваше бъркотията със своите лаещи инструкции на развален китайски. Без да знае какво да прави с този хлапак с руса коса и зелени очи, той нареди на Николай да застане отзад.

Николай никога не беше виждал такива войници, груби и действени, но не и подходящи за парад. Те не маршируваха със синхронизацията на роботи като германците и англичаните; те минаваха в чисти, но разкривени редици, марширувайки рязко зад сериозните млади офицери с мустаци и комично дълги мечове. Независимо от факта, че много жилища бяха оцелели, един ден Александра Ивановна беше изненадана и обезпокоена от служебна кола с развиващи се флагчета на калниците, която спря на пътя пред къщата. Един младши офицер на звучен металически френски й съобщи, че генерал Кишикава Такаши, губернаторът на Шанхай, ще отседне при нея. Но нейният жив инстинкт за самосъхранение й подсказа, че може би ще има известна изгода, ако създаде приятелски връзки с генерала, особено след като жизнено необходими неща се намираха толкова трудно. Тя и за секунда не се осъмни, че генералът автоматично ще бъде добавен към нейните обожатели.

Грешеше. Въпреки заетата си програма, генералът намери време да й обясни на граматически правилен френски, че съжалява за неудобствата, които войната може да донесе на нейното домакинство. Но й даде да разбере, че тя беше гостенката в неговата къща, а не той в нейната. Генералът беше твърде зает, за да губи време за флиртове, но винаги беше внимателен в отношението си към нея. В началото Александра Ивановна беше озадачена, по-късно раздразнена, а накрая заинтригувана от любезната незаинтересованост на този мъж, нещо, което никога не беше получавала от един хетеросексуален мъж. От своя страна той я намираше интересна, но не и необходима.

Въпреки всичко, в знак на любезност, той вечеряше всяка седмица с тях, като по западен маниер по време на вечерята се водеха леки разговори, от които той научи много за графинята и нейния син, докато те пък научиха много малко за генерала. Той наближаваше шестдесетте — млад за японски генерал — вдовец, с една дъщеря, живееща в Токио. Въпреки че беше убеден патриот, в смисъл че обичаше всички неживи неща в страната си — езерата, планините, забулените долини — никога не беше гледал на кариерата си в армията като на естествено призвание. Като млад беше мечтал да стане писател, въпреки че дълбоко в сърцето си винаги беше знаел, че традицията в семейството непременно ще го доведе до военна кариера. Само гордостта и предаността към дълга го бяха направили трудолюбив и добросъвестен административен офицер и, въпреки че беше прекарал повече от половината си живот в армията, той не възприемаше работата си там като нещо повече от професия. Умът му, но не и сърцето му; времето, но не и чувствата му, бяха отдадени на работата.

В резултат на плодотворните му усилия, които често го задържаха в кабинета му на Бунд от рано сутринта до късно през нощта, градът започна да се възстановява. Заработи обслужването, фабриките бяха поправени и китайските селяни отново започнаха да се появяват в града. Животът и шумът се завърнаха бавно по улиците и понякога можеше да се чуе и смях. Въпреки че не бяха блестящи, условията за живот на китайския работник се подобриха значително в сравнение с тези, по време на европейците. Имаше работа, чиста вода, основни хигиенни облекчения и зачатъци на здравеопазване. Професията на просяците западна, но проституцията разцъфтя и проявите на насилие бяха малко. Все пак Шанхай беше окупиран град, а войниците бяха мъже.

Когато здравето на генерал Кишикава започна да страда от прекалената работа, той си наложи една по-здравословна програма, която му даваше възможност да вечеря почти всяка вечер в къщата си на авеню Жофре.

Една вечер, след като бяха вечеряли, генералът спомена мимоходом, че много обича да играе на Го. Николай, който рядко говореше, освен когато отговаряше кратко на директни въпроси, призна, че също играе тази игра. Генералът остана развеселен и впечатлен от факта, че момчето каза това на безупречен японски. Той се разсмя, когато Николай обясни, че учи японски от книги, с помощта на ординареца на генерала.

— Добре се справяш само след шест месеца учене — каза генералът.

— Това е петият ми език, сър. Всички езици си приличат математически. Всеки нов е по-лесен от последния. Освен това — момчето присви рамене, — имам дарба за езици.

Кишикава-сан остана доволен от начина, по който прозвуча казаното от Николай — без самохвалство и без английска срамежливост. В същото време генералът се засмя на себе си, като забеляза, че момчето очевидно беше репетирало първото изречение, тъй като то беше съвсем правилно, докато следващите издаваха грешки в използването на идиомите и в произношението. Генералът не се издаде, знаейки, че Николай е в такава възраст, когато взема всичко много сериозно и може да се засегне.

— Аз ще ти помогна с твоя японски, ако искаш — каза Кишикава-сан. — Но първо нека видим дали си наистина интересен противник на Го.

На Николай беше дадено предимство от четири камъка и те изиграха една бърза, кратка игра, тъй като на другия ден генералът щеше да има много работа. Скоро бяха погълнати от играта и Александра Ивановна, която не виждаше голям смисъл в събития, в които не е център на внимание, се оплака, че не се чувства добре и се оттегли.

Генералът спечели, но не така лесно, както предполагаше. Тъй като самият той беше аматьор, способен да даде сериозен отпор на професионалист с минимум предимства, остана впечатлен от странния стил на Николай.

— От колко време играеш Го? — попита той, на френски, за да облекчи Николай от несвойствените изрази.

— О, предполагам, че от четири или пет години, сър. Генералът се намръщи.

— Пет години? Но… на колко години си сега?

— На тринадесет, сър. Знам, че изглеждам по-млад отколкото съм. Това е фамилна черта.

Генералът кимна и се усмихна вътрешно при мисълта как Александра Ивановна, когато попълваше документите си за самоличност пред окупационните власти, се беше възползвала от тази „фамилна черта“, като записа дата на раждане, според която би трябвало на единадесет години да е била любовница на белогвардейски генерал и да е родила Николай, докато е била на дванадесет. Много преди това разузнаването на генерала го беше запознало с фактите за графинята, но той й позволи този нищожен признак на кокетство, най-вече като имаше предвид обезпокоителните данни за здравословното й състояние.

— Независимо от това, за един мъж на тринадесет години ти игра забележително добре, Нико. — По време на играта генералът беше измислил това умалително име, за да избегне трудно произносимото „л“. Това остана завинаги името, с което той наричаше Николай. — Предполагам, че не си тренирал официално?

— Не, сър. Не съм следвал ничии инструкции. Научих се, четейки книгите.

— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо досега.

— Може би, сър. Но аз съм много интелигентен. Известно време генералът изучаваше неподвижното лице на момчето; неговите очи с цвят на пелин отвърнаха честно на погледа му. — Кажи ми, Нико, защо избра да учиш Го? Това е предимно японска игра. Предполагам, че никой от твоите приятели не я играе. Те сигурно изобщо не са чували за нея.

— Това е точно причината, поради която избрах Го, сър.

— Разбирам. — Какво странно момче. Едновременно честно до чувствителност и арогантно. — Успя ли да разбереш от книгите какви качества са необходими, за да бъдеш добър играч?

Николай се замисли за момент, преди да отговори.

— Разбира се, човек трябва да притежава концентрираност. Смелост. Самоконтрол. Това е ясно от само себе си. Но по-важното е, че човек трябва… не знам точно как да го кажа. Трябва да бъде едновременно математик и поет. Все едно че поезията е наука; или математиката изкуство. Трябва да притежава чувство към пропорции, за да играе добре Го. Не се изразявам много добре, сър. Съжалявам.

— Напротив. Справяш се много добре в опита си да обясниш необяснимото. От тези качества, които изброи, Нико, къде смяташ, че се крие твоята сила?

— В математиката, сър. В концентрацията и самоконтрола.

— А твоята слабост?

— В това, което наричам поезия.

Генералът се намръщи и извърна поглед от момчето. Изглеждаше странно, че го беше забелязало. На неговите години не би могъл така безпристрастно да се прецени отстрани. Човек би очаквал Нико да разбере нуждата от някой качества на европейците, за да играе добре Го, качества като концентрация, самоконтрол, смелост. Но да разбере необходимостта от възприемчиви, чувствителни качества, които той нарече поезия, беше извън праволинейната логика, която бе силата на западното мислене… и ограничеността му. Но все пак — имайки предвид, че Николай произлизаше от най-добрата европейска кръв и че беше израсъл в Китай — беше ли той наистина европеец? Със сигурност не беше и азиатец. Не принадлежеше на никоя раса. Или, може би, най-добре беше човек да мисли за него като за единствен член на собствена раса.

— Вие и аз имаме една и съща слабост, сър. — Очите на Николай бяха изпълнени с хумор. — Ние и двамата имаме слабост в областта, която нарекох поезия.

Генералът изненадано погледна.

— Да?

— Да, сър. На моята игра й липсва доста от това качество. Вашата има прекалено много от него. Три пъти по време на играта ставахте отстъпчив при атака. Предпочитате да изберете елегантна игра пред една по-резултатна.

Кишикава-сан се засмя леко.

— Откъде знаеш, че не съм се съобразявал с твоята възраст и относителна неопитност?

— Това би било проява на снизхождение и нелюбезност. Аз не вярвам, че вие бихте постъпили така. — Очите на Николай отново се усмихнаха. — Съжалявам, сър, че на френски няма почтителни форми. Това прави речта ми да звучи рязко и недисциплинирано.

— Да, малко. В действителност, точно това си мислех в момента.

— Съжалявам, сър.

Генералът се усмихна.

— Предполагам, че си играл и западен шах?

Николай присви рамене.

— Малко. Не ми е интересен.

— Как би го оценил в сравнение с Го?

Николай се замисли за секунда.

— Е,… това, което Го е за философите и бойците, е шахът за счетоводителите и търговците.

— Ах! Този фанатизъм на младостта. Би било по-любезно, Нико, да кажеш, че Го допада на философа, който се крие във всеки, а шаха — на търговеца в него.

Но Николай не се отрече от думите си.

— Да, сър. Това би било по-любезно, но не толкова вярно.

Генералът се надигна от канапето, оставяйки Николай да прибере камъните.

— Късно е и имам нужда от сън. Ще играем скоро пак, ако искаш.

— Сър? — каза Николай, когато генералът стигна до вратата.

— Да?

Николай беше свел поглед, предпазвайки се от обидата при евентуално отблъскване.

— Ще бъдем ли приятели, сър?

Генералът отдаде заслужено внимание на сериозния тон, с който беше зададен въпросът. — Би могло, Нико. Нека да изчакаме и ще видим.

През тази същата нощ, Александра Ивановна, решавайки, че генерал Кишикава не е от същото тесто като мъжете, които беше познавала, отиде и почука на врата на спалнята му.

През следващата година и половина те живяха като семейство. Александра Ивановна стана по-задоволена, малко по-унила и може би малко по-закръглена. Това, което загуби от своята живост, като че ли добави към едно приятно спокойствие, което стана причина Николай за първи път през своя живот да започне да я харесва. Без да бързат, Николай и генералът създадоха едни взаимоотношения, колкото дълбоки, толкова и резервирани. Единият никога не беше имал баща; другият син. Кишикава-сан изпитваше удоволствие да насочва и оформя един умен, схватлив млад мъж, който понякога можеше да бъде прекалено смел в мненията си, прекалено уверен в качествата си.

Александра Ивановна намери успокоение в силната и нежна личност на генерала. Той намери нещо пикантно и забавно в проявите на темперамента и волята й. Между генерала и жената имаше любезност, щедрост, нежност, физическо удоволствие. Между генерала и момчето — увереност, честност, привързаност, уважение.

Веднъж, след вечеря, Александра Ивановна се пошегува както винаги за досадните си припадъци, оттегли се рано в спалнята… където умря…

… Сега небето е станало черно на изток и пурпурно червено над Китай. Навън, в плаващия град, се поклащат оранжеви и жълти фенери, докато хората приготвят леглата си върху палубите на лодките, потънали в тинята. Въздухът е изстинал над вътрешността на Китай и бризът от морето е спрял. Завесите вече не се издуват, докато генералът продължава да балансира камъка върху нокътя на показалеца си, умът му — много далече от играта пред него.

Бяха изминали два месеца от смъртта на Александра Ивановна и генералът беше получил заповед за прехвърляне. Не можеше да вземе Николай със себе си, но не искаше да го остави в Шанхай, където той нямаше приятели и където липсата на официално гражданство го лишаваше от елементарна дипломатическа защита. Беше решил да изпрати момчето в Япония.

Генералът изучава изтънченото лице на майката, изразено по-икономично, по-ъгловато при момчето. Къде ли ще намери приятели този млад мъж? Къде ще намери почва, подходяща за корените му, това момче, което говори шест езика и мисли на пет, но на което липсва най-елементарно обучение? Може ли да има място за него в света?

— Сър?

— Да? О,… да… Игра ли, Нико?

— Преди известно време, сър.

— Ах, да. Извини ме. И имаш ли нещо против да ми кажеш какво си играл?

Николай посочи камъка си и Кишикава-сан се намръщи, тъй като в необичайния ход имаше нещо от тенуки. Той съсредоточи вниманието си и внимателно изучи дъската, като отбелязваше наум изхода от всеки възможен ход. Когато вдигна поглед срещна зелените очи на Николай, които го гледаха с нескрито удоволствие. Играта можеше да продължи още няколко часа, но изходът беше ясен. Николай щеше да победи. Това беше за първи път.

Генералът гледа известно време Николай преценяващо, след което се засмя.

— Ти си дявол, Нико!

— Вярно е, сър — съгласи се Николай, изключително доволен от себе си. — Вашето внимание беше раздвоено.

— И ти се възползва от това.

— Разбира се.

Генерал Кишикава започна да прибира камъните.

— Да — каза той на себе си. — Разбира се. — След което се засмя. — Какво ще кажеш за една чаша чай, Нико?

Най-големият порок на Кишикава-сан беше да пие силен, горчив чай във всички часове на денонощието. При техните взаимоотношения, изпълнени с привързаност, но и резервираност, покана за чаша чай беше сигнал за разговор. Докато ординарецът на генерала приготвяше чая, те излязоха на верандата в студения нощен въздух.

Известно време мълчаха. Очите на генерала оглеждаха града, където случайните светлини по старинните стени показваха, че някой празнува или учи, или умира или се продава. След това, като че ли без никаква връзка, той попита Николай:

— Мислиш ли понякога за войната?

— Не, сър. Нямам нищо общо с нея.

Този егоизъм на младостта. Самоувереният егоизъм на младия мъж произлизаше от знанието, че той беше последният и най-необикновеният от едно родословно дърво, чиито корени идваха от времена, много преди металурзи да станат Хенри Фордовци, преди касиери да станат Ротшилдовци, преди търговци да станат Медичи.

— Опасявам се, Нико, че нашата малка война все пак ще те засегне. — И след това начало генералът каза на младия мъж за заповедта, с която го прехвърляха, и за плановете си да изпрати Николай в Япония, където щеше да живее в дома на най-известния преподавател и играч на Го.

— … Моят най-стар и близък приятел, Отаке-сан — когото ти познаваш като Отаке на Седмия Дан.

Николай наистина знаеше това име. Беше чел блестящите коментари на Отаке-сан относно средата на играта.

— Уредил съм да живееш заедно с Отаке-сан, и неговото семейство, и другите възпитаници на училището. Това е голяма чест, Нико.

— Разбирам това, сър. Нетърпелив съм да започна да се уча от Отаке-сан. Но няма ли той да се презира, като се занимава с един аматьор?

Генералът се подсмихна.

— Презрението не е начин на мислене, който би използвал моят стар приятел. Ах! Ето и нашия чай.

Ординарецът беше отнесъл дъската за Го и на нейно място беше наредил масата за чай. Генералът и Николай седнаха отново на възглавниците си. След първата чаша генералът се облегна леко назад и започна с делови тон:

— Оказа се, че майка ти е имала малко пари. Инвестициите й са били пръснати в малки местни компании, повечето от които фалираха по време на окупацията. Хората, които са притежавали компаниите, просто са прибрали парите и са се върнали в Англия. Изглежда, че при западните хора големите морални кризи засенчват етичните отношения. Съществува къщата… и още съвсем малко. Уредил съм къщата да се продаде. Полученото ще отиде за пребиваването и обучението ти в Япония.

— Както прецените най-добре, сър.

— Добре. Кажи ми, Нико, ще ти липсва ли Шанхай?

Николай се замисли за секунда.

— Не.

— Ще се чувстваш ли самотен в Япония?

Николай отново се замисли.

— Да.

— Аз ще ти пиша.

— Често ли?

— Не, не много често. Веднъж месечно. Но ти можеш да ми пишеш винаги когато чувстваш нужда. Има и други млади хора, които учат при Отаке-сан. А когато имаш съмнения, идеи, въпроси, ще намериш в Отаке-сан един ценен събеседник. Той ще те изслуша с интерес без да те отрупва със съвети. — Генералът се усмихна. — Предполагам, че понякога ще намираш начина му на изразяване малко объркващ. Той говори за всичко с понятията на Го. Целият живот за него е една опростена парадигма на Го.

— Изглежда, че ще го харесам, сър.

— Сигурен съм в това. Той е човек, когото аз дълбоко уважавам. Той притежава едно качество… как да се изразя?… на шибуми.

— Шибуми, сър? — Николай познаваше думата, но само когато се използваше за градини и архитектура, където означаваше ненатрапчива красота. — В какъв смисъл използвате понятието, сър?

— О, неясно. И предполагам, неправилно. Глупав опит да се обясни неизразимо качество. Както знаеш, при шибуми трябва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване — толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на саби, това е елегантна простота, изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като ваби, това е душевно спокойствие, което не е пасивно; това е да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова.

Въображението на Николай беше възбудено от идеята за шибуми. Никакъв друг идеал не му беше правил такова впечатление досега.

— Как се постига това шибуми, сър?

— Човек не го постига, човек… го открива. И само някои с безкрайно усъвършенстване успяват. Хора като моя приятел Отаке-сан.

— Това означава ли, че човек трябва много да учи, за да стигне до шибуми?

— По-скоро означава, че човек трябва да мине през много знания и да достигне до простотата.

От този момент главна цел в живота на Николай беше да стане човек с шибуми; една личност с всеобхватно спокойствие. Това беше едно призвание, открито за него, докато поради причини, свързани с произход, образование и характер, повечето призвания бяха недостъпни за него. В стремежа към шибуми той можеше да изпъква невидимо, без да привлича вниманието или отмъщението на деспотичните маси.

Кишикава-сан взе от масата една малка кутийка от сандалово дърво, обвита в обикновено парче плат, и я постави в ръцете на Николай.

— Това е подаръкът ми на прощаване. Нещо съвсем дребно.

Николай наклони глава в знак на приемане и пое кутийката с голяма нежност; той не изрази благодарността си с неподходящи думи. Това беше първото му съзнателно действие от шибуми.

Въпреки че през тази последна нощ говориха до късно за това какво означава и какво може да означава шибуми, дълбоко в себе си те не се разбираха един друг. За генерала шибуми беше нещо като смирение; за Николай означаваше сила.

И двамата бяха жертва на поколението си.

Николай замина за Япония с кораб, превозващ ранените войници, които се връщаха при семействата си или щяха да отидат в болница. Жълтата тиня на Янгце следваше кораба далече в морето и чак когато водата започна да променя цвета си от кафяв в син, Николай разви парчето плат, в което Кишикава-сан беше завил прощалния си подарък. В нежната сандалова кутия, обвити в плътна хартия, имаше две купи за Го от черен японски лак със сребро в стил Хидатсу. На капаците на купите бяха загатнати чайни, обвити в мъгла, разположени на бреговете на малки езера. Вътре в едната купа имаше черни камъни Ничи от Кишиу. В другата — бели камъни от мидени черупки Мийазаки… лъскави, необикновено хладни на пипане.

Никой, наблюдаващ младия мъж, застанал на палубата на ръждясалия военен кораб със забулени зелени очи, вперени в играта на морето, докато размишляваше върху двата подаръка, които му беше дал генералът — тези Го ке и — не би могъл да предположи, че съдбата му беше отредила да стане най-добре платеният в света наемен убиец.