Треванян
Шибуми (19) (Начин за игра на Шибуми)

Сент Жан де Луз-Биариц

Откритата рибарска лодка браздеше сребърната лунна пътека в морето. Дизеловият двигател се давеше астматично и изхърка, когато го загасиха. Носът на лодката се наклони, забивайки се в брега. Хел се плъзна от едната страна и понесъл войнишката си торба на рамо, нагази до колене в надигащия се прилив. Помаха с ръка в отговор на неясното движение откъм лодката и се запъти към пустия бряг. Брезентовите му панталони подгизнаха, а еспадрилите му с въжени подметки се напълниха с пясък. Моторът се закашля и започна ритмично да боботи. Лодката зави и се насочи към Испания покрай чернеещия се бряг.

От ръба на една дюна можеше да види светлините на кафенетата и баровете покрай малкото пристанище на Сент Жан де Луз, където върху мазната вода сънливо се поклащаха рибарските лодки. Премести на другото си рамо тежката торба и се запъти към кафенето на Вейл, за да потвърди поръчката за вечеря, която беше изпратил телеграфически. Преди да се завърне в родните места, собственикът на кафенето беше главен готвач в Париж. Доставяше му удоволствие да демонстрира от време на време своите способности, особено когато мистър Хел му поръчваше менюто и поемаше разходите. Вечерята трябваше да се приготви и сервира в дома на мосю Де Ланде. „Малкият фин джентълмен“ живееше в една стара къща долу до брега и никога не можеше да бъде видян по улиците на Сент Жан де Луз заради физиономията си, която щеше да предизвика глупави приказки от страна на невъзпитаните деца. Мосю Де Ланде беше джудже, висок не повече от метър, въпреки че беше над шестдесетгодишен.

Почукването на Хел на задната врата накара мадмоазел Пинард да надникне предпазливо през пердето. На лицето й се появи усмивка и тя широко отвори вратата.

— Ах, мосю Хел! Добре дошли. Толкова отдавна не съм ви виждала! Заповядайте, заповядайте! Мосю Де Ланде очаква с нетърпение вашата вечеря.

— Не искам да накапя пода ви, мадмоазел Пинард. Мога ли да събуя панталоните си?

Мадмоазел Пинард се изчерви и го плесна по рамото.

— О, мосю Хел! Бива ли така да приказвате? Ах, вие, мъже! — В съгласие с тяхната установена рутина на невинен флирт тя се чувстваше едновременно смутена и доволна. Мадмоазел Пинард беше около петдесетте, висока и суха, с нервни ръце и неграциозни движения. Лицето й беше прекалено дълго за малките й очи и тънки устни, така че по-голямата част от него беше отделена за челото и брадичката. Ако лицето й показваше характер, тя щеше да бъде грозна, а така беше просто обикновена. Мадмоазел Пинард беше калъпът, по който се правеха девствениците, и нейните вдъхващи уважение добродетели изобщо не намаляваха от факта, че през последните тридесет години тя беше компаньонка, медицинска сестра и любовница на Морис де Ланде. Тя беше от тези жени, които извикваха „Ма foil“^[1], когато бяха най-ядосани.

Докато го придружаваше до стаята, която беше заемал винаги когато им гостуваше, тя му каза с нисък глас:

— Знаете ли, мосю Де Ланде никак не е добре. Много се радвам, че ще му правите компания тази вечер, но трябва да сте внимателен. Той е близо до Господ. Лекарят ми каза, че му остават седмици, може би месец.

— Ще бъда внимателен, скъпа. Ето че стигнахме. Искате ли да влезете, докато се преобличам?

— О, мосю!

Той повдигна рамене.

— Е, добре. Но един ден вашите бариери ще паднат, мадмоазел Пинард. И тогава… ах, тогава…

— Мосю! А мосю Де Ланде е ваш добър приятел. Мъже!

— Ние сме жертви на желанията си, мадмоазел. Безпомощни жертви. Кажете ми, готова ли е вечерята?

— Главният готвач и помощниците му прекараха цял ден в кухнята. Всичко е готово.

— Тогава ще ви видя на вечеря и заедно ще задоволим апетитите си.

— О, мосю!

Вечеряха в най-голямата стая на къщата, чиито стени бяха покрити с полици, затрупани с купища книги, явно доказателство за страстта на Де Ланде към науката. Тъй като смяташе възмутителна идеята да чете и яде едновременно — да разводнява едната страст с другата — той беше превърнал библиотеката в трапезария, като дългата маса изпълняваше и двете функции. Те седяха в единия край на тази трапеза — Морис де Ланде начело, Хел от дясната му страна, а мадмоазел Пинард — от лявата. Както повечето от мебелите и масата и столовете бяха скъсени, но въпреки това изглеждаха големи за Де Ланде и малки за редките му гости. Както веднъж беше казал на Хел, такава беше същността на компромиса — едно условие, което не задоволяваше никого, но оставяше всеки с успокояващото чувство, че и другият е в същото положение.

Вечерята беше почти приключила и те си почиваха между отделните ястия, говорейки. Имаше черен хайвер от Нева поднесен с блини, Сент Жермен Роял (Де Ланде отбеляза, че джодженът е с една идея повече), Сюприм де сол о шато Икуем, пъдпъдък, приготвен на пепел (Де Ланде спомена, че орехът би бил по-подходящ за огъня, но можеше да възприеме вкуса, който е придала пепелта от дъб), ребра от младо агне (Де Ланде съжали, че не е достатъчно студено), ориз по гръцки (малко по-голямото количество червен пипер Де Ланде отдаде на родното място на главния готвач), гъби (повечето лимонов сок Де Ланде приписа на личността на готвача), грудки от флорентински артишок (голямото несъответствие между груер и пармезана в соса Де Ланде отдаде на перверзността на главния готвач) и салата Даничеф (която Де Ланде намери за идеална, за свое леко разочарование).

От всички тези ястия Де Ланде взе по една хапка, което му позволи да усети вкуса им в устата си. Сърцето, черният му дроб и храносмилателната му система бяха в такова състояние, че лекарят му беше забранил всякакви деликатеси. Хел, благодарение на диетичните си навици, ядеше също много малко. Апетитът на мадмоазел Пинард беше добър, но това, което тя смяташе за добри маниери, я караше да се храни с малки хапки, които дъвчеше продължително със заешки движения и често докосване на устните със салфетката. Една от причините, поради които шефът на Кафе Вейл с голямо удоволствие организираше тези случайни вечери за Хел, беше голямата фиеста, на която се наслаждаваха семейството и приятелите му по-късно същата вечер.

— Възмутително е колко малко ядем, Николай — каза Де Ланде с изненадващо дълбокия си глас. — Ти, с твоето монашеско отношение към храната, и аз — с моята конструкция. Да пощипвам оттук-оттам по този начин, ме кара да се чувствам като богато десетгодишно момче в луксозна сладкарница. А тези капки вино! — продължи да се оплаква Де Ланде. — Ах, как можах да стигна дотук! Човек, който благодарение на познанията и парите си превръщаше задоволяването до насита в изкуство! Съдбата е или ирония, или справедливост, не знам кое от двете. Само ме погледни! Да ям като безкръвна монахиня, покайваща се за мечтите си към младото кюре!

Салфетката скри изчервяването на мадмоазел Пинард.

— Колко си болен, стари приятелю? — попита Хел.

Честността беше нещо обичайно между тях.

— Смъртно болен съм. Това мое сърце е по-скоро гъба, отколкото помпа. Оттеглих се вече, и от колко време? Ще станат пет години? И четири от тях съм без никаква полза за скъпата мадмоазел Пинард — освен като наблюдател, разбира се.

Отново салфетката.

Вечерята завърши с различни захаросани видове плодове — без коняк — и мадмоазел Пинард се оттегли, оставяйки мъжете да поговорят. Де Ланде се смъкна от стола и се запъти към огнището, спирайки на два пъти да поеме въздух. Там той седна на един нисък стол, от който краката му висяха.

— Всички столове са като шезлонги за мене, приятелю. — Той се засмя. — Е, добре, какво мога да направя за тебе?

— Имам нужда от помощ.

— Разбира се. Въпреки че сме добри приятели, ти едва ли би дошъл с лодка през нощта само за да унижиш една такава вечеря, едва опитвайки я. Знаеш, че съм излязъл от информационния бизнес вече от няколко години, но имам тук-там нещо останало от стари дни и ще ти помогна, ако мога.

— Трябва да ти кажа, че са взели парите ми и няма да мога да ти платя веднага.

Де Ланде махна пренебрежително с ръка.

— Ще ти изпратя сметката от ада. Ще я познаеш по обгорените краища. За човек ли се отнася, или за правителство?

— Правителство. Трябва да отида в Англия. Очакват ме. Работата е сериозна, така че компроматите, с които трябва да разполагам, трябва да са силни.

Де Ланде въздъхна.

— Жалко. Само ако беше Америка. Разполагам с такова нещо за Америка, което ще накара Статуята на свободата да легне по гръб и да разтвори крака. Но Англия? Почти нищо. Фрагменти и драскотини. Някои със сигурност достатъчно лоши, но нищо по-голямо.

— Какви неща имаш?

— О, обичайните. Хомосексуалност в Министерството на външните работи…

— Това не е ново.

— В случая е интересно. Имам и снимки. Има някои много нелепи пози, особено ако мъжът, който ги изпълнява, не е в първа младост. Какво друго имам? Някои буйни прояви на кралското семейство. Обичайните политически дребни прегрешения и разплащания. Пълно разследване на инцидента със самолета, който костваше живота на… ти си спомняш. — Де Ланде погледна към тавана, за да си припомни какво друго имаше във файловете му. — О, има доказателства, че прегръдката между арабските петролни интереси и Ситито е по-интимна, отколкото официално е известно. Има много индивидуални неща за хора от правителството — главно финансови и сексуални. Абсолютно ли си сигурен, че няма нищо общо със Съединените щати? Това, което имам, е направо камбанка. Мъчно може да се продаде. Прекалено е голямо за употреба. Все едно да счупиш яйце със секира.

— Не, трябва да бъде за Англия. Нямам време да организирам косвен натиск на Лондон през Вашингтон.

— Хм-м. Знаеш ли какво? Защо не вземеш всичко? Ще уредиш да бъде публикувано едно след друго. Скандал след скандал ще подкопаят сградата — ти знаеш как да го направиш. Нито една стрела не е достатъчно силна сама, но като залп — кой може да каже? Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Тогава това и ще бъде. Ще го направим по обичайния начин? Аз ще взема с мене фотокопия. Ще организираме система за задействане „бутон натиснат“, като първите получатели ще бъдат списания в Германия.

— Досега винаги е успявала. Наистина ли си сигурен, че не искаш бронзовата девствена ципа на Статуята на свободата?

— Не мога да измисля за какво да я използвам.

— Е, добре. Какво да се прави. Е-е… ще можеш ли да прекараш с нас нощта?

— Не знам. Ще взема утре следобед самолета от Биариц и ще трябва да се крия. Местните са обявили награда за мене.

— Жалко. Би трябвало да те защитават като последния оцелял от твоя вид. Знаеш ли, напоследък си мислех за тебе, Николай Александрович. Със сигурност не много често, но интензивно. Не много често, защото като удари последният гонг на живота, не ти остава много време да съзерцаваш по-второстепенните образи от собствената си комедия. А едно от трудните неща, които трябва да приеме един егоцентрик, е фактът, че той е второстепенен герой във всяка друга биография, освен в собствената си. Изиграл съм известна роля в твоя живот; ти в моя. Познаваме се от повече от двадесет години, но като изключим работата — човек винаги трябва да изключва работата — сигурно не сме прекарали повече от дванадесет часа в лични разговори, в опознаване на мислите и чувствата един на друг. Познавал съм те за половин ден. В действителност, това не е чак толкова лошо. Повечето добри приятели и омъжени двойки (това рядко е едно и също) едва ли могат да се похвалят с дванадесет часа безкористен интерес след цял живот споделяне на пространство, дразнене, териториално отстояване и караници. И така… аз съм те познавал половин ден, приятелю мой, и съм те обикнал. Гордея се с това постижение, защото теб трудно човек може да те обикне. Да ти се възхищава? Да, разбира се. Да те уважава? Ако страхът е част от уважението, тогава — разбира се. Но обич? Е, това е нещо съвсем различно. Защото в обичта има желание за прошка, а на теб човек трудно може да ти прости. Полусветец-аскет, полувандал-мародер, трудно ставаш достъпен за прошка. В едно отношение си над опрощаването, в друго си под него. И винаги си злопаметен. Човек има чувството, че ти никога не би простил на някой, че ти е простил. Това може би не изглежда много смислено, но звучи добре произнесено, а една песен, освен думи, трябва да има и мелодия. И след дванадесетте часа, през които съм те опознал, мога да те сведа до една дефиниция — като те нарека средновековен антигерой.

Хел се усмихна.

— Средновековен антигерой. Какво, по дяволите означава това?

— Кой има думата сега — ти или аз? Нека отдадем малко мълчаливо уважение на умиращия. Това е твоята японска част — по-точно японската култура, която си усвоил. Само в Япония класическото и средновековното можаха да съществуват едновременно. На Запад философията, изкуството, политиката и общественият идеал се идентифицират с периоди преди или след средновековието, но с едно изключение — тези величествени мостове към Бога, катедралите. Само в Япония по време на феодализма имаше философия. Ние на Запад се чувстваме добре с образа на воина свещеник или на воина учен, дори и на воина индустриалец. Но воин философ? Не, тази идея дразни чувството ни за уместност. Ние говорим за „смърт и насилие“, като че ли това са два израза за едно и също нещо. В действителност, смъртта е нещо съвсем противоположно на насилието, което винаги е свързано с борбата за живот. Нашата философия е насочена към живота; вашата към смъртта. Ние търсим разбиране; вие търсите достойнство. Ние се учим как да сграбчваме; вие се учите как да пускате. Дори етикетът „философ“ е заблуждаващ, тъй като нашите философи винаги са били вдъхновявани от необходимостта да споделят своето прозрение; докато вашите са доволни, (може би егоистично) да постигнат своя собствен мир. Току-що завърнали се от битката, вие навличате меки роби и се разхождате из вашите градини и с възхищение и съжаление наблюдавате падащите листенца на вишневите цветове; вие гледате на нежността и на смелостта като израз на мъжественост. На нас това ни изглежда най-малкото непостоянно, а дори бих казал лицемерно. Между другото, какво става с твоята градина?

— Става.

— Което означава?

— Всяка година става все по-проста.

— Ето! Виждаш ли? Тази проклета наклонност на японците към парадокси, която се превръща в силогизъм! Погледни себе си! Воин градинар! Ти наистина си средновековен японец, както ти казах. А също така си и антигерой — не в смисъла, в който критици и учени, тръпнещи за букви след името си, използват (или злоупотребяват с) този термин. Това, което те наричат антигерои, обикновено не са истински герои или привлекателни злодеи. Истинският антигерои е вариант на героя — не клоун с главна роля, нито зрител, на когото е позволено да развихри фантазията си. Също като класическия герой и антигероят води масите към избавление. Имаше един период в комедията на човешкото развитие, когато избавлението водеше единствено към ред и организация и най-големите западни герои организираха и водеха последователите си срещу най-големия враг — хаоса. Сега започваме да научаваме, че крайният враг не е хаосът, а организираността; не отклонението, а еднаквостта; не примитивизмът, а прогресът. И новият герой — антигероят — е този, който смее да атакува организираността, да унищожава системите. Сега разбираме, че избавлението на нациите се намира в тази нихилистична посока, но все още не знаем колко е далече. — Де Ланде спря, за да поеме въздух, след което изглеждаше готов да продължи. Но погледът му случайно се срещна с този на Хел и той се разсмя. — Е, добре. Достатъчно. И без това не говорех на тебе.

— И на мене ми се струваше така.

— В западните трагедии задължително преди смъртта на умиращия се дава думата за една дълга реч. Веднъж попаднал в лапите на неизбежната съдба, която ще го отнесе към крайната развръзка, нищо, което би могъл да каже, не може да промени ситуацията. Но на него му е позволено да се защити, да се оплаче от боговете — дори и в стихотворна форма.

— Дори и ако с това наруши развитието на разказа?

— По дяволите разказа! Добре. Кажи ми, правителството спомня ли си още „Гнома“? И все още ли лазят по земята, опитвайки се да открият бърлогата му? Все още ли скърцат със зъби в безсилна ярост?

— Те наистина го правят. Само преди няколко дена у дома беше една американска мижитурка, която питаше за теб. Беше готов да заложи половите си органи само и само да разбере как намираш информацията си.

— Наистина ли би го направил? Като американец не би рискувал много. И какво му каза?

— Казах му всичко, което знам.

— Означавайки нищо. Добре. Откровеността е добродетел. Знаеш ли, аз наистина нямам някакви неясни и сложни източници на информация. Всъщност, компанията-майка и аз се изхранваме от едни и същи източници. Имам достъп до Дебелака благодарение на купените услуги на един от техните главни компютърни специалисти, мъж на име Люелин. Моята дарба се състои в това, че мога да събера две и две по-добре от тях. Или по-точно, аз съм способен да събера едно и половина с едно и две трети по такъв начин, че да получа десет. Не съм по-добре информиран от тях, аз просто съм по-интелигентен.

Хел се засмя.

— Те биха дали почти всичко, за да те открият и да те накарат да замлъкнеш. Ти си трън под ноктите им от дълго време.

— Ха, това ще подслади последните ми дни, Николай. Това, че съм бил пречка на правителствените слуги, ме кара да смятам, че не съм живял напразно. А съществуването ми беше доста несигурно. Когато търгуваш с информация, разполагаш със стока, която може да има много кратък живот. За разлика от коняка информацията поевтинява с времето. Няма нищо по-тъпо от вчерашни грехове. А понякога съм доставял скъпи парчета, които ставаха на нищо поради изтичане на информация. Спомням си как купих нещо много горещо от Съединените щати: това, което по-късно стана известно като „случая Уотъргейт“. И докато държах стоката на рафта, очаквайки ти или някой друг да я купи и използва срещу американското правителство, двама амбициозни журналисти видяха в това възможност да осигурят бъдещето си — и voila!^[2] За една нощ материалът стана непотребен за мене. След време всеки от престъпниците написа книга или направи телевизионна програма, описваща собственото си участие в нарушаването на американските граждански права, и беше щедро възнаграден от глупавата американска публика, която явно изпитва удоволствие да й натрият носа в собствените й лайна. Не ти ли се струва нечестно, че загубих неколкостотин хиляди от развалена стока на рафта, докато дори и най-главният злодей натрупа богатство, правейки телевизионно шоу с онзи английски кръвопиец, който показа, че може да се сдуши за пари с всеки — дори и с Иди Амин. Не се ли занимавам наистина със странна търговия?

— Цял живот ли си бил търговец на информация?

— С изключение на времето, когато съм бил професионален баскетболист.

— Стар глупак!

— Слушай, нека бъдем сериозни за момент. Ти описа тази твоя работа като трудна. Не мисля да те съветвам, но замислял ли си се над факта, че от известно време си пенсионер? Как си с умствената дейност?

— Задоволително. Занимавам се доста с пещернячество, така че страхът не може да помрачи разума ми. И за щастие ще се разправям с англичани.

— Това със сигурност е предимство. Момчетата от МИ-5 и МИ-6 са известни с това, че са толкова хитри, че провалите им остават незабелязани. И въпреки това… Има нещо гнило в тази работа, Николай Александрович. Има нещо в тона ти, което ме безпокои. Не е колебание, но някакъв опасен фатализъм. Да не би да си решил, че ще се провалиш?

Хел остана мълчалив известно време.

— Ти си много проницателен, Морис.

— C’est mon metier.^[3]

— Знам. Има нещо лошо, нещо нередно във всичко това. Ясно ми е, че по този начин предизвиквам съдбата. Мисля, че тази работа ще ме постави на място. Не задачата, с която трябва да се справя. Предполагам, че сравнително лесно ще освободя тези „септемврийци“ от теглото на живота. Усложненията и опасността са нещо, с което съм се справял и преди. Но след това всичко става лепкаво. Ще направят усилие да ме накажат. Аз мога да приема наказанието или да не го приема. Ако не го приема, ще трябва отново да се върна на бойното поле. Усещам някаква — той повдигна рамене, — някаква емоционална умора. Не точно фаталистично оттегляне, а опасно безразличие. Възможно е, ако се натрупат много унижения, да не виждам повече смисъл да живея.

Де Ланде кимна. Беше усетил нещо такова.

— Разбирам. Позволи ми да ти предложа нещо, стари приятелю. Ти ми каза, че правителството ми оказва честта все още да жадува за моята смърт. Те ще дадат много да разберат кой съм и къде съм. Ако се окажеш притиснат, имаш моето позволение да използваш тази информация.

— Морис!

— Не, не! Не страдам от пристъп на донкихотовска смелост. Твърде съм стар, за да прихвана такава детска болест. Това ще бъде нашата последна шега с тях. Виждаш ли, ти ще им дадеш една празна торба. Когато те дойдат тук, аз вече ще съм се оттеглил.

— Благодаря ти, но не мога да направя това. Не заради тебе, а заради мене. — Хел стана. — Е, мисля, че трябва малко да поспя. Следващите двадесет и четири часа ще бъдат трудни. Повечето ще бъде умствена работа, без освежителната струя на физическата опасност. Ще си тръгна преди разсъмване.

— Много добре. Аз ще поседя още няколко часа и ще си припомням удоволствията на дяволския живот.

— Добре. Au revoir^[4], стари приятелю.

— Не au revoir, Николай.

— Толкова ли е близо?

Де Ланде кимна.

Хел се наведе и целуна приятеля си по двете бузи.

— Adieu^[5], Морис.

Хел беше спрян до вратата от думите:

— О, Николай, би ли направил нещо за мене?

— Всичко.

— Естел беше чудесна с мене през тези последни години. Знаеше ли, че името й е Естел?

— Не, не знаех.

— Е, добре, искам да направя нещо специално за нея — нещо като прощален подарък. Ще минеш ли през нейната стая? Втората от началото на стълбите. Кажи й след това, че това е било подарък от мене.

Хел кимна.

— За мен ще бъде удоволствие, Морис.

Де Ланде се беше загледал в загасващия огън.

— За нея също, да се надяваме — промълви той.

Хел пресметна времето си за пристигане на летището в Биариц така, че да намали до минимум престоя си на открито. Никога не беше харесвал Биариц, който беше баски само по географско разположение; германците, британците и други умници го бяха превърнали в нещо като Брайтън на Бискай.

Не беше прекарал повече от пет минути на терминала, когато шестото му чувство улови директното, усилено наблюдение, което беше очаквал, знаейки, че ще го търсят на всички възможни места за пътуване. Той се облегна на касата на бара, където пиеше jus d’ananas^[6], и леко започна да оглежда публиката. Веднага забеляза един млад офицер от френските специални служби, облечен в цивилни дрехи и със слънчеви очила. Отдръпвайки се от бара, той се запъти директно към мъжа, усещайки как с приближаването му напрежението и объркването на младежа нарастваха.

— Извинете ме, сър — каза Хел на френски с подсилен немски акцент. — Току-що пристигнах и не мога да разбера как да направя връзка с Лурд. Бихте ли могъл да ми помогнете?

Младият полицай разгледа несигурно лицето на Хел. Този човек отговаряше на основното описание, с изключение на очите, които бяха тъмнокафяви. (Хел носеше кафяви контактни лещи без диоптри.) Но в описанието нямаше нищо за това, че е германец.

Освен това се предполагаше, че ще напуска страната, а няма да пристига. С няколко кратки думи полицейският агент насочи Хел към гишето за информация.

Докато се отдалечаваше, Хел усещаше погледа на агента върху себе си, но концентрацията му беше примесена с объркване. Той, разбира се, щеше да докладва, че го е забелязал, но без абсолютна сигурност. А в същото време в централното управление щяха да се получават доклади за появяването на Хел в дузина други градове по същото време. Льо Каго се беше погрижил за това.

Докато Хел прекосяваше чакалнята, едно русо момче изтича в краката му. Хел хвана детето, за да го предпази от падане.

— Родни! О, съжалявам, сър. — Добре изглеждащата млада жена, която се беше появила почти веднага на сцената, едновременно се извиняваше на Хел и поучаваше момчето. Тя беше англичанка, облечена в лека лятна рокля, създадена така, че да показва не само слънчевия й тен, но и местата, където нямаше тен. На един ужасно неправилен френски, типичен за британците, които смятаха само собствения си език за истински, младата жена успя да спомене, че момчето й беше племенник, че се връщаше заедно с него от кратка почивка, че щеше да пътува със следващия полет за Англия, че не беше омъжена, и че името й беше Алис Браун, с „е“ накрая.

— Моето име е Николай Хелм.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Хел.

Ясно. Не беше чула „м“-то, защото беше готова за това.

Беше британски агент, помагаща на французите.

Хел каза, че се надява да седят един до друг в самолета, и тя му се усмихна прелъстително. Той предложи да купи за нея и за племенника й плодов сок и тя прие, като не пропусна да отбележи, че обикновено не приема предложения от непознати мъже, но това било изключение. Та те буквално били налетели един на друг. (Кикот.)

Докато тя беше заета да изтрива сока от яката на Родни, наведена напред така, че да се види, че е без сутиен, Хел се извини за момент.

От магазинчето с най-различни дреболии купи евтин спомен от Биариц, една кутия, за да го сложи, малко обикновена бяла лигнинена опаковъчна хартия и скъпо метално фолио. Отнесе всичко това в мъжката тоалетна, където бързо опакова подаръка, който занесе на бара и подаде на Родни. Той скимтеше и се дърпаше от ръцете на мис Браун.

— Нещо съвсем малко, за да му напомня Биариц. Надявам се, че нямате нищо против?

— Е, би трябвало да имам. Но тъй като е за момчето… Викаха два пъти за нашия полет. Не трябва ли да се качваме?

Той обясни, че досадните французи обикновено викат много по-рано за полета, така че няма за какво да бързат. Той обърна разговора към възможността да излязат заедно в Лондон. На вечеря или нещо друго?

Явиха се на мястото за предаване на багажа в последния момент, като Хел застана на опашката преди мис Браун и малкия Родни. Неговата малка торба мина през рентгеновата проверка безпрепятствено. Докато вървеше бързо към самолета, който се подготвяше за излитане, той чу протестите на мис Браун и ядосаните думи на човека от охраната. Когато самолетът излетя, Хел се оказа лишен от компанията на прелъстителната мис Браун и малкия Родни.