Треванян
Шибуми (20) (Начин за игра на Шибуми)

Хийтроу

Пътниците, преминаващи през митницата, бяха насочвани към съответните опашки от надписи: „Англичани“, „Жители на Обединеното кралство“, „Граждани от страните от Общия пазар“ и „Други“. Тъй като беше пътувал с костариканския си паспорт. Хел очевидно спадаше към „други“, но така и не получи възможност да премине оттам, защото веднага беше приближен от двама млади, усмихнати мъже с яко телосложение и месести, безизразни лица под мустаците и слънчевите очила. Както правеше винаги, когато срещнеше млади, изтупани мъже, Хел мислено ги обръсна и разсъблече, за да е наясно с кого си има работа.

— Ще ни придружите, мистър Хел — каза единият и взе торбата от ръката му. Те плътно се приближиха до него и го ескортираха до една врата без дръжка в края на зоната за пристигане.

Две почуквания и вратата беше отворена от униформен офицер, който се отдръпна, докато влизаха. Те минаха мълчаливо по един дълъг коридор без прозорци, боядисан в зелено, и стигнаха до края му, където почукаха. Вратата беше отворена от млад мъж, излязъл от същия калъп като пазачите, а отвътре се чу познат глас.

— Влизай, Николай. Имаме време за по чашка и малко да си побъбрим, преди да хванеш обратния самолет за Франция. Остави тук багажа. А вие тримата можете да почакате навън.

Хел седна на един стол до ниската маса за кафе и махна с ръка на предложения коняк.

— Мислех, че са те разжалвали вече, Фред.

Сър Уилфред Пайлс изцърка малко сода в коняка си.

— И аз имах подобна идея за тебе. Но ето ни тук, двама от старите герои, седящи на противоположни страни също както в старите времена. Сигурен ли си, че не искаш малко? Не? Е, добре, наздраве.

— Как е жена ти?

— По-добре от всякога.

— Предай й моята обич, когато я видиш.

— Да се надяваме, че няма да е скоро. Тя почина миналата година.

— Съжалявам да го чуя.

— Недей. Да приключваме ли с любезностите?

— Мисля, че е време.

— Добре. Те ме измъкнаха от нафталина, за да се оправям с тебе, когато нашите петролни господари им се обадили, че си на път за насам. Както предполагам, решили са, че аз ще мога да се справя с теб най-добре, като се има предвид колко дълго сме играли тази игра заедно. Получих указания да те приема тук, да разбера какво те води на нашия мъглив остров, след което да те изпроводя благополучно до самолета, който да те отведе там, откъдето си дошъл.

— Те са си мислели, че ще бъде толкова просто, така ли?

Сър Уилфред разклати чашата си.

— Е, знаеш какво представляват тези нови момчета. Всичко по книга и без усложнения.

— А ти какво мислиш, Фред?

— О, аз предполагам, че няма да бъде толкова лесно. Предполагам, че си дошъл с някои гадни неща, получени от твоя приятел Гнома. Не бих се учудил, ако фотокопията са в багажа ти.

— Точно най-отгоре. По-добре им хвърли едно око.

— Ще го направя, ако нямаш нищо против — каза сър Уилфред, отваряйки ципа на чантата и изваждайки една кафява папка. — Нещо друго тук, за което би трябвало да знам? Наркотици? Порнографска литература?

Хел се усмихна.

— Не? Страхувах се, че е така. — Сър Уилфред отвори папката и започна да преглежда информацията страница по страница, като побелелите му гъсти вежди се движеха нагоре-надолу при всяка неудобна информация. — Между другото — попита той между страниците, — какво, по дяволите, направи с мис Браун?

— Мис Браун? Не мисля, че познавам…

— О, хайде. Няма нужда от скромност между стари врагове. Разбрахме, че в този момент тя е в ареста, докато тези джентълмени с жабарски наклонности преравят багажа й. Докладът, който получихме, беше доста подробен, включително разбрахме, че онова малко момче, което й служеше за прикритие, се е подмокрило и сега консулският отдел ще влезе в разходи за ново бельо. Хел не можа да се въздържи и се разсмя.

— Хайде. Само между нас. Какво, по дяволите, си направил?

— Тя се появи изневиделица и аз я неутрализирах. Не ги обучавате както в старите дни. Глупавата досадница прие подарък.

— Какъв подарък?

— О, един евтин спомен от Биариц. Беше завит в лигнинена хартия. Но изрязах от метално фолио форма на пистолет и я пъхнах между пластовете на лигнина.

Сър Уилфред избухна в смях.

— Така че рентгеновият апарат хваща пистолет всеки път, когато пакетът мине през него, а горките служители не могат да намерят нищо! Направо прекрасно: мисля, че трябва да пийна по този случай. — Той си наля и се върна към задачата да се запознае със съдържанието на папката. От време на време си позволяваше някои коментари като: — Това вярно ли е? Не бих си го помислил за него. Ах, това го знаем от известно време. Въпреки това не е желателно да се чуе по радиото. О, господи. Ето това е гадничко. Как, по дяволите, го е открил?

След като свърши с четенето сър Уилфред изравни краищата на листата, преди да ги върне обратно в папката.

— Тук няма нищо, което да ни изнуди.

— Съзнавам това, Фред. Но всичко заедно? По едно парче, изнасяно всеки ден в немската преса?

— Хм-м. Така да. Би имало доста нежелателен ефект върху доверието към правителството точно сега, когато наближават избори. Предполагам, че ще освобождавате информацията по метода „бутон натиснат“.

— Разбира се.

— От това се и опасявах.

Да държиш информацията в режим „бутон натиснат“, означаваше, че тя се подава на пресата веднага, ако не се получеше определено съобщение до следобеда на всеки ден. Хел носеше със себе си един лист с тринадесет адреса, на които трябваше да изпраща телеграми всяка сутрин. Дванадесет от тях бяха фалшиви, само един беше във връзка с Де Ланде и когато получеше съобщението, щеше да се обади на друг, който щеше да телефонира на Де Ланде. Кодът, който използваха Хел и Де Ланде беше прост, базиран на една мрачна поема на Баро, но на младите момчета от разузнаването щеше да отнеме малко повече от двайсет и четири часа, за да открият буквата в една от думите на съобщението, която беше активиращия сигнал. Терминът „бутон натиснат“ идваше от един вид бомба, направена така, че устройството не избухваше, докато човекът държи бутона натиснат. Но всеки опит да се борят с него или да го застрелят би довело до освобождаване на бутона.

Сър Уилфред обмисли за известно време ситуацията.

— Вярно е, че тази твоя информация може да нанесе вреда. Но ние имаме много сериозно нареждане от компанията-майка да защитим тези паразити от „Черния септември“ и нямаме голямо желание да навлечем на главите си гнева на Компанията. Така че ще се наложи да избираме между две злини.

— Очевидно.

Сър Уилфред издаде долната си устна и хвърли преценяващ поглед към Хел.

— Заел си се с една много открита и опасна работа, Николай — за да попаднеш направо в ръцете ни. Сигурно парите не са били никак малко, за да се откажеш от оттеглянето си.

— В действителност, няма да получа пари за това.

— Хм-м. Това, разбира се, беше второто ми предположение. — Той въздъхна дълбоко. — Сантименталността е убиец, Николай. Но на тебе това ти е известно. Добре, знаеш ли какво? Ще занеса твоето съобщение на господарите. Ще видим какво ще кажат. Междувременно, предполагам, че ще трябва да те скрия някъде. Как ти се нрави да прекараш един-два дни в провинцията? Ще проведа един-два телефонни разговора, за да накарам момчетата от правителството да се замислят, и ще те закарам с моята таратайка.