Цончо Родев
Пиратът (9)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

V. При безвластие най-безсилна е властта

Може да се нарече съвпадение, че само два дни по-късно под този покрив се говореше с почти същите думи за хаоса, който беше истинският господар на Созопол.

… Поводът не представляваше нищо изключително за този град — едно обикновено сбиване в „Трите делфина“. Двама играеха на зарове (наистина при доста високи залози — по три венециански дуката[1] на хвърляне) и единият уличи другия, че ловко пуща в играта ту истинските, ту подправени зарове. И както ставаше по правило в подобни случаи, извади нож. Вторият обаче не се остави да го заколят като гергьовско агне и в ръката му също лъсна наточена като бръснач мечица. Скочиха на крака и масата помежду им отлетя настрана, задебнаха се, дори сполучиха и да се понамушкат. Дотук — нищо особено. И Димитриос, стопанинът на „Трите делфина“ още от времето преди Скафида, сигурно нямаше да го приеме като нещо, нарушаващо ежедневието, ако един никаквик не се бе полакомил да вземе от разпиляното по пода злато. Това, виж, противоречеше на „правилата на играта“: да посегнеш на парите на хора, които се бият, тук се смяташе за пладнешка кражба. Двама от прислужниците на Димитриос се спуснаха да поставят на мястото му нарушителя на неписания закон. Да, но зяпачите, които до този момент само бяха преместили столовете си, за да не пречат на сбилите се, помислиха, че тези двамата вземат страна в двубоя. Това сякаш беше удар на камбана, с която се възвестяваше краят на безразличието в пивницата. Всички посетители без никакво изключение — а те бяха тридесетина души — извадиха ножовете и ритнаха настрана столове и маси. И тогава започна истинското, първокласното сбиване. Само Сатаната знае по какъв признак хората се разделиха на две. И между четирите стени се разпали не побой, а истинско сражение; вложиш ли малко въображение и пренесеш гледката от сушата в морето, спокойно можеш да си речеш, че това е схватка на два пиратски кораба, които взаимно си оспорват първенството, и пиратите на които знаят, че единственият начин за оцеляване е да изтребят до крак противниците си.

Беше наистина чудесна битка! Тъй като не липсваха оръжия — мечове, ножове, къси боздугани и прочие, — седалките на столовете и отчекнатите дъски от масите и тезгяха служеха само като щитове. Настана адски шум, от който стените сякаш се издуваха навънка — ругатни, закани, клетви, стенания, нищо не липсваше в този набързо скалъпен хор. Паднаха първите жертви, разплиска се кръв, но тя не личеше особено ясно, защото се смесваше с виното от неволно или умишлено пробитите бъчви и счупените делви на пивницата.

И тук Димитриос направи невероятна за човек с неговия опит грешка. Като виждаше как се рушеше заведението му, на него му причерня от мъка и на свой ред наруши неписания закон. Измъкна се през задната врата и с все сили се затича към отсрещния край на града, където бяха помещенията на стражата. Ако до тук свършеха лошите съвпадения, нямаше да има никакви последици; щяха да го изслушат, да му рекат „да, добре, ще сторим нужното“ и да го отпратят, а сетне да се върнат към безпримерния си мързел. За зла слука обаче Димитриос попадна на кастрофилакса и нему изплака мъката си под формата на загриженост за масовото кръвопролитие. И Негослав, син на Ханко, сърцат човек, реши, че неговият дълг на началник на градската стража не му позволява да стои бездеен, когато в подвластния му Созопол бе възникнала малка война. Той мигом вдигна на оръжие наличните стражи — заедно с него самия бяха точно дузина — и, донагласяйки шлема на главата си, ги поведе тичешком към „Трите делфина“.

Случи се обаче точно онова, което кой да е здравомислещ човек от Созопол би могъл да предвиди. При появяването на стражата негодниците от „Трите делфина“ забравиха своята свада (всъщност малцина измежду тях можеха да кажат как и за какво бе започнала тя), завчас се съюзиха и с дружни сили се нахвърлиха върху представителите на властта. Битката, доколкото за нея заслужава да се употреби думата битка, не продължи дълго. Не би продължила тя дори ако двете страни бяха равни по брой — къде можеха да се мерят стражите, предимно случайно събрани и негодни за нищо свястно хора, с опитните главорези, преминали през Бог знае колко малки и големи сражения, — пък то на всичко отгоре на един страж се падаха по трима или дори по четирима побойници! Някои от набедените „воини“ на Негослав побягнаха още преди да са се кръстосали оръжията. Други се престориха, че уж се бият, а всъщност ловко се криеха зад гърбовете на по-предните. Кастрофилаксът и още трима-четирима от людете му подхванаха истинска битка, но набързо бяха сметени от негодниците. Негослав беше човек с безмерна лична храброст, но не му липсваше и здрав разум, та скоро-скоро даде знак за отстъпление. И те наистина се оттеглиха, като взеха на ръце и двамината, които бяха ранени в схватката; единият от тях умря още докато го носеха. Главорезите не ги преследваха. Задоволиха се да ги изпратят с купища подигравки, а сетне, като пееха в нестроен хор песни, съдържанието на които не може да бъде написано, се върнаха в „Трите делфина“ и за назидание на „предателя“ Димитриос се отдадоха на такова пиене и рушене, каквото отдавна не бе виждано дори в град като Созопол.

Два дни по-късно Негослав седеше от другата страна на масата на дукса и с унил поглед му описваше случката. Драголюб го изчака да свърши и едва тогава запита:

ДРАГОЛЮБ: — Какво стана с втория ранен?

НЕГОСЛАВ: — Зле е, но ще го бъде. Раната му не е смъртоносна, само дето много кървеше. Спряхме кръвта…

ДРАГОЛЮБ: — С гъба пърхавица?

НЕГОСЛАВ: — С пърхавица и мехлем от меча мас със звъника, тутунига и чер корен[2].

ДРАГОЛЮБ (замислено, след дълго разтриване на челото с показалец): — Ти се прояви като храбър мъж, но може би щеше да бъде по-полезно, ако в случая разумът ти вземеше връх над порива на сърцето.

НЕГОСЛАВ: — Как да разбирам укорните ти думи, дуксе?

ДРАГОЛЮБ: — Не са точно укорни. Просто изричам на глас онова, което се върти през ума ми. Храбростта е хубаво нещо. Но още по-хубаво е, когато тя при случай съумява да стори път на здравомислещата и чужда на чувствата преценка.

НЕГОСЛАВ: — Отново те моля за повече яснота.

ДРАГОЛЮБ: — Двамата сме от две години в Созопол, Негославе, и би трябвало да го познаваме добре. Ако при идването на онзи лукавец Димитриос беше размислил по-трезво и спокойно, ти положително щеше да прецениш онова, което щеше да последва и…

НЕГОСЛАВ (рязко): — И когато някой вика „Помощ, убиват ме!“ аз да отговоря „Почакай, сега съм малко зает“. Не съм способен на това, дуксе.

ДРАГОЛЮБ: — Но не се ли досети, че онези мигом ще забравят свадата си и ще се обединят срещу тебе и стражата?

НЕГОСЛАВ: — Разбира се.

ДРАГОЛЮБ: — И в такъв случай — че при неизбежното сбиване ще се окажете със значително по-слаби сили от размирниците?

НЕГОСЛАВ: — В битката не винаги броят на воините е решаващ. При Скафида аз бях началник само на Хръсградската[3] дружина. И по заповед на царя с нея удържах цялото дясно крило на ромеите, докато нашите главни сили се прехвърлиха в строен ред на другия бряг на реката, примамиха там византийските турми[4] и…

ДРАГОЛЮБ: — Знам, знам. Сечта, издавянето в реката и прочие. Грешката ти е, приятелю, че онзи ден си преценявал само броя на людете, не и стойността им. При Скафида си имал дружината на Хръсград, казваш. Ами че тя имаше славата на една от най-добре подготвените, мнозина я поставяха наравно с Търновградската и с Бъдинската[5]. Как можеш да сравняваш нашите скапани стражи с хръсградци? И пияните от самомнение ромеи с тези убийци по занаят, които са истинските господари на нашия Созопол?

НЕГОСЛАВ (мрачно): — За стойността на нашите стражници ти признавам, дуксе. Има три-четири свестни момчета, но иначе са чисти бездарници и страхливци. Ще река и нещо повече. Не мога да го докажа, но имам подозрението, че някои получават плата не само от твоя вестиарий[6], но и от пиратската паплач.

ДРАГОЛЮБ (неприятно поразен): — Кое те кара да мислиш така?

НЕГОСЛАВ: — Поведението на неколцина. Те побягнаха още преди да е изсвистяла стрела или да се е чул звън на мечове.

ДРАГОЛЮБ (с бръчки не само по челото, а чак до темето): — Не е ли това още едно основание да мислим, че онзи ден ти постъпи може би юнашки, но не напълно здравомислено?

НЕГОСЛАВ (с по-сурово лице от когато и да било): — Винаги съм се отнасял с тебе честно, дуксе. Ще бъда почтен към тебе и сега. Ако пак се случи онова, онзиденшното, аз отново ще постъпя по същия начин… въпреки горчивия опит от „Трите делфина“.

ДРАГОЛЮБ: — Защо? Това вече не е неразумно, а направо безумие.

НЕГОСЛАВ: — Аз съм воин, дуксе. Целият: космите на главата и ноктите на краката — всичко в мене е воин. А за воина има три неща, които са по-горе дори от Десетте божи заповеди: верността към Отечеството, воинската чест и безпрекословното подчинение на началниците. Отечеството, честта и подчинението — ето с три думи цялата философия на живота и съществуванието ми.

ДРАГОЛЮБ (разперва по навик ръце): — И после?

НЕГОСЛАВ: — Назначението си за кастрофилакс на тази проядена от проказа крепост аз получих не от катепана[7] на Боруй[8] — (по онова време Созопол заедно с цялата тази южна част на крайбрежието се водеше под повелението на Боруйската хора[9]) — а лично от светлия наш господар Светослав. И ето ти трите опорни точки на воина в мене: получих заповед от самия цар да служа на Отечеството като кастрофилакс на Созопол и воинската ми чест не ми позволява да правя никакви отстъпки от онова, което според закона и според моето разбиране съставлява дълга ми на български воин и а̀рхон. Това е целият Негослав, дуксе, от аз до йъс[10].

Продължително разтриване с показалец на челото. И после:

ДРАГОЛЮБ: — Има прилика и разлика в мировъзрението ни, кастрофилаксе. А кое е повече — приликата или разликата, — това оставям ти да прецениш. Не мога да се сравнявам с тебе по воински дух, не съм участвувал в нито едно истинско сражение. Но Отечеството, честта и дългът също и за мене са началото и края на философията ми. Обаче към тях аз прибавям и разума, най-великата благодат, с която Господ Бог е изволил да ни отличи от другите живи твари. Не сляпо подчинение, а подчинение с разум — тъй разбирам аз онова, което съставлява моя дълг.

НЕГОСЛАВ: — Не мога да се похваля, че те разбирам много добре.

ДРАГОЛЮБ: — Ще се опитам да го очертая с пример, и то от област, където се чувствувам най-неравностоен на тебе — войната. Нека да си представим, че царят ми е възложил да ръководя едно сражение. Което, разумява се, ще рече — и да го спечеля. Сляпото подчинение е да построя в бранен ред полковете и дружините, да развея пряпореца с трите лъва, да заповядам „Напред“, пък нататък… каквото Бог реши. Подчинението с разум би ме накарало да постъпя по друг начин. Например да устроя сигурна засада, чрез дразнене на врага и чрез мнимо отстъпление да го увлека към нея и там сигурно и с малко жертви да го сразя.

НЕГОСЛАВ (с по-дълбока от друг път бръчка между веждите): — А ако виждаш ясно, че разликата в бранната сила е толкова голяма, та дори и да вкараш врага в подготвената засада, той пак ще те победи?

ДРАГОЛЮБ: — Тогава ще призова на помощ цялото си воинско умение, за да задържа двете войски на местата им.

НЕГОСЛАВ: — Да избегнеш сражението, за което си пратен?

ДРАГОЛЮБ: — Можеш да го наречеш и така. Но можеш и по друг начин: да опазя войската си и, като доложа на моя господар за неравенството на силите, да поискам помощ, за да не бъде битката безсмислена хекатомба[11], а наистина път към нужната на царството победа.

Дълго и напрегнато размишление — този път на кастрофилакса.

НЕГОСЛАВ: — Отнеси примера си към нашия, хм, „славен“ Созопол.

ДРАГОЛЮБ: — Познавам цар Светослав още от момче. От онзи кратък къс време, когато се върна от заложничество в Цариград и пое към другото заложничество в Кипчак. Още оттогава разбрах, че той има ум и прозорливост не като за възрастта си, а за жизнения опит — изобщо да не говорим. Откакто се възкачи на престола на Асеневците, той показа, че не само е запазил предишните си дарби, но и многократно ги е умножил. Това е човек неподатлив на чувства, не става нито роб на възторзите, като на милозливостта. Добър християнин е (макар че не се поколеба да бутне от Лобната скала патриарха Йоаким), ала истинският му бог е разумът.

НЕГОСЛАВ: — България!

ДРАГОЛЮБ: — Приемам. Нека богът му да е България, но религията му не е псалмопения и кадене на тамян, а хладният и пресметлив разум. Знае всичко, което става в царството или поне което се отнася до него, но не мръдва и пръст да промени едно или друго, без предварително да го е поставил на везната и да е избрал най-доброто.

НЕГОСЛАВ: — Отново ще те приканя, дуксе, да се върнеш към подвластния ти Созопол.

ДРАГОЛЮБ: — Не би могъл да измислиш по-злъчна шега от това „подвластния ти Созопол“. Защото аз, също като тебе, великолепно зная, че малко неща тук са по-безсилни от моята мнима „власт“ — истинските господари на Созопол са пиратите и изобщо цялата тази смет, която вихрушките на всички морета от Херкулесовите стълбове[12] до Колхида[13] са довеяли тук. Работата е в това, че според мене го знае и цар Светослав Тертер.

НЕГОСЛАВ (изумено): — Не!

ДРАГОЛЮБ: — Да. Преди малко ти казах, че той знае изтънко всичко, което става в царството. Не мога да си представя, че не е осведомен за истината тук и че си представя Созопол като някакво късче от рая, което Господ по прищявка е захвърлил на Земята.

НЕГОСЛАВ (недоверчиво): — И все пак мъж като цар Тодор Светослав, ако знаеше…

ДРАГОЛЮБ (настойчиво, но без да повиши глас): — Той знае! Не ме питай защо знае, а не превърне една дружина редовна войска в нещо като река Алфей[14] и да отнесе в морето това мръсно котило. Не ме питай защо търпи изобщо това положение в Созопол, което прилича на брадавица на върха на носа — е, не се умира от нея, но загрозява и буди присмех. Не ме питай, защото не мога да ти отговоря. Но с кожата си усещам, че той, господарят, ни е пратил тук именно за да…

НЕГОСЛАВ (прекъсва го тъжно): — … за да сме посмешище в този град на безвластието?

ДРАГОЛЮБ: — Обратното, за да представляваме властта в него. За да се веят пряпорците с трите лъва над този дом и на пристанището и да заявяват на света, че тук може да е помийна яма, но все пак е земя на българите.

НЕГОСЛАВ (замислено): — Тогава ще излезе, че съм навредил на намерението на царя, когато съм вдигнал стражата към „Трите делфина“?

ДРАГОЛЮБ: — Не, само си се престарал. И си заплатил за престараването си с един убит, един ранен и… Е, да, и с разочарованието си, че може би някои от хората ти служат на пиратите.

НЕГОСЛАВ (след дълъг размисъл): — Колкото и да напрягам ум, не разбирам защо цар Светослав Тертер понася това положение. Като пристанище Созопол служи само на пиратите — нито един кораб, който носи стока за царството, не спира да разтовари тук. Не е и за връзка с Византия — за това все още служи Месемврия[15]. Венецианците си откриха представителство във Варна. Защо, защо, защо?

Драголюб отговори само с привичното си разперване на ръце.

НЕГОСЛАВ (продължава): — Ние с тебе, дуксе, сме впрегнати в една каруца, а ти се държиш тъй, сякаш цялото тегло — и грешките по пътя — минават само по моя сметка…

ДРАГОЛЮБ (с невесел смях): — Напротив, драги, напротив. Ние само изглеждаме впрегнати заедно, но всъщност пътищата ни са различни.

НЕГОСЛАВ: — Къде е разликата?

ДРАГОЛЮБ: — Във философията на живота и съществуванието ни, както ти се изрази одеве. За тебе тази философия се състои в Отечеството, честта и подчинението. Правилно е и те поздравявам — така подобава на воин. Но аз не съм воин, приятелю. И затова трите основни камъка на моята философия са малко по-други: Отечеството, честта и дълга.

НЕГОСЛАВ: — Не виждам разлика между подчинението и дълга.

ДРАГОЛЮБ: — А тя е колкото от Земята до небето. Ти си воин, подчинен си и трябва да стоиш тук, пък ако ще светът да се срине над главата ти. Аз съм само служител. Служителят е волнонаемен — той може да заеме поста си, но има право и да поиска да бъде освободен от него.

НЕГОСЛАВ: — Смътно започвам да те разбирам. Но прекалено смътно…

ДРАГОЛЮБ: — А не е никак сложно. Също като тебе аз не мога да се примиря с положението в Созопол и с незавидната си роля на чучело. Ще потърпя още съвсем малко, за да изчакам дали все пак ще проблесне истинското намерение на цар Светослав. Но търпението ми е към края си. Предчувствувам, че не е далеч денят, когато ще поставя ребром едно искане: или да ми се разреши да въдворя тук ред, или да бъда освободен и да се махна. (Кратко замълчаване.) И като че ли по̀ ми се ще второто. Имам край Дръстър[16] имот. Не е голям, но (Въздишка.) ще стигне за двама.

Негослав го разбра. Никога не се говореше за това, но се знаеше, че Драголюб бе имал голяма челяд: шест сина и три дъщери. Преди петнадесетина години обаче, когато бе преминала поредната жестока чума, болестта бе отнесла в гроба почти цялото му семейство: жена му и осем от деветте му деца. И бяха останали само той и Радомира.

НЕГОСЛАВ: — Значи, все пак за по-кратко или за по-дълго ще останем впрегнати врат до врат в ярема. Ти си ми началник и имаш решителната дума: как смяташ да я караме до тогава?

ДРАГОЛЮБ: — Като се правим на слепи и глухи. Като онези три маймуни от приказката, нали знаеш? Ще газим до колене в тиня и кръв, а ще се преструваме, че не виждаме нищо извън пълнолунието и се прехласваме до премаляване в златната пътека, която то рисува върху синевата на морето. (Двамата се изкискаха — нервно и едновременно от сърце.) Например за начало ще ти предложа чаша вино.

НЕГОСЛАВ: — Е, голяма щедрост като за един дукс, който е влюбен в лунната пътека…

ДРАГОЛЮБ: — Да, но чашата вино ще изпием в която си избереш от тридесет и осемте пивници на нашия богосмирен град.

НЕГОСЛАВ (прихва отново в смях): — А, това е вече друго нещо. Ще има да се чудят и маят… (Спира сепнато.) В която пивница избера аз, така ли? Тогава избирам „Трите делфина“.

ДРАГОЛЮБ (отново разперва ръце): — Великолепна идея. Да се облека и тръгваме.

… Когато ги видя да влизат в заведението му, Димитриос за малко не получи разрив на сърцето. Не изглеждаха по-добре и посетителите на „Трите делфина“: те вече втори ден се глумяха, че управителят и началникът на стражата са загубили ума и дума, пък виж… И стана така, че когато им поднесоха нещо за хапване и кана нарочно подбрано вино, Драголюб и Негослав бяха останали единствените гости на „Трите делфина“…

Бележки

[1] Дукат — златна венецианска монета с висока стойност.

[2] Народни названия съответно на растенията жълт кантарион (Hypericum perforatum), червена калинка (Viburnum opulus) и чер оман или зарасличе (Symphytum officinalis), които действително имат кръвоспиращо действие.

[3] Хръсград — Разград.

[4] Турма — военна част във византийската войска в състав 5000 души.

[5] Бъдин (Бдин) — Видин.

[6] Вестиарий — касиер.

[7] Катепан — управител на голяма област, на хора (срв. хора).

[8] Боруй — Стара Загора.

[9] Хора — област (голяма административна единица). По времето на цар Иван Асен II хорите са били десет.

[10] Наименования на първата и последната буква от старобългарската азбука.

[11] Хекатомба — жертвоприношение на сто животни в древна Гърция; преносно — унищожаване на голям брой хора.

[12] Херкулесовите стълбове — Гибралтар.

[13] Колхида — древна област на мястото на днешна Западна Грузия.

[14] Намекът е свързан с една от най-популярните легенди на античността. Оборите на царя на Елида Авгий (от там популярния израз „Авгиеви обори“) не били чистени цели тридесет години. Героят Херакъл (Херкулес) бил задължен да ги почисти. Той се справил с тази наглед непосилна задача за един-единствен ден — отбил реката Алфей и прекарал водите й през тях.

[15] Исторически вярно. През епохата връзките с Византия са се поддържали на високо ниво с пратеничества по суша, а обичайните съседски — нека да ги наречем със съвременната дума дипломатически — държавни отношения по правило и по традиция са преминавали през Месемврия (Несебър).

[16] Дръстър — Силистра.