Цончо Родев
Пиратът (31)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XXVII. На царете подобава да решават по царски

Тъй като този път пратеничеството беше на много по-високо равнище — апокриспарий на съимператорите беше Адриан Кастамонит, логотет на Византия — цар Светослав Тертер го прие в тронната зала и при спазване на строгия церемониален ред. Самият той бе в багреница и със скиптър и акакия в ръцете, с короната на Асеневци на главата и с всичките други атрибути, на които дълбоко в себе си почти не обръщаше никакво внимание. Тук — все според правилата — бяха също великите боляри от синклита, висшите духовници от клира[1], протостраторът Диман и другите по-главни военачалници, да не говорим за почетните стражи с мечове и алебарди, за помпозните думи на великия примикюр и тъй нататък, и тъй нататък. Не отстъпваха по представителност и надути изрази и пратениците, та срещата се превърна в една наистина пищна церемония. Всичко това обаче продължи до поднасянето на подаръците; веднага след тях царят толкова рязко показа, че не смята да разговаря от височината на престола и в присъствието на толкова свят, та — макар решението му външно да бе забулено в любезна покана за тържествен обед — Адриан Кастамонит и познатият ни протоиракарий Лъв Мелисин (той бе вторият апокриспарий) загубиха самообладание и за известно време се държаха така, сякаш са обули чужди и при това по-тесни обуща…

Но същата вечер Светослав Тертер лично призова пратениците на разговор. Не беше разговор, както е думата, на четири очи; от ромейска страна освен тълмачът[2] присъствуваха и двамата апокриспарии, от българска — логотетът Гневота, протостраторът Диман и патриархът Петър; както и преди тук беше и плененият патриарх Йоан Век, но неговото положение беше — все както и преди — така неясно, че не се разбираше дали представлява България или Византия.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Големите думи ги наприказвахме тази сутрин, скъпи гости. Хайде, нека сега да я караме по-простичко. И така, с каква мисия са ви натоварили нашите уважаеми събратя по престол Андроник и Михаил?

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Венценосните и лъчезарни господари на…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (прекъсва го): — И прочие, и прочие. Искам да знаете, благородни пратеници на съседна Византия, че в юношеските си години аз прекарах дълго време като заложник в цариградския императорски двор и тогава се наслушах на сладкословни витийства[3] и изящни като диамантена огърлица приказки. Помолих ви да ги оставим навън пред вратата, а тук да говорим просто и ясно. Като мъже на меча, а не като царедворци или поети.

Тук, още съвсем в началото, разговорът за малко прекъсна. Адриан Кастамонит се извърна и прошепна нещо на Лъв Мелисин. Лъв се огледа и като не намери по-подходящ човек, се приведе към ухото на протостратора Диман. Военачалникът сгуши една усмивка под дебелите си мустаци, от която простоватото му лице на човек, произлязъл от народа, грейна като медна тава на слънце и без да поиска разрешение, излезе от стаята. Царят нито каза, нито попита нещо, а скръсти ръце и зачака да разбере смисъла на тази почти безшумна сцена. И подир минута получи отговора: Диман се върна със сребърен бокал вода — от рязкото встъпление на Светослав Тертер устата на логотета Адриан бе пресъхнала.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (след като изпива няколко глътки): — Думата ни ще бъде отново за Кривич и за онова пиратско свърталище, наречено Созопол, господарю.

ГНЕВОТА: — Добре, готови сме да ви изслушаме.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И със съжаление трябва да отбележа, че в същата тази стая и на същата тази тема вече е говорено между нас. И че изпадаме, мисля, в смешно положение: великата империя Византия и царството на българите да не могат да се справят с един нищо и никакъв морски разбойник…

ПАТРИАРХ ПЕТЪР: — Поне от уважение към нас трябваше да сложиш едно „велико“ и пред „Царството на българите“, Лъв Мелисин.

ДИМАН: — Особено след като всички тук още помним Скафида…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Приканвам и вас двамата, преподобни отче и протостраторе, да вървите със словата си направо към целта, а не да спорите за някаква си там дума. Величието се измерва с делата, а не с думите. Можем да минем и без „велико“… макар че наистина няма да забравим чия войска обагри в червено Скафида чак до залива на Пиргос. А на тебе, Лъв Мелисин, трябва да припомня, че задълженията си по предишния ни договор ние изпълнихме докрай. Излязохме на бой срещу пирата Кривич и дори загубихме една галера. Но трябва да ти припомня още, че в сражението пред Анхиало първа е побягнала галеаццата на мегатриарх Никифор Дермокаит.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (повишава глас): — Как можеш да употребиш дума като „побягнала“, венценосни? Галеаццата на Никифор Дермокаит е получила тежка пробойна до самата водолиния…

ДИМАН: — Толкова по-зле, логотете. Няма да го сторя, но бих могъл да изрека доста пиперливи думи за такъв мегатриарх, който при съотношение на корабите пет срещу един се оставя още в началото на боя да получи толкова тежък удар, че да търси спасение в бягство от бранното поле.

ГНЕВОТА (обръщайки се към царя): — Не може ли да оставим историята на историописците, а ние най-сетне да научим от апокриспариите на техни господства Андроник и Михаил защо са си сторили труда да бият пътя от Цариград до Търнов? Не е малко…

Адриан Кастамонит се опита да заговори, но се оказа, че отново има нужда от бокала с вода — той очевидно не бе приучен на разговори „като мъже на меча“, както се бе изразил Светослав Тертер. И се наложи думата да вземе помощникът му Лъв Мелисин.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Вече изложихме целта на идването ни, господарю. Пиратът Кривич все повече се превръща в зло, което, нека да си го признаем откровено, сковава морските пътища на империята в Понта.

ДИМАН: — Защо? Според нашите сведения пиратът Кривич напада кораби, плаващи под червен пряпорец с жълт кръст само в редки изключения. Или от скука, или когато няма генуезка плячка за завладяване.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Значи лошо сте осведомени. Само в един поход вашите созополски пирати разориха четири мирни села между Инеада и Мидия, нападнаха нашата търговска и без нито един въоръжен страж панфила „Свети Теофилакт“, ограбиха я, заробиха екипажа й и я пратиха на дъното, като я пробиха. Спаси се съвсем случайно само един човек, колкото да ни разкаже за безобразието.

ГНЕВОТА: — Не е ли това дело на един каталан по име барон Анхел ди Буенафортуна?

АДРИАН КАСТАМОНИТ (най-после оправил засушеното си гърло): — А не е ли този Анхел ди Буенафортуна съдружник на вашия Кривич?

ГНЕВОТА: — А случайно да сте чували в Цариград, че още преди много време между каталана и Кривич се е стигнало до разрив…

ДИМАН (продължава): — … и в честен двубой Кривич е убил този чудноват барон, чието потекло, казано между другото, е черно като в рога за катран?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Аз все пак настоявам да разбера каква е мисията, с която двамата Палеолози ви пратиха при нас. Досега сме свидетели само на едно наддумване, уважаеми пратеници, което надали прави чест както на моите служители, така… и на вас…

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Лъв Мелисин вече ти изложи най-важното, венценосни. Пиратът Кривич превърна Понта в свое море…

ПАТРИАРХ ПЕТЪР (прекъсва го): — Той все пак е, така да се рече, човек от нашия край, логотете. Не е ли по-добре той да е превърнал морето в свое, отколкото някакви си чужденци, които идват, казано по нашему, през девет земи от десета и които не крият намерението си да превърнат Понта в „mare nostro“?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Продължавай, Адриан Кастамонит.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — За да престане това срамно положение, моите светли господари отново протягат ръка за братство и взаимна помощ. Готови са да приемат всички твои условия, но да се сложи край на това положение, при което истинският властелин над Понта е жълтият пряпорец с черния лъв.

ДИМАН: — Нова война срещу Кривич?

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Срещу него и срещу всички останали, които пълнят бърлогата, наречена Созопол.

ГНЕВОТА: — А как да разбираме, че съимператорите са готови да приемат всички условия на нашия господар и самодържец?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Подробностите оставяме на вас. Дали ще разбием отделните им…

ГНЕВОТА (прекъсва го): — „Им“. Какво значи това „им“?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Кривич и другите пиратски главатари като него.

Той изреди няколко имена на пиратски главатари и собственици на кораби, които, без да бяха от кройката на Кривич или покойния вече ди Буенафортуна, все пак шетаха по морето, като вършеха пакости главно на по-малките търговски и на рибарските кораби. Българите в стаята не пропуснаха да забележат, че апокриспарият не спомена между тях небезизвестния Ставрос Априн.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Продължи, Лъв Мелисин. Дали ще разбием какво?

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Дали ще разбием отделните им армади, дали със съединени войски ще ги смажем откъм сушата и тъй нататък.

ДИМАН (с нескрит гняв): — Добре ли чух? Предлагаш ваши войски да шетат над българска земя? Ти слушаш ли се сам, Лъв Мелисин?

АДРИАН КАСТАМОНИТ (пийва отново от бокала): — Ако се спрем на този план, излишно е да казвам, че нашите войски ще бъдат под твое началство, протостраторе… стига да го желаеш, разумява се.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (властно): — Точка! Да приемем, че сте изяснили мисията си. Ето моят отговор. Починете си под моя покрив, а сетне се върнете в Цариград. Предайте на вашите господари, че, казано без витийство, съм дълбоко разочарован от тях. На царете подобава да решават и действуват като царе, а не като дребни прониари[4], готови да се изтрепят за синора между нивите си.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (възмутено): — Венценосни, ти обиждаш моите господари!… Ако имаш намерение да говориш с този език, то позволи ми да се оттегля тутакси.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (свива рамене): — Говоря истината. А ако истината е така нетърпима за ушите ти, нямам нищо против да се оттеглиш в покоите, отредени за тебе, логотете. И ти ли ще го последваш, Лъв Мелисин?

ЛЪВ МЕЛИСИН (след бърз поглед с Адриан): — Искаме да те чуем до края, венценосни. Щом за тебе нашето предложение е като боричкане на прониари, навярно можеш да ни предложиш нещо по-добро.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Така е и наистина ще го направя. Веднага след вашето отпътуване ще изпратя в Цариград мой апокриспарий, който ще донесе на господарите ви моите предложения.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (отново с пресъхнало гърло): — Не можем ли поне отчасти да ги чуем, венценосни? Защо смяташ предложението, донесено от нас, под достойнството на владетели и самодръжци?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Защото наистина е под достойнството ни, логотете. Ще си послужа с пример. Има, да речем, едно дърво, което ражда отровни плодове. Моите събратя по корона и скиптър предлагат да запретнем багрениците си, да оберем всички отровни плодове и да ги закопаем в земята. Това е разрешение за прониари или дори за бащинници, Адриан Кастамонит. Аз като цар и самодържец не съм съгласен да берем плодовете, а ще предложа нещо, което отговаря на короните и скиптърите ни — да изкореним самото дърво.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Как?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Това ще го научите от моя апокриспарий.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И все пак тайна ли е, венценосни? Твоят апокриспарий ще го предаде в подробности, вярно е, но не може ли главното, основното, да го знаем и ние с логотета?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Не е никаква тайна. Мога още начаса да ви кажа в общи линии предложението си, както и името на апокриспария.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Целите сме в слух, венценосни.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Апокриспарият ми се нарича Йоан Век.

Йоан Век, който досега само бе седял настрана и подвижните му очички бяха подскачали от човек на човек, сега се разтрепери така, че просто се отлепи от стола си, а тясната му и дълга две педи брада заописва причудливи фигури върху черното му копринено расо.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Аз? Шегуваш ли се, господарю?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ти си отдавна мой, хм, гост, преподобни отче, и би трябвало да си научил, че шегите и хлевоустията не са между привичките ми. Впрочем и празните обещания също. И за да сме наясно с тебе, ще добавя, че ако Андроник и Михаил не приемат моите предложения, ти няма да си обвързан с никаква дума да се върнеш тук. Разбираш ли? За мен ти си патриарх Йоан Век, а не Регул.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Прости ми, господарю, но аз не зная кой е този Регул…

ЛЪВ МЕЛИСИН: — И ние също. И ще се радваме да научим…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с убийствена ирония): — Много странно, че аз, един от онези българи, които вие в Цариград зовете варвари, трябва да обяснявам на вас, уж божем потомците на древните римляни, кой е техният национален герой Регул. Господи, как се объркаха времената… Та за какво беше думата? Ах, да. Марк Атилий Регул бил римски консул и в първата война срещу картагенците паднал в плен. Само срещу една честна дума картагенците го пуснали да се върне в Рим, за да уговори размяната на пленниците. В Рим Регул предал дума по дума предложенията им, ала после от свое име убедил съгражданите си да не ги приемат. След това, воден от дадената дума и въпреки молбите на жена си, децата и приятелите си, се върнал в Картаген, макар да знаел, че там го чакат смъртни мъки. Та, повтарям, от тебе не ще очаквам да бъдеш втори Регул, преподобни отче.

АДРИАН КАСТАМОНИТ (след дълго мълчание и засрамено гледане в пода между краката си): — А предложението ти, венценосни?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Да действуваме както подобава на царе и да изтръгнем из корен дървото, което ражда отровни плодове.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Не мога да се похваля, че разбрах добре…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ще го кажа по-ясно. Точно в дните, когато ние имахме известни, хм, неприятности при река Скафида, Бог прибра благочестивата ми съпруга и майка на сина ми Ефросина. Беше свята жена и може би затова той, Всевишният, е пожелал да бъде в краката му. Сега народът едва ли не я канонизира за светица[5], ала каква полза от това, щом… (Царят с привично движение разтърсва глава.) Измина достатъчно време, за да се притъпи мъката ми. И дочувах, че император Михаил има красива млада дъщеря на име Теодора…

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Ах, започвам да разбирам…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с предишната ирония): — Слава Богу! Бях започнал да се страхувам, че трябва да обяснявам всичко като за Регул.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Теодора наистина е млада и чудно красива, венценосни. Но не виждам как тя, принцесата, ще послужи за изкореняването на онова дърво…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ти като логотет би трябвало да знаеш, че в един династически брак всеки дава по нещо… Знаеш го? Чудесно. Е, на моя бъдещ тъст аз ще дам това, че ще унищожа из корен отровното дърво, което представлява днес пиратското свърталище Созопол. А останат ли без укритието си, пиратите са загубени. За тях ще има само един път — към врящия катран на геената[6].

АДРИАН КАСТАМОНИТ (опипващо): — А какво ще очакваш в замяна от моя господар Михаил Палеолог, венценосни?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Нищо.

АДРИАН КАСТАМОНИТ и ЛЪВ МЕЛИСИН (в един глас): — Нищо?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Наистина нищо извън дребните подробности, които са естествени между два сродени рода.

АДРИАН КАСТАМОНИТ: — Например?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Например да поеме задължението да поправи отношенията между царството ми и вашите приятели генуезците. Аз изобщо се чудя на това ваше преклонение пред Генуа, логотете. Една Византия да се държи като васал на някакъв си там италийски град, да му отстъпи едната третина от престолнината си, да е съгласна Понта, чийто ключ се намира в Цариград, да стане „mare nostro“ за генуезците. Кълна се в сина си, просто не ви разбирам. Но това, да речем, е чисто ваша работа. И аз няма да слагам пръти в колелата на кочията ви, стига да използувате влиянието си над Генуа, за да се изгладят моите връзки с нея.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — А ако Комуната откаже?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ще постъпим като всички роднини, когато някой от тях влезе в разпра с друго лице — обединяват силите си и му смачкват носа. В случая смачкването на носа може да започне от Пера… (Той изчаква малко, но тримата ромеи в стаята са като да са си глътнали езиците.) Е, ще имам и някои други условия, разбира се.

ЛЪВ МЕЛИСИН: — Този път аз ще попитам, венценосни: например?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Това са дребни неща и подробности, не си заслужава да се говори за тях сега. Но за да не останете с впечатление, че прикривам нещо… Е, добре. Женитбата бих желал да бъде без пищности — нали разбирате, в края на краищата това за мене ще бъде второ венчило. За целта ще предложа тя да не се състои нито в Цариград, нито тук, а някъде настрана и скромно. (Царят изиграва хрумване — сякаш нещо току-що му е минало през ума.) А защо да не е именно в Созопол? Да, да, Созопол!… Само че не този, днешния, бърлога или както там го нарекохте. Венчавката да стане в Созопол, но след като съм изпълнил задължението си и той е станал по-кротко и безметежно място от кой да е манастир.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК: — Как да разбирам думите ти за „скромно“ и „без пищности“, господарю? Скромно и без пищности до каква степен?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Ами ей така, скромно и без пищности. Да речем — присъствие само на най-близките роднини и на не повече от двадесетина боляри и пълководци от всяка страна. Без грандиозни гощавки. Без процесии от по сто колесници и така нататък. Но като посочвам Созопол за бракосъчетанието, веднага ще предложа на моя събрат по корона Михаил нещо в замяна: венчавката да извършиш ти, преподобни отче.

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (изумено): — Аз? Сериозно ли, господарю?

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (с лицемерно учудване): — А защо не? Мигар ще се опиташ да ме убедиш, че докато си ми гостувал, си забравил как се венчават двама души?

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (с предишното запъване): — Но спомни си, царство ти, че там… Е, да, вие ме величаете като патриарх, но в родината ми…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Помня, помня, твое светейшество. Но ти си само низвергнат от патриаршеската катедра, не и афоресан[7], така че имаш достатъчно права на свещенослужител, за да извършиш обреда. А имам и друго съображение, преподобни. Плених те в Созопол; извършиш ли ти венчавката в Созопол, все едно ще бъде, че нищо лошо не е бивало между тебе и мене, между империята и царството. (Той се усмихва в кокалестото лице на патриарха.) Е, аз обаче зная твоята вежливост и съм сигурен, че ти от своя страна ще поканиш твоя събрат, тук присъствуващия патриарх Петър, да вземе наравно с тебе дял в светата служба. Имате ли други въпроси? Ти, логотете? Не? Ти, протоиракарио? Е, тогава да смятаме този разговор за приключен. Идете да си починете, бил е труден ден за вас. (И отново изиграва хрумване в момента.) Впрочем ще тръгнете ли веднага? Или ще изчакате, та да вземете със себе си и негово светейшество патриарха?

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК (припряно бързо): — Ще ме изчакат.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (ставайки и с подигравателна усмивка): — Щях да падна от стола, ако беше рекъл противното, твое преподобие…

Бележки

[1] Клир — духовенство.

[2] Тълмач — преводач.

[3] Вития — сладкодумец, красноречив човек; витийство — красноречие.

[4] Прониар — облагодетелствувано лице, което получавало от царя или императора земи под прония, т.е. право да се използуват земи и селяни, без да се придобива собственост върху тях, като срещу това поемал задължението при война да предостави на централната власт определен брой войници, облечени, въоръжени и хранени от самия прониар.

[5] Казаното не е пресилено: „Ефросина, благочестивата царица на цар Светослав“, е спомената в тъй наречения „Синодик на цар Борил“ наред с другите „благоверни“, „праведни“ и „христолюбиви“ български владетели и владетелки — чест, която не е оказана на самия Светослав.

[6] Геена — ад, пъкъл.

[7] Понятия от църковната терминология: „низвергнат“ означава понижен в сан, а „афоресан“ — отлъчен от църквата.