Цончо Родев
Пиратът (27)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XXIII. Изненадите на морето понякога имат човешки имена

Благовеста не знаеше каква точно ще бъде съдбата й, но нещо вътре в нея й подсказваше, че няма основание да се страхува — нито за живота, нито за честта си. Наистина отначало я смущаваше, че я бяха затворили в тази тясна каюта, стените на която бяха почти напълно покрити с накачени по тях морски карти — в нея се чувствуваше като пленница. Наистина готвачът на галерата й носеше тук храна и питие, понякога надникваше при нея Сръдан, човекът с огромния белег, разполовяващ лицето му, с когото донякъде се бяха сприятелили, докато плаваха в лодката от брега до кораба, но и той само разменяше няколко думи с нея и отново я оставяше затворена между четирите стени на каютата.

Затворена ли? Изведнъж на Благовеста й мина през ума, че нито веднъж не бе чула щракване на ключалката зад гърбовете на Сръдан или на кока. Хрумна и да провери. Полека натисна бравата и вратата без никакво затруднение се отвори. Какво значеше това? Можеше ли да смята, че не е затворница и че стига да иска, би имала възможност да излезе на палубата? Девойката отново реши да опита. Прекрачи навън и внимателно затвори вратата зад гърба си. Никой не й кресна, никой не я натика обратно в каютата, която, ако не бяха картите, би могла по строгост да се сравни с монашеска килия. Господи и света Богородице, ами че тя била свободна!…

Благовеста почака очите й да привикнат към ослепителния блясък на слънцето и на морската повърхност, после се огледа. Намираше се в задния, кръмовия край на онази пътека, която на всички кораби се проточваше по цялата им дължина до носа между двете редици на галоерите. Приблизително по средата на пътеката се бе изправил Сръдан и с висок, отчетлив глас управляваше ударите на веслата. „Раааз… двааа… Раааз… двааа…“

Комитът с нищо не издаде да я е забелязал и това отново подтикна любопитството й: действително ли беше свободна на палубата на тази пиратска галера или просто, улисани в работата си, никой не я бе зърнал, за да я върне в затвора й? Окуражена от първите си опити, девойката се престраши сама да се натика в очите на пазачите си. Пристъпи по пътеката и застана до Сръдан.

— Това зад гърба ни не е ли Месемврия… — тя се поколеба как да се обърне към човека, и додаде: — … чичо Сръдане?

Като я чу, Сръдан Белязания избухна в смях.

— Какъв чичо съм ти аз, Благовесто? Ако баща ти те чуеше отнякъде да наричаш чичо един пират, щеше да му се пукне сърцето… — Той надмогна усмивката си. — Да, отминахме Месемврия. Не знаех, че се интересуваш от местата по крайбрежието, иначе сам щях да те поканя навън. Пък ако искаш, застани на носа. Оттам се вижда най-добре… е, ако не броим наблюдателницата на мачтата и площадката на началника, разбира се.

Тя проследи накъде й сочи той и за миг й се стори, че премалява. Защото „площадката на началника“ не бе нищо друго, освен плоския покрив на каютата, където я бяха настанили. И на тази площадка, прав и с ръце на въжената оградка, стоеше Кремен-Кривич. Какво излизаше, Божичко? Той, който днес толкова пъти запрати в лицето й това нейно „презрян пират“ от предишната им среща, сега всъщност я бе следил от първата й крачка на палубата. И й бе отмъстил и за „презрения пират“, и за вълците и самката, като се бе държал към нея като към гостенка, а не като към пленница…

За да не се забележи смущението й, Благовеста послуша комита и отиде на носа. Оттам наистина се виждаше по-добре, но не така, както преди време от палубата на нефа. Тя се замисли и лесно откри причината: нефът бе плавал близо до брега и от борда му се бе виждала всяка подробност по крайбрежието, докато такова плаване бе опасно, пък и ненужно за един пиратски кораб.

Доскуча й да гледа ширналото се пред нозете й море и вече се чудеше дали да не се върне доброволно в „килията“ си, когато на кораба настана внезапно оживление. Започна се то с едно провикване на наблюдателя от горната рея на мачтата:

— Знак от дим от брега, Кривич. Доколкото забелязвам, иде от нашия скрит пост до устието на Ахелой…

Ахелой беше същата онази река между Месемврия и Анхиало, в която преди около четиристотин години великият цар Симеон бе издавил „цвета на ромейското войнство“, както пишеха хронистите.

Благовеста се изненада от въздействието на тези думи върху Кремен-Кривич. Той, който с такова показно безразличие бе стоял със скръстени ръце срещу връхлитащия върху него с меч в ръка каталан, сега в един миг се преобрази. За да не загуби време да слезе по стълбичката, той прекрачи въжената оградка, скочи на дървената пътека и не тръгна, а се затича към мачтата. Заизкачва се нагоре, но по пътя си бе посрещнат от нов вик на наблюдателя:

— Втори знак на юг. Някъде отвъд Анхиало е…

Кривич с неподозирана за един началник пъргавина се изкачи на наблюдателницата, засенчи очи и дълго се взира към брега. Погледна нататък и Благовеста. Да, по-близкият дим се виждаше и от бака[1] на галерата. Ако го бе забелязала сама, тя навярно не би му обърнала внимание. Но сега и направи впечатление, че това не беше обикновена струйка дим; навярно хората на брега ту покриваха, ту освобождаваха пушливия огън, защото димът се устремяваше към небето на по-малки и по-големи кълбета. И техният ред очевидно означаваше точно определено нещо, което Кремен-Кривич четеше като на книга.

Не след много той слезе от наблюдателницата и свирна на помощниците си да се съберат при него на задния край на пътечката. Бяха всъщност само трима — Сръдан и кръмчията Влад, които девойката вече познаваше и в лице, и по име, третият беше един възнисък и възпълен мъж, за когото можеш да си помислиш всичко друго, само не и че е пират и то, явно, от близкото обкръжение на страшилището на Понта Кривич; по-късно тя научи, че човекът се наричаше Мирѐн и на галерата заемаше важния пост на главен мерач с балистата.

Благовеста си даваше сметка, че върши нещо непозволено, ала любопитството и надви, та бавно, преструвайки се, разсеяно разхождаща се, също извървя обратния път по пътеката. Не се присъедини към четиримата мъже, разбира се, но все пак застана достатъчно близо, за да достигнат до слуха й отделни изрази:

— Димните знаци са по-бързи от него…

— Значи горе-долу е на един ден път от Цариград…

— А, защо да сме неподготвени? Нали Беро казваше…

И тъй нататък, и тъй нататък. Думи, които хем говореха много, хем и казваха твърде малко. Но следващото изречение на Кривич тя разбра добре:

— Тъй или иначе трябва да отидем до Созопол да оставим девойката.

„Да оставим девойката“! Ето още едно отмъщение на „презрения пират“: тези мъже очевидно бяха разтревожени от нещо, пък той се бе загрижил за нейното прибиране в Созопол при баща й!…

— Нови знаци откъм Пиргос! — проеча пак гласът на наблюдателя.

И се повтори предишното. Кремен-Кривич ловко и бързо се изкачи до наблюдателницата на горната рея, разчете знаците и се върна при помощниците си.

— Вестта този път е от Беро — каза. — Съобщава, че съгласно уговорката ни тръгва с галерата да пресрещне дромона.

— И ще се движи бързо. — Влад наплюнчи показалеца си и го вдигна над главата. — Тук духа гарбин, там навярно е остро. Който от двата вятъра да е, все ще е благоприятен за ветрилата на Беро.

— Да! — повиши глас Кривич. — Ала ние не можем да не се погрижим за девойката. Ще ни тежи като най-грозен грях.

— Това е вярно, Кривич — възрази замислено Мирѐн. — Ала ако не последваме веднага приятелите си и отидем до Созопол, ще ги обречем на сигурна гибел в случай, че онзи ги спипа далеч от нас. Да измамиш приятелите си не е по-малко грозен грях, Кривич…

На това място Благовеста сметна, че е длъжна да престане да се преструва на нищо нечуваща и да се намеси в разговора. Тя се извърна и след няколко крачки беше в кръга на мъжете.

— Простете ми, че се обаждам, без да сте ме поканили за това. Но дочух, че става дума за мене. И смятам, че имам право да зная малко повече, щом се отнася до личната ми съдба.

Четиримата замълчаха гузно. После Кривич кимна на комита си:

— Хайде, кажи й ти, Сръдане. Нали сте нещо като приятели…

Сръдан Белязания два-три пъти прехвърли тялото си от единия на другия крак — очевидно обмисляше думите си.

— Знаците от брега ни съобщават, че ни грози опасност, Благовесто. Изненадани сме, очаквахме я доста по-късно. След месец.

— Опасност? — настоя тя. — Каква опасност? Змей? Буря? Враг?

Сръдан продължаваше да се премества от крак на крак. Тогава на помощ му се притече сам Кривич:

— Изненадите на морето понякога имат човешки имена, Благовесто. В случая опасността, за която говори Белязания, се нарича Джанлука Спарвиеро.

— Спарвиеро!? — трепна тя. — Не е ли онзи, който във Варна…?

— Същият. Заради него загубих знаците си на военачалник, а баща ти ме дари с този белег на бузата. Пък вместо да се чувствува отмъстен, оттогава Джанлука Спарвиеро все едно че ми е обявил лична война. Кълне се, че няма да спре, докато не ме види със стрела в гърдите или като удавник, поел пътя към дъното.

— И защо, за Бога?

— Не за Бога, а за лична мъст. Накърнено самомнение на корабоводец и така нататък. Сега пак е тръгнал да ме търси из Понта.

— И аз ви преча, нали? Бъди честен и признай, че ви преча.

— Нещата са по-сложни от това твое „преча“ — „не преча“.

И той й разказа дотам, докъдето беше за разказване. Как са научили, че Спарвиеро се готви да ги измами, но че те са решили да отговорят на хитростта му с хитрост, като са подготвили една почти разрушена галера („която се държи над водата само на «свети крепки», Благовесто“ — каза на това място комитът), за да поеме тя удара му. Лошото беше, че при подадените знаци другарите им, които бяха определени да водят „плаващия ковчег“, бяха отплавали в открито море. Също според уговорката, защото се знаеше, че „Кротушка“ е значително по-бърза и ще се съберат на определеното място… освен ако Спарвиеро не спипа „съборѐтината“ и „не й свети маслото“, преди те да са стигнали до нея.

Било късно да пресекат пътя й — добави на свой ред Влад кръмчията. — За да остане хитростта им в тайна за шпионите на генуезеца, те били завлекли останките на „плаващия ковчег“ на съвсем скрито място по брега (той го нарече по име, но Благовеста не го знаеше; разбра само, че е някакво съвсем пусто заливче между Пиргос и Атиа) и щом са тръгнали от сутринта, трябва да са взели достатъчна преднина в морето.

— При това положение съществуват само две възможности — каза Кривич. — Да те оставим в Созопол при баща ти и после с все сила да загребем подир другарите си…

— И навярно някъде по пътя да видим треските от скапаното им корито — многозначително го прекъсна Мирѐн. — Пък и да не ти припомням, Кривич, че според плана ни аз трябва да съм на Беровата галера.

— … или още сега да спуснем една по-голяма ладия с достатъчно галоери, която да те отведе нейде наблизо до Анхиало. Да те оставят там и ти по някакъв начин да се оправиш с дукса на града, за да те препратят в Созопол, а те на весла да се приберат на Свети Иван, където да чакат нас.

Този път му възрази Сръдан Белязания:

— И благодарение на това да срещнем Ястреба с отслабени сили, Кривич. На такава тактика народът казва: „Ела, вълчо, изяж ме.“

Спорът сякаш щеше да се върне в началната си точка, ако сега неочаквано и за четиримата мъже не се бе обадила Благовеста:

— Съществува и трета възможност. Да ме вземете със себе си и още сега, в настоящата минута, да поемете подир другарите си.

— Дявол да го вземе! — възторжено изруга Влад.

— Не! — почти извика Кривич.

— Да! — настоя на своето девойката.

— Не! Това, което искаш от мене, не е допустимо дори за един презрян пират, Благовесто. Разбираш ли? Там ще бъде огън. И сеч. И кръв. И гибел. Не можеш да искаш от мене… Пират съм, не крия, но нали все пак и в мене има онова, което се нарича съвест!

— Разказвали са ми — тихо произнесе момичето, — че преди четвърт век във войската на Ивайло воювала и собствената му сестра. Може и да е легенда, не зная. Но защо аз да съм по-малко от нея?

— Девойката е права, Кривич — отчетливо рече нисичкият и пълен Мирѐн, ала кой знае защо, избягваше да срещне погледа на началника си. — Няма никакви три възможности пред нас, а само една. И чест прави на Благовеста, че сама я предложи.

— Да улавяме гарбин в платната си и да поемаме на изток — подкрепи го Сръдан Белязания. — А на Благовеста ще кажем едно: знай, славна българска девойко, че ако се случи врагът да те досегне, всички ние преди това до крак сме загинали за твоя защита.

— Благодаря ти, чичо Сръдане. Аз не мога да въртя меч като онази приказна амазонка, сестрата на цар Ивайло, ала поне ви давам дума, че не ще се глезя и няма да ви преча… каквото и да се случи… Действувайте така, все едно мен ме няма на борда!

— О, Господи! — простена Кривич. И веднага възвърна самообладанието си: — Всички по местата си. Сръдане, нека да спуснат ветрилата. Поемаме на изток!

Бележки

[1] Бак — носовата част на палубата.