Цончо Родев
Пиратът (23)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XIX. Незапомнено: могъщата Генуа във война с един-единствен човек

Съвет на колониите в Понта — това като че ли не беше се случвало от войната с Венеция насам. Но да се свика съвет на генуезките колонии поради война с един-единствен човек, това положително не бе запомнено в цялата дълга история на Комуната.

Незапомнено, но все пак се случи. Изиска го и го наложи самият живот — тъй или иначе повече от година Генуа търпеше поражение след поражение и не от някакво могъщо кралство или съюз на големи и малки държави, а от един пират, който бе избрал за свое знаме черен лъв на жълта основа.

Както и можеше да се очаква, починът за съвета принадлежеше на Лучано Мизино. Не само защото неговата колония бе понесла тежък удар от пирата Кривич, а повече от това — защото Тана бе призната за първа по важност от колониите в Понта. А за място на срещата определиха Пера; никой нема̀ смелостта да го признае, но се насочиха именно към тази колония, защото там, под крилото на непревзимаемия Константинопол, щяха да се чувстват в безопасност — примерът с Тана им бе показал, че за този Кривич, съчетал в себе си необуздания храбрец и опитния стратег, сякаш не съществуваше нищо невъзможно…

За деня на съвета пристигнаха всички поканени, липсваше само представител на Ликостомо. Впрочем той май и не беше поканен: каза се вече, че Ликостомо не представляваше колония в познатия смисъл на думата, а остров-крепост, нещо като крайпътна станция за корабите, плаващи на север към тържището при устието на Бористен[1] или към Кафа и Тана. Предвид на важността на съвещанието колониите бяха представени от консулите си. Освен тях присъствуваха извънредно тесен кръг лица: логотетът на Византия Адриан Кастамонит — малък знак на уважение към съимператорите и тяхната столица, и двамата опитни генуезки капитани Джанлука Спарвиеро и Маурицио ди Чекини. Те бяха в много особено положение, тези капитани. И двамата бяха загубили корабите си в борбата срещу Кривич, но Комуната не само не ги наказа, но им разреши да останат в Пера и от там да ръководят военните действия срещу пирата. Впрочем това разрешение бе дадено на Спарвиеро, а по-късно без специални декрети към него се присъедини и ди Чекини.

Като домакин съвещанието откри Романо д’Анци, консул на Пера. Той очерта накратко ненормалната обстановка в Понта, а после даде думата на най-старшия — и най-пострадалия — Лучано Мизино. Консулът на Тана говори повече от час и описа всичко най-подробно. Започна честно от собствената им — на Генуа — вина със съзнателното пренебрегване на българските закони и на правата на България върху прибрежната част на морето, породило първите търкания между Комуната и царството. Спря се после на появяването на „този Кривич, който за няколко месеца се превърна в зъл демон за Комуната в Понта“, изреди многобройните му пиратски успехи и завърши със сбито, но точно описание на злополучието на Тана. За чест на Мизино трябва да се каже, че не премълча и някои добри прояви на пирата: почтеното му държане в Тана и проявената справедливост при няколкото извършени насилия, връщането на заложниците и така нататък.

— Трябва да имаме смелостта да погледнем истината в очите, благородни синьори — поде след него Аугусто Леони, консулът на Килия, — че Понт не само не стана „mare nostro“, а е море на Кривич. И трябва като хора с мъдрост и опит да се съобразяваме с този факт. Поне аз се съобразих и не съжалявам за това.

— Как? — попита д’Анци.

— Като не само си платих за преминаването през българските води, но и наех една българска галера да ме охранява.

— Позор! — изсумтя Спарвиеро, но Аугусто Леони начаса отхвърли обвинението:

— Не виждам нищо позорно — каза. — Доказа се от изминалата година, че Кривич, макар и смъртно обиден от своите, никога не напада български кораб. Възползувах се от това и срещу умерено заплащане най-старшият български корабен началник, някой си Смед, ме посрещна при Констанция[2] с галерата си и ме съпроводи до Кастрич, на самата граница между България и Византия. Пътуването ни бе толкова спокойно, че заприлича на разходка. И пристигнах от Килия до тук само за три светли дни; ако не бях предприел това, което младият и буен капитан нарече „позор“, щяхте да ме чакате още цял месец, докато обикалях Понта чак покрай източните му брегове.

Мрачна тишина изпрати тези разумни думи. Те бяха огорчили всички, но никой не се опита да ги оспори.

— Лошото е — поде Луиджи Бокардо от Кафа, — че докато носеше знаците с трите златни лъва, Кривич, тогава Кремен, действуваше само в защита на царството. Откак обаче вдигна жълтия пряпорец с черния лъв, той открито премина в нападение. Много наши кораби го разбраха, върху себе си, а събитията при Тана доказаха окончателно, че този човек си познава занаята.

— И какво искаш да кажеш с това? — веднага се обади Лучано Мизино, който донякъде разтълкува думите като укор към себе си.

— Искам да кажа — сговорчиво отговори Бокардо, — че не трябва да си затваряме очите пред действителността. А действителността е, че сега в нападение е Кривич, а ние, щем не щем, сме принудени да преминем в отбрана. Лично аз съветвам да образуваме маона.

„Маона“ на езика на Генуезката комуна, означаваше сдружение за отбрана на колониите от определен район, което се прекратяваше от само себе си с премахването на причинилата го опасност.

— Маона! Съгласни сме! — обадиха се няколко гласа, между които и гласовете на представителите на Пера, Кастро[3] и Гави. — Трябва да се обединим, за да се опазим от това зло Кривич!…

— Позволено ли е и аз да кажа нещо? — запита младият Маурицио ди Чекини, като се обръщаше към най-старшия — консула на Тана. И след като получи потвърждение, продължи: — Приемам общото становище, че пиратът ни наложи да преминем в отбрана. Но има отбрана и отбрана, уважаеми господа. И ще си позволя да припомня прастарото правило, че най-добрата отбрана е нападението.

— Доразвий мисълта си, капитане — подкани го Лучано Мизино.

— Тя не е сложна, уважаеми господа консули. Образуваме ли маона, ние фактически ще имаме в ръцете си огромна сила от всякакъв вид и големина кораби и една внушителна войска, превъзходно въоръжена, от опитни бойци. Пиратът Кривич наистина по великолепен начин се справи с петорно по-голяма сила от галери на дружеската ни Византия и враждебната ни България. Но аз залагам честта и меча си, че той в никакъв случай не би устоял на съединените армади на нашите колонии в Понта. Както в открито море, така и ако войната се пренесе на суша. Обясних ли се добре? Мисълта ми не е да чакаме Кривич тук или там и да му устройваме засади, а сами да минем в решително нападение. Да го намерим дори и ако се е сврял в ада и да се справим веднъж за винаги с него. За себе си ще добавя, че ще приема като голяма лична чест, ако ми поверите един от корабите. А ако е онзи кораб, който в битката ще нападне пръв, честта ще приема като десеторна.

Както става в подобни случаи, сега, след дръзкото слово на ди Чекини, нестроен хор се изрази в негова подкрепа; никой не се изказа ясно, само се чуха отделни изрази от рода на „Прав е младият човек“, „Ами да, разбира се“, „Наистина съюзени ще го смачкаме“. Може би те бяха произнесени от същите хора, които преди минути подкрепяха изчаквателната отбрана. Тогава обаче — за пръв път днес — в разговора се намеси логотетът Адриан Кастамонит:

— Приятелската нам Генуа трябва да се гордее с този свой доблестен син — рече той, като стори нещо като полупоклон по посока на Маурицио ди Чекини. — Мисля, че именно такива герои накараха света да склони глава пред грифона[4]. Но като го възхвалявам от все сърце, аз ще ви приканя, уважаеми благородници, да не се вслушвате в неговия съвет, който съдържа много храброст, но малко благоразумие.

— Този път съм принуден да приканя тебе, светли логотете, да доразвиеш мисълта си — обади се отново консулът на Тана.

— Тя не е сложна, месере[5] Мизино, и се свежда до просто логическо подреждане на нещата. Обединените сили на маоната няма да действуват под стяга на някоя от колониите, а на Генуа. Генуа обаче не е във война с българското царство и вие нямате право да вземате такова важно решение през главата на Комуната. А Комуната, мисля, няма да даде съгласието си да обявите война на България. Защо ли? Много ясно — защото няма повод. Кривич действува от свое име, а не от името на царството. И нещо повече — самото царство съвместно с нас влезе в бой с пирата и дори загуби в сражението една от най-добрите си галери. Гибелта на фра Анджело от Сполето е вече стара работа. На какво основание Генуа ще обяви война на България?

— Никой не е предлагал да обявяваме война на България — нацупено рече младият капитан. — Аз само настоях да действуваме нападателно, а не в сляпа и беззъба отбрана.

— Но ако чух добре — не му остана длъжен логотетът, — стана дума и за възможна война на суша. А искам да ти припомня, млади човече, че остров Свети Иван, бърлогата и крепостта на Кривич, не само е част от земята на Българското царство, но и, казват, бил непревзимаем. Ала хайде, нека да пренебрегнем това последно обстоятелство. Българите отдавна ви показват, че са готови да воюват даже не за земята си, но и за морето, което принадлежи към нея. Нападението над острова ще е равносилно на започнали военни действия, уважаеми благородници, което за вас ще доведе до неприятни последици както от страна на българския цар Светослав (който, споменато между другото, доказа, че никак не е за подценяване), така и от Комуната. — Никой не се готвеше да му възрази, но Адриан Кастамонит сметна за необходимо „да закове дъската с още един гвоздей“, както разказваше по-късно на хората от близкото си обкръжение. — Ще добавя — продължи, — че също и моят господар Андроник Палеолог, императорът-баща, е безусловно против предизвикването на една нова война с българите, уважаеми благородници. Няма защо да крия от вас, ние във военно отношение още не сме се съвзели от неуспеха си при Скафида. И император Андроник не позволява и дума да се произнесе за нова война…

Сега вече и Маурицио ди Чекини не намери дума да възрази. И за малко се възцари неловко мълчание. Романо д’Анци се престори на зает да премества плодовете и плодовите сокове към гостите си. Луиджи Бокардо се задави в изкуствена кашлица. Аугусто Леони от Килия се приведе да си вземе някакви бележки на листа пред него.

— Моя длъжност е да обобщя говореното до тук — вдигна най-сетне глас Лучано Мизино. — Видяхме всички, че съветът, даден ни от капитан ди Чекини, е може би мъжествен, но неосъществим. Затова пък напълно в нашите права е да обявим маона на нашите колонии. Ще си помагаме взаимно със сведения и с въоръжена сила. Но само в отбрана! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Прието!… Прието!… Прието!… — чу се от различни страни.

— В такъв случай — обади се на свой ред Романо д’Анци — аз ви каня да преминем в трапезната стая, уважаеми гости. Предлагам ви да проверим майсторството на моя готвач, който е приготвил за случая изтънчена вечеря. Заповядайте!

Повечето понечиха да се надигнат, но един властен глас ги спря.

— Момент, уважаеми господа консули. — Говореше Джанлука Спарвиеро. Дали заради острия му черен поглед, или поради прегърбения римски нос, но в тази минута капитанът твърде напомняше на птицата, чието име носеше. — Ще дръзна да кажа, че изпитах срам, дордето ви слушах. Порка мизерия[6], сякаш говорим за поход към Индия, а не за разправа с един нищо и никакъв пират…

— Ще ти дам възможност да се доизкажеш, синьор капитано — с наставнически тон го смъмри Мизино. — Но имам две забележки. Моля да подбираш изразите си; тук, трябва да ти напомня, не се намираш на палубата на своята галера. — Консулът на Тана очевидно намекваше за току-що избълваното „порка мизерия“. — А що се отнася до „нищо и никакъв пират“, ще си позволя да отбележа, че ти лично като че ли на два пъти загуби в битка с него. Веднъж, когато той беше още Кремен и втори път — когато стана Кривич.

Плесницата беше много силна дори и за такъв буен човек като капитан Джанлука Спарвиеро. За няколко секунди той зяпна слисано, после се видя как гъста червенина избива изпод туниката му и се разлива по бръснатото му лице; дори смолистата му коса сякаш придоби червен оттенък.

— Чакаме да чуем продължението — подкани го консулът на Тана.

— Вие взехте решение да образувате маона и да преминете към глуха отбрана. Това е ваше право и аз няма да го обсъждам. Но докато вие се защитавате по избрания от вас начин, моля за разрешението ви, уважаеми господа консули, аз със собствени сили да се справя с този, на когото могъщата Генуа прави честта да обяви война.

— Нямам нищо против — рече Лучано Мизино и нестройният хор на онези, които винаги казваха „да“, отново го подкрепи. — Стига, разбира се, да не престъпиш отново морската граница на царството, както впрочем вече го направи на два пъти.

— Обещано![7]

— Все пак ще ни издадеш ли мъничко от плана си, капитане? — запита Аугусто Леони, като придружи думите си с хитра гримаса.

— Бих искал първо да го дообмисля — дипломатично отклони отговора Спарвиеро. — Ще ви очертая само най-общите рамки на замисъла си. Ей сега бях справедливо обвинен, че на два пъти съм претърпял поражение от Кривич. Вярно е. За мое оправдание ще ви кажа само, че и в двата случая станах жертва не на битка гърди срещу гърди, а на военна хитрост. Разбирате ли ме, уважаеми господа консули? Военна, но хитрост. Е, добре — този път съм с намерение да сразя пирата със собственото му оръжие. Ще го потърся вече не за открит бой, а за да го заловя или убия с хитрост.

— Както примамното червейче, което се надява на кукичката, за да се хване на нея вкусната и уж много хитра риба — със смях подхвърли д’Анци. — А, точно се сетих, скъпи приятели. Готвачът ми е приготвил за вас и вкусен лаврак, царя на рибите. Нека не обиждаме повече нито готвача, нито горкото животинче, господа. Заповядайте оттатък, където трапезата е вече сложена.

Този път всички се надигнаха от местата си и го последваха.

Бележки

[1] Бористен — река Днепър.

[2] Констанция — Кюстенджа (Констанца) в Северна Добруджа.

[3] Кастро — генуезка колония в Черно Море с неустановено местоположение.

[4] Напомняме на читателя, че митическото същество грифон е било символ на Генуа, както например лъвът на Сан Марко — на Венеция.

[5] Messere — в средновековния италиански език титулуване на благородна особа: господин — господине, господар — господарю.

[6] Безсмислена по съдържание, но възприемана като груба ругатня на италиански език.

[7] Типичен за случая италиански израз: „Promesso“, който в известен смисъл има значението и на „Заклевам се!“.