Цончо Родев
Пиратът (3) (С черен лъв на мачтата)

2

Тази сутрин Трошан изглеждаше не на себе си от радостна възбуда; докато го гледаха как ситни из многобройните стаи на къщата, определена за седалище на кефалията^[1], слугите и слугините шепнешком подмятаха, че той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя над земята. Имаше нещо вярно в тези злоезичия. Днес Трошан не го свърташе на едно място. Той шареше като невестулка от стая в стая или нагоре-надолу по стълбищата и час по час спираше да прочете пристигналата нощес по нарочен пратеник заповед от Търновград. Най-сетне, като не знаеше пред кого да даде израз на ликуването си, той почука на вратата на Благовеста. Както и очакваше, дъщеря му везеше до прозореца.

— Заповед на царя — започна направо Трошан. — С Кремен е свършено.

Девойката вдигна очи от гергефа. Лицето й видимо потъмня.

— Учудвам се — каза, след като размисли. — Цар Светослав има славата на мъдър и справедлив човек, пък…

— Може би тази повеля, скрепена с печата му, да е доказателство именно за тази негова мъдрост, Благовесто. Дързостта на Кремен да ни възправя на своя глава срещу могъщата Генуа трябваше най-сетне да бъде чукната по носа.

Благовеста остави настрана гергефа и панерчето с разноцветните конци и взе свитъка от ръката на баща си. Може би сметна, че светлината не й бе достатъчна, та стана и отиде до самия прозорец.

Както винаги, когато я гледаше, сърцето на Трошан се изпълни с нежност. Той се мъчеше да го прикрива, но за никого не беше тайна, че Благовеста бе слабостта на живота му. Намерила се бе твърде късно — когато брат й вече служеше като алагатор^[2] и когато Трошан и жена му Божидара отдавна се бяха примирили, че Бог няма да ги ощастливи с втора рожба — та те приеха раждането на дъщеричката като блага вест на Провидението и всъщност затова й дадоха това име. Но късното раждане не беше единствената причина за нежната привързаност на варненския кефалия към дъщеря му. Дори и безпристрастните странични люде признаваха, че Благовеста е чудно създание на природата. Височка за своите седемнадесет години и стройна (бащата би предпочел да я види малко по-пълна), тя имаше гъсти, тъмнокестеняви коси, които събираше по такъв начин над челото, че изглеждаше като с диадема от лъскава свила. От майка си, която не помнеше (Божидара не се бе съвзела от късното раждане и няколко месеца след като бе дала живот на момиченцето, си отиде от света), тя бе наследила високото и лъхащо на прямота чело, тънките вежди, очите с цвят на бадем и естествената розовина на устните.

— Чудовищна несправедливост! — рече девойката, докато връщаше писмото. — Готвите се да накажете Кремен за нещо, за което би следвало да го обсипете с награди.

Царското повеление беше многословно и засукано, какъвто изобщо беше стилът на нотариите^[3] от дворцовото деловодство, но в общи линии съдържаше точно онова, което каза Благовеста: ако отново дръзне да нападне генуезки кораб, на Кремен, син на Видул, да бъде отнета длъжността военачалник на корабните войски на царството, да бъде отлъчен от войската и да се лиши от всички права.

— Хайде де — присмя се бащата. — Награди за това, че може да ни вкара във война срещу първата морска сила в света… Знам, че харесваш този надут хвалипръцко, Благовесто, но чак да е заслужил за награди…

— Ти може би предпочиташ Кремен да търпи наглостта на Генуа? Край нашите брегове нейните капитани се държат така, сякаш са в залива пред града си. Осеяха морето със свои колонии и вече, както се говори, захванали да го наричат „mare nostro“, „нашето море“. Пфу, „тяхно“ море, дето са на хиляди поприща от Понта!… Пък и още забраниха на Хазария да търгува с царството. Задушават ни, та като останем без глътка въздух, да молим на колене за милостта им. Това ли искаш, Кремен да се прави, че не вижда, татко?

Той се почеса замислено по бузата. Дъщеря му говореше всъщност всеизвестни истини, на които Трошан трудно би могъл да противопостави смислени възражения. И затова продължи насилено да се шегува:

— Ако той можеше да предполага какъв защитник има в твое лице… — После добави сериозно: — Царят знае повече от тебе и от мене, Благовесто. И не го прави от ненавист към своя военачалник. На̀, писано е „ако отново дръзне“. Което пък ще рече, че ако му дойде най-сетне умът в главата и престане със своеволията си…

— Но ти си сигурен, че Кремен няма да престане да наказва пришълците в нашето море, нали?

— Уви, доколкото го познавам… — сви рамене Трошан, като се опитваше да придаде на думите си оттенък на загриженост.

Дъщерята се извърна към него и потърси погледа му.

— Защо толкова го мразиш, татко?

Този въпрос го свари неподготвен. И кефалията на Варна каза единственото, което му дойде на езика:

— Да го мразя? — Той притисна разперена длан до гърдите си. — Аз?

А всъщност го мразеше. Мразеше го с цялото си сърце. И много точно знаеше причината.

По-скоро причините, защото те бяха две: ненавист към произхода на Кремен и завист за бързото му израстване във войската.

Трошан, син на Властимир, беше потомствен благородник и потомствен богаташ. Обичаше да твърди (иди доказвай противното, ако можеш!), че един от прадедите му е бил в най-близкото обкръжение още на свети княз Борис, но че по-близките му предшественици са били боляри по времето на Асен Белгун и Петър — за това, виж, имаше не едно сигурно свидетелство. А за потомственото му имение в Стохълмието^[4] се говореха легенди; най-разпространената от тях беше, че два дни и две нощи не биха стигнали на добър ездач да го обходи на кон. Кремен беше пълна противоположност на кефалията. Знаеше се, че баща му Видул е бил от простолюдието — или отрок^[5], или най-много парик^[6]. Когато смутните времена извадиха на повърхността свинаря Ивайло, Видул бил от първите, които го последвали. Сражавал се под пряпореца му, чак докато го видял да заема престола на Асеневците, пък сетне Ивайло му поверил малката, но извънредно важна по местоположение морска крепост Виза^[7]. Видул там се венчал за жена, негова лика-прилика по потекло, там родил и единствената си рожба. А когато прочутият пълководец Михаил Глава Тарханиот поел от Цариград срещу свинаря, цяла седмица го задържал със своята шепа хора под стените на Виза и накрая заедно с тях намерил и смъртта си. А синът му Кремен се превърнал в онова, което преди това бил баща му — едно кръгло нищо. Майката изхранвала себе си и него като ратайкиня и перачка, той, като поотраснал, си издълбал ладийка-еднодръвка и с риболов захванал да внася по нещичко вкъщи. Не се замогнали нито с пари, нито с имот; единствената печалба на Кремен била, че отрано изучил всичките хитрини и свирепства на морето (това го признаваше дори и кефалията). „Е, хайде да сложим всичко на везната — говореше сам на себе си Трошан в такива случаи. — Аз с потекло на властници, което се мери с цели столетия, и с имот колкото малко царство, съм всичко на всичко някакъв си там кефалия, докато този никаквик, излязъл от тинята и с една риза на гърба си, държи под своя власт всичките корабни войски^[8] на царството. Кой може да ме убеди, че има тук някаква справедливост?“

И беше прав в своите очи, защото, съзнателно или несъзнателно, твърде ловко затваряше едното. А то, затвореното, щеше да види много неща…

По стълбицата на високопоставените служители Трошан започна да се катери още по времето на цар Константин Тих. И ако всичко бе преминало безбурно, сигурно отдавна, отдавна щеше да е с неоспоримо място в синклита^[9]. Но Трошан, син на Властимир, не стана велик болярин не поради житейска несполука, а по собствено желание. Пък бе проявил такова собствено желание, защото Бог му бе дал дарбата да усеща и най-слабия порив на вятъра и способността да разчита какво предвещава той. Цар Константин и ромейката Мария още безбурно си господаруваха в Царевец, когато Трошан долови онзи вятър, който по-късно доведе Ивайло с неговите непрекъснати битки, безличното царуване на Георги Тертер и пагубното след това на Смилец, и доброволно се оттегли в Стохълмието. Не за ден или два — за цял четвърт век. Плащаше си (почти) честно данъците, но иначе не се интересуваше кой е на престола в Търновград, не си развали настроението дори когато той бе зает от татарина Чака, а иначе си живееше щастливо и прещастливо, трупаше има̀не, родиха му се малкият Властимир и доста по-късно Благовеста… Едва когато преди няколко години на царския трон застана Светослав, Трошан отново усети повея на новото. Времето на бъркотиите бе отминало, отново човек с твърда десница бе поел кормилото на царството — трябваше благоразумният болярин да се върне там, откъдето доброволно се бе оттеглил преди двадесет и пет лета. Върна се и направи всичко, което му подсказваха опитът и благоразумието. И успя, но само наполовина. Цар Тодор Светослав не го отхвърли, но и не му даде нищо повече от поста кефалия на Варна — много за мнозина и нищо за човек като Трошан.

За разлика от него Кремен бе извървял по съвсем различен начин тридесетината години на живота си. Останал без майка сравнително рано, той се бе изгубил внезапно от Виза… за да се озове в ханството Кипчак^[10] и да се постави под началството на Светослав още тогава, когато бе заложник в Златната орда. Все с него се бе върнал в Царевград Търнов, участвувал бе в свалянето на татарите и за малко не бе заплатил с живота си за това. И тъй като от приближените на новия цар малцина разбираха от море и корабоплаване, Светослав Тертер му повери отначало една бойна галера, а наскоро след това и всичките корабни войски на царството. Тогава пък народът, възбуден от подвизите му („пиратски“ — според Трошан) при охраняване на морската граница на царството, го превърна в свой идол и обвея името му с какви ли не бивалици и небивалици — истинска жива легенда. Докато никой не искаше да знае за него, кефалията с произход от времето на Свети княз Борис…

Това щеше да види окото на Трошан, но той съобразително предпочиташе да го държи затворено…

— Не го мразя — каза на дъщеря си. — Но и не го смятам равен на себе си, макар той по длъжност да е дори по-високо от мене.

— Но ще се радваш, ако случаят ти предложи възможност да приложиш тази заповед на царя, нали?

— Не го крия. Ще се радвам, ала не за себе си, а за царството. Защото България се излага, когато люде от калта биват въздигнати до върховете на властта.

Не се знае докъде биха стигнали с тази безизходна препирня, ако в този момент не се бе появил Добрен, най-верният от слугите на кефалията. Като се кланяше доземи и нареждаше извинение подир извинение като зърна на броеница, той най-сетне обясни защо е сметнал за необходимо да обезпокои господаря си, и то в покоите на дъщеря му. И когато го каза, Трошан отначало не повярва на ушите си: този безумец Кремен се бе върнал с „Отмъстителят“, но водел със себе си и една генуезка галера, сега разтоварвали товара й в хранилището на корабните войски.

— О, има Бог! — вдигна очи към небето Трошан. А после побърза да се подсигури: — Я повтори, я повтори!…

Добрен повтори. И колкото повече разказваше, толкова по-засияваше месестото лице на кефалията.

— Затова ли е тази олелия навън?

— Затова, господарю. Цяла Варна се е изсипала на пристанището и ликува. А видът на всяка делва и всяка ракла от търбуха на генуезкия кораб я довежда до полуда. А имало много делви и ракли, господарю, тъй думат очевидците.

— Ето този пръстен — каза Трошан, едва дочакал края на разказа. — Иди начаса при началника на крепостта. Да вдигне колкото хора има под ръка и в пълно бранно въоръжение да ги доведе тук. Аз сам ще ги поведа, за да поздравя, хм, великия мореплавател…

Слугата се оттегли заднишком. Когато обаче Трошан се готвеше да го последва със златопечатния свитък в ръце. Благовеста неочаквано каза:

— Ще дойда с тебе.

До самата врата той се завъртя на пета:

— Защо?

— Ей така, да погледам. Нали не се готвиш да правиш нищо скрито от хората?

Трошан поразмисли, пък сви рамене. Това беше единственият му отговор.