Цончо Родев
Пиратът (13)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

IX. В Търновград вдигат безпомощно рамене

Драголюб не се бе качвал на кон още от Ивайловите войни (той бе от болярско коляно, но бе воювал на страната на свинепаса Ивайло). От тогава за пътуване си имаше кочия[1], която возеше извънредно меко — дуксът на Созопол уважаваше удобствата, пък и при продължително друсане получаваше болки в кръста. За три дни той достигна Боруй и тук направи задължителна почивка; задължителна, защото, каза се вече, по онова време Созопол се числеше към Боруйската хора.

Катепанът на Боруй не го остави да отседне в странноприемница, а настоя да го вземе в замъка си; точно казано, не бяха приятели, ала не бяха и само началник и подчинен — имаше някакво сродство между тях, което се дължеше на обичайното им единомислие.

След като вечеряха и излязоха да си допият виното на просторния трем, от който се виждаше като на длан цялата крепост, Драголюб подробно разказа за положението в Созопол и за намерението си, поради което бе поел пътя към Царевград Търнов — преведено на днешен език, той отиваше в столицата, за да си подаде оставката.

— Разбирам терзанията ти, приятелю — каза катепанът замислено, — но ме е страх, че отиваш в Царевец, в много неподходящо време.

И той обясни мисълта си. В Маврокастро[2], град под български пряпорец, но с разнонародно население като повечето големи пристанища, при случайни обстоятелства български стражи убили един францискански монах, някой си фра Анджело от Сполето. Нарочен пратеник на цар Светослав признал виновността на воините и предложил скъпо обезщетение на францисканския орден, но на генуезкото искане да им се предаде на съд виновникът отказал напълно непреклонно — царят бе известен с това, че милееше като за брат и за последния от бранниците си. За да се дообърка спорът, апокриспарият[3] на Светослав изнамерил (вероятно лъжливи) свидетели, които твърдели, че по време на нещастието фра Анджело бил пиян до смърт и се крепял на краката си само благодарение на двама хазари — също и те пияни, но не чак колкото него. Представителят на Генуа в преговорите (не бил случаен човек, а цензорът[4] на колонията Килия) отначало се заплел в безконечен спор пиян ли е бил монахът или трезвен, после обаче недвусмислено заплашил, че Комуната няма да остави така ненаказано посегателството върху божия служител и ще отговори по единствения начин, който „варвари като българите“ разбират — война и разоряване на цялото българско крайбрежие.

— Ясно ли ти е, приятелю — завърши катепанът. — Сега в Търнов никак не им е до бъркотиите в твоя Созопол. Даже ако помислиш безпристрастно, царят има полза от твоите пирати — те отвличат вниманието на Генуа и дори ако не я залисват дотолкова, че да забрави проклетия си (прости ме, Боже!), чернокапец Анджело, поне разпилява вниманието си.

— Това разбирам — рече Драголюб, — но в края на краищата и аз съм човек и възможностите ми на човешко същество не са безкрайни.

— Съветвам те да не се позоваваш на това в престолния град, Драголюб. Там поне петдесет души с Тодор Светослав начело веднага ще ти отвърнат, че огънят под техните задници съвсем не е по-слаб от твоя във вмирисания ти Созопол. И оплакванията ти ще станат направо смешни.

— Въпреки това ще опитам, болярино — не се предаде дуксът, макар че, разколебан, често-често се почесваше по плешивия лоб.

— Нека бъде твоето — каза катепанът. — И все пак ще ти дам един съвет. Говори за — как го рече? — възможностите ти на човешко същество по такъв начин, че да не изглеждат като бягство пред лицето на врага. Знаеш, в такива случаи царят не си поплюва…

Съветът беше добър и Драголюб многократно го премисляше от всички страни, докато в следващите дни кочията му го отнасяше към Търновград. Не се бе отказал от желанието си да каже „сбогом“ на мнимата си власт в Созопол и да потърси край Дръстър спокойствие за останалите дни от живота си, ала не бе останал безучастен и към пълния с тревога за царството разказ на катепана.

В престолнината той пристигна привечер и се настани в една позната му странноприемница на две крачки от църквата „Свети Димитър“ — скъпа, но обзаведена като за „от деспот[5] нагоре“ и с превъзходна кухня; все качества, към които Драголюб не беше безразличен. След един укрепителен сън на праведник на сутринта той изкачи стръмния път до Малката порта на Царевец и отиде да заяви присъствието си в службите на логотета и протоасикрита[6]. Тъй като и на двете места му казаха, че не би трябвало да се надява на много скорошен прием, Драголюб посвети времето си до пладне да поскита по купците в Царевец и Трапезица, българските, но също и дубровнишките и венецианските — дъщеря му бе дала толкова дълъг списък с поръчки… За обед обаче той се върна в странноприемницата — дуксът ценеше вкусните гозби и подбраното вино и нямаше никакво намерение да се откаже от тях.

Нямаше намерение, ала днес ги опита, ами в този ден — според собствения му израз — било писано изобщо да не смаже езика си. Защото пред странноприемницата го чакаше един алагатор с трима воини в пищните одежди на царската свита, който, потропвайки от нетърпение, му каза, че начаса трябва да го последва в Царевец и при това не при логотета, а „на много, много по-високо място“. Този алагатор, който по самочувствие би забил в земята и сам протостратора[7], едва склони да му даде няколко минути, за да се преоблече в по-представителни дрехи. Докато надяваше рубата си (а бе не беше лоша, ама си личеше, че е видяла и по-добри дни), Драголюб хиляда пъти се прокле, че не си бе ушил нова и да я украси със самурените кожички от Кривич. Ала, дявол да го вземе, кой да ти предполага, че събитията ще вземат такъв неочакван обрат… Половин-един час по-късно го въведоха не къде да е, а лично при царя. И още в първия момент Драголюб преглътна всичките си себехулства и клетви в странноприемницата (по-късно щеше да разправя, че това било целият му обяд в този ден). Защото Светослав го прие в катадневна дреха и не в зала с позлата, мрамор и брокати[8], а в работната си стая до маса, отрупана с книги, писма, свитъци и карти. Как ли щеше да се чувствува тук дуксът на Созопол в руба на източен велможа и със самурените кожички?

Започна с обичайните за случая пищни встъпления, но Светослав набързо го прекъсна — знаел ги наизуст до края, каза, нека да пристъпели направо към работата. Той настани дукса в удобен стол до прозореца и сам седна в свойска поза срещу него.

— Е, що, Драголюб? — поде. — Идваш да ми се оплакваш от Созопол, нали?

Като се посъвзе малко от това встъпление, Драголюб го изгледа. За последен път бе виждал царя преди две години, но за това кратко време Тодор Светослав се бе изменил значително. Поостарял, да, но като че ли повече от това биеше на очи една натрупана безмерна умора. „Не е за чудене — помисли си на това място дуксът. — Загуби жена си Ефросина, после ядовете с непокорните боляри и чичо му Елтимир, търканията с Генуа и Византия, пък и тази маса, собственикът на която очевидно прекарва край нея дни и нощи…“ Царят по прежнему бе висок и не слаб, а по-скоро тънък, косите му все така се стичаха до раменете, но вече не бяха с предишния си светлокестеняв цвят, а, примесени с подранили сребърни кичури, те наподобяваха повече платина. Лицето му, дълго и тясно, пак беше — противно на обичая — бръснато, ала тези тъмни кръгове около очите бяха нещо съвсем ново. Имаше само две неща, останали напълно непроменени във физиономията на Тодор Светослав. Преди всичко очите — сиво-сини, те бяха запазили пронизващия си блясък, сякаш този човек умееше чрез техния поглед да прониква направо в гънките на мозъка и да чете мислите. И после — общия изглед на лицето. Светослав Тертер безспорно заслужаваше да се нарече красив мъж, но в израза му имаше нещо демонично, което караше хората да чувствуват сякаш мравки лазят по гръбнаците им.

Драголюб пое дъх, стисна дръжките на стола и отговори:

— Позна, господарю. И ще добавя: както обикновено. Да, позна, дошъл съм да се оплача от Созопол и да помоля за великата ти милост да ме избавиш от съмнителното удоволствие да бъда негов дукс.

— Пиратите ли?

— Пиратите и цялата останала пасмина около тях. Но повече от пиратите ме смущава самото обстоятелство, господарю, че ти знаеш за тях и ги търпиш.

— Какво друго мога да направя?

— Наскоро кастрофилаксът Негослав ми казваше, че стига да има една дружина редовна войска като неговите хръсградци например, той се наема за един светъл ден — от изгрев-слънце до залез — да направи Созопол чист и светъл като новичка номизма.

Бледа усмивка се плъзна по устните на Светослав Тертер при това сравнение.

— А двамата с Негослав не смятате ли — попита, — че един цар ще стане за посмешище, ако изпраща дружини своя войска да воюват срещу собствените му подвластни градове?

— Извинявай, царство ти, но за град като Созопол трудно приляга думата подвластен. Созопол е подвластен само на злото и на нищо друго. Въпреки че над моето седалище и на пристанището се вее червеният пряпорец с трите златни лъва.

— Точно поради този пряпорец един напад на моя бранна сила ще стане позорище[9] за владетелите по цялата земя.

Беше дошло време Драголюб да разтърка чело.

— Не съм дошъл да прося повишение, господарю, дори пари на заем не съм дошъл да търся — повторна усмивка се сгуши в ъглите на Светославовата уста, — затова трябва да повярваш на думите ми: по далновидност и разум народът те поставя на едно стъпало с Иван Асен, сина на стария цар Асен.

— След такова ласкателство можеше и пари да поискаш…

— Не е ласкателство, а чиста истина. Просто оценка на народа, който никога не се лъже за истинската цена на владетелите си, колкото и те да го залъгват с пищни думи, хрисовули и всякакво друго преливане на слово от пусто в празно. Та именно този народ, царство ти, и аз заедно с него се питаме: хайде, нека да не е дружина хръсградци, но може ли владетел като тебе да не намери начин да смаже котилото, събрано в Созопол?

— Искаш да знаеш защо го търпя? Ще ти отговоря, Драголюб. — Царят присви очи; не се разбра дали виждаше картини от миналото, или зад спуснатите си клепачи скриваше истинските си мисли. — Когато бях заложник в Златната орда, дуксе, хан Ногай имаше от петдесетината си жени неколкостотин деца. Поне за момчетата със сигурност мога да ти кажа, че бяха повече от сто. Чудатости и шаренѝя от характери, в която би се объркал и свети Павел, най-умният от апостолите. Имаше свестни момчета, други — пълни тъпаци, трети хитреци, четвърти лакомници и тъй нататък, и тъй нататък. Но имаше и десет-петнадесет, на които им викаха „буйни“, за да не обидят хана, а те си бяха живи непрокопсаници. Ако останеше на Негослав, да им вържеха по една верига на врата и да ги пратеха в железните рудници на Кипчак — Ногай, както казах, нямаше причини да се страхува, че ще остане без наследник. А как, мислиш, постъпи ханът? Той заповяда да издигнат една голяма сграда — с кон да летиш в нея — и там настани своите безделници и побойници. А когато го попитах за разума в тази постъпка, ми отговори приблизително така: „Прогоня ли ги, ще тръгнат по четирите страни на света и ще разнасят злото със себе си. Сега поне са на едно място и могат само да си пакостят един на друг. Пък има и друга полза — така, събрани, те все пак са пред очите ми…“

— Ако вярно те разбирам, Созопол е твоята Ногаева къща, така ли?

— Точно така, вярно си ме разбрал. Разликата е само тази, че твоите пирати сами са избрали Созопол за свое свърталище, не съм ги натикал аз в него. Но ще добавя и друго, Драголюб. Вие с кастрофилакса погрешно си представяте намесата на тази хръсградска или друга първостепенна дружина. Тя просто няма да има работа в Созопол, дуксе. Още като вдигне пушилка някъде към Дъбилин[10] и твоите питомци ще се натоварят на корабите си и ще офейкат. А сгодни места за тях — колкото искаш: Агатопол на юг, Карвуна[11] или Калиакра[12] на север, къде ли не. Така че трябва да се примирите именно Созопол да е Ногаевата къща на Българското царство.

— Не завиждам на онзи ханов избраник, който е бил натоварен да управлява къщата, в която е можело да се лети с кон… — комично се прекръсти Драголюб.

Светослав Тертер бавно разтвори тесните цепки на очите си.

— Може ли и аз да попитам нещо на свой ред, Драголюб?

— Заповядай, царство ти.

— Ти си повече от две години в Созопол, пък този град още от първия ден е бил същото сметище, миризмата на която те задушава. Защо идваш днес да искаш да те освободя от поста ти? Защо не дойде вчера? Преди година? Преди две години?

Ново разтъркване на челото с показалец.

— Може да ти се види невероятно, господарю, но истинската причина е, че в Созопол от известно време се подвизава един пират, когото можеш да помислиш за преоблечен благородник — така различен е той от цялата друга сган.

— Да не говориш за Кривич? — вдигна вежди царят.

— Аха! Славата на пирата е изпреварила идването на дукса…

— Да, чух за него. С какво е той по-непоносим от останалите?

— Всичко, каквото този човек върши, е всъщност една предварително скроена подигравка по отношение на царството.

— Не го оправдавам, но го разбирам. И честно ще призная, че ние — царството и аз самият — имаме вина за неговото поведение. Осъдихме го в нарушение на закона… Да, да, точно така. Осъдихме го за нещо, което не е било предварително обявено за престъпление. И когато той го е извършил, всъщност си е изпълнявал воинския дълг. Ние не само го осъдихме със задна дата, като го лишихме от звание и го поставихме извън закона, но кефалията на Варна дори си е позволил да го шибне с бич пред народа. Ако сме справедливи, трябва да си признаем, че ние имаме вина за деянията му.

— Кривич ни го връща тъпкано, господарю. Не прави кой знае какво повече от другите пирати, но го прави така, че всяка негова постъпка е като насиняване окото на царството.

Този път цар Тодор Светослав се засмя с глас. Смя се дълго, после каза задъхано:

— Благодаря ти, Драголюб. Ако искаш вярвай, но поне от година време не се бях смял така от сърце.

— Какво казах, което те разсмя, царство ти?

— Не какво, а как разказваш, приятелю. Царедворците, които се тълпят около мене, се надпреварват да се учат на витийство и на префърцунени изрази от Византия, пък ти — Кривич насинявал окото на царството!… Кому ще дойде на ум такава приказка?

— Това е най-малкото, което човек може да научи в твоята Ногаева къща… Пък иначе наистина Кривич прави всичко, за да ни подиграе.

— Например?

— Например това, че си е измислил пряпорец. И не какъв да е, а с лъв, само че черен, който е точно копие на средния лъв от твоя стяг, царство ти. Въвел е и униформа за людете си и те се кипрят ли кипрят с нея сред дрипльовците на Созопол. Същата униформа носи и той, пък на мястото на началническите си знаци е поставил не друго, а токи от женски колан. Пък какви имена е сложил на катаргите си само!…

— Катарги? Повече от един кораб ли има?

— Станаха два, царство ти. И дръзвам да кажа, че са най-добрите, които порят морето на България. Няма да се учудя, ако наскоро се превърнат в цяла армада. Тези двата е кръстил „Кротушка“ и „Добродушко“. Господи Саваоте[13], кой назовава кораб с такива имена?

— Какво значи „Кротушка“?

— Една малка сладководна рибка. От името й се разбира и нравът й. А за началник на „Добродушко“ пиратът избра един от най-преданите си помощници. На шега го наричат „дребосък“, пък той е голям като камбанария. И умението му на корабник, както и храбростта му, отговарят на неговия ръст, ако не и нещо отгоре. Така Кривич с „Кротушка“ и „Добродушко“ се превърна в бич за Понта и особено за генуезците. Чувам, че така и му казвали: „Бичът на Генуа“. В Созопол се говори, че когато генуезките капитани сънували черен лъв, после ходели да им леят олово против страх.

Последва нов пристъп от смях на царя. После обаче каза сериозно:

— Дочул ли си какво стана в Маврокастро, дуксе?

— За калугера ли? Да, стигна и до моите уши.

— А че за този фра Анджело Генуа съвсем сериозно ни заплашва с война?

— И какво, да отидем и ние да си леем олово ли? При Скафида ти, венценосни, срази великата Византия, че сега някаква си там Генуа ли ще ни плаши? Тъй или иначе само един град…

— Грешиш, много грешиш, приятелю. Генуа е велика сила, с която всеки трябва да се съобразява. Особено ние, дето още не сме смазали разглезените от баща ми и от Смилец боляри, които все теглят чергата към себе си. (Боже, и аз се заразих от созополския начин на говорене, дуксе!) Знаеш ли ти, че само в корабостроителниците си Генуа има 16 000 души!?[14] Шестнадесет хиляди… Ами че само половината от тях ако изпрати срещу нас, Комуната ще ни премаже. А с колко ли друга войска разполага? За корабите да не говорим…

— Затова ли беше несправедливата казън над Кривич, за която сега се самоукоряваш?

— Разбира се. Той си изпълняваше честно дълга на воин, но не съумяваше да си затваря едното око, когато нарушителят е бил под стяга на Генуа. И можеше да ни доведе такава пакост, че…

— А за нещастието си той отмъщава на Генуа. Може да е нападнал и друг кораб, не знам, но обичайната му плячка са генуезките.

— И те си го заслужават. Стигнало ли е до ушите ти например, че генуезците искали да превърнат Понта в „тяхно море“. Така и го наричали по едно време, „mare nostro“, но напоследък, чувам, позабравили това име. Не мога да оправдая Кривич, нито който и да е пират, но тайничко ще ти призная, че в момента той ни върши безподобна услуга. Не по линията на „mare nostro“, не. Без да е убивал монаси, Кривич сега-засега е главният враг на Генуезката комуна. И като преследва него, ние оставаме в сянка.

Беше подходящ момент Драголюб да разпери ръце.

— Какво излиза, господарю? Созопол ти е нужен като Ногаева къща. Кривич, който е като принц сред другите пирати, е полезен за царството. Впрочем казах ли ти, че той си купи един остров срещу Созопол и сега си строи нещо като замък, нещо като морска крепост на него? Наскоро се очертава да имаме чудесна гледка, господарю: червен пряпорец с три златни лъва на сушата, жълт пряпорец с черен лъв на три поприща навътре в морето…

Царят отново се засмя.

— Явно на този човек не му липсва усет за смешното…

— Но аз загубих моя, господарю. Даже по-зле — загубих самоуважението си. И затова дойдох тук да измоля голямата ти милост да ме освободиш от службата ми, господарю. Имаш други хора, по-способни от стария Драголюб. Изпрати някого от тях, светли господарю. Сигурен съм, че ще се справи не по-зле от мене в Созопол… — Светослав Тертер решително поклати глава.

— Ако настоиш, ще го направя, Драголюб. Не си воин на пост, а волнонаемен служител. Но сега е мой ред да кажа: моля те да останеш. В тежкото време, настанало за царството ни, твоето напущане ще отвори празнота в редиците ни, която никой друг не ще може да запълни. Кой повече от тебе познава тази действително противоестествена обстановка в Созопол? Кой може като тебе с такт и умение хем да не закача пиратската паплач, хем да прави така, че никому да не скимне да оспори върховната власт на пряпореца с трите златни лъва над Созопол?

— Но аз… Аз просто изчерпих силите си, господарю…

— Повтарям ти, че те моля да го направиш, Драголюб. За мен да го направиш и за България. Обещавам ти, че няма да е до страшния съд. (Дявол да го вземе, отново заговорих по созополски!) Ще те освободя, но не сега. Сега сме като в навечерие на сражение и всеки един от нас трябва да бъде на поста си.

Въздишка, едновременно комична и искрена.

— Предавам се — каза Драголюб сговорчиво. — И знаеш ли кой спечели от всичко това, царство ти? Дъщеря ми Радомира. Все едно, че ме е пратила да й накупя дрънкулките, които са изредени в две педи дълъг списък.

Беше недвусмислено съгласие и цар Тодор Светослав предпочете да спре убеждаването до тука. Като се възползува от отклонението на разговора, от едно шкафче извади дървена кутийка с майсторска резба и я подаде на созополския дукс.

— Не познавам дъщеря ти, но нека това да бъде дар от мене. Нещичко извън списъка, искам да кажа…

Драголюб отвори кутийката. На кръглата му и гладка като диня глава се посипаха хиляди бръчици.

— Като че ли се чувствуваш затруднен, Драголюб? — попита царят.

— Мога ли да бъда напълно откровен, господство ти? — попита в отговор дуксът и като получи утвърдителен жест, продължи: — Съвсем наскоро моята Радомира получи един безподобен дар от същия този жив сатана Кривич. На всичко отгоре го получи не зад гърба ми, а чрез моята ръка, на дукса. Диадема и прочие драгоценности от великолепно изработено сребро. Е, да, той положително не е дал дори пробита аспра за тях, но…

— Охо! — проточи глумливо самодържецът. — Дуксът на Созопол получава дарове от пиратите?

— Не от пиратите, а от един пират, царство ти. Кривич. Защото той през цялото време се представя за търговец, а аз се преструвам, че му вярвам. И докато бих изритал пирата, длъжен съм да приема вниманието на собственика на най-крупната търговска къща в Созопол.

— И после?

— Съжали се над мене, царство ти. Как да обясня на деветнадесетгодишната хлапачка, че дарът на владетеля…

За последен път в този разговор Светослав Тертер се разсмя до сълзи.

— Започвам да разбирам как съумяваш да държиш в ръцете си кръвожадната сбирщина на Созопол. — Той плясна с ръце и прошепна нещо на влезлия протокелиот[15]. Служителят го изслуша, излезе, но се върна скоро и му подаде мъничко златно ковчеже. Царят го отвори. Вътре на кадифяна подплата лежеше една също така златна огърлица. — Това, вярвам, ще ме отсрами пред Радомира, Драголюб.

— О, Боже, не съм виждал по-хубаво нещо!… — възкликна дуксът. После като поразмисли, продължи сериозно: — Ще ми позволиш ли да скрия този накит и да й го поднеса по-нататък. Например — защо не? — като сватбен дар от тебе… когато му дойде времето, естествено.

— Нямам нищо против. Но поне ще ми обясниш причината?

— Ако между моите, хм, созополски верноподаници се разчуе за това злато, може би ще ме пратят на бърза ръка в ада… въпреки всички хвалби, които ти преди малко изрече за такта и умението ми…

— Имаш думата ми, дуксе.

— И ти имаш моята дума, царство ти. За всичко…

Докато посетителят се оттегляше заднишком, застигнаха го последните думи на Светослав Тертер:

— Гордея се с тебе, Драголюб. Ех, да имах още петдесетина служители като тебе!…

Изобщо се оказа ден на изключителни вълнения. И според собствената си практика вечерта Драголюб се подложи на съответствуващо лечение: пъстърва, печена на керемида, половин патица, задушена в масло, плешка от млада сърна, шест пъдпъдъка и за завършек — четвърт баница. На виното не можа да се хване сметката — то беше наливно…

Бележки

[1] Кочия — колесница.

[2] Маврокастро — дн. гр. и пристанище Акерман, Украйна.

[3] Апокриспарий — царски или императорски пратеник.

[4] Цензор — висша длъжност в генуезките колонии, втора след консул.

[5] Деспот — най-висша титла, по ранг веднага след царя. Обикновено се давала само на едно лице — близък роднина на царя или заслужил болярин — и едва след неговата смърт преминавала на друг.

[6] Протоасикрит — началник на царската или императорската канцелария.

[7] Протостратор — висш военачалник, но все пак след царя, който, като самодържец, бил главнокомандуващ.

[8] Брокат — плътен копринен плат с втъкани златни и сребърни нишки.

[9] Позорище — театър; представление; зрелище.

[10] Дъбилин — Ямбол.

[11] Карвуна — град на мястото на Балчик (според други становища — на Каварна).

[12] Калиакра — крепост на едноименния нос.

[13] Саваот — едно от прозвищата на Бога в християнската религия.

[14] Исторически достоверно.

[15] Протокелиот — царски адютант.